Лори Ханделанд
Забранена любов (13)

13

Райън усети присъствието им по дима. Иначе конят му щеше да връхлети право в укритието им и те да го изненадат. Райън обаче подуши дим, а светлина не се виждаше и това означаваше само, че наблизо се крият дървари. Остави коня си назад и изпълзя до дупката. Скоро чу гласове. Приближи още малко, за да ги подслуша. Един от тях говореше за някой си Мърфи и Райън слисан нададе ухо.

— Проклетите Мърфи са в онзи лагер. По-рано наминах оттам и видях онзи рижавия. Утре преди изгрев-слънце трябва да ги нападнем. Няма да има милост за нито един янки. Но с ирландците ще се разправям аз и момчетата ми.

Последното изречение издаде кой говореше: Сам Колтън. Бащата на Джулия и негов тъст. По дяволите. Какво щеше да прави сега? Очевидно цялата фамилия Колтън се бе събрала в тази дупка, имаше и други бунтовници. Те явно планираха да нападнат призори лагера. И то най-вече заради него, брат му и баща му.

Не можеше да ги атакува сега, защото беше сам. Дори и да успее да застреля няколко от тях, те пак щяха да го сразят и да изненадат утре отряда му. Трябваше да се върне при хората си и да ги вдигне под тревога, да ги накара да дойдат тук и да избият дърварите, докато спят — точно както смятаха да сторят те с тях.

Но нямаше да го направи. Не можеше. Те бяха близки на Джулия и — колкото и жестоки убийци да бяха — той нямаше право да стовари гнева на федералните войски върху тях. Ако им бе писано да загинат в битка, добре, но Райън не можеше повече да цапа ръцете си с кръв. Една такава постъпка щеше да сложи край на бъдещето, заради което живееше сега.

Единственият изход беше да се измъкне, да се върне в лагера и да предупреди баща си за вражеските намерения. На всичкото отгоре щеше да му се наложи да признае, че се е отлъчил от отряда без разрешение, но пък събраната информация щеше да му спаси главата от наказание. Така щяха да имат време да избягат, преди да се появят Колтън и мародерската му банда.

Райън изпълзя от прикритието си колкото може по-бързо и по-безшумно и хукна да приведе в действие плана си.

 

 

На следващата сутрин Джулия се успа. Когато отвори очи, слънцето вече напичаше леглото й. Протегна се и се опита да си спомни поради какво е толкова щастлива.

Едно-единствено име отговори на всичките й въпроси — името, което повтаряха мечтите и сънищата й. Райън. Миналата нощ бе дошъл при нея кален, окървавен и с разбито сърце, за да потърси успокоение. Усмихна се при мисълта, как взаимно се утешиха.

После обаче осъзна, че е късно, а майка й още не я бе викала. Да не би мама… Не. Това не. Не още. Не бяха си простили.

Хвърли си набързо нова риза и бежова муселинена рокля и хукна към стълбите, сплитайки в движение косата си. Още отгоре започна да я вика, но докато стигне кухнята, й отвръщаше само мълчание. Установи, че леглото е празно и я обзе паника.

Излетя навън и едва не събори майка си — тя седеше в люлеещия се стол на баба й, втренчила поглед в шубрака. Бе бледа и трепереше, но най-важното бе, че е жива.

— Мамо? — Джулия коленичи до стола. — Какво става? Изплаши ме до смърт.

Със сетни сили майка й обърна очи към нея и я погали по косата.

— Обичам те, детето ми — прошепна тя.

Джулия едва сдържа сълзите си. Това сякаш бе сбогуване, а тя не бе готова още. Майка й се нуждаеше от нея и я обичаше. Откакто се помнеше, тя бе единствен смисъл на живота й — докато не се появи Райън. Джулия отпусна глава в скута на болната и сълзите й потекоха по нощницата й.

— И аз те обичам, мамо. Съжалявам, че избягах и те изоставих.

— Недей. Трябва да ти кажа нещо.

— И аз имам да ти казвам нещо.

— Хм — измърмори майка й, галейки я по косата. Джулия не помнеше откога не я бе милвала така нежно.

— Аз… аз се омъжих — призна Джулия.

Ръката застина в косите й и Джулия едва не избяга от страх да не я удари, макар че майка й никога не бе вдигала ръка на някого.

— Момчето на Мърфи — досети се тя.

Джулия реши да разкаже всичко, преди да е секнала смелостта й.

— Обичам го, мамо. Той не е искал да те нарани. Не е бил на себе си от мъка след смъртта на майка му и тръгнал с лоши хора. Да знаеш колко съжалява, мамо. Повече от всичко желае да получи прошка.

Джулия затаи дъх и след миг пръстите отново замилваха косата й. Ето че на нея й бе простено. Не биваше да забравя, че нищо не може да разклати любовта на майка й.

— И аз бях влюбена в един човек на времето — рече майка й с безизразния тон, който използваше за прекалено близки до сърцето си неща. Отново гледаше шубрака, като че ли очаква някого. Лицето й бе празно, но Джулия знаеше много добре какво страдание се криеше зад тази маска.

— В кого, мамо?

— Бях млада. По-млада и от теб. Хубава и глупава. Баща ми ме сгоди също както се опита да направи и твоят. Но точно тогава срещнах един мъж и разбрах, че не мога да се омъжа за друг. Избягах с него и тайно се венчахме. Обичах го една прекрасна нощ, преди да се върнем вкъщи, за да кажем на семейството ми. Моят годеник беше у дома. Очаквах, че сватбата ми ще ме спаси от него. Но подцених гнева на баща си и лудата любов на годеника ми към мен и земята на моя мъж.

— И какво стана? — прошепна Джулия, макар че вече се досещаше за отговора.

— Баща ми ме държа, докато годеникът ми уби съпруга ми.

— Мили боже, не — ахна Джулия и въображението й тутакси пресъздаде сцената, но с нея и Райън.

— Да. Съпругът ми притежаваше земята, която купиха Мърфи. А годеникът ми…

— Татко? — прекъсна я Джулия.

— Кой друг може да полудее така по тази проклета земя? Всеки на негово място щеше да я забрави, но не и Сам. Той вярваше, че имението му принадлежи, както и аз. Затова уби единствения мъж, когото някога съм обичала. Реши, че съм му направила услуга да се омъжа за големия му враг. Нали така наследявах земята. Само че моят мъж имаше брат в Охайо и той получи имението.

Майка й си пое дъх и продължи, но гласът й стана дрезгав — от дългото говорене или от вълнение, Джулия не знаеше.

— И тогава обаче Сам не миряса, омразата му само загноя. Предаде я и на синовете си. Тъй по времето, когато дойдоха Мърфи, баща ти вече разполагаше със собствена армия, обучена да им отнеме земята. Винаги е бил избухлив, но откакто аз пострадах… вината… съвсем го подлуди. Не му беше много трудно да намрази Мърфи. Но напоследък толкова е обезумял, че се плаша. А сега е тръгнал да използва войната, за да си върне проклетото парче земя.

— Как си могла да се омъжиш за него, мамо? Как си могла, след като той е убил мъжа, когото си обичала?

Устните на майка й затрепериха — първият знак на страданието, който издаваше от началото на разказа си. Лицето й пребледня, но когато обърна очи към нея, погледът й бе по-твърд от всякога.

— Нямах друг избор. Отдавна трябваше да ти разкажа това, за да знаеш, че когато се опълчиш срещу семейството си заради лично щастие, всичко завършва ужасно. И не говоря само за теб. То се отнася и за мъжа, когото обичаш. Ако го обичаш истински, трябва да го оставиш на мира. Никога не казвай на баща си и братята си какво си направила. Освен ако не си готова да го видиш мъртъв.

— Те вече се заканиха да го убият, мамо. Той е Мърфи. Няма да помогне дори, че сега и аз нося същото име.

— Глупава се оказа, детето ми, а те смятах за умна. Да, баща ти и братята ти са тръгнали да избият всички от семейство Мърфи. И този път ще си вземат земята обратно, ако ще да умрат за нея. Открият ли обаче, че си ги предала, всички обещания на баща ти ще се разпилеят на вятъра.

Преди да й обясни за какво говори, от гората се дочуха изстрели и двете стреснато погледнаха натам. Пушек се виеше към небето, а утрото носеше мирис на барут и предсмъртните писъци на умрелите.

— И тази сутрин има кървава битка — отбеляза майка й.

Джулия гледаше пушека и трепереше, макар че навън бе нечовешка жега. Не само, че й стана лошо от страх, докато слушаше майка си, ами сега я уплаши и битката. Дали Райън не бе в центъра на кръвопролитието?

Знаеше, че баща й ще направи всичко възможно да се отърве от Мърфи. Но защитата на синия флаг на Съюза й даваше надежда за по-добро развитие. Разказът на майка й обаче разкри, че баща й е хладнокръвен убиец, готов на всичко за едно парче земя. Джулия се заблуждаваше, че лудостта на баща й е по-скорошна. Сега осъзна, че омразата е много по-стара и дълбока. Вярата на отец Конър, че бракът между Колтън и Мърфи ще сложи край на семейната вражда, се оказа поредната несбъдната молитва.

Никога нямаше да бъде свободна, а Райън никога нямаше да бъде в безопасност.

Обърна се да потърси съвет от майка си, но откри, че тя е потънала в подобен на смърт сън. Гърмежите в далечината ставаха все по-оглушителни. Димът пареше очите й.

Какво, за бога, щеше да прави сега?

 

 

Събитията не се развиха, както Райън планираше. Вместо да събере багажа и да изведе отряда, баща му реши да останат и да се бият. Нищо не можа да го накара да отстъпи. Не и след като те имаха предимство. Още повече, че самите Колтън идваха към тях. Шеймъс Мърфи никога не бягаше от когото и да било — най-малко от един Колтън.

Дори не попита Райън къде е бил и какво е правил — твърде силно се развълнува от донесената новина. Джейсън дълго гледа брат си умислено и мрачно, но замълча и Райън му бе благодарен за това. Не знаеше как щеше да му обясни всичко.

По заповед на баща си Райън и Джейсън залегнаха в храстите в другия край на лагера заедно с останалите войници от отряда. Щом слънцето се показа на хоризонта, дърварите изскочиха от гората. Както им бе наредено, войниците не стреляха преди нападателите да нахлуят по палатките, да открият, че са празни и да се съберат объркани в центъра на лагера.

— Огън! — извика командирът и те стреляха.

Дърварите обаче се оказаха хитри и се мушнаха обратно в палатките.

— Пипнахме ги, момчета — изкрещя бащата на Райън. — Няма да излязат живи оттам. Зареди!

Тъкмо се показаха от прикритието си и зад гърба им изтрещяха пушки, което ги накара пак да залегнат.

— Триста дяволи! — изруга Шеймъс. — Там има още, обграждат ни.

Шеймъс отиде при Райън и му издърпа ухото.

— Ти защо не ми каза, че те ще имат подкрепление?

Райън се изчерви като последния глупак.

— Казах ти какво подслушах, тати.

— За теб съм капитан. Сега ще трябва да се бием очи в очи. И ти ще си виновен. — Той заряза Райън и нареди: — Всеки да се спасява сам. Отстъпвай.

Настана страшен хаос. В тясното пространство човек не можеше да различи свой от враг, защото бунтовниците носеха стари войнишки униформи. Джейсън изчезна някъде в гъстия дим и Райън тръгна да го търси. Някой се блъсна в него и той стреля, без да мисли. После с облекчение видя, че убитият е от нападателите. Много хора щяха да загинат в този ден по погрешка.

Сред суматохата Райън чу победния вик на Джейсън и видя, че брат му прескочи нечие проснато тяло, и пак потъна в мъглата. Райън хукна след него, проправяйки си път с изстрели. От дима като че ли се появяваха все повече бунтовници.

Райън изпадна в паника. Закле се пред майка си да пази Джейсън. Тя загина, защото той спази това обещание. Да го наруши сега, означаваше смъртта на майка му да стане напълно безсмислена.

Най-после намери Джейсън. Бяха далеч от другите. Кипенето на кръвта и тътена на войната в ушите му заглушаваха куршумите и виковете в далечината. Пушекът беше толкова гъст, че едва се дишаше. Джейсън също се задъхваше от умора. По униформата и лицето му се стичаше пот и се смесваше със саждите и прахта. Това го преобразяваше в страшен воин, който нямаше нищо общо с момчето, което Райън познаваше. Изкушен от битката, мириса на кръв и победа, Джейсън бе възмъжал за един миг.

Очите му пареха и Райън ги изтри — знаеше, че когато един мъж загуби невинността си, то е завинаги.

— Джейсън — повика го Райън с непознат и за него глас.

Преди да успее да довърши обаче — макар че нямаше представа какво иска да каже на брат си — от дима се появи човек. Без съмнение беше бунтовник — от шапката с перо, през шарената риза, та чак до върховете на високите ботуши. Но дори да не беше в такава премяна, Райън позна лицето.

Дел Колтън — с нож и затъкнати в кобурите пистолети. Мунициите ли му бяха свършили?

— Кучи син — измърмори Райън.

— И аз чувам същото за теб — ухили се Колтън. — Точно теб търся, Мърфи.

Джейсън се озъби и насочи пистолета си към Дел.

— Недей, Джейс — изкрещя Райън.

И двамата го зяпнаха слисани. Самият Райън също не повярва на думите си, но не можеше да позволи на Джейсън да гръмне хладнокръвно любимия брат на Джулия.

— Не искам да правим това, Дел.

— Аз обаче искам. — Дел пак се ухили, макар че физиономията му съвсем не създаваше приятно впечатление. Дел също бе пощурял от битката и ръцете го сърбяха да убие някого, без значение кой е той. — Мечтая за това, откакто те хванах със сестра ми. Тя, изглежда, е заслепена от хубавото ти лице, но се каня добре да го обезобразя, преди да те убия.

— Престани, Дел. Аз нямам нищо против теб.

Дел го изгледа зло.

— Но аз имам много против теб. Много. Майка ми по цял ден е на легло заради теб. Ако това не ти стига, ще ти кажа, че според баща ми си насилил сестра ми.

— По-скоро ще умра, отколкото да й причиня болка.

— На твоите услуги. Сега вкарай в действие пистолета си или извади нож, страхливо копеле. С най-голямо удоволствие ще те убия.

Джейсън зареди оръжието си.

— Джейсън, стой настрана — предупреди го Райън.

— Но…

— Стой настрана! — изкрещя му Райън.

Джейсън спря да спори, но остана и не прибра пистолета си. Райън нямаше друг избор, освен да се опита да убеди Дел да се откаже, макар че дълбоко се съмняваше в успеха си — във въздуха се носеше мириса на кръв и всички бяха озверели. Преди време майка му казваше обаче, че той умее да успокоява и зверове, и хора — а Дел Колтън беше по малко и от двете.

Райън предпазливо се премести и застана пред Джейсън, за да му попречи да стреля. Брат му изръмжа от яд, но Райън не му обърна внимание. Погледът му бе прикован в Колтън. Дел прегърна ножа си, като че ли му бе любовница.

— Извинявам се за всичко, което съм сторил на семейството ти — рече Райън. — Повярвай ми, от тук насетне искам само мир между нашите две фамилии. Името Колтън ми е скъпо на сърцето.

Дел и Джейсън изсумтяха възмутени в един глас и се измериха разярено от главата до петите.

— Нямам време за такива глупости. — Дел направи крачка напред.

— Рай, махни ми се от пътя! — изкрещя Джейсън.

Райън се хвърли напред и сграбчи Дел за китката, преди той да успее да нападне. Двамата се сборичкаха. Макар че Райън бе по-висок и по-тежък, Дел беше як, силен и изпълнен с омраза. Любовта му към Джулия бе отслабила омразата у Райън, но пък усили желанието му да живее.

Съсредоточи всичките си усилия да държи ножа на Дел на безопасно разстояние от гърдите си. Неочаквано Дел го дръпна за крака и го повали на земята. Райън се стовари по гръб в прахта и въздухът изскочи от дробовете му. Дел скочи върху него. Ножът облиза врата му и от раната потече кръв.

— Първа кръв — изрева Дел.

— Пусни ме — успя да каже Райън.

Очите на Дел обаче бяха мътни от омраза.

— Ти съсипа Джули. Първо насили тялото й, а после и ума й. Сега ще умреш в собствената си кръв и ще плачеш за мама, какъвто си сополивец. А като умреш, на Джули ще й дойде акълът в главата, ще се омъжи за Тед и пак ще стане една от нас.

Разярен, Райън сграбчи Дел за краката и го повали на земята. Забравил за болката в ребрата и врата, той скочи и наведе глава, за да посрещне новата атака на Дел. Дел обаче не помръдваше. Джейсън огледа любопитно тялото в краката си, без да изпуска пистолета. После вдигна ококорени очи към Райън.

— Паднал е върху ножа си, Рай.

Страх прониза гърдите му. Скочи към Колтън и се наведе над него.

— По дяволите. — Райън падна на колене до Дел.

От гърдите му се подаваше острието, а ризата му бе потънала в кръв. Нямаше съмнение, че животът му изтича, но въпреки това Дел събра сили да извади ножа. Кръвта бликна като фонтан от раната. Дел хвана ръката на Райън и сложи в нея кървавия нож.

— Ти ме прати на червеите, копеле такова. Проклинам всеки Мърфи на земята, чуваш ли? Дано ви споходи по-голямо нещастие и от това.

Очите му се оцъклиха и Райън погледна окървавените си ръце, без да забележи иронията в това, че Дел току-що бе проклел и собствената си сестра.

Внезапно Аб, Бен и Кларк Колтън изникнаха от мъглата, следвани по петите от баща си, и свариха Райън целият в кръвта на брат им и хванал ножа, от който Дел загина.