Лори Ханделанд
Забранена любов (14)

14

Отрядът му беше разбит на пух и прах от врага и Шеймъс Мърфи с право побесня от яд. Обстоятелството, че проклетите му синове изчезнаха, съвсем не облекчаваше положението.

— Щом като не можете да намерите момчетата ми, ще си ги търся сам — рече Шеймъс. В порой ругатни си проправи път сред живите и мъртвите и се шмугна в шубрака. Никой не посмя да го последва.

Бунтовниците отстъпиха, като повлякоха със себе си труповете на другарите си. Войниците се биха достойно. Бяха натупани от врага, но Шеймъс Мърфи никога не би се дал без бой. Само да намери Райън и Джейсън и тримата веднага щяха да тръгнат по дирите на онези мародери. Който ще да идва с тях.

Отдавна трябваше да влезе във войската. Всичките години, които прекара да скърби за жена си, бяха прахосани на вятъра. Сега, когато отмъщаваше за нея, се чувстваше далеч по-добре. Дървари, бунтовници, южняци от Мисури, Колтън — всички щяха да си платят, и то скъпо, задето му отнеха любимата жена и побъркаха дъщеря му. Понякога в душните нощи Шеймъс се питаше какво ли би казала кротката му съпруга за него сега, ако можеше отнякъде да го зърне. Но в края на краищата тя и приживе беше светица. А той беше много далеч от това.

В храсталака пред него нещо изшумоля и Шеймъс забави крачка, извади пистолета си и се сниши. Дори и след като разбра кои са събеседниците, естеството на разговора го накара да не напуска прикритието си.

— Сигурен бях, че ще умрем, Рай. Като видях как всички Колтън изскочиха от гората.

— И аз реших, че няма да се спасим.

— Според теб те защо не ни нападнаха? — попита Джейсън.

— Извадихме късмет — разсеяно рече Райън. — Или пък са нямали повече патрони.

Разговорът сякаш изобщо не го вълнуваше. Но като се замисли, Шеймъс си каза, че след смъртта на майка си Райън изгуби интерес към всичко — освен към армията и отмъщението. Но и те като че ли вече не го вълнуваха, откакто срещна онази кучка Колтън.

— Ако не бяха спрели да проверят Дел, щяха да ни връхлетят като бесни кучета, нали?

— Да, да.

— Ти защо не ми даде да застрелям Дел? — Двамата спряха на няколко метра от него и Шеймъс замръзна като истукан. Как е могъл Райън да пропусне възможност да убие човек от проклетото семейство Колтън? Нещо му ставаше на това момче. — Едва не те закла с онзи нож — продължаваше Джейсън. — Заради момичето ли го направи?

Шеймъс наостри уши, за да не изтърве отговора.

От тъмнината се чу въздишка, приглушено проклятие и една-единствена дума, която изпълни Шеймъс с ярост:

— Да.

— Ама тя е Колтън.

— Тя е моя жена.

Шеймъс едва не припадна. Двете момчета потънаха в тягостно мълчание.

— Каква е?

— Моя жена.

— Ти луд ли си? Тати ще те убие.

Райън изсумтя нещо в знак на отвращение и двамата с брат му се появиха на пътеката, макар че не забелязаха баща си.

— Нали ти ми разправяше, че трябва да направя всичко възможно да бъда с нея.

— Да бъдеш с нея, а не да се жениш.

Райън спря и гневно изгледа брат си. Шеймъс се промъкна по-наблизо. Сега синовете му вече бяха само на няколко метра от него.

— Значи може да я виждам. Дори да я насиля като истински сокол. Но в никакъв случай да не се женя за нея, така ли?

— Ти вече не си сокол — раздразнено каза Джейсън.

— Соколи, федералисти — има ли някаква разлика?

— Ние сме войници, както мечтаехме. И се бием в правилната битка — за свобода и справедливост.

— Няма правилна битка, Джейсън. — Разпери ръце Райън. — Всичко е такова, а то съвсем не е правилно. Тук мирише на ада. Имам чувството, че никога няма да се отърва от това зловоние.

— Ама, дявол да те вземе, Райън, какво ти става?

— Най-после пораснах. Добре е и ти да пораснеш вече. Бях глупак, и сам съм си виновен. Ще изпълня дълга си в тази проклета война. Но искам тя да свърши колкото се може по-скоро. Тогава ще взема жена си, ако тя ми прости, че убих малкия й брат, и се махам оттук. Писна ми да мразя всичко и всички.

— Ти не уби Дел. То стана случайно.

— Независимо от това той е мъртъв.

— Ами мама? — попита като малко дете Джейсън.

Шеймъс видя как за секунда на лицето на Райън се изписа болка.

— Какво мама? — каза Райън. Баща му долови предупреждението в гласа му, но Джейсън очевидно не го забеляза.

— Нали казваше, че трябва да ги накараме да си платят за нейното убийство? Да накажем колкото можем повече южняци.

— А ти нали твърдеше, че мама не би одобрила това?

Джейсън въздъхна.

— Ами да. Но тя е мъртва и аз все още страдам за нея, Рай. Мислех си, че като отмъстим, ще се почувстваме по-добре.

— И аз така си мислех. — Райън погледна на запад. — Но всъщност това с нищо не ни помогна.

По изражението му Шеймъс се досети, че синът му изобщо не мисли за майка си в момента. Мислеше за нея. Преди Шеймъс мразеше Колтънови ей така, по принцип, но сега ги намрази заради предателката, която му бе отнела сина. Жени! Всичките бяха изчадия на дявола и само гледаха да примамят мъжа далеч от неговия дълг.

Като не броим Мери Маргарет Мърфи, естествено. Неговата скъпа Маги бе светица като самата Дева Мария. Тя разбираше неговия порив към свобода, който го бе накарал да напусне Ирландия и да дойде в Америка, а сетне да прекоси Новия свят, за да се засели в Канзас. Маги бе споделила неговите мечти. А нейната беше да види негрите свободни от робство. Той никога не я разбра, но заради нея прегърна тази кауза. Заедно се бяха борили за идеалите си. Маги загина за тях и Шеймъс никога нямаше да забрави това. Дори и синът й да забрави.

— С какво помагат убийствата? — попита Райън. — Колкото повече ние ги избиваме, толкова повече и те ни намразват. Къщите се пълнят с вдовици и сираци, а никой не печели нищо.

— Ами нашата ферма?

Райън хвърли поглед към брат си и гласът му омекна.

— Не ми трябва, ако не мога да имам нея.

Джейсън ококори очи, изненадан от рязката промяна в брат си. Шеймъс остана не по-малко слисан от него.

— Не мога да те разбера, Рай. Тати ни учеше, че човек не струва пукната пара без дома, семейството и земята си. Ти също вярваше в това. А сега ми казваш, че си готов да зарежеш имението заради една жена, която познаваш едва от няколко месеца.

— Да.

Райън продължи по пътя към лагера. След кратък размисъл Джейсън го последва. Шеймъс излезе след тях на пътеката и учудено ги проследи с поглед. Кръвта кипна във вените му от ярост. Извади пистолета си и започна да умува над вариантите за действие.

Собствената му плът и кръв го бе предала заради врага. Първородният му син. Неговият най-смел боец. И не стига това, ами Райън щеше да побърка и брат си. Какво щяха да правят те тогава?

Всичко станало досега — смъртта и разрухата, загубите и страданието, животът на жена му и умът на дъщеря му — щеше да отиде на вятъра. Шеймъс не можеше да позволи това.

Райън бе станал предател. Бе готов да изостави фермата, земята, която бе техният живот, заради уличницата на Колтън. Не, Шеймъс нямаше да го допусне. Но как да спаси и имението, и синовете си?

Спомни за една заповед на генерал Юинг, която бе пристигнала току-що. Всички заподозрени, че помагат на бунтовниците трябваше да бъдат пратени в затвор, а оттам до гробищата имаше една крачка разстояние.

На лицето на Шеймъс Мърфи грейна усмивка: проблемът бе решен.

 

 

Настъпи полунощ. Джулия седеше до майка си и я наблюдаваше как спи. Не й бе много трудно да я пренесе до леглото, и това само доказваше колко близо е болната до смъртта. От нея бяха останали само кожа и кости и едва пулсиращо сърце.

Отвън се чуха гласове и Джулия подскочи от ужас. Грабна бабиния си пистолет от масата, зареди го и изпълзя до вратата. Обзе я разочарование. Неканените гости изобщо не се опитваха да пазят тишина и това означаваше, че със сигурност не идва Райън. Кой ли беше? Федералисти, на които им бе все едно дали ги чуват? Или братята й и техните приятели?

Джулия едва не стреля, когато групата изскочи от гората и тържествено се запъти към къщата. На лунната светлина обаче проблесна бялото перо в шапката на Аб и миг по-късно тя чу гласа на баща си да крещи:

— Момиче! Веднага ела тук.

Джулия прибра пистолета и погледна към майка си. Дори викът на баща й и наближаващите ездачи не я бяха пробудили от мъртвешкия й сън. Джулия тихо отвори вратата и излезе на верандата.

С облекчение забеляза, че баща й и братята й са сами.

— Какво има?

— Ето това — изръмжа баща й и бутна нещо, покрито с одеяло от коня си.

Тялото тупна на земята и остана да лежи там. За момент Джулия онемя от ужас. Накрая успя да промълви един-единствен въпрос.

— Кой?

— Ти кой мислиш, че е? Огледай се и виж кой липсва.

Думите му я извадиха от вцепенението. Страхуваше се, че бяха убили Райън и носеха вкъщи трупа му, за да се похвалят. Един поглед към групата обаче й разкри истината.

— Дел? — прошепна тя, втурна се към трупа и повдигна одеялото.

Той изглеждаше толкова млад на фона на тъмната груба вълна. Черната му коса съвсем подчертаваше белотата на лицето му. Очите му бяха затворени, дългите мигли хвърляха паяжинени сенки върху призрачните скули. Отначало не можа да повярва. Една сълза се отрони от очите й върху лицето му. Търколи се по слепоочието му и потъна в косата. Спомените се отприщиха в главата й.

Какво засмяно бебе беше. Как щапукаше след нея, докато тя се грижеше за майка си. Как стискаше полите й, заставаше пред нея и вдигаше ръчички, за да го вземе на ръце и да го поглези. После Дел в потока, гол и засмян, я пръска с вода… Мислеше, че е погребала тези спомени, когато осъзна, че той е станал друг човек, но сега разбра, че никога няма да има сили да го забрави. Дел бе нейно момче и тя щеше да го обича въпреки всичко.

— Как? — попита тя, милвайки студеното му лице. — Кой?

— Твоят възлюбен.

Ръката й замръзна.

— Не е възможно, той обеща. — Изрече това признание от болка и объркване.

Баща й обаче побесня. Изведнъж тя осъзна какво бе сторила и сложи ръка на устата си. Ала беше късно — думите вече бяха изречени.

Баща й скочи от коня си и тръгна заплашително към нея. Шпорите на ботушите му дрънчаха в спечената кал. Застана пред нея и чак тогава тя видя очите му. Като въглени гореше омразата в тях — сякаш пред очите му бе самият враг.

Зашлеви я с опакото на ръката и тя падна върху тялото на брат си. Аб, Бен и Кларк зяпнаха от учудване, но не се намесиха. Бузата й пареше от шамара. Тя бавно се изправи и застана отново пред него.

— Ти, предателка и лъжлива кучка такава! — Баща й я удари по устата. Главата й отхвръкна назад и по лицето й потече кръв.

— Татко — обади се Аб, — стига толкова.

Баща й дори не го чу. Надвеси се над нея със стиснати юмруци, като че ли, като я пребие, ще си върне Дел. Джулия не сведе поглед от очите му, опитвайки се да отгатне къде ще стовари следващия си удар.

— Трябваше да се сетя от самото начало, че няма да си по-стока от майка си. Трябваше да те убия, както навремето убих баща ти.

Джулия го погледна слисана. Този човек не беше неин баща?

Изведнъж осъзна значението на думите му и в агонията заради смъртта на Дел проблесна искра на радост, че този човек — който цял живот я бе презирал — всъщност не е неин баща. Мъжът, когото майка й бе обичала, бе нейният истински баща. А този човек го бе убил хладнокръвно пред очите й. И то заради едно парче кална земя оттатък границата.

Обзе я гняв. Толкова омраза, толкова страдание, толкова смърт — и за какво?

— Ти все говориш за убийства — избухна тя. — Нали щеше да избиеш и мен, и Райън, и останалите. Само че те са още живи, а един от вас е мъртъв.

Той я ритна, Аб скочи от коня си и го сграбчи, за да не я удари пак.

— Престанете. И двамата — каза Аб.

Намесата му я изненада. Никой досега не се бе изправял срещу баща й. Щом Аб го стори, баща й сигурно бе замислил нещо далеч по-лошо от това, да я пребие от бой.

Сам Колтън се изскубна от ръцете на сина си, посегна към нея и грубо я вдигна на крака. Сетне доближи лице до нея, така че тя усети дъха му.

— Те знаеха, че ще ги нападнем. Ти знаеше къде се крием, защото ни донесе запаси. Само ти знаеше, Джулия. Издала си ни на Мърфи, и сега брат ти е мъртъв. Ти си виновна.

— Нищо не съм му казвала. Само защото Мърфи са участвали в битката, не означава, че точно Райън е убил Дел. Той не е дивак като теб.

Той се изсмя в лицето й.

— И твърдиш това за човека, който подпали къщата над главата ти? Глупачка. Заварих твоя скъпоценен Райън надвесен над брат ти, изцапан от неговата кръв, а в ръцете си стискаше това. — Той сложи нещо студено и твърдо в ръката й. Джулия погледна и застина. Беше ножът на Дел, целият в кръв. — Бяха само двамата с брат му, надвесени над Дел. Двама срещу един, а пистолетът на Дел бе празен. Райън Мърфи уби Дел, и ще умре за това.

Джулия изпищя и пусна ножа. Прииска й се да вие, докато загуби съзнание. Възможно ли бе Райън да е сторил такова нещо? Да, война беше, но Дел беше нейното малко братче. И Райън й обеща.

Сам я пусна и тя падна на земята, но той още не бе приключил с нея.

— Махай се от очите ми. Ако те видя още веднъж, ще те убия, независимо какво съм обещал на майка ти.

След това той се качи на коня си и изчезна в нощта следван от синовете си.

Джулия остана да лежи, заобиколена от мрака, мъртвите и умиращите. Сърцето й се тресеше в агония, но тя не можеше да я изкаже на глас. Нямаше сили дори да заплаче. Само прегръщаше брат си и го люлееше, както бе правила, когато той беше бебе. Опитваше се да проумее, че мъжът, когото обичаше и за когото се венча, бе убил нейното малко братче.

Възможно бе Сам да лъже. Вече не го приемаше като свой баща, и това малко я успокояваше. Нали във вените й не течеше кръвта на този луд, жесток човек. Това означаваше, че тя дори не е Колтън. Но можеше ли да бъде Мърфи, ако Сам говореше истината?

Минаха часове, а тя продължаваше да стиска Дел в прегръдките си. Колкото и да се опитваше да го стопли, тялото му изстиваше и натежаваше все повече. Призори трябваше да го погребе, но сега не искаше да се отделя от него.

Зададе се конски тропот и тя погледна към пистолета, захвърлен на няколко метра от нея. Ала не намери сили да го вземе. Нечий ботуш стъпи върху оръжието и една ръка го прибра. Джулия бавно вдигна глава и видя надвесено над себе си лице, което излъчваше същата омраза като Сам Колтън — очите обаче бяха сини, униформата също, а озъбената усмивка я смрази, сякаш бе видяла самия сатана.

— Ставай — нареди Шеймъс Мърфи.

Джулия поклати глава, напълно объркана. Какво правеше той тук? Какво искаше? Защо гледаше Дел така, сякаш той му бе направил някакъв необичайно скъп подарък? Погледна към другия войник, който не слезе от коня си. Не го познаваше. Той гледаше право пред себе си с отвратена физиономия, като че ли го принуждаваха да направи нещо ужасно.

Мърфи я изтегли на крака и я разтърси. Сетне я пусна и тръгна към къщата.

— Чакайте! — Джулия хукна след него. — Майка ми е болна. Спи.

— Е, щом иска, да спи по пътя към затвора, но няма да й се размине.

— Затвор? — повтори смаяна Джулия и погледна към другия войник. Той продължаваше да гледа право пред себе си, но сега се намръщи още повече.

— Точно тъй, затвор. Всеки, който помага на бунтовниците, влиза зад решетките. Хващай си багажа и тръгвай.

— Но ние нищо не сме сторили.

Мърфи кимна към трупа на Дел и сатанинската усмивка отново цъфна на лицето му.

— А този как се озова тук? Някой дървар трябва да го е донесъл.

— Това е брат ми. Трябва да го погребем утре сутрин.

— Знам кой е, момиченце. Моят син го уби.

Джулия изтръпна. Последната й надежда беше, че Сам лъже. Сега обаче Мърфи потвърди думите му. Райън бе убил брат й.

— Не е вярно. Той обеща.

— Войната е страшно нещо — ухили се Мърфи. — А сега си събирай багажа, ако не искаш да тръгнеш с празни ръце. И събуди майка си, да не я събудя аз.

— Не. Не можете да направите това. Тя е болна. — Джулия се отчая и бързо забрави за вцепенението си. Майка й щеше да се спомине от мизерията в затвора. Не можеше да понесе да изгуби още един скъп човек толкова скоро след брат си. — Моля ви. Поговорете със сина си. Той… ние… аз… — Гласът й секна и тя погледна към другия войник. Никаква реакция. Обърна се отново към свекъра си.

Той се подсмихна.

— Да, чух за вас двамата. Всички разбрахме. Момчетата щяха да умрат от смях миналата вечер. Не им се случва често да слушат такива горещи истории като тая за тебе. Сигурно не е съвсем прието да се споделят такива работи, но пък Райън само за това те е искал, тъй че защо да се тревожим за обноските?

Джулия пламна от смущение. Не беше възможно — Райън никога… — но иначе откъде щеше Мърфи да знае за тях, ако Райън не бе разказал?

— Моят син останал много доволен от теб. Но ти вече не му трябваш. — Усмивката не слизаше от физиономията му и на Джулия й се прииска да го издере. — Изненадан съм, че си му повярвала на сълзливите глупости колко съжалявал за майка ти. Толкоз години се мразим, мислех, че ще бъдеш по-внимателна, момиченце. — Шеймъс поклати глава и Джулия внезапно загуби желание да го нарани; всъщност вече нямаше желание дори да диша. — Райън лично щеше да дойде, за да те вкара в затвора на Канзас Сити, но той ни е най-добрият преследвач. Като свърши с поздравленията, задето уби такъв бандит като брат ти, и ни разказа как е станало, тръгна по дирите на другите ти братя. Ще ги довърши и тях. — Шеймъс подритна с ботуш трупа на Дел.

Джулия извика и стисна юмруци.

— Да не си посмял да го докоснеш още веднъж.

Шеймъс се засмя.

— Добре. Тогава ще го оставим на лешоядите. И те трябва да ядат. — Той я хвана за рамото, одирайки я с нокти и я повлече към къщата. — А сега направи, каквото ти казах и този млад кавалер ще те заведе, където ти е мястото.

Джулия се изскубна от ръцете му. Нямаше намерение да остави брат си на койотите. Мърфи обаче реши, че тя тръгва да изпълнява нарежданията му и я пусна. Джулия моментално го удари с лакът в стомаха и Шеймъс се преви на две. Без да губи време, тя го ритна с коляно в брадичката и той се стовари на земята като чувал с картофи.

Другият войник извади пистолета си и го зареди, но Шеймъс Мърфи му махна да спре. Джулия чакаше, готова да се бие до смърт. Мърфи стана и потърка брадичка. В очите му се появи любопитство.

— Дявол го взел, мръсно се биеш.

Джулия присви очи и стисна юмруци.

Шеймъс кимна в знак на признание.

— С бой или без бой, ще те вкарам зад решетките.

— Добре, но първо ще погребеш Дел.

Мърфи я изгледа учудено.

— Ами ако откажа?

Джулия се усмихна и по смръщената физиономия на Мърфи отгатна, че добре е овладяла изкуството на злата усмивка.

— Аз съм отраснала тук. Познавам гората като собствения си дом. Ще избягам и ти обещавам, че щом намеря Куонтрил, в Канзас Сити ще се лее кръв.

— И ще зарежеш майка си?

Джулия погледна право в сините му очи — които така приличаха на очите на Райън — и излъга, както Райън я бе излъгал.

— Да.

— Хм. — Мърфи премисли, все още разтривайки челюстта си. — Ако заровим бандита, ще тръгнеш ли без бой към затвора?

— Да.

— Заклеваш ли се в живота на баща си?

Преди няколко часа Джулия бе научила истината, която я освобождаваше от всякаква отговорност. Баща й бе отдавна мъртъв. Не беше трудно да се закълне в живота му.

— Разбира се — отвърна тя.

Липсата на загриженост в гласа й за малко да я издаде. Мърфи смръщи вежди и се поколеба, но накрая кимна и отиде да погребва Дел.

Джулия едва не се разсмя на глас. Колко бе лесно. Защо въобще си мислеше преди, че не може да лъже? Само бе необходимо да мразиш достатъчно силно и можеш да говориш каквото си искаш.

Джулия тръгна към къщата, обмисляйки план за бягство. Реши да отиде в затвора, за да бъде майка й в безопасност. После щеше да избяга по някакъв начин. И на живот и смърт щеше да накара Райън да си плати за всичките й разбити мечти.