Лори Ханделанд
Забранена любов (6)

6

Райън отлепи устни от нея, вдигна глава и срещна студен мъртвешки поглед. Напомни му на гърмящата змия, която беше убил преди толкова много години. Тогава обаче предимството беше на негова страна — в ръката си държеше пистолет и нямаше за кого друг да се тревожи освен за себе си.

Опита се да дръпне Джулия, но тя се вкопчи в него.

— Не — прошепна тя. — Той ще те застреля.

— Ако не се дръпнеш, ще убие теб.

— Няма да посмее.

Преди Райън да реагира, тя се обърна към брат си, без да изпуска ръката му, която вече търсеше пистолета.

— Върви си, Дел. Нямаш работа тук.

Мъжът излезе от сянката и луната освети лицето му. Едва тогава Райън разпозна в него най-малкия син на Колтън, Делбърт. Младостта му не го правеше по-малко опасен.

— Размърдай си задника, Джули, да не се налага аз да ти го размърдам.

— Само посмей да я докоснеш — изсъска Райън.

— Тя ми е сестра. Ще правя с нея, каквото си искам. — Дел тръгна към тях с изкривено от омраза лице. — Махни мръсните си ръце от нея. Татко каза, че си й завъртял главата. — Дел й хвърли пълен с отвращение поглед. — Но аз все не вярвах, че тя ще допусне един Мърфи да й лиже ботушите, камо ли да я целува. Никога не съм си представял, че можеш да се окажеш такава уличница, Джули.

Джулия ахна от шок и обида и Райън побесня. Дел посегна към нея и Райън изби пистолета от ръката му. За щастие хлапето все пак внимаваше за сестра си и беше свалило предпазителя. За миг Дел погледна учудено празната си ръка и после веднага посегна да извади втория си пищов. Преди да го докопа обаче, Райън бутна Джулия настрана и удари с всичка сила Дел по брадата. Момчето рухна на земята и повече не помръдна.

До тях се чуха приближаващи стъпки. Райън извади пистолета си и закри Джулия с тялото си. Тя се сви зад него, пребледняла и странно притихнала. От тъмнината изникна нечий силует, Райън зареди пистолета и тихо рече:

— Стой на място или ще стрелям.

Човекът неуверено забави крачка.

— Райън?

Райън изруга. Конър. Кога най-сетне приятелят му щеше да спре да се меси в чуждите работи. От друга страна обаче, неговата работа засягаше и всички останали.

Конър пристъпи, но се втрещи от гледката, която се разкри пред очите му — безжизненото тяло на Дел Колтън, пистолетът на Райън и Джулия.

— Добре ли сте, госпожице Колтън?

— Д-да, аз… — Джулия разтърси глава, сякаш да събере ума си. — Аз съм виновна. Трябваше да се досетя, че ще стане така.

— Недейте да се обвинявате — успокои я Конър. — Вие сте на мястото си. Но Райън за съжаление не е. И затова сега веднага ще си тръгне, нали, Рай?

Джулия учудено изгледа Конър и после Райън.

— Вие познавате ли се?

Конър се подвоуми и накрая кимна.

— Райън, сбогувай се с нея.

— Няма да си тръгна, преди да съм сигурен, че брат й няма да я накаже заради мен. Ще го изчакам да дойде на себе си и ще си поговоря по мъжки с него.

— Да беше помислил за това по-рано.

— Млъквай, Кон.

Мнението на Конър беше изписано на лицето му. Мислеше, че Райън използва Джулия, за да изкопчи информация за братята й и тяхната банда. Допреди няколко дни щеше да бъде прав в съмненията си. Но не и след срещите им край потока. Тези часове бяха магия, съкровище, което нямаше нищо общо със заобикалящия ги свят на война и омраза. Райън не можеше да си позволи да излъже доверието й. А точно това беше длъжен да направи, ако още държеше на клетвата си. Ако държеше на достойнството си обаче, нямаше право да я употреби за собствените си цели. Нямаше да е с нищо по-различен от другите, ако плюеше на честта си.

Райън изсумтя тихо. Защо всичко трябваше да бъде толкова сложно? Погледна Джулия и зелените й очи пак го омагьосаха. Спомни си кадифените й устни, тихите звуци на наслада, свенливите й пръсти, които го подлудяваха. Трябваше да се съсредоточи в задачата си, но не можеше да откъсне мисли от нея.

Шум от приближаващи гласове го накара да дойде на себе си. Двамата с Конър се спогледаха.

— Трябва да тръгваш — настоя приятелят му.

— И то веднага — кимна Джулия.

— Не, няма да те оставя в неговите ръце.

— По дяволите! — изруга съвсем не по християнски Конър. — Знаеш, че Колтънови никога не се движат сами. Ще те сгащят тук със сестра им, която е цялата в следи от целувки, и малкият им брат, проснат в несвяст на земята, и тогава не само ще умреш, ами и смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна.

Конър беше прав, но Райън нямаше намерение да избяга и да зареже Джулия в ръцете на дърварите, които кой знае какво щяха да й сторят. Какъв войник щеше да бъде, ако допусне това? Какъв мъж? Ако нищо не бе научил от грешките си, за какво изобщо продължаваше да живее?

— Няма да я оставя — рече той.

Джулия извика и го сграбчи за тирантите.

— Бягай — замоли го тя. — Веднага. Аз ще се оправя с братята си. Мислиш ли, че за двадесет години в това семейство не съм научила как да се оправям с тях? Мислиш ли, че ще е по-добре да те напълнят с олово пред очите ми? — Тя го целуна и го отблъсна с всички сили. — Ако умреш, за мен животът също ще свърши. Това ли искаш?

Той я погледна стъписано. Никога не беше виждал такава сила, вяра и страст у жена.

— Там има някой — изкрещя глас в тъмнината.

— Бягай! — извика Джулия. — Кълна се в Бога, че няма да им позволя да те докоснат. Ще трябва първо да убият мен.

Тя говореше сериозно, а доколкото познаваше братята й, те нямаше да се поколебаят да я послушат. Райън прибра пистолета и отстъпи към сянката на дърветата.

— Отче, оставям я в твоите ръце — рече той.

Джулия вирна брадичка.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Райън Мърфи.

— Не се съмнявам. Но отчето ще те наглежда.

Райън побягна, а Джулия се приведе над брат си и му помогна да се изправи, шепнейки в ухото му. Последното, което видя, беше бледото й лице на фона на черната нощ. Каквото и да бе казала на брат си, той побледня повече и от нея. Очевидно умееше да се справя с лудите си братя.

Райън се усмихна и потъна в гората да търси коня си.

 

 

— Само посмей да разкажеш какво стана тук, Дел, и ще те издам на Кървавия Бил какви ги вършиш със сестра му.

Дел още беше замаян от юмрука на Райън, но бързо схвана какво му каза Джулия. Познаваше добре сестра си и знаеше, че тя винаги изпълнява заканите си. Иначе нямаше да може да оцелее в тяхното семейство.

Лицето му побеля като платно и той впери в нея пълни с омраза и отвращение очи — същите като на баща му. Тя беше предала семейната чест на Колтън.

— Той ще ме убие, ако ме издадеш.

Джулия преглътна тъгата по изгубеното си малко братче. Погледна го право в очите и уби и последната капка нежност, която съществуваше между тях.

— Знам. Живот за живот. Това е сделката. Съгласен ли си?

В този момент от тъмнината изскочиха Аб, Бен и Кларк с извадени пистолети. Следваха ги няколко бунтовници. Свещеникът застана пред нея. Смелостта му беше забележителна, като се има предвид, че братята й не биха се посвенили да стрелят дори срещу божи служител. Конър обаче явно бе взел насериозно обещанието си да пази Джулия.

Аб огледа групичката и претърси с поглед гората за следи от противника.

— Какво става тук, Дел?

Джулия зачака да чуе какво ще каже малкият й брат. Ако признаеше истината, и двамата щяха да умрат. Изобщо не й хрумна да се запита защо само заради няколко потайни срещи с Райън Мърфи беше готова да жертва живота си. Дел прочете това в очите й и кимна. Тя му помогна да се изправи.

— С Дел се спречкахме малко. Отчето се опита да ни разтърве, но… — Джулия разпери ръце. — Наложи се да го ударя.

Братята й се отпуснаха от обяснението. Прибраха оръжията си и започнаха да закачат Дел. Преди да тръгне, той безмълвно й каза:

— Предателка.

Джулия изтръпна. Дел нямаше да забрави случката. Обърна се към свещеника и установи, че той я гледа с безкрайно любопитство.

— Какво му каза?

— Една тайна. Аз пазя неговата, а той — моята.

— И всичко това заради една целувка от врага? Струва ли си да жертваш любовта на брат си за един миг наслада?

Джулия се почувства глупаво.

— Ти пък какво разбираш от тези неща, отче?

Той извърна поглед.

— Много повече от другите хора.

— А по-добре ли щеше да бъде да ги оставя да го убият?

Конър сви рамене.

— Май съвсем се обърках. Откакто съм дошъл в Бейтс, слушам за омразата между дърварите и соколите. Братята ти са дървари по рождение, а Мърфи са предани до гроб на Съюза. Това е достатъчно, дори и да я нямаше враждата между семействата ви. На всичкото отгоре не можеш да подминеш участието на Райън в нападенията на соколите. — Джулия сведе глава. — Виждам, че ти е разказал. Признал е грешката си и съжалява за нея, но въпреки това той е осакатил майка ти, а ти си готова да се жертваш за него. За един мъж, който е дал обет да служи на каузата си. Вероятно точно тя го е довела тук тази вечер да шпионира твоите близки и да ги предаде, ако може.

Джулия трепна. Изобщо не й бе хрумнало да попита какво правеше Райън тук. Радостта й надделя над разума. Трябваше да си даде сметка за истината. Райън не беше дошъл на бала заради нея, а да шпионира. А тя спаси проклетия му живот.

Как можа да забрави каква униформа носеше той, макар и да не беше с нея тази вечер? Сякаш всяка негова целувка бе отнемала частица от разума й. Все пак не можеше да повярва, че страстта и нежността му са били фалшиви.

Но какво разбираше Джулия от мъже? Познаваше само братята си. Те бяха готови на всичко за каузата си. Защо Райън Мърфи да е по-различен от тях? Освен всичко той носеше и униформа, която му позволяваше да прави каквото си иска с враговете си. Колко пъти се кълнеше, че ще мрази до гроб нападателите на майка си? А сега, щом срещна един от тях, само търсеше причини да го оправдае и да му прости. Двамата с Райън имаха повече основания да се мразят, отколкото да се обичат.

Тогава защо мислеше само за любов, когато погледнеше в тъжните му сини очи?

 

 

Сякаш цяла вечност Райън прекара спотаен в тъмнината, докато чуе тропот на коне, каруца и мъжки гласове. Изчака още малко конниците да отпрашат на север, оставяйки назад каруцата.

Накрая изпълзя от прикритието си и се запромъква през сенките, танцуващи на лунната светлина. Стараеше се да не слуша предупредителния глас, който му шепнеше да се прибира в лагера. Не биваше да се мотае тук сам сред враговете.

Откакто я видя на светлината на фенерите, Райън изобщо не мислеше с главата си, още по-малко пък действаше разумно. В нейно присъствие го обземаше необичайно спокойствие. Омразата, която отглеждаше от малък, изчезваше, стопяваха се парещите угризения и болката. Това спокойствие го привличаше като нея самата. Не можеше да зачеркне влечението, както не можеше да отрече и клетвата си. В него се бореха две личности — едната жадуваше за спокойствието с Джулия, а другата искаше смърт за всичките й близки.

На един прозорец на втория етаж на къщата гореше свещ. Райън се промъкна край дърветата, вперил поглед в светлия квадрат. Изглежда, вторият етаж беше строен по-късно, защото прозорчето беше вградено в покрива на основната сграда. Изведнъж някой дръпна завесата и на прозореца се появи силует. Беше Джулия с разпуснати коси, посребрени от луната.

Тя се облегна на перваза, подпря глава на ръката си и се загледа в небето. Райън замечта да се превърне в ръкавица, за да докосне бузата й, и в този миг тя въздъхна.

— О, боже мой.

Дори само гласът й, колкото и да бе тъжен, успокои болката му. Промъкна се по-близо. Сега разбираше защо мухите винаги летят към светлината на фенера, примамени от топлината и светлината към сигурна смърт.

— Защо трябва да е точно той? Защо все искам невъзможното? — промърмори Джулия.

Шептеше, но тишината на нощта донасяше до него думите й, сякаш ги изричаше в ухото му.

— Аз съм Колтън. Живея, за да се грижа за майка си. Да помагам на баща си. Да бъда предана на семейството си и неговото дело. Защо за едно негово докосване съм готова да се отрека от баща си и от името си?

Райън излезе от сянката, бързо прекоси откритото пространство между храстите и къщата и застана точно под прозореца й. Джулия обаче беше така погълната от размишленията си на глас, че изобщо не го забеляза.

— Какво толкова има в едно име? Ако той не се казваше Мърфи, щяха ли чувствата ми да бъдат толкова престъпни? — Тя въздъхна. — Да. Личността му е по-важна от името. Онова, в което вярва, е право. Но не и хората. Онези, които нарича приятели, и другите, които смята за врагове. Той е войник на Федералния съюз. Дори и да не се казваше Мърфи, щеше да е отрова за мен.

— Можеш да ме наричаш както искаш, ако това ще ти помогне — обади се тихо Райън.

Джулия затаи дъх и Райън разбра, че го е чула.

— Кой е там? — попита тя.

Райън се отмести от стената и застана на светло.

— Името ми ме превръща в твой враг, затова няма да го споменавам.

Тя ококори очи и се надвеси през прозореца, забравила, че е почти гола.

— Какво правиш тук? — прошепна. — Ако някой те види, ще те застреля.

Райън изобщо не я чу, прехласнат по гърдите й, които се подаваха от дълбокото деколте на нощницата. Следващите думи вече го стреснаха.

— Райън, ако те видят, ще те застрелят на място.

Опасността и близостта на Джулия го накараха да се почувства по-жив от всякога. Той се ухили на изплашената й физиономия, събу ботушите си и се закатери по стената.

— Какво правиш?

Бавно и внимателно той се изкачи до покрива и коленичи до прозореца й. Действията му я изпълниха с подозрение, тя се погледна и ужасено прикри гърдите си с ръце. Тръгна да отстъпва, но Райън се пресегна и я спря. Докосна само за миг топлата плът на китката й, но това му бе достатъчно да изстене от желание.

— Не си отивай — прошепна той. — Няма да ти причиня болка.

Тя се поколеба и след това остана, сякаш привлечена от опасността.

— Не се страхувам за себе си, а за теб. Ще те убият — изрече последните думи бавно и отчетливо, като че ли обясняваше на малоумен.

Може и така да беше. Райън въобще не осъзнаваше постъпките си напоследък.

— Но тях ги няма — заспори той. — Чух ги да заминават.

— Баща ми обаче е тук.

Райън разпери ръце и се огледа.

— Къде е?

— Вътре. На първия етаж, спи с мама.

— Леко ли спи?

— Не. Спи толкова дълбоко, че и покривът да падне на главата му, няма да се събуди.

— Тогава и двамата сме в безопасност, ако пазим тишина.

Джулия смръщи вежди и още по-плътно обгърна гърдите си с ръце.

— Само за минутка, моля те. — Райън протегна ръка към нея, но тя се обърна на другата страна. Накрая се предаде и я прие. Седна на перваза и той се настани срещу нея.

— Не трябваше да ме слушаш какво си говоря. Опитвах се да проумея това, което ни се случва. Каквото и да е то. Говорех сама на себе си.

— Но говореше за мен.

— За теб, а не на теб.

Райън кимна.

— Извинявай. Нямах намерение да те подслушвам. Просто се озовах тук. — Той изчака секунда, попивайки топлината на пръстите й. Никога не беше седял така с жена, един до друг, с преплетени ръце. Колко много беше изпуснал. — Имаме тежък проблем, Джулия.

— Знам — въздъхна тя.

— Никога не съм изпитвал такива чувства към друг човек. Непрестанно мисля за теб. Единственото, което искам, е да бъда с теб. Уж се сбъдна най-голямата ми мечта: станах войник. От малък мечтаех за това. А ти си мой враг.

— Не съм ти враг.

— Не си ли?

Тя го дръпна за ръката.

— Не съм — твърдо му повтори.

Райън зарея поглед в далечината. Това беше вече нетърпимо.

— Ти беше ли във фермата на Самуел?

— Не.

Тя въздъхна с облекчение.

— Знаех си, че не си способен на такова нещо.

— Съгласен съм, че те прекалиха. Но и аз можех да се озова там и щях да бъда длъжен да изпълня заповедите на моите командири.

— Да бесите старци и да биете деца? Не мога да повярвам, че си готов да допуснеш подобно нещо.

— Аз съм войник. Изпълнявам каквото ми наредят. Съгласен съм, че стореното на доктор Самуел е позорно, но Джеси Джеймс не е дете. Съмнявам се, че изобщо някога е бил.

— Е, сега го довършихте. Той побесня и избяга при Куонтрил.

— Зная. За толкова много неща ще трябва да се плати.

Замълчаха, погълнати от мисли за всичко, което се случи и което предстоеше. Двамата се намираха на противоположните страни в една невъзможна война. Понякога тя сякаш се водеше само между Канзас и Мисури — уголемено и по-кърваво копие на семейните вражди, които от край време разкъсваха района. Останалата част от страната изглеждаше толкова далеч от битката между двата щата, която сигурно щеше да продължи и след края на истинската война.

— За да шпионираш ли дойде на бала? — попита Джулия. — Или за да ме видиш?

Надеждата в гласа й едва не разби сърцето му, но трябваше да каже истината.

— За да шпионирам.

Джулия извърна поглед към ширналите се на север ниви, където бяха избягали братята й.

— И тук ли дойде за това?

Той стисна ръката й, за да я накара да го погледне.

— Не. Тук съм само заради теб.

Вместо да му се усмихне, както той се надяваше, тя нацупи устни.

— И как да ти вярвам, след като си шпионин?

— Кълна ти се в… — Той се огледа наоколо. — В… луната.

— Не — ядоса се тя. — Недей да ми се кълнеш в луната, защото тя се появява само през нощта и изчезва призори. И твоята клетва ли ще се стопи със зората?

— Тогава в какво да ти се закълна?

Тя се вгледа дълбоко в очите му и накрая се усмихна, както той искаше.

— Няма нужда да ми се кълнеш. Достатъчно е да ми дадеш дума и ще ти повярвам.

— Защо?

— Ти веднъж ми каза истината, без дори да те питам. Защо да ме лъжеш сега? — Тя измъкна ръката си от неговата и коленичи на перваза, за да се доближи до него. — Ела тук.

Очарован и омагьосан, Райън се наведе към нея. Тя се подаде още повече от прозореца. Лекият нощен бриз развя косата й и един кичур погали лицето му.

— Целуни ме — прошепна тя и гласът й го притегли към нея.

Той нежно докосна устни до нейните и сякаш всичко друго на света престана да съществува. Как бе възможно една целувка да го накара да се чувства така, като че ли тя галеше цялото му тяло с кадифените си пръсти?

Джулия се отдръпна леко и вдигна очи към него.

— Устните ти не лъжат. Ти изпитваш същото като мен. Аз никога не бих те излъгала, Райън. Не бих могла. Ще повярвам, че ти никога няма да ме излъжеш. Никога не си го правил.

От долния етаж се чу тихо стенание и Джулия скочи.

— Идвам, мамо — извика тя и се обърна пак към Райън. — Трябва да тръгваш — прошепна му тя. — Веднага.

Тя тръгна да слиза от перваза, но Райън я спря.

— Ако имаш нужда от мен, обади се на Кон и аз ще дойда.

— Кон?

— Свещеникът от църквата на хълма.

— А за какво можеш да ми потрябваш?

— Нямам представа. Но се ужасявам от мисълта, че те оставям сама с братята ти.

— Че аз цял живот живея сама с тях — засмя се Джулия.

— Но сега не си вече сама.

Лицето й светна, тя стисна ръцете му и го целуна силно по устата. Женски глас повика отново името й.

— Тръгвай бързо.

Райън се спусна по ръба на къщата и скочи безшумно на земята. Нахлузи ботушите си и вдигна за последен път поглед нагоре.

— Какво е това, което бушува между нас? — попита той.

— Не зная — усмихна се тя тъжно и нежно. — Но Господ да ни е на помощ.