Лори Ханделанд
Забранена любов (3)

3

Прибраха се вкъщи в мълчание. Джулия предпочиташе да върви пеша, само и само да не бъде близко до баща си, но това предложение го ядоса още повече. Тъй че остана на коня, вкопчена с крака в животното, а скъсаните й поли се развяваха на вятъра.

На стотина метра от къщи баща й спря коня и хвана пушката. Джулия се наведе настрана, за да надникне иззад рамото му. Из двора щъкаха коне.

— Мама — прошепна тя и скочи на земята.

— Чакай, момиче, виждам конете на братята ти. Сигурно са се върнали от Тексас. — Той пришпори коня и изостави Джулия да го следва пеша.

За разлика от него Джулия изобщо не се зарадва на братята си. Многото коне означаваха, че те са довели и приятелите си. Франк Джеймс я притесняваше, а Куонтрил и Андерсън направо я ужасяваха. Коул Йънгър не беше толкова лош, но той обикновено не идваше с бунтовниците. Искаше й се да се скрие в стаята си и да не си покаже носа навън, но не можеше да остави майка си сама с тази сбирщина.

С изненада забеляза, че Джеси Джеймс стои на пост пред вратата с брат си Франк. Преди време Куонтрил му бе казал, че е много малък за бандата. Бунтовниците ги нямаше цяла зима и Джеси вероятно бе дошъл да се види с Франк. И двамата се направиха, че не я забелязват и не отклониха поглед от пътя и храстите.

Джулия се промъкна вкъщи, където завари братята си, баща им, Куонтрил и Андерсън. Никой не й обърна внимание. Майка й лежеше и при появата на Джулия по сивото й лице изби бледа руменина. Джулия й се усмихна, за да я успокои, но усмивката й замръзна, когато чу думите на баща си:

— Не стига, че едва не умори майка ви, ами погледнете какво стори на сестра ви. Трябва да си плати за това. Всички трябва да си платят. Време е да погледнем по-сериозно на тази вражда, момчета.

Четиримата братя на Джулия — Абнър, Бен, Кларк и Делбърт, до един копия на баща си — като по команда обърнаха черните си фанатични очи към нея. Те бяха попили уроците на баща си и мразеха канзасците повече и от него, ако това изобщо бе възможно. Най-силно естествено ненавиждаха Мърфи. Те също се тормозеха от угризения, че не бяха защитили майка си. От всичко на света най-много ненавиждаха хората, които опожариха фермата им и поругаха честта им.

Дори Дел — най-младият и най-едрият, за когото Джулия се надяваше да е запазил капка милост — ги ненавиждаше с ужасяваща злоба. Най-малкият й брат бе отраснал в ръцете й и тя си го обичаше най-много. Но дори любовта й не му попречи да стане зъл и отвратителен като останалите. Ходеше по петите на братята си, а те вървяха право към войната.

Когато федералното правителство на Северните щати, което поне на думи Мисури подкрепяше, свика всеобща мобилизация, четирите момчета на Колтън избраха друг път и се скриха в гората. В бандата на Куонтрил те откриха съмишленици, които бяха също толкова зли и решени да си отмъстят на врага. Джулия с ужас осъзна, че баща й замисля да използва нейното премеждие, за да настърви чудовищните си творения и техните приятелчета срещу семейство Мърфи.

Преди Джулия би махнала с ръка и би оставила братята си да правят каквото искат. Сега обаче един Мърфи я бе спасил и тя му дължеше благодарност. Макар че животът й минаваше край мъже, готови да се откажат от думата си при всеки полъх на вятъра, Джулия мечтаеше за герои с легендарна чест. Предпочиташе да вярва, че чувството й за достойнство е възпитано от мечтите. Затова нямаше да има мира, докато не върне дълга си към Райън Мърфи.

Джулия се промуши покрай братята си и останалите и се изтъпи пред баща си.

— Не, татко, престани! Той не ми е направил нищо. Само ми помогна. Край потока имаше соколи, които щяха да ме изнасилят, ако той не ги бе изгонил.

Баща й я изгледа ядосано и плю в краката й. Грозният жест я стресна, но тя не сведе глава, отдавна бе научила, че всяка проява на слабост в тази къща се приема като пълно поражение. След като тя не отстъпи, баща й се озъби и се обърна към двамата мъже, седнали на масата — главатарите Куонтрил и Андерсън.

— Непрестанно повтаря това. Мисля, че онзи й е завъртял главата, което ни дава още по-основателна причина да го убием. Макар че аз искам да видя копелето мъртво, откакто ми направи на пепел къщата.

Бил Куонтрил кимна замислено. Джулия не можеше да разбере дали се съгласява с баща й, или преценява думите му. Човек никога не би взел Куонтрил за главатар на банда, ако го срещне на улицата. Висок, слаб, с пясъчноруса коса, тънки мустачки и сини очи, той повече приличаше на даскал, какъвто всъщност и е бил допреди няколко години. Школската кариера обаче отдавна бе зад гърба му. Сега Куонтрил беше един от най-опасните бунтовнически лидери в Мисури.

Другият Бил — Кървавия Бил Андерсън — беше пълна противоположност на съименника си. Рошавата му брада, крещящото облекло и прословутият му обичай да кичи коня си с човешки скалпове изглеждаха направо хрисими пред демоничния блясък в очите му. Той също не продума, но погледна Джулия в очите и се ухили.

На Джулия й се зави свят. Двамата я плашеха, това беше и целта им, но колкото и да не харесваше братята си, Джулия знаеше, че е в безопасност в тяхно присъствие.

Това й даде смелост отново да се опита да обясни:

— Полковник Куонтрил, преди час-два край потока имаше соколи. Те ме нападнаха и ще ви бъда страхотно благодарна, ако ги накажете.

На Андерсън не му хареса, че вместо към него, тя се обърна към Куонтрил. Джулия обаче нямаше намерение да общува с бясно животно. Куонтрил беше на ръба, но все още не беше потънал отвъд него. Засега.

Куонтрил смръщи вежди в размисъл и Джулия затаи дъх. От него зависеше дали цялата банда ще тръгне да преследва соколите или ще нападне ирландците, както искаше баща й.

— Казваш, че на потока е имало соколи. Баща ти твърди, че враговете са онези Мърфи. — Тя винаги се стряскаше от равния северняшки акцент на Куонтрил. Беше толкова различен от провлачения говор на семейството й. Напомняше й, че той не е местен, а идва чак от Охайо.

— Естествено, че Мърфи са враговете — натърти баща й. — Проклетото хлапе осакати жена ми.

Баща й говореше истината. Джулия бе крещяла клетви срещу нападателите, но лицата им останаха скрити от нощта. Възможно бе Райън Мърфи да е подпалил дома й и осакатил майка й, но възможно бе и да грешат. Може би баща й бе измислил това, за да си намери оправдание за враждата. Каквато и да беше истината, Райън Мърфи я спаси, и тя нямаше да го забрави.

— Татко само гледа да ви използва, полковник. Той иска да си върне фермата на Мърфи. Каза им, че ако не му я дадат, ще ви извика да ги нападнете.

— Млъкни, хлапе, да не ти затворя аз устата.

Джулия чу тази заплаха толкова пъти през този ден, че вече не й обръщаше внимание. За миг се запита какво ли ще предприемат братята й, ако баща й избухне и я удари. Сигурно нищо, защото той все пак й беше баща.

— Хм. — Куонтрил я погледна изпитателно и после измери с очи баща й. — Няма нищо лошо в това, да си искаш канзаската земя, Сам. Разбирам те за жена ти и дъщеря ти. Но не мога да ти позволя да използваш четата за лични цели. Цяла зима бяхме на юг и сега на момчетата им предстои важна работа. Важни военни дела. — Той хвърли поглед към Джулия. — Но ако ни остане време, по-късно може да се отбием при Мърфи.

От леглото се дочу стенание. Джулия забрави за другите си проблеми и се втурна към майка си.

— Мамо? — Приседна до краката й тя. — Пак ли ти е зле?

Майка й направи знак да се приближи.

— Баща ти удари ли те? — прошепна тя в ухото й.

— Не, мамо.

— Значи се е бил с Мърфи?

— С господин Мърфи, да. Беше много грозно, мамо.

Майка й се отпусна назад и затвори очи. Посинелите й устни бяха стиснати.

— Не му обръщай внимание. Забрави ги. Нищо повече не можеш да направиш. А сега върви горе и се преоблечи, преди тези зверове да се развихрят.

Съвсем беше забравила за скъсаната си рокля и ужасния си вид. Краката й се виждаха през парцалите. Ризата й се подаваше от съдрания корсаж. Не носеше корсет, защото нямаше кой да й го връзва всеки ден, а сама не можеше. Сигурно приличаше на уличница, а това беше много неподходящо в присъствието на грубите мъже, които представляваха нейния свят.

Джулия надзърна през рамо към останалите. Бяха се събрали в кръг и шепнешком обсъждаха пъклените си планове. Един обаче стоеше настрана.

Тъмните лоши очи на Бил Андерсън пак пресрещнаха нейните и той й се усмихна както преди. Напомни й за мъжете от потока — как похотливо я оглеждаха, как един я докосна. Преглътна топката, която беше стегнала гърлото й, и тръгна към стълбите, без да откъсва очи от Кървавия Бил. Повтори си наум, че никога не бива да застава с гръб към луд човек.

Втурна се към втория етаж, който построиха след пожара. Стаята бе нейно убежище. Щом влезе, Джулия залости вратата и въздъхна с облекчение, че е далеч от злия поглед на Андерсън. Трябваше да бъде нащрек. Кървавия Бил нямаше да се уплаши от братята й. Щеше да задоволи страстите си и после да се оправя с последствията, а може би щеше да го направи и предварително. Щеше да избие братята й до един. Джулия беше възпитана да поставя на първо място семейството си, на второ — родината, а за себе си да мисли чак накрая. Затова реши, че няма да позволи на Андерсън да си намери повод да нарани някой от близките й.

Половин час се ми, но колкото и силно да търкаше кожата си, колкото и да жулеше сапунът, не можа да изтрие усещането за насилие срещу тялото и душата си.

Успокои се чак когато си спомни за ръката на Райън Мърфи. Докосването му, дълбокият глас и необичайният тайнствен поглед я караха да се чувства жена. Как бе възможно очите на най-големия й враг да я успокояват, а приетият за приятел Андерсън така да я плаши? Макар и техен противник, Райън не беше зъл. Той й се бе притекъл на помощ независимо от нейния произход; бе я спасил независимо от името й.

 

 

Райън прекара следващите два дни на полето. Накрая имаше чувството, че гърбът му ще се пречупи. Разчистването на нивата беше непосилна задача заради жилавите бурени, твърдата червена пръст и камъните. Всяка година хвърляха нечовешки усилия да изкоренят плевелите. Засаждането на посевите им отнемаше още повече време. Работата беше тежка, а бързаха да свършат, преди Райън да се върне в отряда си. Той вече имаше чувството, че живее в безкраен кошмар.

Ако поне можеше да спи нормално, Райън сигурно нямаше да се чувства толкова зле. Но щом затвореше очи, в главата му се завърташе необичаен сън. Майка му, сестра му и Джулия Колтън вървяха заедно по тъмна пътека. Появата на трите в един и същ сън го изкарваше от кожата му. Какво общо имаха те помежду си?

Райън стоеше в дъното на двора с просмукана от пот сламена шапка в ръка и се наслаждаваше на слънцето, което преваляше на запад. Сплъстена от прах и пот, косата му не помръдваше от лекия вятър. Хвърли поглед към варела с вода до задната врата.

— По дяволите. — Той захвърли шапката си на земята и тръгна към вира. Смяташе да поплува, както си беше с дрехите.

Мирисът на вода го омагьоса. Беше чувал, че когато добитъкът подуши извор след дълъг преход през пустинята, се хвърля неудържимо към водата. Напълно разбираше този устрем. Изу ботушите си, свали оръжията и хукна към потока. Скочи от брега и изплува в средата на вира с плясък, който би накарал Джейсън да умре от гордост.

Пое си въздух и се гмурна към дъното. Хладките вълни измиха жегата, потта и праха от кожата и косата му. Излезе на повърхността, пръскайки навсякъде пяна, и заплува към плитчините. Съблече ризата си, измъкна се от панталона и хвърли всичките си дрехи на брега.

Обърна се по гръб и заплува със силни махове нагоре по течението в дълбокото. Загледа се в небето, където залезът на слънцето и изгревът на луната се застъпваха. Канзас беше неговият дом, и той си го обичаше. Почти нищо не помнеше от родния си град в Изтока освен непрестанната шумотевица, мръсотията и тълпите от хора. Имаше далеч по-ярки спомени за красотата на Ирландия от разказите на баща си и за обичта към Америка, внушавана от майка му. Свободата и надеждата тук го привличаха, така както и родителите му.

Семейство Мърфи се премести в Канзас през 1854 година, за да помогне на щата да премахне робството, преди да влезе във Федералния съюз. Взеха жителство, за да могат да гласуват. Следващите години обаче им донесоха такива трагедии, че те забравиха първоначалната си цел. Понякога Райън се питаше дали баща му беше убеден привърженик на каузата, или я поддържаше само от преклонение към майка му. Какво ли беше да загубиш човек, когото обичаш толкова много, че със смъртта му да умре и радостта ти от живота?

Навремето баща му беше съвсем друг човек: суров, но любящ. Обожаваше дъщеря си. Гордееше се със синовете си. Смъртта на жена му го промени и го изпълни с гняв. Макар че наричаше соколите измет, баща му го похвали, когато реши да тръгне с тях. След като ги напусна, за да се запише в граничната полиция, баща му не каза нищо, но Райън усети разочарованието му. Миналата година Катлийн се върна у дома няма и плашлива. Тогава Райън се разтревожи, че гневът на баща му ще го доведе до лудост. Цялото семейство се разпадаше, а той не можеше да направи нищо, за да го спре.

Райън въздъхна. Прегръдката на реката и тишината успокоиха болките му. Погледът му се разхождаше по пейзажа край брега — храст, дърво, патица, Джулия.

Стресна се, загуби ритъм и потъна. След миг изплува, кашляйки и пръскайки пяна наоколо. Успя да стъпи на дъното и да се изправи — водата му стигаше до раменете. Джулия продължаваше да стои на мястото си и Райън осъзна, че не му се привижда.

— Какво правиш тук? — скара й се той, отмятайки мократа коса от очите си. — Не си ли взе бележка след предишната си разходка из гората?

Джулия седна до водата. Спускащият се мрак почти я скриваше. Косата й блестеше, обагрена в червено от последните лъчи на залеза. Ухаеше на рози и солени сълзи, ароматът се носеше по реката и го замайваше.

— Тогава и ти беше далеч от вашата земя. — Тя размаха огромен пистолет. — Този път си нося пищова на баба.

Райън погледна оръжието и се ядоса, че е зарязал своето край вирчето. Нямаше как да се добере до него, дори и да не беше гол, както майка го е родила. Почувства се много неловко. По доволната й физиономия разбра, че тя го усеща и се потопи до шия във водата.

Започна да претегля възможностите си за бягство, без да я изпуска от поглед. Ако тя реши да стреля, водата нямаше да го спаси. И да хукне да бяга, въздухът също нямаше да му бъде от полза. Тя продължаваше да го зяпа с палава усмивка. Пистолетът изобщо не сочеше към него. Изглежда, нямаше намерение да го убива.

— Знаеш ли как да боравиш с това чудо, за да не отнесеш нечия глава?

Усмивката й цъфна още по-широко.

— Ако поискам, мога и да отнеса. Умея да боравя с пистолет, баба ме научи.

— Тези дърварски жени — измърмори Райън.

Радостта й помръкна и Райън се прокле за изпуснатата забележка. Досега не я бе виждал да се усмихва, а усмивката й беше толкова чаровна. Пак се наруга. Какво му ставаше? Не стига, че по цели нощи я сънуваше, ами сега трябваше да чезне и по усмивката й. Тя сигурно искаше нещо от него, най-вероятно да разбере дали той е бил сред нападателите на майка й.

Райън реши, че е най-добре бързо да приключи с тази история.

— Какво искаш?

— Не ти благодарих. — Гласът й прозвуча необичайно силно в притихналия здрач.

Думите й го изненадаха и той се сопна:

— За какво?

— За това, че ме спаси. Беше глупаво, от моя страна, да се отдалечавам сама, без никаква защита. Знам, че е война, но… — Тя сви рамене. — Нямах представа колко са се влошили нещата. Мислех, че съм в безопасност.

— А не беше. — Той наклони глава и се взря в очите й. Искрена ли бе тази невинност? — И сега не си в безопасност — заключи накрая той.

— Исках да те видя.

Ето, че се започна, помисли си Райън. Сега ще ме попита. Ако отговоря искрено, ще ме застреля, както заслужавам. И да излъжа, сигурно пак ще ме убие и не мога да я виня за това.

— Защо?

— Трябваше да те предупредя. — Тя се изправи, прибра тежкия пищов в джоба на тъмносинята си рокля и мушна ръце в гънките на полата си. — Баща ми разказа на братята ми за теб. За това, което вярва, че си ми сторил.

Райън забрави за миг всички останали въпроси и нощи. Братята й са се върнали. Учуди се, че още не са го посетили със заредени пушки.

По гърба му полазиха тръпки. А може би те бяха тук — със сестра си. Тя твърдеше, че идва да му благодари, но защо да й вярва? Само защото беше жена, и то прекрасна жена, не означаваше, че е по-малко Колтън от останалите си роднини.

Започна да отстъпва сантиметър по сантиметър към своя територия, където беше оръжието му, без да престава да й говори.

— Не ме е страх от братята ти.

— А трябва. — Без да осъзнава, Джулия тръгна с него надолу по течението. — Мен ме е страх. Ако Колтън не могат да те уплашат, би трябвало да се стреснеш поне от Куонтрил и Андерсън.

— И те ли са тук?

— Да. И татко им разказа измишльотините си за теб. Аз се опитах да им обясня, че трябва да тръгнат след соколите.

Райън възприе това като удар по честта му.

— Нямам нужда от твоята помощ.

Джулия също се ядоса.

— Куонтрил каза, че някой ден може да те навестят.

— Не се и съмнявам. — Райън си каза, че ще се постарае неговия отряд да дежури наблизо, докато Куонтрил и другарчетата му не се махнат.

Почти бяха стигнали до вира, където бе зарязал оръжието и дрехите си. Сега Джулия вече беше на чужда територия. Той би следвало да се чувства по-спокоен, но съвсем не бе така. Тревожеше се, че тя е в опасност. Всичките му приятни мисли се изпариха. Беше нащрек, въпреки че ако братята й се криеха в храстите, досега щяха да са го гръмнали.

— Защо ми обясняваш всичко това? — попита той. — Не предаваш ли семейството си по този начин?

Джулия наведе глава.

— Те сигурно така мислят. Но аз вярвам, че трябва да ти се отблагодаря за помощта.

— Не може да бъде. Жив Колтън с чест?

Тя вирна нос.

— Невероятно ли ти звучи?

— Не съм срещал досега такъв представител на вашия род.

— Е, сега ти се случи.

— Ами… — Той я погледна. — Сега квит ли сме?

— Ти как мислиш?

Бяха много далеч от равенството, но след като тя не зададе въпроса, който стоеше между тях, той нямаше намерение да й отговаря. Признаеше ли си, щеше да бъде убит. Сигурно го заслужаваше, но още не бе изпълнил обета си.

— Добре — рече той. — Квит сме. Макар че не ти помогнах, за да те задължа да ми върнеш услуга.

— А всъщност защо го направи?

— И аз това се питам. — Райън сви рамене. Нямаше желание да разкрива пред една непозната тайните си тегоби и угризения. — Не можех да позволя да те наранят, въпреки че си мой враг.

— Повечето хора не биха се намесили.

— Зная.

Двамата замълчаха. Райън искаше да си вземе дрехите и да се облече. След залеза доскоро приятно хладката вода бе станала студена и зъбите му тракаха. Трябваше бързо да се отърве от нея и се досети как да го направи.

— А къде са братята ти сега?

Тя се изсмя.

— Не ти влиза в работата, Райън Мърфи. Чак такъв предател не съм. Само ще ти кажа, че не са у дома, тъй че животът ти е извън опасност за момента. Моят също.

— Струваше си да опитам.

— Е — тя събра полите си, — най-добре да тръгвам.

— Аз също.

Тя се обърна и тръгна по криволичещия път към дома си. Фигурата й скоро се стопи в посребрения мрак и Райън с изненада усети, че топката в гърдите му пак почва да го мъчи. От толкова време живееше с тази болка, а преди малко бе изчезнала в присъствието на Джулия.

Райън разтърси глава. Умората и луната го подлудяваха. Момичето просто му бе върнало услуга, защото мислеше, че му я дължи. Възхищаваше се на чувството й за чест, което я накара да го предупреди за плановете на баща й и братята й. Уважаваше и предаността й към семейството, заради която не му каза нищо повече. Но тя въпреки всичко беше враг. Не биваше да мисли за усмивката й, за смеха, за уханието на рози, което я следваше като сянка.

Преплува вира и излезе от водата. Подсуши се с ризата си и тъкмо протягаше ръка да вземе панталоните си, когато го стресна познат глас.

— Всяка вечер по залез-слънце идвам до потока за вода — каза Джулия.

Райън се обърна, прикрил с панталоните слабините си. На отсрещния бряг нямаше никой, но гласът и уханието на рози го следваха чак докато се прибра, и не го напуснаха и в съня му.

 

 

Джулия се гълча по целия път към фермата. Защо, за бога, се скри да го дебне как ще излезе от потока? Мама би умряла, ако чуеше. А татко щеше… Дори не й се помисляше какво би сторил баща й.

От съдбоносния ден, в който бе срещнала Райън Мърфи, баща й спря да й говори. Държеше се, сякаш тя не съществува. Понякога чуваше родителите си да се карат посред нощ — нещо, което преди не правеха. Баща й винаги се бе отнасял към майка й с търпение, ако не с обич. Тя му бе родила четирима синове и затова заслужаваше уважението му. Бе заболяла, защото той не я опази и за това заслужаваше предаността му. Сам Колтън никога не бе спорил с жена си, никога не й бе повишавал тон, не бе преминавал границата на насиленото си търпение — досега — и това само доказваше колко се бе променил.

Джулия попита майка си за какво е бил спорът, но тя не й каза. Разплака се безмълвно и сърцераздирателно и Джулия спря да пита.

Прогони от съзнанието си объркващите, тъжни мисли за дома и се размечта за стройното силно тяло на Райън. Мускулите му изпъкнаха така съблазнително, когато се подпря на ръце, за да излезе от водата. Луната хвърляше сребърни сенки по златистия му гръб. Задникът му бе по-светъл, защото не беше докосван от слънцето.

Сърцето й лудо препусна, когато го видя да се навежда за ризата си и да изтрива невероятно стройното си тяло. Тогава нямаше намерение да се обажда, но го направи, макар че не трябваше. А щом той се обърна с лице към нея, тя се сниши в шубрака и огледа широките му гърди, осеяни с косъмчета, и плоския корем. Наблюдението й приключи дотам, защото той смутено се бе прикрил с панталоните си.

Нощният въздух галеше с освежителен бриз изпотеното й лице. Райън положително щеше да я помисли за лека жена, ако не заради следенето, то заради уговорката, която му предложи. Срамуваше се, но не успяваше да се накара да съжали за стореното.

Искаше да го попита наистина ли е бил със соколите, които нападнаха майка й. Познаваше баща си, той бе способен да пусне такъв слух, без в него да има капка истина. Но когато се озова пред Райън, не намери сили да зададе въпроса.

Ако той беше един от нападателите, тя трябваше да го презре. Да пожелае смъртта му. И даже сама да го убие. Не можеше да понесе тези мисли, затова предпочете пътя на страхливците и остави въпросът да виси мълчаливо между тях. Онова, което не знаеше, не можеше да им навреди.

Когато бе с Райън Мърфи, непрестанната самота, която я измъчваше и беше част от тялото и душата й, избледняваше. Мечтаеше да го види отново и да се опита да разбере как е възможно един мъж, когото трябва да мрази, да я омагьоса така, че да не може да откъсне мислите си от него по цял ден и по цяла нощ.