Лори Ханделанд
Забранена любов (8)

8

Джулия все по-често заварваше родителите си да си шептят нещо тайно и безпокойството й растеше с всеки изминал час. От време на време баща й тръгваше в неизвестна посока с коня си, а майка й отказваше да й обясни защо.

Страхуваше се, че Дел бе издал тайната й и сега баща й кроеше планове да убие Райън. Макар че смело заплаши брат си със сурово наказание, не беше убедена, че ще намери сили да го хвърли на вълците. Каква полза да пострада и той, след като истината излезе наяве? Противно на възпитанието си, Джулия не понасяше отмъщението.

Мама, която й беше единственият приятел — преди да срещне Райън — внезапно започна да се държи с нея като с непозната. Треската премина и за пръв път от година болната се вдигна от леглото и се облече. Стоеше на верандата и гледаше гората, като че ли очакваше гости или нападатели. Отказваше помощта й и на Джулия вече й се плачеше от ужас, че всичко в живота й се разпада. Продължаваше да върши мълчаливо другите си задължения в очакване да бъде наказана, макар че не беше сигурна какво престъпление е сторила.

Наказанието се оказа съвсем различно от подозренията й и я свари неподготвена.

Една вечер баща й доведе Тед Чандлър на вечеря. Само по себе си това не беше необичайно. Ако бунтовниците се криеха някъде наблизо, баща й обикновено викаше някое от момчетата да вземе храна за всички. Тед пристигна сам, но видът му изобщо не подсказваше, че идва от гората. Беше докаран в най-хубавия си костюм, а светлорусата му коса беше пригладена назад, още влажна от банята. Без партизанската си униформа и оръжията изглеждаше още по-малък. Баща й го покани да седне на масата и той хвърли свенлив поглед към Джулия.

— Я виж ти, кой ни е дошъл на гости — плесна с ръце баща й, като че ли те не виждаха.

Джулия разтревожено обърна глава към майка си, но тя избягваше погледа й. Изтръпна. Нещо ставаше. Нещо, което тя не разбираше. Нещо, което положително нямаше да й хареса.

Вечерята беше много загадъчна — баща й говореше прекалено гръмогласно за малката компания и толкова весело, че чак беше неестествено. Майка й пък мълча през цялото време и не докосна храната си. Само стоеше, забила поглед в чинията. Тед кимаше енергично на всеки въпрос, поглъщаше с апетит храната си и поглеждаше към Джулия твърде често. Джулия ги наблюдаваше един по един и й ставаше все по-страшно.

След като се нахраниха, Тед стана и й подаде ръка.

— Ще се разходиш ли с мен? — покани я той.

Джулия погледна баща си. Явно веселието му бе предназначено само за Тед, защото сега се намръщи на колебанието й и посочи вратата. Потърси помощ от майка си, която се стараеше да гледа безучастно, но в очите й се четеше съмнение.

— Мамо? — попита объркано Джулия.

— Върви, детето ми. Аз съм добре. Тед иска да ти каже нещо.

Тед я хвана под ръка и я поведе към вратата. Майка й и баща й доволно кимнаха, като че ли двамата с Тед вършеха нещо особено умно. Джулия следваше кавалера си, без да разбира какво става. Да не би да се е случило нещо ужасно с някой от братята й? В такъв случай баща й нямаше да се смее, колкото и фалшива да бе усмивката му.

Прекрачи прага, и веднага я лъхна прохладата на настъпващата вечер. След душния влажен ден залезът носеше свежест и отмора. Червеното кълбо на слънцето още плуваше на запад и обагряше хоризонта в оранжево, розово и виолетово. Джулия обожаваше този миг от деня. Колко жалко, че няма да може да му се наслади тази вечер.

Тед я отведе далеч от къщата, но спря на достатъчно разстояние от гората. Със свенлива усмивка пусна ръката й и зарея поглед към залеза.

— Ще има буря — каза той.

— Наистина ли?

Тед кимна и посочи към небето.

— Виждаш ли как хоризонтът лилавее, а линията между небето и земята трепти?

— Да — съгласи се Джулия, въпреки че изобщо не гледаше към небето, а към Тед. Рядко бе чувала от него повече от три думи и те обикновено бяха „благодаря“ и „да, госпожице Джулия“. Изненада се, че той може да води сносен разговор, макар и за времето.

— Тази лилава линия означава, че от запад идва буря.

Джулия измърмори неясно нещо в отговор. Разходка. Разговор. Времето. Ситуацията започна подозрително да й мирише на ухажване или поне така й се струваше, защото никога не я бяха ухажвали. Но защо едно шестнадесетгодишно момче, поело по пътя на войната, ще тръгне да ухажва двадесетгодишна жена, обречена да се грижи за болната си майка?

— Тед, имаш ли да ми казваш нещо?

Той се изчерви до ушите и воднистите му сини очи заблестяха някак зловещо.

— Да не би да се е случило нещо с момчетата? — попита Джулия. Братята й бяха жестоки, но независимо от това тя трепереше да не загинат или да не ги пленят.

— Не. — Тед бавно възвръщаше нормалния цвят на лицето си. — Аз поне не зная нищо. Полковник Куонтрил отведе хората си на север. Не съм чул да са имали премеждия.

— Тогава какво? — Джулия несъзнателно повиши тон и двамата се стреснаха. Тя едва сдържаше нервите си.

Тед изпъна снага, сякаш получи команда „Мирно!“, погледна я в очите и сложи ръце на раменете й.

— Това — рече той и я целуна.

Джулия замръзна от изненада. Очевидно доволен от себе си, Тед затвори очи, забоде палци в раменете й и я привлече по-близо. Хапеше ужасно грубо устните й, но когато вкара език в устата й, тя не издържа и го отблъсна. Замахна и го зашлеви с всичка сила, без изобщо да мисли.

Макар и млад, Тед беше възпитан по законите на бунтовниците. Още преди пръстите на Джулия да се отпечатат в червено на лицето му, той измъкна пищова си и го опря под брадичката й. Тя се вгледа в очите му, втрещена от промяната у него. От срамежлив млад ухажор Тед внезапно се преобрази в жесток убиец.

— Какво правиш, по дяволите? — прошепна му тя, внимавайки да не я чуе баща й. Тед не си направи труда да говори тихо.

— Взимам си своето.

Джулия сигурно щеше да се свлече на земята, ако не беше опряното в брадичката й дуло на пистолет.

— Какво?

— Ти си моя.

Джулия прихна да се смее, което не беше добра идея, но не можа да се въздържи.

— Струва ми се, че грешиш. Като сме танцували заедно, не означава, че можеш да ме целуваш, Тед Чандлър. И по-добре прибери този пистолет, преди баща ми да се е появил. Няма да му хареса как ме опипваш, а заради пистолета сигурно ще вдигне луд скандал.

Тед пристъпи още по-близо до нея и плъзна дулото на пистолета по шията й чак докато студеният метал опря до гърдите. Джулия не смееше да мръдне, приковала поглед в лицето му. Опитваше се да прецени дали ще успее да му отнеме пистолета и да го удари с него по главата. Съдейки по изражението му, шансовете й бяха много малки. Той се надвеси над нея и прошепна в ухото й:

— Не мисля, че баща ти ще се разтревожи особено, като се има предвид, че точно той те даде на мен.

Джулия се дръпна от горещия му дъх, готова да го скастри. Един поглед към физиономията му обаче бе достатъчен думите да заседнат в гърлото й. Осъзна, че много е подценила жестокостта му. В очите му тя видя същата безгранична омраза, която беше срещала неведнъж през живота си. Той щеше да вземе на всяка цена каквото искаше, а в този момент очевидно желаеше нея.

Тя отстъпи няколко крачки, за да се отърве от студеното твърдо желязо, притиснато в гърдите й. Тед се усмихна, но не с невинната, чаровна усмивка, която тя помнеше. Гримасата му повече приличаше на злобно зъбене и Джулия така се изплаши, че хукна, без да се обръща, и тича чак до вкъщи.

Завари майка си да плаче, а баща й да стои до нея с гузен поглед. Доскоро Джулия щеше да се втурне към майка си, за да я успокои, но този път не направи опит да се приближи.

— Вярно ли е това, което онзи твърди? — попита тя баща си.

— Не виждаш ли, че майка ти е разстроена? — сгълча я той.

— Аз съм разстроена! Той твърди, че ти си ме дал на него. Истина ли е?

Майка й изхлипа и зарови лице в завивките. Баща й се поколеба, после сви юмруци и тръгна към нея. Джулия реши, че няма да му позволи да я уплаши. Този път ставаше въпрос за нейния живот. Досега й бяха повтаряли, че неин дълг е да се грижи за майка си. А сега човекът, който й го натякваше, я бе захвърлил като чувал брашно, проядено от червеи.

Баща й застана толкова близо до нея, че тя трябваше да дръпне глава, за да го вижда.

— Майка ти каза, че се занасяш с момчето на Мърфи. А тя сигурно знае най-добре. Дори чух, че той дошъл на танците. Като нищо ще избягаш да му станеш любовница и после ще ми се върнеш с някое копеле в корема. Тая няма да я бъде. Няма да допусна да ме превърнеш в посмешище на целия щат, момиченце.

Джулия се почувства лъгана през целия си живот. Собствената й майка я бе предала. Не янките бяха врагът, врагът беше в дома й. Причерня й пред очите от гняв.

— А на някой по ваш избор може да стана любовница, тъй ли? Само да не е Мърфи?

— Кой ти говори за това? — ухили се баща й. — Ти ще се омъжиш за Чандлър, и то възможно най-скоро.

— Да се омъжа за него? Няма. Той е на шестнадесет години.

Баща й я сграбчи за раменете и я разтърси. Зави й се свят, но той продължи да й крещи в лицето.

— Не ме интересува, ако ще да се подмокря в гащите. Ще правиш каквото ти казвам, чу ли ме?

Тя се отскубна от ръцете му.

— Чух те.

— Дел избра Тед за твой мъж. Щом Дел го е харесал, значи е решил, че става за теб.

Много пъти се бе чудила какво ще е отмъщението на Дел, но това надхвърли и най-ужасните й очаквания. Да остане цял живот прикована до човек като Тед! Това си беше прекалено тежко наказание дори и за една предателка. Трябваше да се досети колко жестоко ще постъпи брат й, но не можеше да събере сили да го признае.

Погледна крадешком майка си, която продължаваше да плаче на леглото. За пръв път в сърцето й нямаше любов и жалост към жената, която й бе дала живот. Сега Джулия се чувстваше предадена — и хваната в капан.

Обърна се към вратата. Там стоеше Тед с прибран пистолет, но все още с ужасната усмивка на лицето си. Капанът щракна.

Трябваше да намери начин да се измъкне, да потърси помощ от някого. Имаше само един изход.

 

 

Откакто баща им цъфна в армията и пое командването на техния отряд, Райън и Джейсън бързо почнаха да губят удоволствие от армейския живот. Не че баща им беше лош командир, но беше малко смахнат.

Ставаше все по-фанатичен след поредния ден, в който не успяваха да открият бунтовнически групи. Разкарваше ги от единия до другия край на Бейтс Каунти. Караше ги да минават през гъсти и бодливи храсталаци, които издираха до кръв и хора, и коне. Никой не разбираше как се оправяха в тази местност дърварите. Затова пък Шеймъс Мърфи си беше наумил да стане първият северняк, който ще разгадае тайната им и ще открие лагера на врага.

Навремето Райън се възхищаваше от баща си, като повечето момчета. Неговият баща беше най-големия, най-силния, най-умния и най-добрия. Но Райън порасна, а баща му стана особен. Макар сам да се закле да отмъсти на виновните за опропастения си живот, Райън не можеше да приеме омразата, която изпълни душата на баща му. Имаше чувството, че родният му баща е изчезнал и в кожата му живее друг човек.

Като добър войник и син, Райън изпълняваше съвестно всички заповеди. Но нещо го глождеше и не му даваше мира. Струваше му се, че изпуска нещо важно. Денонощното преследване, което неизменно завършваше с неуспех, увеличаваше тревогите му. Чашата преля, когато едно младо момче му донесе съобщение от отец Конър.

„Ела бързо. Не казвай на никого.“

— Дявол да го вземе! — Райън не можа да измисли нищо друго. Що за съобщение бе това? Какво означаваше? Неприятности? Смърт? Болест? За кого се отнасяше?

Тъй като Конър бе поел грижа и за Катлийн, Райън трябваше да се отзове. Всъщност никога не би му хрумнало да го пренебрегне. Конър съвсем не беше известен като нервен и притеснителен човек.

Но да не казва на никого — това пък какво означаваше? Ако нещо беше станало с Катлийн, баща му и Джейсън също трябваше да дойдат с него. Райън хвърли бележката в огъня и тръгна да издирва баща си. След като Конър така го съветваше, той нямаше да каже на никого. Само трябваше да измисли някоя правдоподобна лъжа, за да си издейства разрешение да отиде до църквата и после да внимава да не го гръмнат по пътя.

 

 

Конър се молеше горещо за сила и мъдрост. За някакъв знак. Какво трябваше да направи?

Момичето на Колтън се появи на вратата му, бледа и разтреперана, но без сълзи. Обясни му, че Райън й казал да потърси свещеника, ако има нужда от помощ. Проклет да е Райън Мърфи. Конър никога не беше помагал на човек в живота си.

Въпреки всичко веднага изпрати съобщение до Райън. Ако армията бе някъде наблизо, приятелят му трябваше да дойде преди изгрев-слънце. А дотогава Конър настани Джулия да спи при Катлийн.

Как така се озова с две жени в леглото си! Господ наистина умееше да се шегува. Но защо го правеше все с Конър Съливан?

Мина повече от седмица, откакто Катлийн живееше при него. Още не бе продумала, макар че Конър често й надуваше главата. Нямаше представа защо си мисли, че може да разсее болката й. Не беше голям изповедник. Всъщност не го биваше и за нищо друго. Ако бе събрал смелост да се противопостави на баща си преди много години, Катлийн нямаше да е в това състояние.

А може би самото й присъствие беше знак. Изпитото й от болка лице, посивялата коса, помръкналите очи му показваха какво се случва, когато се отрича любовта. Като гледаше Катлийн, как можеше да отрече любовта на Джулия Колтън към Райън независимо от легендарната вражда между семействата им? Конър би следвало да знае най-добре от всички, че човек трябва да следва сърцето си, пък каквото ще да става.

След смъртта на майка си Райън се промени до неузнаваемост. Жизнерадостното момче, което мечтаеше да стане герой, се превърна в мрачен мълчалив мъж. Водеше се единствено от обета, който никога не трябваше да дава. Нападението над фермата на Колтън утежни още повече угризенията, които и без това го измъчваха.

Ако Райън продължеше по същия път, със сигурност щеше да намери смъртта си. Но онази нощ на танците в хамбара Конър забеляза в очите на приятеля си частица от стария Райън. Тя се появяваше всеки път, когато той погледнеше момичето на Колтън. Джулия му вярваше, че той може да промени света или поне нейния свят. Може би Райън имаше нужда точно от това — от безрезервно доверие. От някой, който да му прости всичко, за да може и той да си прости.

Щом Джулия Колтън можеше да събуди радостта в Райън, щеше ли да успее да го отклони от самоунищожението? Ако Конър вярваше в Бога, трябваше да повярва и в силата на любовта над омразата. А ако не вярваше в Бога, най-добре смъртта да го порази още сега. Защото на Конър му бе останал само Господ.

Конър изохка и се размърда. Коленете го боляха от мраморния под.

— Дай ми знак, Господи, само веднъж, моля те, дай ми знак — мълвеше той.

Вратата на църквата се отвори. Студен вихър, носещ гръм и буря, нахлу и изгаси свещите на олтара. Конър седна на земята и се ослуша, но ако Господ му говореше нещо, той не го чуваше.

Тогава забеляза, че вятърът е обърнал страниците на книгата, която лежеше разтворена между свещите. Бавно се изправи на крака, обзет от надежда, че най-после е получил знак. Запали една свещ, сведе глава над книгата, прочете стиха и на лицето му изгря усмивка.

Тайнството на брака. Обет за любов пред целия свят.

Господ му бе дал отговора. Най-после.

 

 

Джулия се събуди и видя, че е сама. Учуди се, че е успяла да се унесе, след като цяла нощ тича с всички сили към църквата, за да разкаже трагедията на свещеника. Очакваше той да й нареди да изпълни волята на майка си и баща си, да я потупа по главата и да я изпрати вкъщи да се омъжи за Тед. От тази мисъл й ставаше все по-лошо. Никога нямаше да се даде на Тед Чандлър. По-скоро щеше да умре.

В светлината на утрото тази среднощна клетва й изглеждаше малко мелодраматична, макар че това не означаваше, че нямаше да я изпълни. Не възнамеряваше да прекара живота си с хлапе, което вадеше пистолет на жена и я наричаше своя, като че ли говори за крава. И дума не можеше да става да го целуне още веднъж, а други интимности бяха съвсем невъзможни. Но как, боже мой, да обясни това на родителите си?

Джулия седна в леглото, огледа се и видя, че сестрата на Райън вече е излязла от стаята. Когато Конър ги представи една на друга, Джулия не пропусна да отбележи иронията на ситуацията — Мърфи и Колтън в едно легло. Това й напомни за един друг представител на семейство Мърфи, с когото на драго сърце би споделила постелята си и лицето й пламна.

Впечатли я, че не научи другото име на Катлийн. Свещеникът я представи като Катлийн Мърфи, сякаш за него тя завинаги щеше да си остане с моминската си фамилия. Може би никой не искаше да говори за съпруга й.

Катлийн бе станала жертва на дърварите и оттогава не говореше. След като се запозна с Джулия обаче, тя кимна сериозно и отметна завивките, за да й направи място. Джулия се засрами, че това момиче — страдало далеч повече от нея — приемаше да сподели леглото си с врага, без да трепне. Катлийн Мърфи можеше да бъде пример за търпимост.

Когато свещта угасна и Катлийн заспа, Джулия отвори очи в тъмнината и се замисли за трите деца на Мърфи. Всички имаха невероятно красиви сини очи с една и съща форма и спотаени сенки в тях. Но всеки криеше сенките по свой начин. Джейсън се смееше и шегуваше, но тъгата никога не напускаше погледа му. Катлийн мълчеше, очите й гледаха сериозно и уверено, но агонията прозираше и в нея. Райън пък се опитваше да удави болката си в гняв и отмъщение, но така само погребваше по-дълбоко сенките.

Джулия разтърси глава, за да прогони от мислите си образа на Райън. Не биваше да се излежава цял ден, след като всеки момент някой можеше да я проследи и да я завлече обратно вкъщи. Джулия бързо се облече и тръгна да търси отец Конър.

Никъде не можа да открие нито него, нито Катлийн. Изглежда, беше сама и това я уплаши. Ако баща й я намери тук, светото място нямаше да го спре да я повлече към дома. Възможно бе дори да доведе Тед и да я принуди да се венчае за малкия главорез пред олтара. Джулия беше решена да не се дава, но знаеше, че баща й ще намери начин да я принуди.

Тъй като нямаше какво друго да прави, тя седна на пейката и се загледа в стъклописа на Светата Дева с мъртвия Христос. Не за първи път виждаше тази картина, но сега болката на майката я потресе и тя извърна очи.

— Джулия?

Джулия подскочи ужасена, че баща й или Тед са я открили. Вместо тях, на вратата стоеше Райън. Реши, че вижда призрак и премига, но той продължаваше да е там. Беше целият в кал, с омачкани дрехи и уморен, но за нея си оставаше най-хубавият. За пръв път го виждаше в синята униформа на федералния съюз. Със сподавен вик тя хукна към него и се хвърли в обятията му.

— Какво правиш…

Тя прекъсна въпроса му с целувка, притискайки се до него, без да я плаши калта по униформата му. Препасаните на колана му оръжия насиниха краката й. Обви ръце около врата му и прегръдката му прогони страховете й. Джулия забрави за ужасната целувка на Тед Чандлър и се сгуши в мъжа на сърцето си. Нямаше представа колко време прекараха така в средата на окъпаната в слънце църква. Когато откъсна устни от него, лицето й беше мокро от сълзи, а прахта по страните му беше станала на кал.

Той проследи с палец мокрите пътечки по бузите й.

— Какво е станало? — прошепна той, едновременно ядосан и разнежен.

Тя поклати глава.

— Няма значение. Ти си тук.

Той се опита да се освободи от прегръдките й, но тя се вкопчи още по-силно в него, и той се намръщи. Обикновено не се глезеше така, но сега имаше отчаяна нужда да бъде прегръщана.

— Моля те, само още миг, прегръщай ме.

Той я гушна до себе си и не я попита нищо. Притисна я до гърдите си и подпря брадичка на главата й. Спокойният му пулс укроти препускащото й сърце. Искаше й се да остане така завинаги, но не можеше.

Накрая се дръпна и го погледна. С изненада откри в очите му непознат поглед. В него долавяше онзи тайнствен плам от потока, страст и още нещо, което бе забелязвала в очите на Дел, когато я сварваше прекалено далеч от фермата. Райън искаше да я защити и от това усещане й прималя.

Тя му се усмихна нежно и го погали по брадичката. Желанието за закрила се стопи, но пламъкът в очите му се разгоря още по-силно. Този път той я целуна и целувката му нямаше за цел да я утешава. Тя се отдаде на страстта, връщайки милувките му с цялата си любов. Чувствата между тях бяха недопустими, но те не можеха да ги угасят.

Толкова бяха вглъбени един в друг, че не чуха приближаващите се стъпки. Овладяха се чак когато нечий глас проехтя в църквата.

— Като гледам, май ще те женим, Райън Мърфи.

Райън вдигна глава, погледна ядосано и изръмжа:

— Да ме жениш?

Джулия видя шока, изписан на лицето му, и това разби сърцето й. Тя се отскубна от прегръдките му, профуча покрай отец Конър и изчезна от църквата.