Памела Бауър
Момиче от витрина (6)

Шеста глава

— Светът е малък, а? — рече саркастично той с плътния си глас.

Джеси отвърна на поздрава му с усмивка. Обикновено се усмихваше така, когато професията й налагаше да се държи любезно. Тя съсредоточи поглед върху вратата на асансьора. Държеше се, все едно, че беше сама.

Но Ейдън не бе човек, от когото можеше така лесно да се отърве.

— Етажа ли сбъркахте?

— Да. — Джеси отново се усмихна и се обърна, тъй като учтивостта изискваше да го погледне — макар и за миг. Когато очите й срещнаха неговите, тя се почувства задължена да добави няколко думи. — По грешка съм натиснала бутона за петия, вместо за четвъртия етаж.

— Четвъртия?

— Да, четвъртия.

Той кимна. Асансьорът пристигна и колкото да й беше неприятно, двамата с Ейдън трябваше да пътуват заедно.

Пръстът й увисна във въздуха, когато посегна да натисне четвъртия бутон. Върху копчето с лепенка бе закачена бележка, на която пишеше, че временно асансьорът не спира на този етаж. Как не я беше забелязала на идване?

Тя неволно обърна очи към Ейдън. Погледът му беше насмешлив.

— Сигурна ли сте, че не сте искала да отидете на петия етаж?

Джеси не отговори. Натисна бутона за партера и се отдръпна, за да даде възможност и на него да избере желания етаж. Той обаче не помръдна.

Асансьорът потегли и настъпи неловко мълчание. Тя се опита да гледа встрани, после в лампичката над вратата. Молеше се асансьорът да спре, за да се качи и някой друг.

Никой не се качи. На партера вратите се разтвориха и Джеси слезе, като се надяваше да се измъкне, без да се налага да разговаря със спътника си. Едва направила няколко крачки, тя чу зад гърба си плътния му глас:

— Състоянието му е критично — ако ви интересува това.

При тези думи Джеси спря. Обърна се бавно и погледна към мъжа. Забеляза, че под очите му има сенки от недоспиване и тревога и в същия миг го съжали. Пое дъх, за да успокои сърцебиенето си, преглътна нервно и запита:

— Ще се оправи ли?

Ейдън Маккълоу сви рамене.

— Рано е за прогнози, но лекарите мислят, че състоянието му ще се подобри.

— Радвам се — каза Джеси.

— Наистина ли?

Този въпрос я подразни и тя изпита неприязън към мъжа. Чувството на съжаление се изпари.

— Да — каза студено Джеси. — Фактът, че участвах в съдебния състав, не означава, че съм някакво безсърдечно същество. Ако обичате! — Тя го бутна, за да й направи път. Той я последва.

— Защо дойдохте в болницата? — попита Ейдън като закрачи от дясната й страна.

— Не е ваша работа — каза тя троснато и ускори ход.

— Искате ли да знаете какво мисля по въпроса?

— Не.

Той не обърна внимание на отговора й.

— Мисля, че сте дошли да разберете дали състоянието на баща ми не е критично — ето защо.

— За ваше сведение, дошла съм тук, за да доведа баба си на посещение при една нейна приятелка.

— Къде, на четвъртия етаж? — запита хапливо той. Джеси умишлено извърна глава, за да не види иронията в погледа му.

Стигнаха до края на коридора. Оттук нататък тя трябваше или да завие надясно към регистратурата, или наляво съм барчето. Тръгна наляво. В същата посока се отправи и Ейдън.

— Защо вървите след мен?

— Мислех, че искате да узнаете повече за състоянието на баща ми — каза той с дразнещо спокоен тон.

— Не намирам за уместно да обсъждаме този въпрос — рече Джеси. Беше смутена, но твърда решена да не издава това.

— Значи не искате да чуете кое е предизвикало инфаркта му?

— Да… Не — смотолеви тя. Чувстваше как бързо започва да губи самообладание. Без значение дали искаше да го покаже или не, Джеси тъй или иначе се чувстваше виновна за участта на стария човек.

Усети, че губи контрол.

— Съжалявам за случилото се с баща ви, но не аз съм причината за това. Нито пък е почтено от ваша страна да се опитвате да ме карате да се чувствам виновна. Съдебният състав включваше дванадесет човека и тяхното решение бе единодушно! Не съм виновна за присъдата над баща ви! Освен това, не съм отишла по собствено желание в съда. Ще се оплача в полицията, ако вие и брат ви не престанете да ме безпокоите, разберете това!

Едва след като приключи с тирадата, Джеси осъзна, че вика. Хората наоколо я гледаха изненадано. В следващия миг тя побягна.

Изненадан от развоя на събитията, Ейдън постоя и изпрати отдалечаващата се фигура с очи. Многократно бе наблюдавал манекенката във витрината и винаги се бе възхищавал от самообладанието й. Сегашният й изблик го удиви. Джесика Полсън изглежда съвсем не бе недосегаемото и хладно момиче, за каквото се опитваше да се представи в чуждите очи.

Ако имаше капка разум, нямаше да се задълбочава и да разсъждава. Животът му беше достатъчно объркан и без присъствието на тази жена. Трябваше да си изпие кафето, заради което всъщност бе и слязъл, да се качи обратно горе и да забрави за нея.

Само че Джеси не можеше да бъде забравена лесно. През последните няколко седмици се бе убедил в това. Беше я наблюдавал как седи спокойно и с достойнство в съда. Не му бе дала никакъв знак, че го харесва, и все пак самото й присъствие го караше да се вълнува и измъчва от сладостен копнеж.

След като съдебният процес бе свършил, някаква неясна сила го караше да минава всеки ден край универсалния магазин. На няколко пъти понечи да вдигне слушалката на телефона и да поговори с нея, само че не знаеше какво да каже. Тя със сигурност щеше да го помисли за луд.

„Днес също й наговорих само глупости“ — укори се той. Защо я беше нагрубил? Нима не знаеше, че тя има толкова вина за здравословното състояние на баща му, колкото и самият той?

Ейдън погледна часовника си. Нямаше никакви изгледи тя да се съгласи да поговори с него на излизане от болницата, и все пак той се облегна на стената и зачака. Трябваше да й се извини.

Джеси най-сетне се появи. Изглеждаше точно толкова хладна и уравновесена, колкото и по време на заседанията на съда. От доскорошното й смущение нямаше следа. Погледът й се плъзна по коридора, трепна за малко, когато се сблъска с неговия и безучастно се отклони. Сякаш Ейдън не съществуваше!

Безразличието й го вбеси. Той мръдна от мястото си и застана така, че да препречи пътя й. Нямаше начин да го подмине, без да изслуша това, което си беше наумил.

— Няма да ви безпокоя… Само бих желал да ви се извиня. Не сте виновна за инфаркта на баща ми и аз не бях прав като намекнах за това. Моля да ми простите.

Джеси го изгледа подозрително, помисли малко и рече:

— Извинен сте.

В следващия миг той я докосна за ръката. Джеси стреснато се отдръпна и изражението й отново стана хладно като лед.

— Съжалявам — каза бързо Ейдън. — Пожелавам ви приятен ден!

Тя направи крачка, за да се размине с него, и бързо се отдалечи.

Смесени чувства овладяха Ейдън. Усещането бе необяснимо — искаше му се да бъде с това момиче, но едновременно му се искаше и да не е. Сигурно инстинктът за самосъхранение му подсказваше да не се забърква в непредвидими неща.

Случайно съвпадение ли бе появата й в болницата? Едва ли… Ако се съдеше от избухването й, можеше да предположи, че тя се чувства виновна за състоянието на баща му — колкото и да се стараеше да отрече това. Сигурно в гърдите й биеше горещо, състрадателно сърце.

Едва ли щеше да му се удаде да провери. Щом баща му се оправеше, той смяташе след празниците да напусне мразовитата Минесота. Край на калните улици и хлъзгавите тротоари. Край на хапливия вятър и студа.

Дори само мисълта за студения климат го накара да настръхне. Едновременно с това му припомни и причината, заради която бе слязъл на партера. Беше дошъл да изпие чаша горещо кафе.

Разбира се, можеше да го изпие и горе, в реанимацията. Само че, след като бе прекарал цялата сутрин в болничната стая, сега изпитваше нужда да се пораздвижи и разведри. Апетитните ухания в ресторантчето му напомниха, че не беше ял. Взе една табла и се загледа в изложеното меню. Избра си супа с ориз и сандвич с пуешко месо.

Плати, взе салфетка и пластмасови прибори и огледа масите. Малкото ресторантче бе претъпкано, имаше само една свободна маса — близо до големия прозорец със замръзнали ледени цветя.

Докато си пробиваше път към масата, Ейдън забеляза, че на педя от нея седи Джесика Полсън. Държеше парче плат в едната си ръка и игла и конец в другата.

Ейдън сепнато спря, след това отиде до свободната маса и остави таблата.

— Мога ли да седна — или това ще бъде изтълкувано като натрапване? — попита той, щом Джеси вдигна поглед от ръкоделието. Знаеше, че говори глупости, но нищо по-смислено не му идваше наум. Пък и продължаваше да се дразни от начина, по който Джеси се държеше — все едно, че той не беше там. — Няма друго свободно място…

— Сядайте… — благосклонно разреши Джеси и отново се задълбочи в бродерията. Поведението й беше толкова високомерно и хладно, че той едва се сдържа да не подхвърли поредната язвителна забележка.

Пръстите й с безупречно направен маникюр танцуваха с лекота и изящество по ръкоделието. Ейдън не бе общувал с жени, които бродират — с изключение на две възрастни лели. С почти детински захлас се загледа в ловките движения на ръката.

Макар да седяха на различни маси, разстоянието между него и русото момиче бе съвсем малко. Затова, дори без да гледа, Ейдън знаеше в кой миг съседката му по маса вдига чашката с кафе, за да отпие, и кога я оставя върху чинийката.

В един миг чу тихо изохкване и без да иска, обърна очи към съседната маса. Джеси се бе убола и смучеше един от пръстите си, за да спре кръвта. Той се пресегна и й подаде няколко салфетки.

— Благодаря ви. — Тонът й бе по-мек.

— Няма защо — отговори учтиво Ейдън, докато я наблюдаваше как потапя салфетката в чашата вода с лед и попива кръвта. Като притискаше салфетката, тя разтвори с другата ръка чантата си и прибра ръкоделието.

Ейдън се зае отново със супата. Въпреки че си налагаше да не гледа към съседната маса, периферното му зрение неволно следеше движенията на момичето. Колкото повече се стараеше да не мисли за нея, толкова по-силно го измъчваше любопитството. Какво ли изразяваше лицето й в този момент?

Не можа да се удържи и крадешком я стрелна с очи. Уви, Джеси гледаше безразлично през прозореца. Видът й беше такъв, сякаш не даваше за него пукната пара. В следващия миг тя се надигна и Ейдън помисли, че тръгва да си върви. Проследи я с очи. Не, не си тръгваше. Тя отиде на опашката и се нареди с гръб към него.

Беше облечена в пухкав светлорозов пуловер и черен ластичен клин, който подчертаваше формите й. Ейдън проследи с поглед линията на ханша. Косите й го заплениха — светли и лъскави, те сякаш излъчваха ухание на горски треви.

Докато сядаше на мястото си, Джеси мимоходом го мерна с очи. Какво ли си мислеше? Погледът й не издаваше нищо. Тя отвори малката кутийка със сметана и я изля в чашата с кафе. После откъсна ръба на пликчето със захар, отмери половин лъжичка, разбърка кафето и отпи. Едва когато вдигна глава и погледите им се срещнаха, той си даде сметка, че през цялото време я бе наблюдавал, без да откъсва очи.

— Кафето си го бива, нали — каза той като се опита да изглежда също толкова безразличен, колкото и тя.

Джеси отвърна с някакво неопределено междуметие и се загледа в лъжичката.

— Чакате ли някого?

Тя го погледна право в очите и сърцето му се разтуптя.

— Да, баба си.

Пръстите й безцелно въртяха и побутваха празната кутийка от сметана и той усети, че завесата от лед може би ще се стопи.

— Притеснявам ли ви?

— Иска ли питане — каза с неочаквана прямота тя.

— Не го правя нарочно, повярвайте ми.

Джеси учудено повдигна вежди.

— О, нима?

— Да, наистина.

— Не вярвам. Правите го заради участието ми в съдебния състав. Няма начин да не е така.

— Присъствието ви на процеса бе това, което ни запозна. Странна прищявка на съдбата, не мислите ли?

— Странна, наистина — съгласи се тя.

— Да погледнем на нещата по друг начин — предложи той. — Ако не бе процесът, аз щях да дойда тук, да ви видя и да кажа нещо от рода на „Ей, вие не сте ли манекенка и не съм ли ви виждал във витрината на някой универсален магазин?“. После щяхме да се запознаем, да изпием заедно по кафе…

Тя капризно сви устни:

— Не си падам по пиенето на кафе с непознати мъже.

Той я изгледа.

— Но ние с вас едва ли бихме могли да се наречем непознати… Джесика.

Тя леко прехапа долната си устна, после заяви:

— Джеси. Само баба ми ме нарича Джесика.

— Никога досега не бях чувал това име — каза Ейдън и си помисли колко хубаво звучеше и колко прилягаше на това красиво момиче.

— Старо норвежко име — поясни тя. — Не е много разпространено. Всъщност, досега и аз не съм срещала съименници.

— Скандинавка ли сте? — запита той. Едва сега му стана ясно защо момичето бе така стройно, русо и светлолико.

— Да. — Тя се усмихна учтиво, след което отново се възцари мълчание.

— А аз съм ирландец. Което обяснява и темперамента ми. Много говоря… Мисля едва след това. Точно както стана преди малко в асансьора. Баща ми ли бяхте дошли да видите, Джеси? Какво търсехте на петия етаж?

— Казах ви. Доведох баба си да види една нейна приятелка и…

— … слязох на друг етаж — довърши вместо нея той.

Джеси отпи от кафето, погледна го и кимна.

— Точно така. Сгреших етажа. Колкото до баща ви — би ми се искало да го видя, но… може би не сега. — Тя сведе очи.

Ейдън въздъхна.

— Правилно, не сега. — След нова пауза той попита: — Какво искахте да кажете като споменахте, че брат ми ви е безпокоил?

Тя отпи още една глътка от чашата.

— Идва, докато позирах във витрината на универсалния магазин и ползва телефона за връзка с нас.

— Предполагам, не е разговарял с Дядо Коледа.

— Не, поиска да говори с мен.

— И?

— Ако не греша, думите му бяха: „Защо осъдихте един невинен човек?“.

Ейдън бутна чинийката със сандвича настрана.

— Съжалявам. Брат ми не е имал право да постъпва така. Нямам какво да кажа в негова защита, освен това, че сигурно е търсил някого, когото да обвини за съдбата на нашия баща.

— Ами вие? — попита тя, но преди Ейдън да успее да отговори, добави: — Всичко това е лудост! — После се огледа наоколо и каза: — Никога не бих могла да повярвам, че ще се стигне дотам да седна и да обсъждам тези неща с вас.

— Процесът свърши, Джеси — каза той. — Не правим нищо нередно, като коментираме отминали неща.

— Може и да не е нередно, но…

— … Не е хубаво, така ли? — опита се да й подскаже той.

— Не зная какво искате от мен — с неочаквана откровеност си призна тя. Защо го каза? Ами ако й отговореше, че от първия миг, в който я бе видял във витрината, я желаеше в леглото си!

— Аз също не знам… — рече Ейдън. Донякъде казваше истината. Знаеше, че мисълта за това момиче го вълнува и възбужда, но по-нататък… Какво, в действителност, искаше от нея? — Пътищата ни непрекъснато се пресичат… — неопределено довърши той.

Джеси също не знаеше какво да мисли. Начинът, по който я гледаше, създаваше у нея особеното усещане, че между двамата се установява необясним, почти физически контакт. Без да иска, тя се дръпна назад.

— Сигурно е съвпадение — каза несигурно тя.

Ейдън поклати глава:

— Не мисля.

— Щом го казвате… Всъщност, защо идвахте пред витрината? — попита направо тя. Гледаше го в очите.

— Магазинът ми бе на път към офиса на баща ми — обясни той.

— О, така ли? — попита Джеси.

— Да, наистина — настоя Ейдън. — Не съм идвал, за да ви притеснявам…

— Е, успокоихте ме — каза иронично тя.

— Всъщност, напомняте ми за една моя позната — рече Ейдън с дружелюбен тон.

— Хората често ми казват това — рече Джеси. — Така е, защото сте виждали моя снимка, отпечатана върху рекламен плакат.

Ейдън я погледна и каза замислено:

— Не съм оттук, а откакто пристигнах, не съм обръщал много внимание на плакатите. — Той повдигна вежда: — Може би ми е приятно да ви гледам.

Джеси едва не се задави. Не беше очаквала Ейдън да е така откровен. Реши да не му обръща внимание. Само че това не беше много лесно — разбра го веднага.

— Май не вярвате на това, което ви казвам — подхвърли той.

— А необходимо ли е?

Ейдън сви рамене.

— Кажете ми, как успявате да се задържите съвършено неподвижна, докато позирате във витрината?

— Не е трудно. С малко упражнения… Главното е да не обръщаш внимание на околния свят. Аз например си представям, че съм някъде другаде.

— Значи не забелязвате това, което става от другата страна на стъклото.

— Да, макар да има неща, които няма как да не забележа. — Тя намекна за неговото присъствие, но той не разбра.

— Имате предвид младежите, които веднъж изгоних, докато жестикулираха пред витрината?

— Да, и тях. Би трябвало да ви благодаря за кавалерския жест.

Той сви рамене.

— Много ли хора се опитват да ви досаждат и да ви безпокоят? — запита той. — Искам да кажа, освен мен и брат ми.

Тя се засмя.

— Не.

— Предполагам, малцина са били тези, които са успели да ви разсеят. Струва ми се, че сте много добра в работата си.

Джеси едва не се изчерви. Този мъж й въздействаше. Чудно с какво. Изглежда не бе лесно да разбере отговора. Пък и не бе сигурна кое бе по-силно — дали отрицателните качества на мъжа, или очарованието му. Бе имала възможност да го опознае и от двете страни.

За щастие, баба й се появи точно в този момент. Като я видя да се оглежда тревожно, Джеси скочи, за да я посрещне.

— Ето там съм седнала, при прозореца! — посочи тя и хвана баба си за ръка.

— Имаме ли време за чаша кафе, скъпа? — попита старицата, докато двете с Джеси си проправяха път през помещението.

— Да, разбира се — каза приветливо Джеси като потисна въздишката, която напираше в гърдите й. — Седни, а аз ще отида да взема.

Тя помогна на възрастната жена да се настани на масата. Ейдън наблюдаваше, без да каже нищо. По лицето му играеше лека усмивка. Суетнята на Джеси очевидно го забавляваше.

Объркването на момичето имаше съвсем основателна причина: изобщо не искаше Ейдън Маккълоу да чува разговора с баба й. За нейна изненада обаче, когато се върна с кафето, той си беше отишъл.

Баба й я забеляза как обхожда с очи помещението и каза:

— Ако търсиш господина, който седеше тук, той си тръгна. Каза да ти предам, че щял да ти се обади в близко време.

— Вие двамата сте разговаряли?

— Да, защо не? Кой беше той, скъпа? — запита сияеща старицата.

— Случаен познат. Заговори ме в асансьора.

— О… — По лицето на възрастната жена се изписа разочарование. — А аз мислех, че сте приятели. Такъв представителен млад мъж… Не мислиш ли?

— Да, бабо. Много е представителен — каза Джеси съвсем откровено.

 

 

Точно според очакванията на Джеси, Ейдън се появи в понеделник пред витрината. Застана със скръстени ръце и я огледа като дяволито се подсмихваше. Не се опитваше да привлече вниманието й — не ръкомахаше, не гримасничеше, не й намигаше.

Появата му смути Джеси, но макар и с усилие, тя не помръдна. Опита се да не мисли за Ейдън. В съзнанието й натрапчиво се въртяха думите, които й беше казал преди два дни: „Да ви гледам ми доставя истинско удоволствие“.

Ако се съдеше по изражението на лицето му, той наистина изпитваше удоволствие да я гледа, докато позира във витрината. Тя тревожно се запита какво щеше да прави, когато „вълшебният прашец“ се посипе за последен път…

Дойде и този миг. От мъжа нямаше следа! Джеси обходи с поглед тълпата, но не го откри. Нямаше го на улицата. През цялото време до края на работния ден тя продължи да държи под око тротоара, но Ейдън повече не се мярна.

Вместо това дойде Мелиса, племенницата й. Появата й беше толкова непредвидена, че Джеси едва не наруши неподвижността на позата. Карла беше казала, че ще доведе дъщеря си на лекар, но, че двете ще дойдат пред витрината, Джеси не беше очаквала. Сепна се не толкова от внезапното радостно помахване на сестра й, колкото от вида на малката.

Беше облечена изцяло в черно — като се започне от коженото яке, отрупано с метални висулки, и се стигне до тежките мъжки обувки. Прическата на племенницата й бе изумителна — на мястото на нежните руси къдрици се мъдреше купа права черна коса, обръсната над ушите. Дори ноктите на момичето бяха лакирани в черно. Единственият грим беше дебелата черна очна линия. За разлика от Карла, която се бе захласнала по празничната украса на витрината, погледът на момичето блуждаеше отегчено.

Строгата самодисциплина помогна на Джеси да се удържи и да не напусне витрината. Тя едва издържа до спускането на завесата, с което приключи работният ден. Предстоеше разговор за промяната в племенницата й.

— Страхотно! — възхитено възкликна Карла, след като Джеси и Девъни слязоха от витрината. — Когато ми спомена, че позираш в някакъв универсален магазин, изобщо не предположих, че декорът и обстановката могат да бъдат толкова вълнуващи.

Джеси прегърна сестра си и я представи на Девъни. Ако се съди по изражението й, тя беше не по-малко шокирана от вида на малката.

— Сигурно е много вълнуващо да се показваш пред толкова хора — каза с нотка на завист Карла, като огледа стройните фигури на „снежанките“.

— Работа като всяка друга — каза Джеси и с тревога забеляза, че Мелиса бе застанала доста настрана. — Ей, госпожичке, как сме? — поздрави я тя приветливо.

— Добре.

Джеси се приближи до племенницата си и я прегърна. После внимателно я улови за ръка и я доведе при останалите.

— Предполагам, още не си забравила колежката ми, Девъни.

Момичето се задоволи с леко кимване. После заби поглед в пода.

— Какво ви води в града? На пазар ли сте дошли? — попита Девъни с обичайната си непринуденост.

— Имаме насрочен час при лекар в клиниката Ривърдейл — обясни Карла като предпазливо хвърли поглед към дъщеря си. — После ще се пошляем по улиците.

— Казах ти, че на никакъв лекар няма да отида. Още по-малко на такъв, дето изобщо не съм го виждала — обяви троснато тя.

Карла и Джеси си размениха подмолни погледи.

— Умирам от глад. Някой да иска да хапнем по една пица на път за вкъщи? — попита Джеси, опитвайки се да поразведри атмосферата.

— На Седма улица са открили ново заведение, можем да отидем там — предложи Девъни. — Правят пица с риба по чикагски, супер е!

— Идеята ми допада! — каза Карла с неубедителен ентусиазъм. — Пък и ние от обед не сме хапвали.

— А ти на какво мнение си? — внимателно се обърна Джеси към племенницата си.

— Не си падам по пиците.

— Какво искаш да ми кажеш с това „не си падам“? Та нали те знам — пицата, и то от най-големите, ти е любимото ястие! — Карла бе на път да избухне. Беше загубила всякакво търпение.

Мелиса трепна. В този миг Джеси бързо се намеси, за да оправи положението:

— Там сервират и хамбургери с пържени картофи.

— Няма значение. Не съм гладна — осведоми присъстващите малката и сви рамене.

— Е, можем да отидем и друг път — намеси се Девъни, която бе схванала ситуацията.

— Не, защо, можем да отидем и сега — настоя Карла. — Дъщеря ми може да дойде с нас и да ни прави компания. Не трябва непременно да яде…

Джеси забеляза, че идеята не въодушеви особено много племенницата й.

— Като че ли ще е най-добре да се върнем у дома, при баба. Сигурно бихте искали да разопаковате багажа си.

— Вече бяхме при баба — каза Карла.

— Но ако Мелиса е уморена, можем да отложим пицата за някой друг път — рече Джеси. Беше забелязала пребледнялото лице на племенницата си.

— Уморена ли си, Мелиса? — попита Карла с красноречиво заканителна интонация.

Момичето отново сви рамене.

— Не съвсем… Мога да дойда с вас и да пия една газирана вода… Или нещо подобно, щом толкова настоявате.

— Е, в такъв случай, отиваме — каза Карла.

Мястото, където окончателно решиха да отидат, се оказа току-що открит спортен бар. Усещаше се тържествената атмосфера на суетнята при откриването и в мига, в който прекрачи прага на заведението, Джеси съжали, че не бяха избрали някое по-спокойно място.

Тъкмо седнаха, и Мелиса се извини, че трябва да отиде до тоалетната. Вероятно се подразни от илюзиониста, който ходеше от маса на маса и правеше фокуси.

— Видя ли я каква е кисела! — възкликна Карла веднага след отдалечаването на момичето.

— В пубертета е, Карла! — каза Джеси. Никак не й беше приятно да обсъждат семейни проблеми в присъствието на Девъни и затова побърза да смени темата: — Как вървят нещата при вас?

За голямо облекчение на Джеси Карла схвана намека и през следващите няколко минути двете водиха неангажиращ разговор. После дойде ред илюзионистът да се отбие и на тяхната маса. Той помоли Девъни да накъса един вестник на ивици, а после направи магия и ги съедини.

— Бива си го, а! — възкликна Карла, когато човекът с черния фрак се премести на следващата маса. — Такива неща няма при нас, в провинцията. Колко хубаво направихме, че дойдохме тук! Видяхте ли само какви награди са предвидили за посетителите? Две пътувания до остров в Карибско море, по избор на спечелилия! — каза тя с копнеж в гласа.

— Жалко, че не са осигурили и мъже за компания! — изкикоти се Девъни.

— Като говорим за мъже, да ви обърна внимание върху господина на отсрещната маса. От известно време непрекъснато гледа към вас. Досещате ли се кого имам предвид? — запита Карла.

— Сам ли е? — незабавно попита Девъни.

— Не, заедно с някакъв друг мъж. Супер са и двамата. Хвърлете по едно око.

— Сигурно е някой, който ни е видял на витрината. Можем ли да се обърнем и да надникнем, или ще се забележи? — запита Девъни.

— Знам ли? Нямам представа как ги правите тези работи тук, в големия град — каза Карла с нотка на ирония. — Аз на ваше място бих го изгледала право в очите и бих му смигнала. Какво ще кажеш, Джес?

На Джеси не й бе нужно да се обръща, за да разбере кой гледа към тяхната маса. Още щом седна, тя усети безпокойство. Отначало си бе помислила, че е заради Мелиса. Но сега знаеше, че ако се обърне и погледне, щеше да разбере точната причина.

Бавно и съвсем предпазливо надзърна през рамото си. Както очакваше, Ейдън Маккълоу седеше на по-малко от два метра от тях. Беше в компанията на партньора на Уил Лепли — другият адвокат от защитата на Том Маккълоу.