Памела Бауър
Момиче от витрина (5)

Пета глава

Работата й като манекен започваше в понеделник и следващите два дни Джеси прекара във фоайето на универсалния магазин. Пръскаше клиентите с одеколон, с рекламна цел. В съботата и неделята магазинът бе препълнен и тя се умори от навалицата купувачи, натоварени с пазарски торби.

В понеделник се върна във витрината със странна смесица от облекчение и тревога. Облекчение, защото най-сетне бе на тихо и спокойно място. Тревога, защото не бе сигурна дали Ейдън Маккълоу няма да се появи. Дано да бе заминал за Калифорния и дано вече никога не го види.

Витрината бе претърпяла промени. Ролята на Дядо Коледа се изпълняваше от друг мъж. Освен това бяха инсталирали телефон. Децата можеха да поговорят с Дядо Коледа.

От увеличения брой зрители пред витрината личеше, че нововъведението се радва на успех. Преди хората гледаха началото на представлението и един по един започваха да се разотиват. Сега пред телефона се бе наредила дълга опашка от деца, които търпеливо чакаха да им дойде редът.

Към края на първия работен ден Джеси бе схваната и уморена, но доволна. Времето бе минало неусетно, а и Ейдън Маккълоу не се бе появил.

За последен път във витрината се посипа „вълшебният прашец“. Джеси с удоволствие се раздвижи и помаха приветливо на група деца.

Само минута по-късно тя чу Девъни да казва:

— Джес, този път разговорът е за теб.

Изненадана, тя видя Шон Маккълоу. Беше застанал пред витрината, облечен с бяла риза и червена вратовръзка, която се подаваше под тъмното му вълнено сако.

Нямаше за какво да разговаря с този човек. Тя се обърна към Девъни и рече:

— Но нали телефонът е само за деца!

Приятелката й сви рамене:

— Не. Миналата седмица, например, някакъв мъж говори с Вики. Ръководството на магазина явно смята, че трябва да задоволяваме прищевките на клиентите — без значение кои са те. — После й направи жест да се приближи. — Хайде, няма страшно, чичкото иска да пофлиртува с теб.

Джеси колебливо прекоси витрината.

— Не ми харесва всичко това — каза тя шепнешком, макар никой от публиката да не можеше да чуе разговора им.

— Просто поздрави човека и му пожелай весела Коледа! — каза Девъни, докато й подаваше слушалката.

В този миг в Джеси бяха вперени десетки погледи, но тя виждаше само един — този на Шон Маккълоу. Мъжът сякаш я изгаряше с тъмните си проницателни очи.

Тя умишлено премести поглед върху кашмиреното му палто.

— Здравейте и честита Коледа! — каза тя приветливо, като се опитваше да овладее тръпките, които я побиха в същия миг.

Отговор не последва и тя неволно вдигна очи. Мрачният поглед на мъжа я накара да се вцепени от страх.

— Защо осъдихте един невинен човек? — чу се най-сетне в слушалката. Думите бяха произнесени със зловеща яснота.

Джеси пое дълбоко въздух и се размърда, за да дойде на себе си. После се опита да каже нещо, но устните й бяха като залепени.

— Съжалявам… — успя най-сетне да каже тя, но Шон Маккълоу вече беше оставил слушалката и си пробиваше път през тълпата. Имаше вид на престъпник, който бяга от местопроизшествие. Джеси го изпрати с поглед. Беше замръзнала на мястото си от страх.

Тъничко детско гласче я върна към действителността.

— Моля ви, мога ли да говоря с Дядо Коледа?

Джеси погледна надолу и видя пред витрината малко момиченце с розови ръкавички. Стискаше слушалката едновременно и с двете ръце.

— Ей сега, миличкото ми! — отговори Джеси като с усилие върна усмивката върху стреснатото си лице. После подаде телефона на Ник Тагърт, който изпълняваше ролята на Дядо Коледа.

— Кой беше този, Джес? — запита я тихо Девъни.

— Не ми се представи.

— А защо каза, че съжаляваш?

— От съчувствие. Сподели, че имал неприятности — рече Джеси като се опита да се държи тъй, сякаш всичко бе наред.

Девъни понечи да изтръгне повече подробности, но в същия момент се чу сигналът, който ги предупреждаваше, че „вълшебният прашец“ скоро ще спре да вали.

В този миг трябваше да се върнат по местата си и да заемат позите, в които щяха да прекарат следващия половин час. Само че бе дошъл краят на деня, и сега трябваше да помахат за раздяла, преди да падне тежката завеса от виненочервено кадифе.

Дойде и този миг. Завесата падна и Джеси се обърна към колегата си, който се почесваше по бузите, докато сваляше бялата изкуствена брада.

— Бива си те, Ник. Умееш да се разбираш с деца.

— О, благодаря — каза Дядо Коледа като се поклони. — Да оставим работата, сега съм настроен на друга вълна. Какво ще кажете да пийнем по нещо в „Кабуз“?

Лицето на Девъни светна.

— Добра идея. Аз съм „за“.

„Кабуз“ беше нощен бар с програма, недалеч от универсалния магазин. Беше известен като място за запознанства. Джеси вече няколко пъти го бе посещавала. Само че тази вечер изобщо не й се ходеше там.

— Мисля, че няма да дойда — каза тя.

— О, моля те, Джес, ела! — започна да я увещава Девъни.

— Нямам настроение, Дев. Не ми се сърди.

— А ти ще дойдеш ли? — обърна се Ник към брюнетката. Гледаше я с явен интерес.

— Добре, Ник, но няма как да се прибера. Без превозно средство съм.

— Няма проблем. Нали аз съм с кола — каза Дядо Коледа и свали червената шапка, към която бе прикрепен голям кичур изкуствена бяла коса.

Едва сега Джеси разбра. Ник беше хубаво момче и явно си падаше по приятелката й. А и тя искаше да излезе с него вечерта.

— Е, да те чакам ли след двадесет минути на служебния изход? — запита Девъни като се обърна към Ник. Лицето й грееше от ентусиазъм.

— Съгласен съм — смигна й той и се отправи към скрития в зимния декор изход. Джеси и Девъни го последваха и тримата се измъкнаха от витрината.

— Ох, олекна ми — каза Джеси като бутна зад себе си тясната врата. — Чудя се дали си въобразявам, или във витрината наистина беше много топло.

— Горещо е най-точната дума — отвърна Девъни със смръщено лице. — Всичко е заради онази превзета гъска, Вики. Постоянно се оплакваше. Накара да засилят отоплението. Духало й от витрината, представяш ли си!

— Глупости.

— Да. Едва я изтърпях! Близо до стъклото й било студено, встрани от Ник й било тясно, а зад него не се виждала достатъчно добре. Добре, че се върна, Джес. Обещай, че повече няма да отсъстваш. Дойде ми до гуша от Вики и нейните номера.

— Не се тревожи. След като два дни ме мачкаха във фоайето, не бих заменила работата във витрината за нищо друго на света. Е, вярно, малко съм отвикнала… — добави тя като разкърши схванатите си рамене.

— Как ти се струват нововъведенията? — попита Девъни на път към съблекалнята.

— Ако говорим за главната новост, Ник, мисля, че е добро момче. Излизала ли си вече с него?

— Не, досега не ме е канил. Мисля, че днес го направи заради теб.

— Какво говориш? Не забеляза ли как те гледаше?

Девъни се усмихна лукаво.

— А какво ще кажеш за телефона? И той бе поставен по предложение на Ник.

— Много оригинално. Само че би трябвало да го използват само деца.

— Защо? Какво ти каза днес мъжът?

— Нищо особено — отговори Джеси като се постара смущението й да не проличи.

— Да не ме лъжеш? — изгледа я подозрително Девъни. — Имаше много разстроен вид.

— Трябва да е било от одеколона, който дишах в продължение на два дни.

Девъни се разсмя.

— Както и да е, добре че се върна. Впрочем, не си ми разказала нищо за делото. Как беше? — запита тя, без да подозира колко смущаващ е въпросът й.

— Няма кой знае какво за разказване — отвърна неохотно Джеси.

— Миналата седмица исках да ти позвъня, но реших, че няма да е правилно — подхвана Девъни. — Познавах Кетлийн Дениълс — добави тя, след като Джеси я изгледа въпросително.

— Познавала си я?

— Е, не много добре. Запознахме се на един терен. Преди няколко години. Затова реших да не ти се обаждам, докато се гледаше делото. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Джеси не мислеше, че едно обаждане щеше да има някакво особено значение, но все пак кимна с глава.

— На чий терен сте се срещнали? — попита тя.

— О, Джес, знам ли… Беше преди години, как мога да помня! — Девъни сви рамене. — Едва когато вестниците публикуваха снимката на убитата, се сетих коя е.

— А знаеш ли с кого е излизала?

— Не, защо?

— Само питам — отговори Джеси като се опита да си придаде незаинтересован вид.

— Като съдебна заседателка ти би трябвало да знаеш много повече подробности за момичето, отколкото аз — каза Девъни.

Джеси усети как някаква тъпа болка започва да стяга слепоочията й.

— Виж, Дев, процесът е тема, по която не ми се говори сега.

— Сигурно е било неприятно преживяване — рече състрадателно приятелката й.

— Иска ми се да не бях участвала — промълви Джеси. Защо ли го каза? — Едно нещо е сигурно, Девъни — добави тя, — действителното правораздаване няма нищо общо с начина, по който телевизията и филмите го показват.

За щастие, Девъни сама смени темата. Макар да бяха близки приятелки, Джеси не искаше да признае пред нея колко болезнено бе преживяла двете седмици в съда.

Процесът я бе довел до емоционално изтощение. Освен това, тя не преставаше да се пита дали не бе допринесла с гласа си за осъждането на невинен човек. Колкото и да се стараеше, не можеше да се освободи от чувството за вина.

Мисли като тези станаха причина отново да не заспи до късно през нощта. Въпреки чая от лайка, приготвен от баба й, тя продължаваше да се върти в голямото двойно легло.

Може би причина бе и умората. Тя разтри схванатите си шия и рамене. После помисли малко и реши, че една топла грейка ще й се отрази добре. Измъкна се от леглото и отвори вратата на килера.

Грейката обаче не беше на обичайното място.

Джеси се сети, че за последен път я бе видяла в леглото на Мелиса, след като ходиха заедно на ски. Сигурно беше в стаята за гости. Тя се промъкна на пръсти. След като претърси гардероба и всички чекмеджета на скрина, тя реши да погледне и под кревата. Може би грейката бе именно там.

След като коленичи под леглото, Джеси започна да изважда един по един различни предмети, потънали в прах.

Освен грейката, отдолу се показаха чифт чорапи, обвивки от бонбони, списания. Две правоъгълни кутийки привлякоха вниманието й. Едната бе от цигари, другата бе полупразна опаковка от пургатив.

Цигарената кутия не я изненада. Беше забелязала, че дрехите на Мелиса миришат на тютюн. Но разслабителното?

Джеси се върна в стаята си, но находките под леглото не й излизаха от ума. Значи племенницата й вземаше разслабително.

Като манекен Джеси знаеше, че немалко жени се опитват да намалят килограмите си, като взимат разслабително. Дали Мелиса не бе купила таблетките точно заради това?

Утре трябваше да се обади вкъщи. Само че с кого трябваше да разговаря — дали с Карла или с щуравата й дъщеря?

На другата сутрин телефонът иззвъня, още преди да беше отворила очи.

— Извинявай, ако те събудих, Джес, но исках да те намеря, преди да си излязла за работа.

Беше сестра й.

— Няма нищо. И без това се канех да ставам — каза сънено Джеси и се прозя. По дяволите, беше още седем часа.

— Как си?

— Добре. А ти?

— И аз съм добре — каза сестра й. Тонът й беше подозрително бодър.

— Карла, май не всичко е наред, а?

— Не, защо. Просто се обаждам, за да се уточним за Коледа. Кога ще дойдеш?

— Мисля, че в последния момент. Баба искаше да тръгнем по-рано, но не мога. На работа съм до два часа.

— Дано поне пътищата не са задръстени.

Нещо в гласа на сестра й отново накара Джеси да се усъмни.

— Криеш нещо от мен, Карла. Какво е то? Хайде, кажи.

— Нищо особено. Само дето дъщеря ми прави какви ли не номера.

— И по-точно?

— Всичко, което може да ти роди ума.

— Пак нещо в училище ли?

— Не, този път не.

— А какво?

— Променила се е, Джес.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Само ако погледнеш дрехите й! Носи ужасни парцали. Вече не й казвам нищо, тъй като веднага се нахвърля върху мен и ми заявява, че това си е само нейна работа!

— Дрехите са едно от средствата за самоутвърждаване на младежта — каза кротко Джеси.

— Да, но тя прави и куп странни неща!

— Като например?

— Спи на отворен прозорец.

— Посред зима? И защо?

— За да отслабне, ето защо. Въобразила си е, че е прекалено пълна. Мисли, че ако спи на отворен прозорец, организмът й ще изразходва повече калории, за да компенсира студа.

— Опита ли се да я разубедиш?

— Да, но без резултат. Дори започна да ходи без яке по улиците. А знаеш какъв студ беше тези дни.

Джеси прокара пръсти през разрошената си коса.

— А баща й? Той опита ли се да я вразуми?

— Няма смисъл. Малката си е втълпила, че е дебела, и мисли единствено за това.

— Забелязах… — каза Джеси.

— Яде нередовно, и то непълноценни храни. Рано или късно ще се разболее, ето от какво се безпокоя.

Джеси въздъхна. Чудеше се какво да каже.

— Може и вече да е.

— Какво искаш да кажеш — запита сестра й.

— Знаеш ли някаква причина, поради която Мелиса би могла да взема слабителни средства?

— Не, защо?

— Намерих под леглото й полупразна опаковка от пургатив. Ползвала го е, докато е била на гости у нас.

— Не вярвам. Сигурно лекарството е на баба ни.

— Не, Карла. Намерих таблетките под леглото, заедно с други вещи на твоята дъщеря.

— Но защо й е на Мелиса разслабително? Ние никога не употребяваме такива неща у дома.

Джеси замълча. Чудеше се как по-деликатно да поднесе неприятната новина.

— Сигурно… за отслабване, Карла. Обърнала ли си внимание дали Мелиса не се бави в тоалетната вечер?

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Джес.

Тягостна тема. Джеси се затрудни.

— Чудя се дали малката не си прави клизми, за да отслабне — каза предпазливо тя.

— Да си прави клизми?! Но, Джес, Мелиса никога не би се заела с такива отвратителни неща!

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна — раздразнено повиши тон Карла. — Нали ми е дъщеря! Живеем заедно. Мислиш ли, че не бих забелязала?

— Извинявай, Карла. Нямах намерение да те безпокоя. Само реших да те предупредя.

— Но ти дори не знаеш чии са тези таблетки, Джес — хладно заяви сестра й.

— Права си, не знам. Само дето и ти се оплакваш, че Мелиса напоследък не е добре. Може би ще е най-правилно да поговориш с нея и да се опиташ да разбереш прилага ли някакви диети или не.

— Казах ти — дъщеря ми не се занимава с такива неща. Може да е пробвала разслабителното от любопитство, нищо повече от това.

— Добре, добре… — каза помирително Джеси. — Кажи ми кога за последен път момичето е било преглеждано от лекар?

— Преди да я приемат в гимназията, струва ми се. Защо?

— Мисля, че един пълен лекарски преглед би могъл да я успокои. Все пак друго е, когато чуе от специалист, че няма защо да се безпокои заради наднормено тегло.

— Не виждам как доктор Конрой би могъл да я убеди. И хиляда души да й кажат, че е слаба, тя пак ще си мисли, че не е. Внушила си е, че е пълна, и няма спасение.

— Нямам предвид доктор Конрой. Мисля си да я заведем на лекар в Минеаполис. При някой специалист.

— Но тя няма нужда от лекари, Джеси! Мелиса е съвсем нормално и здраво дете!

— За всеки случай. Един преглед с нищо няма да й навреди.

Последва мълчание.

— Може и да си права… — каза най-сетне Карла. — Само че не виждам как бих могла да убедя Мелиса в ползата от всичко това. Чудя се, например, под какъв предлог бих могла да я доведа.

— Прати я на покупки тук. Сигурна съм, че веднага ще се съгласи.

— Номерът може и да мине… — колебливо каза Карла. — Само че изобщо не знам къде бих могла да намеря въпросния специалист…

— Искаш ли аз да уредя всичко вместо теб?

— Можеш ли? — В гласа на Карла се долавяше тревога.

— Разбира се — увери я Джеси. — Не се безпокой.

Поговориха още малко, после Джеси затвори слушалката и се погледна в огледалото. Подпухналото й лице й напомни, че не беше спала добре. Взе душ, после напои два тампона в ябълков оцет, постави ги върху клепачите си и постоя с тях. Никакъв резултат. „Добре, че позирам със силен грим“ — успокои се тя.

Преди да тръгне за работа, позвъни в специализираната клиника за наднормени смущения и записа час за племенницата си. Не й остана много време да гадае дали Шон Маккълоу ще се появи.

В действителност се появи Ейдън. Сърцето на Джеси лудо затуптя. Тя дори понечи да се обърне и да проследи Ейдън с поглед. Още малко, и щеше да наруши неподвижността на позата си. Едва се сдържа да не се обърне.

Не след дълго започна да се сипе „вълшебен прашец“. Тя използва възможността и веднага потърси с поглед познатото й лице. Забеляза го — Ейдън не беше на опашката от чакащи за телефона на Дядо Коледа.

Стоеше със скръстени на гърба ръце и я съзерцаваше. Лицето му имаше странен вид. Джеси се почувства по-притеснена и от предния ден.

Тя понечи да отклони очи, но точно в този миг Ейдън реши да й помаха с ръка. Жестът му беше приятелски и Джеси неочаквано почувства някаква особена топлина.

С върховни усилия тя премести поглед встрани.

Ейдън обаче не излезе напълно от полезрението й и тя продължи да го наблюдава с крайчеца на едното си око.

Той също я гледаше — и то по начин, който не можеше да бъде криворазбран: гледаше я като мъж, който копнее да я притежава.

След като „вълшебният прашец“ спря да вали и манекените във витрината застинаха неподвижни, Ейдън си тръгна. В мислите на Джеси обаче той присъстваше целия ден.

Вечерта, на излизане от магазина, тя се молеше да не го срещне още веднъж. Фред, пазачът, й предложи да я изпрати до колата и тя с благодарност прие. Успокои се едва когато се качи и погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че никой не я следи.

Образът на Ейдън Маккълоу не излизаше от съзнанието й и докато си лягаше. Този мъж беше толкова секси… Никак не й се искаше да го признае, но това беше факт. Каква ирония! От толкова време насам за пръв път й се случваше да пожелае мъж, и то точно този, с когото я свързваше така неприятното дело на баща му…

„Няма да му давам аванси!“ — реши тя, докато се въртеше будна през малките часове на нощта. Беше сигурна, че Ейдън чака точно това. Нямаше да успее лесно да й завърти ума.

След като взе това решение, тя най-сетне заспа.

На другата сутрин отиде спокойна на работа. Възможната поява на Ейдън не я притесняваше. Напротив, тя го чакаше. Вече бе готова да започне психологическата война.

Той наистина се появи. Дори два пъти. Както и предния ден, не направи опит да я заговори. Постоя няколко минути пред витрината и се отдалечи.

Това, което Джеси не знаеше, бе, че Ейдън идва против волята си. Правеше го инстинктивно. Нещо по-силно от самия него го караше всеки ден да се запъти към универсалния магазин. Беше се надявал, че след приключването на процеса ще забрави блондинката. Уви, не стана така.

Ето защо сега всеки ден на път за офиса на баща си се отбиваше край витрината. Опитваше се да се самозалъже, че го прави заради Кейт — за да изгони образа й от съзнанието си. Само че това не беше вярно — и той го знаеше много добре.

Идваше тук заради русото момиче. Беше омагьосан от гледката на съвършеното й тяло и дългите й крака. Целият потръпваше от вълнение и възбуда, когато се случеше момичето да обърне към него прекрасните си сини очи.

Трябваше да се върне в Калифорния — колкото по-скоро, толкова по-добре. Не му беше време да се занимава с авантюри точно сега. Нямаше какво да търси в Минесота. До гуша му бе дошло да гази през полуразтопен сняг и да затъва в ледените локви.

Той зиморничаво сви рамене във вдигнатата си яка. Не, не бе подходящ момент за бъркотията, която връзката с една привлекателна жена неизбежно щеше да предизвика. Утре щеше да паркира в противоположния край на града, тъй че да няма никакво оправдание, заради което да мине покрай витрината на универсалния магазин.

 

 

На следващия ден смяната на Джеси приключи, а Ейдън не се появи. Тя въздъхна с облекчение. Е, беше и малко разочарована, но не искаше да си го признае. Нито пък искаше да търси причината. Дали калифорниецът не си беше заминал…

Докато се прибере вкъщи, тя успя да си внуши, че никога вече няма да го види. Той беше заминал за Лос Анджелис и повече нямаше да я безпокои. Беше изчезнал без следа.

Само че, докато слушаше новините, преди да си легне, тя разбра, че за отсъствието на Ейдън има друга причина. Том Маккълоу получил инфаркт и според съобщението, бе откаран в реанимацията на една болница в центъра на града. Състоянието му било критично.

Джеси внезапно бе обхваната от натрапчиво чувство на вина. Може би Том Маккълоу щеше да избегне инфаркта, ако съдът го беше оправдал? И, което бе най-лошото — дали не бяха осъдили невинен човек?

Угризенията я измъчваха и не й даваха да заспи. В съзнанието й отново оживяха сцени от процеса. Чуваше Том Маккълоу да повтаря, че е невинен. Спомни си произнасянето на присъдата и как съпругата му припадна след това.

След безсънната нощ Джеси реши, че трябва да направи нещо, ако не иска споменът за процеса да продължи да я измъчва. Това „нещо“ можеше да бъде само едно: да поговори с адвокат.

Брайън Хогън й бе стар приятел. Познаваха се още от деца. Мнозина в малкото градче очакваха да се оженят, а всъщност и двамата се отнасяха един към друг като брат и сестра.

След завършване на гимназия всеки бе поел по своя път. Поддържаха връзка, и по-късно, при бракоразводното дело, Брайън бе защитавал интересите й в съда. Джеси винаги търсеше стария си съученик в случай, че й потрябва юридически съвет или приятелска ръка. Сега имаше нужда и от двете.

— Брайън, може ли да се отмени вече влязло в сила съдебно решение? — попита тя.

— Джеси, какво се е случило? — чу се от другия край на линията.

— Нищо особено — каза тя.

След като изслуша историята, Брайън запита:

— Разговаряла ли си вече с някой друг?

— Разбира се, че не!

Естествено, Джеси не бе приказлива и не се доверяваше така лесно — нима бе забравил това?

— Трябвало е да споделиш тревогите си — каза той. — Струва ми се, че си травмирана. Мога да ти дам адреса на психотерапевт, специализиран в емоционалното разтоварване на депресирани съдебни заседатели.

— Нямам нужда от психотерапевт. Не разбираш ли? Сгреших в решението си и затова те питам дали няма начин присъдата, макар и със закъснение, да се промени.

— Страхувам се, че не.

— Не може ли да се обяви за погрешна или…

— Не е толкова просто. Преди всичко, съдебен заседател няма право да коментира нищо от случилото се в съдебната зала, с цел да покаже, че решението е било взето в резултат на грешка.

— Но аз нямам никакво намерение да коментирам метода, по който е било взето решението. Искам само да заявя, че съм сгрешила — нищо повече от това!

— Можеш, но рискуваш да бъдеш обвинена в нарушаване на правилата за поведение на член от съдебния състав — предупреди я Брайън. — Помисли добре дали си заслужава, Джес.

Тя помълча малко и каза:

— Кое ще е по-лошо — да бъда обвинена за нарушение или да бъде осъден невинен човек?

— Но ти изобщо не знаеш дали Том Маккълоу наистина е невинен, Джеси! Сигурна ли си, че не се чувстваш гузна само заради колебанията си по време на целия процес?

— Сигурна съм — каза тя.

Не искаше да споменава за странното прозрение, което я бе споходило през последния ден в съда. Друг аргумент обаче нямаше.

— Знаеш ли — продължи тя, — малко преди съдебният състав да се оттегли на съвещание, интуитивно усетих, че обвиняемият е невинен. Почувствах го с неоспорима яснота.

От отсрещния край на линията се чу разочарована въздишка. Тя съвсем нагледно си представи лицето на Брайън в този миг — протягаше се на стола, мусеше се и почесваше рядката си брада.

— Чакай, чакай… Казваш, че убеждението ти за невинността на този човек се крепи само върху интуиция и прозрение?

— Да, точно така. Няма как другояче да ти го обясня. Опитвам се да си го избия от главата, но засега без резултат. Мисля, че Том Маккълоу е невинен.

Последва втора въздишка от другата страна.

— Проследих процеса по съобщенията в пресата и съм убеден, че съдът е взел правилно решение. Няма защо да се безпокоиш, Джес.

— Значи мислиш, че не е необходимо да предприемам нищо, така ли?

— И да искаш, не можеш да направиш кой знае какво. Ако си признаеш, че си взела неправилно решение, могат да последват неприятни неща за теб, а присъдата на Том Маккълоу няма да се промени.

— И защо?

— Защото влязло в сила решение не може да се отмени. Възможно е делото да се внесе за преразглеждане, но за това е необходимо адвокатите на обвиняемия да подадат молба. А те и без друго вече са го направили, сигурен съм в това.

— Значи трябва да се свържа със защитниците на Маккълоу? — попита тя.

— Не. Като твой адвокат бих те посъветвал да не правиш това. Само ще си навлечеш неприятности.

— Но аз и сега имам неприятности! — Тя не искаше да повтаря колко зле й се бе отразил този процес.

— Джес, нека да ти дам адреса на психотерапевта, а?

Тя само сви рамене.

— Не, благодаря. Ще се оправя някак и сама.

— Обещай, че няма да правиш нищо, преди да си се посъветвала с мен.

Този път въздъхна тя.

— Обещавам. Само дето толкова ми се иска да не ме измъчваше това тягостно чувство за вина…

— Слушай, Джес. Единадесет души са стигнали до същото решение, каквото си взела и ти. Постъпила си правилно, разбери това!

— Дано да си прав — каза тя. Само че се страхуваше, че не бе така.

 

 

Вестниците и телевизията не изобилстваха с подробности за състоянието на Том Маккълоу на следващия ден. „Щом не са съобщили за смъртта му, значи не е умрял“ — рече си Джеси.

Не можеше и да предположи, че съвсем скоро ще получи информация от първа ръка.

Една от приятелките на баба й се беше подхлъзнала и си бе счупила дясната ръка. Бяха я откарали в същата болница, в която лежеше и Том. Джеси прие като знак на съдбата факта, че баба й иска да я посетят.

Нямаше как да откаже. Закара баба си до болницата и зачака в кафенето завръщането на възрастната жена. За да минава времето, извади ръкоделието си. Само че й бе трудно да се съсредоточи — все пак, намираше се под същия покрив, под който лежеше и човекът, за чието нещастие може би бе виновна и тя. „Том Маккълоу е човек със слабости, но не и убиец“ — бе казал адвокатът при последното заседание на съда. Репликата я преследваше като проклятие. Не можеше да й излезе от ума.

Поне да знаеше в какво състояние се намира старецът! Дали да не се промъкне до реанимацията и да разбере?

Постоя няколко минути, за да обмисли всички „за“ и „против“. Прибра ръкоделието в чантата си, върна чашката за кафе на мястото й и се запъти към регистратурата. Там й обясниха къде се намира отделението за спешна кардиологична помощ. Тя се качи в асансьора. Репетираше наум това, което трябваше да каже. „Чичо ми, Том Маккълоу, е приет за лечение при вас.“ Глупости, не. Не трябваше да се представя като роднина — не и след това, което беше направила спрямо този човек в съда. „Бащата на един мой приятел в момента е ваш пациент. Чудех се как е и реших да го навестя…“ Не, не можеше да се представи и като приятелка — било на Ейдън, било на Шон.

„Впрочем, защо не“ — помисли си тя, загледана в светлинката, която прескачаше от бутон на бутон при всеки следващ етаж. Каквото и да кажеше, все щеше да бъде лъжа. Ако искаше да спази приетия ред, трябваше изобщо да не се качва. Можеше да позвъни от фоайето, ако толкова искаше да се осведоми.

На петия етаж асансьорът спря и вратите му се отвориха. Сега беше моментът да се откаже. Можеше да продължи догоре и отново да се върне до централното фоайе. Вместо това тя излезе и направи няколко крачки по мраморния коридор. Миг по-късно я обхвана малодушие. Ала асансьорът вече беше тръгнал. Тя панически потърси върху стената бутона.

За нейна изненада, бутонът светеше. Някой вече го бе натиснал. Тя автоматически се извърна, за да види кой.

Беше Ейдън Маккълоу. Стоеше в коридора с мушнати в джоба ръце.