Лори Ханделанд
Забранена любов (15)

15

През юли ги мъчи адска жега, но август се оказа още по-горещ. И то не само поради непоносимата задуха, а и заради мястото, където Райън и хората му бяха разпределени — в самия център на територията, контролирана от южняците.

Вече нямаше нужда да патрулират из Бейтс Каунти. Ожесточените боеве обхванаха целия щат, както беше и в другите краища на страната. В началото на юли Виксбърг най-накрая капитулира пред Грант. През същата седмица Лий загуби голяма битка край едно неизвестно градче, наречено Гетисбърг. Навсякъде нещата взимаха благоприятен обрат за Федералния съюз — навсякъде, с изключение на Канзас.

Веднага след битката в техния лагер бащата на Райън му заповяда да събере отряда и да проследи Куонтрил. Самият Шеймъс взе един млад наемник и потегли на някаква тайнствена мисия. Върна се сам и отказа да отговаря на каквито и да е въпроси. Тросна се на Райън да си гледа работата и той се подчини.

Няколко седмици след смъртта на Дел Колтън Райън все още водеше мъжете през пущинаците, не открил и следа от бунтовници. Дърварите се бяха скрили вдън земя. Едно бе сигурно — не бяха тук.

Беше твърде горещо за огън, а и наредбите го забраняваха, тъй че войниците трябваше да се задоволят с корави бисквити и пастърма за вечеря. Джейсън изникна от черната нощ и се настани до Райън.

— Бих жертвал десния си палец за глътка кафе — изсумтя той.

Райън кимна, без да отговори, отегчен до смърт от разговори с Джейсън и всички останали. Отегчен от всичко, свързано с армията. Трудно му бе дори да си спомни какво го подтикна към войнишкия живот. Колко различни бяха представите му от действителността. Няколко седмици следене без храна, с малко вода и никакво кафе съсипваха човека. Понякога имаше чувството, че губи разсъдъка си.

Единственото, за което копнееше сега, бе жена му. Само споменът за Джулия го крепеше да не стане като хората си. Те му напомняха на глутница озверели вълци — опиянени от мириса на месо, който надушваха някъде там, съвсем наблизо, без да могат да го достигнат. Беше сигурен, че са готови да разкъсат плячката си на парчета. А Шеймъс Мърфи бе водач на тази глутница.

Лудостта, която ги заплашваше от толкова време, сега изригна като гръм от ясно небе. Райън опита да поговори с Джейсън за баща им, но и той се бе променил. Каквато и да беше истината, Райън вече не се чувстваше привързан към баща си и брат си, които толкова години бе обичал.

Излегна се и отправи поглед към луната. Ясната сребриста светлина му напомни за Джулия — за нощта, когато й се закле в месечината, че е искрен. А ето, че я излъга — и наруши обещанието, да не нарани семейството й. Глупаво обещание, но и без това напоследък Райън не се мислеше за особено умен.

Искаше му се да може да я зърне, да е до нея, когато тя научи за брат си, за да й обясни истината и да я притисне в обятията си, докато тя плаче. Тя щеше да плаче. Спомни си погледа й към Дел онази вечер на танците. Дел я бе ядосал и тя взе страната на Райън, но в очите й се четеше любов към брат й. Смъртта на Дел щеше да я нарани дълбоко. А него все още го тормозеше споменът.

Колчем затвореше очи, Райън виждаше кръвта по бунтовническата риза на Колтън, чувстваше хлъзгавия кървав нож в ръката си, чуваше сподавеното проклятие на Дел, подушваше смъртта му около себе си. Винаги когато заспиваше, Райън чуваше скръбния вик на Сам Колтън:

— Синът ми, синът ми! Какво направи с моя син!

Райън погледна ръцете си и въздъхна с отвращение. Непрестанно му се привиждаха кървавите петна. Премигваше, за да ги накара да изчезнат, но споменът и вината оставаха. Малкият брат на Джулия бе мъртъв.

Дали би го разбрала? Дали би му простила? И ако не, дали той ще иска да живее повече?

— Чу ли? Потегляме сутринта.

Джейсън вече не използваше ирландския диалект на баща си. Може би, защото Шеймъс се промени толкова, че вече не беше забавно да му подражава, а може би, защото и Джейсън се промени твърде много. При все това обаче брат му никога не преставаше да бърбори, дори когато Райън отговаряше прекалено грубо.

— Винаги потегляме сутрин.

— Този път тръгваме на запад. След това на юг. — Потупа го Джейсън по рамото.

Райън повдигна глава и се намръщи:

— Защо?

Както обикновено, Джейсън посрещна сърдития му въпрос с усмивка. Но само Райън ли забелязваше, че в очите на брат му го няма онова живо пламъче? Може би виждаше промяната, защото чуваше стенанията на Джейсън всяка нощ и слушаше как брат му плаче на сън. Белегът на главата му заздравя, но дълбоко в себе си той носеше отворена рана и Райън, който също страдаше от душевна рана, не знаеше как да го изцери.

— Куонтрил не е тук — отвърна Джейсън, — това всеки може да установи. Дявол знае защо тати нареди да останем тук толкова време. Момчетата обаче са неспокойни и ще трябва да ги отведе някъде, за да се бият.

Райън не можа да скрие задоволството си. Сърцето му заби ускорено и той въздъхна, удовлетворен от новината. Югозапад значеше Бейтс Каунти или поне някъде наблизо.

Любов. Мир. Нежност. Повече от всякога се нуждаеше отчаяно от това. Но дали щеше да ги намери у жената, която го очакваше там?

— Джулия — промълви той и това име прозвуча като молитва.

 

 

Целуна я, както я целуваше винаги — с възхищение и любов. Устните му — меки и силни — обхождаха тялото й, караха я да трепери, да въздиша и да копнее за още. Здравите му ръце обгръщаха талията й, плъзваха се по хълбоците й, докосваха я на тайни места, както можеха да докосват само нея. Тя се извиваше, въздишаше, изпъваше се, протягаше ръце да го докосне, но него го нямаше.

— Джулия — шепнеше гласът му. Дъхът му галеше косите й, а може би беше вятърът. Любовта отново се разгоря и прогони парещата болка от стомаха й.

Страданието от убийството на Дел и предателството на Райън се превърна в желание за отмъщение и възмездие.

Сега Джулия се присмиваше над глупавите си брътвежи за мир и опрощение, които се опитваше да втълпи на Райън през вечерите край потока. Нищо чудно, че той слушаше с лека усмивка на устните, сякаш размишляваше върху думите на объркано дете. Точно това бе тя тогава — объркано дете.

Сега разбра омразата на Райън и той щеше да разбере нейната. Ала дори когато обмисляше как да му отмъсти, той й липсваше, а копнежът за неговите ласки оживяваше в сънищата й.

Жадуваше за сънища, защото сега само в тях можеше да открие спокойствието, което някога бе част от нея, надеждата за бъдеще, която я спохождаше в прегръдките на Райън. Сега обаче бъдещето й изглеждаше мрачно и страшно, а прегръдките му вече ги нямаше. Понякога болката, която стягаше гърлото и сърцето й бе толкова голяма, че тя не можеше да сложи нищо в уста. Джулия въздъхна, потрепери и се събуди.

Влагата и тежката задуха, почти поносима посред нощ; тихият шепот на войниците от федералната армия навън — на сигурно разстояние от порутената постройка; въздишките на жените наоколо — всичко това й подсказа, че сънят отстъпва място на кошмарната действителност.

Затвор.

С майка й бяха в Канзас Сити от седмица. Пътуването на север мина неусетно. Шеймъс и помощникът му подготвиха талига за болната, след което младият войник, представил се като редник Джонас, ги подкара на север възможно най-бързо. Мърфи потегли в неизвестна посока. Джонас бе мълчалив, но строг. Джулия не би успяла да избяга, дори да изостави майка си. През деня Джонас държеше ръцете й вързани, а нощем връзваше и краката й.

Когато стигнаха в Канзас Сити Джонас ненадейно извади документи за прехвърляне на друга служба и стана пазач в затвора. Отначало ги затвориха в една сграда на кея, но там имаше прекалено много плъхове, тъй че жените бяха преместени в една къща на Гранд авеню, където ги залостиха на третия етаж.

Бяха девет жени и момичета заедно с Джулия и майка й. Всички тях ги очакваше изселване от Мисури за бунтовническа дейност. Никоя не беше на повече от двадесет години. С тях бяха и сестрите на Бил Андерсън — Джоузефин, Моли и Джейни. Джейни бе само на десет. Моли бе на шестнадесет — любимата на Дел. Когато Джулия й съобщи за смъртта му, Моли пребледня и се обърна на другата страна. Сега лежеше на нара с блуждаещ поглед. Джулия я разбираше много добре.

Помисли си, че щом момичетата на Андерсън са тук, няма да останат дълго в затвора, стига веднъж Кървавия Бил да научи за това. Ала не беше сигурна дали с него ще се чувства по-добре оттук, макар че гредите на тавана застрашително пукаха, а стените скърцаха под напора на вятъра.

Майка й бе още жива, но не се знаеше докога. Дните и нощите по пътя отслабиха организма й толкова, че вече не можеше да ходи без чужда помощ. За една седмица в затвора тя се стопи и заприлича на труп. Райън щеше да си плати и за това.

Истинският баща на Джулия беше мъртъв, майка й също — почти. Любовта й се оказа измама, животът — и той. Само желанието за отмъщение даваше смисъл на съществуването й. Имаше защо да живее и щеше да живее, докато справедливостта възтържествува. Нямаше значение колко дълго ще трае това.

„Уведомих военните власти, че сградата на затвора е опасна, но никой не ми обърна внимание. Войниците не смеят да влязат, тъй като непрекъснато падат парчета от тавана, а стените скърцат така шумно, че почти заглушават виковете за милост на жените. Според мен в най-скоро време цялата сграда ще се срути. Може би, ако ти поговориш с тях, отче Съливан, те ще се вслушат в съвета ти. Ако не за друго, поне ще се помолиш за душите на мъртвите и за осакатените.

Искрено твой, доктор Джошуа Торн, главен хирург.

Канзас Сити“

Конър се отпусна в стола си и се загледа в писмото, получено същата сутрин. Докторът беше стар приятел на баща му. Дори да не знаеше, че Джулия и майка й са там, трябваше да отговори най-малко от благоприличие. А и това му беше работата.

Чу, че Катлийн шета в кухнята. Трябваше да я вземе със себе си. Не можеше да я остави сама, а в съседство не остана никой да се грижи за нея. Ако я облече в мъжки дрехи и тръгнат добре въоръжени, с Божията помощ щяха да се доберат живи до Канзас Сити. Ала Господ не чу никоя от последните му молитви, защо да го чуе сега? Прекара последния месец в горещи молитви за избавление от Катлийн Мърфи. Защо Господ го изпитваше така? Не доказа ли още преди години, че е предан божи служител, като я напусна, без дори да погледне назад? Защо точно сега, когато бе твърде късно да промени каквото и да било, Бог я връщаше отново в живота му, и то по такъв начин? Ден и нощ те бяха сами заедно и тя се нуждаеше от приятелството му, от напътствията му, от любовта му. Тъй както стадо търси любовта на пастира, а не любовта на мъжа към жената. Жената, която винаги бе желал, но никога нямаше да има.

Конър смачка писмото и изруга. Беше дал клетва. Не само пред Господ, но и пред нейния баща. Не можеше да я престъпи, дори тя да го искаше. Катлийн обаче го възприемаше като брат, понякога и като син. Никога не виждаше в него нещо повече от Кон — най-добрия приятел на по-малкия й брат.

В църквата се чуха тежки стъпки. По мраморния под отекнаха шпори. Конър скочи, грабна пистолета и хукна към вратата.

От кухнята надникна Катлийн, пребледняла от страх и с широко отворени очи. Той й кимна да се скрие отново и зареди оръжието си. През последния месец бяха многократно нападани и от двете армии. На дело Конър изневеряваше на клетвите си даже повече отколкото на думи. Но нямаше да позволи никой да доближи Катлийн дори ако трябва да употреби пистолета, който поначало не биваше да притежава.

Всеки път, щом в църквата влезеше войник, Катлийн се скриваше в стаята си и оставаше там в продължение на няколко дни за ужас на Конър. Някога тя беше свободно, смело същество. Нищо не можеше да я спре да се весели, да живее и да се смее. А сега всеки мъж, с изключение на него и близките й, я караше да се затваря в недостижим за него свят. Тя живееше насила и дори не се усмихваше.

Един войник стоеше под арката, деляща църквата от къщата. Синя униформа, познати сини очи. Конър въздъхна с облекчение и прибра пистолета.

— Райън.

Без дори да поздрави, Райън отиде до него и го сграбчи за раменете. Конър видя страха в очите му и също се уплаши. Райън никога не се страхуваше. Или поне не показваше страха си пред другите.

— Тя тук ли е?

Отчаянието в гласа му подсказа на Конър причината за страха. Очевидно идваше от дома на Джулия.

— Не.

— О, господи! — Райън го пусна и се хвана за главата, събаряйки кавалерийската си шапка на земята. — Знаех си, че трябва да дойда по-рано и да я отведа оттук.

Конър го изгледа и се наведе, за да вдигне шапката му.

— Нарушил си заповедите? Изоставил си хората си?

Райън сви юмруци. Погледът му попадна в знака на Съединените щати върху каскета.

— Повдига ми се вече от тая армия. От преследвания и убийства. Дори не мога да си представя, че някога съм мечтал за такъв живот. Кара ме да се чувствам по-зле от всякога.

— Променил си се, Райън. Виждаш ми се поумнял. Пораснал си. Всичко е заради Джулия.

— Аз убих брат й.

Обля го студена пот от ужас.

— Какво?

— Беше нещастен случай, но той е мъртъв. Всеки път, щом затворя очи, виждам лицето му, както и нейното.

Конър протегна ръка към него, сякаш да го утеши, но Райън я отблъсна. Той не търсеше успокоение. Искаше да задържи вината си близо до сърцето и да я остави да го измъчва, както впрочем правеше винаги. Приятелят му отпусна ръка.

— Райън, това е война, умират хора.

В очите на Райън отново се появи ужас.

— Ако Джулия е мъртва, нищо друго няма значение. Не й казах, че я обичам. По дяволите, не мога да ги изрека тези думи. Толкова се страхувам, че тя ще започне да разчита на мен твърде много, а аз ще сторя грешка и тя ще умре заради мен. Също както стана с мама. Ако тя можеше да види какъв съм станал, щеше да ми срита задника, задето съм такъв страхливец.

— Ами тогава кажи на Джулия, че я обичаш.

— Не мога — промълви Райън през зъби, — изчезнала е.

— Тя е в Канзас Сити.

Конър нагласи шапката на Райън върху собствената си глава.

— Държат привърженици на бунтовниците в някаква къща на Гранд авеню. Тъкмо се готвех да тръгна натам по молба на тамошния доктор, когато ти пристигна.

Райън въздъхна дълбоко и сграбчи шапката си:

— Защо, по дяволите, не каза веднага?

— Нали току-що ти казах.

— Катлийн ще идва ли с теб?

— Не мога да я оставя тук.

Райън впери проницателен поглед в очите на Конър. Явно откри, каквото търсеше, защото кимна и се обърна да върви. Приятелят му го спря с ръка на рамото му.

— Какво възнамеряваш да правиш, за да я измъкнеш?

— Каквото трябва.

— Ще престъпиш обещанието към мъртвите?

Райън се ядоса. И Конър не спазваше клетвите си, тъй че нямаше право да говори за престъпване на обещания.

— Какво удоволствие ти доставя да ми изтръгваш сърцето и да го тъпчеш?

Конър му отвърна със собствените му думи:

— Каквото трябва. Избери клетвата на любовта пред тази на омразата. Спази брачния си обет вместо този за отмъщение и война.

— Просто не искам да й се случи нещо лошо.

— Би ли излъгал? А да измамиш? Или да откраднеш? Ще се отречеш ли от баща си, ще се откажеш ли от името си? Тогава като я намериш, бягайте далеч. Любовта е важна. Животът. Бракът ти. Направи каквото е необходимо.

Райън кимна и стисна ръката му за довиждане.

— Кажи на Катлийн, че я обичам.

— Ще й кажа.

— Можеш да използваш случая да й го кажеш и от твое име.

На физиономията му изгря едновремешната му усмивка и на Конър му се просълзиха очите при спомена. Когато погледът му отново се проясни, Райън вече го нямаше.

На Райън не му трябваше много време да стигне до Канзас Сити. Страхът го караше да язди, без да усеща умората. Вече бе успял да се измъкне от отряда. Остави писмо на Джейсън, че отива да провери как е Катлийн. Излъга брат си, който на свой ред щеше да излъже баща им, а той — армията. Ала това вече нямаше значение за Райън. Сега искаше само Джулия.

Очертанията на града се появиха пред него и от шията му сякаш падна воденичен камък. Каквото и да се наложи да направи, той ще я освободи, ще я накара да го разбере за Дел и животът им заедно ще започне отново. Тази мисъл като че ли прогони болката в гърдите му. Майка му би се гордяла с него. Защо не срещна по-рано такава нежна душа като нея, която да потуши желанието му за отмъщение? Беше заслепен от ярост, изкушен от бащината си лудост, принуден от безумното си съвремие да мрази. Майка му сигурно щеше да е разочарована от него. Също толкова разочарована, колкото бе и самият той.

Градът бе претъпкан с федералисти — сините униформи бяха навсякъде. Не беше трудно да попита един от тях къде се намира женския затвор. Скоро след това вече яздеше по Гранд авеню.

Сградата го ужаси, когато я видя. Огледа се, за да се увери, че не е сбъркал мястото. Не, упътилият го войник ясно каза — между „Тринайсета“ и „Четиринайсета“ улица. Въпреки че в този участък имаше още няколко сгради, само една принадлежеше на генерал Бингам, а точно това име беше изписано с големи букви на фасадата на порутената къща. Пред нея стояха няколко пазачи, които пристъпяха от крак на крак, разговаряха, пушеха и гледаха към третия етаж, където бяха жените.

Райън отиде при офицера с най-висок чин.

— Капитане — отдаде чест той, — идвам да взема една затворничка. Трябва да я преместим.

Капитанът на свой ред отдаде чест и попита:

— А документи?

— Аз… ами…

Излъжи, измами, открадни, чу той в ушите си гласа на Конър.

Райън се изпъчи и погледна офицера право в очите.

— Изгубих ги в реката. Конят ми си навехна крака и ме хвърли във водата. Нищо не остана от документите. Но трябва незабавно да отведа Джулия Колтън в Лорънс.

Капитанът дръпна от цигарата си и изпитателно го изгледа. На Райън му се насълзиха очите от кълбетата дим, които другият бълваше в лицето му. Едва овладя напиращата в гърдите му кашлица.

— Щом нямаш документи, няма да има и прехвърляне.

— Но…

— Голям зор видяхме да доведем тези жени тук. Някои се бориха като тигрици през целия път. Те са не по-малко опасни от самите бунтовници. Тъкмо сме ги хванали, затова няма да позволя никоя от тях да си тръгне. Ако искате някоя, покажете нареждане.

Капитанът му обърна гръб.

— Сър!

— Какво? — извърна се намусен военният, като продължаваше да дъвче цигарата си, сякаш беше сочна пържола.

Райън се зачуди какво да прави. Дали да каже истината? Дали това щеше да помогне или да навреди? Ако не успее да я измъкне, дали нямаше да я изложи на опасност, като признае, че е негова жена? Тигриците, за които спомена капитанът, можеха да я нападнат. Тогава обаче си спомни как умее да се бие Джулия. Без съмнение щеше да се оправи с тях.

— Лейтенант…? Как, по дяволите, ви беше името?

— Мърфи, сър.

— Мърфи? Че точно някакъв Мърфи ни нареди да затворим онази уличница Колтън. — Той бръкна в джоба си, извади един зацапан с тютюн лист и кимна: — Капитан Мърфи, Шеймъс Мърфи. — Сетне вдигна поглед и задъвка още по-шумно пурата. — А вие, по дяволите, кой сте?

Райън не можеше да отрони дума. Ето защо беше изчезнал баща му след битката в Бейтс Каунти. Старият мразеше Колтънови, но да предприеме специално пътуване само за да се убеди, че женската част от семейството ще бъде затворена, бе вече прекалено. Тогава обаче си спомни налудничавия поглед на баща си и осъзна, че вече не може да предскаже на какво е способен той.

— Лейтенант?

— Аз съм Райън Мърфи, сър. Капитанът е мой баща. Той ме изпрати тук. Станала е грешка. — Гласът му трепереше издайнически.

— Така е. Без документи няма да вземеш момичето. — Капитанът захвърли цигарата на земята и едва не уцели ботуша на Райън.

Райън се опита да се успокои, преди да продължи с увещанията. Когато проговори отново, установи с облекчение, че гласът му пак е спокоен, а не се бунтува като стомаха му.

— Може ли тогава поне да я видя?

Капитанът го погледна учудено.

— За какъв дявол?

— Тя ме очаква. Трябва да я отведа в Лорънс. Ще се наложи да обясня закъснението си.

— Че на кого му пука какво мисли тя?

— Сър, станала е грешка. Тя е съпруга на федерален офицер.

— Ха, значи си вдига краката за янките. Тези жени не струват дори колкото и най-долните курви. Другите ще я убият, ако разберат.

— Ето защо трябва да я изведем оттам. Не може ли поне да й кажа, че ще се върна да я взема?

Капитанът сви рамене.

— Върви. Но не може да влизаш в сградата.

— Защо?

— Защото е опасно. Може да се сгромоляса всяка минута. Ние стоим тук. На никой федерален офицер не е позволено да влиза.

Райън усети, че думите му се губят. Беше шокиран. Когато най-накрая успя да проговори, гласът му бе дрезгав и отчаян.

— Това е живо варварство. Трябва да ги изведете оттам.

— Няма заповеди, няма преместване.

Нетърпението и страхът подтикваха Райън да сграбчи капитана и хубаво да го разтърси, докато онзи проумее положението, но все пак съзнаваше, че това би било чисто губене на време. Вместо това направи опит да се овладее.

— Щом не мога да вляза, как тогава да говоря с нея?

— Както правим ние. През задния прозорец. Третия етаж. Ако прозорецът е затворен, хвърли камък и някоя жена ще се покаже. Така впрочем им даваме и храната. С кофа и въже.

И вторият план за бягство се разпадаше пред очите му. Мисълта му работеше трескаво, докато вървеше към задната страна на къщата. Трябваше да я измъкне оттам. Но как? Да й каже да скочи? С цялата тази войска, която бродеше из Канзас Сити, щяха да бъдат хванати и обесени на втората крачка. Да се промъкне отново и да обезвреди пазачите? Съмняваше се, че ще успее да надвие десетината, които обикаляха затвора.

Свали шапка и избърса потта от челото си. Изглежда, единственият сигурен начин, да освободи жена си, беше да се сдобие с редовни документи за прехвърляне. Можеше да го направи — ако открие командира на поделението в града и го убеди да я освободи. Но първо трябваше да говори с нея.

Чувстваше се като полудял от любов младеж. Взе камък и го хвърли към прозореца. Няколко секунди по-късно на перваза се появи младо момиче. Беше твърде млада, за да лежи в затвор и Райън се изчерви от срам. Искаше му се да захвърли синята си униформа и никога повече да не я погледне.

— Хей — извика тя, — може ли да изпратите чиста кофа, защото мис Джулия повръща цяла сутрин в старата?

Сякаш го поляха със студен душ. Пред очите му изскочиха звезди. Премигна, прокара ръка по челото си и промълви:

— Тя болна ли е?

Момичето сви рамене.

— Повръща всеки ден. — Тя се надвеси от прозореца и сниши глас, като че ли да сподели нещо тайно. — Сестра ми казва, че мис Джулия е бременна. Положително ще има проблеми, когато баща й и братята й разберат. Та тя не е омъжена, въпреки че аз лично не мога да разбера как носи бебе в себе си, щом не е омъжена. Мама винаги казва, че човек първо трябва да се ожени.

— Извикай я — поръча Райън с дрезгав глас.

— Разбира се, господине. Вие добре ли сте?

— Просто я извикай — повтори Райън, — веднага.

— Добре. Няма нужда да крещите така.

Момичето се скри вътре. На Райън му се стори, че чака цяла вечност… Точно когато се готвеше да се върне на вратата и със стрелба да си пробие път през охраната, Джулия се появи на прозореца.

Очите й се разшириха, щом го видя, след което на лицето й се появи изражение, което той не бе виждал никога преди. Дори в началото на тяхното познанство не го бе гледала така. Бе виждал в очите й страх, любопитство, желание, любов…

Но никога омраза.