Лори Ханделанд
Забранена любов (2)

2

Джулия се уплаши и безпомощно обърна очи към майка си, която с усилие се бе изправила на лакът и гледаше мъжа си. На бялото й лице горяха червени петна. Стискаше устни, сякаш я мъчеше непоносима болка. Джулия пристъпи към нея, но тя я погледна свирепо и момичето замръзна на място, разтревожена от необичайното напрежение между родителите си. Не можеше да разбере откъде идва то.

— Няма нищо, Сам. Детето просто паднало в потока. Няма причина за тревога.

Джулия зяпна от учудване. Майка й току-що излъга. Никога не бе предполагала, че това е възможно. Майка й очевидно имаше основателна причина да лъже, затова Джулия реши да си мълчи.

— Чух я да произнася името на Мърфи. Не стига, че проклетите крадливи янки купиха моята земя, ами кръстиха потока на тяхно име. А потока си е на наше име още откак бащата на моя баща е ходел прав под масата.

— Зная, Сам — въздъхна майка й и се отпусна върху възглавниците. Вече не можеше дълго да стои изправена.

Баща й прекрачи прага и Джулия едва не отстъпи, разтреперана от страх.

— Още веднъж те питам, момиченце, за какво момче на Мърфи говореше?

В очите му имаше толкова гняв и омраза, че Джулия не можа да отрони и дума. Той стисна юмруци, сякаш да я удари, но един поглед на жена му го накара да отстъпи навъсен.

— Какво е станало, Ви? Защо е цялата в кал и кръв? Знаеш, че винаги ще пазя семейството си. Рано или късно ще науча истината. Ако не от теб, от нея.

— Казах ти какво е станало. Паднала е. А сега я остави на мира. Вземи си обяда и тръгвай, защото иначе нищо няма да успееш да свършиш.

Бледото лице на Сам Колтън, порозовяло от слънцето и топлината, сега стана тъмночервено. Той пристъпи към Джулия и тя се изправи на пътя му, въпреки че умираше от страх. Баща й не й обърна внимание.

— Лъжеш, Ви — изсъска той. — А ми се закле никога повече да не го правиш.

Майка й не отговори и Джулия се обърна да провери да не би да е загубила съзнание. Тя обаче лежеше с широко отворени очи и шокирана гледаше мъжа си.

Внезапно баща й я сграбчи за рамото толкова силно, че Джулия изпищя.

— Сам! — извика майка й, но се закашля.

Джулия понечи да отиде при нея, но баща й я завъртя към себе си.

— Щом майка ти не иска да ми каже истината, говори ти. Какъв е този Мърфи? На наша земя ли си го видяла? Какво ти каза? Той ли ти направи това? — Той посочи изпокъсаната й оклепана рокля.

Джулия се чудеше какво да прави. Баща й изглеждаше готов да я удари или да убие някого. Майка й обаче излъга, за да не издаде спасителя на дъщеря си. Джулия реши, че трябва да последва примера й.

— Не, татко. Н-не видях никой.

Той я хвана за раменете и така я разтърси, че чак зъбите й изтракаха.

— Лъжеш. Ти си същата лъжкиня като майка си. Трябваше да се досетя, че ще стане така.

— Сам! Ти ми обеща никога да не й причиниш болка!

Той погледна през рамото й и изрева:

— А ти ми обеща никога да не ме лъжеш.

Настана тишина. Единственият звук идваше от тежкото дишане на майка й.

Баща й пак обърна глава към нея. В очите му се таяха ярост и воля.

— И да мълчите, аз пак ще науча истината.

Той излезе от стаята, влачейки Джулия след себе си.

 

 

— Какво стана с онова девойче?

Братът на Райън, Джейсън, го стресна, настигайки го с кобилата си. Добре че стана така, каза си Райън. Не можеше да откъсне мисли от момичето, откакто го остави край потока. Нещо в нея не му даваше мира.

Райън вдигна поглед към брат си и сви рамене.

— Ами, прибрала се е вкъщи. Където всъщност й е мястото.

Джейсън кимна, макар че лукавата му усмивка и многозначителният поглед подсказваха, че темата не е приключена. Преди брат му да отвори уста, Райън му подхвърли две пушки. Наложи се Джейсън да пусне юздите и да се задържи върху кобилата само с колене.

— Хей, какво правиш?

— Нямам намерение да нося и твоите пушки, моите ми стигат. Соколите махнаха ли се?

— Аха. — Вечната усмивка на Джейсън бързо се появи отново. — Добре че скри пушките в храстите, за да изглежда, че сме повече. Ония дори не се опитаха да спорят с теб, Рай. Да можех и аз да гледам тъй строго като теб! Ти със сигурност ще станеш началник, ако някога влезем в истинска армия.

Обичайната му веселост помръкна на последното изречение. Райън и Джейсън бяха отгледани с историите за дядовите им подвизи във войната срещу Англия и играеха на войници, откакто се помнеха. Едничката им мечта в живота бе да сложат военна униформа. Майка им загина от ръцете на дърварите, когато Райън беше на петнадесет, а Джейсън — на единадесет години. Оттогава двамата заедно с баща си живееха с мисълта за отмъщение. Войнската служба се превърна в средство за постигане на тази цел.

Година след смъртта на майка им семейството се премести на юг, за да избяга от ожесточените боеве, които кръстосваха имението им и правеха живота им нетърпим. Щом се настаниха в новата ферма обаче, баща им и съседът Сам Колтън се намразиха от пръв поглед. Ненавистта им бе съвсем естествена, защото единият род беше от Англия, а другият — от Ирландия. Спорът им дори напомняше битката, която все още се водеше оттатък океана — англичаните искаха хубавата земя на Ирландия, както Колтън мечтаеше за по-плодородните ниви на Мърфи.

До семейна вражда можеше и да не се стигне, ако не беше отчаяното желание на Райън да спази клетвата си за отмъщение. Съсипан от мъка и чувство за вина, той избяга от дома и последва банда соколи. Вярваше, че всеки бой е оправдан, щом е срещу нападателите на майка му. Ала една нощ соколите се промъкнаха във фермата на Колтън и оттогава Райън започна да разсъждава другояче. Момчетата и Сам ги нямаше и бандата завари само майката и момичето. Техните писъци още звъняха в главата му.

За щастие нямаше жертви, но жената пострада сериозно. Това ожесточи омразата между Колтън и Мърфи, която досега се изчерпваше с дребни схватки и сбивания. Колтънови се зарекоха да пролеят кръв, и на Мърфи не им остана друго, освен да ги последват.

Разкъсван от съмнения, Райън обърна гръб на соколите и се записа в граничната полиция. Законният орган на реда в Канзас предлагаше най-добрата възможност да пази семейството си от съседите мародери. Дори когато обявиха войната и Райън можеше да се запише в армията, той предпочете да остане в полицията. За него семейството стоеше на първо място и той никога нямаше да го остави на отмъстителния враг, когото сам бе провокирал. Синовете на Колтън обаче избягаха с Куонтрил и за Мърфи вече не съществуваше почти никаква заплаха. Сега Райън нямаше търпение да сложи синята униформа на Севера и да се бие в истинска война и за истинска кауза.

Скоро пристигнаха във фермата и Райън се върна към настоящето. Слезе от коня си и погледна небето. Преваляше пладне. Двамата с Джейсън можеха да занесат сами храната на баща им и да не разкарват Катлийн. Щеше да се наложи да работят до по-късно, за да наваксат изгубеното време, но баща им бе настоял да огледат имението. Трябваше да бъдат особено внимателни заради Катлийн и нейното състояние.

Райън и Джейсън пуснаха конете в обора и заедно се запътиха към къщата.

— Мислиш ли, че тати ще ме пусне да дойда с теб, когато ти свърши отпускът?

Райън вдигна рамене. Баща им имаше нужда от помощ за пролетната сеитба. Тъй като наоколо имаше само ферми, полицията снизходително пускаше служителите си в отпуск да помагат в полската работа. Райън трябваше да се върне в поделението си след седмица.

— Та как ти се стори тя? Инатливото девойче?

Райън хвърли кос поглед на Джейсън и се намръщи. Макар че баща им говореше на диалект, Джейсън и Райън бяха родени и възпитани в Новия свят. Обръщаха се към баща си с типичното „тати“ по негова молба. Джейсън обаче непрестанно вмъкваше диалектни думи в речта си и това увлечение дразнеше Райън. Най-вероятно брат му го правеше съзнателно.

Без да обръща внимание на физиономията му, Джейсън се ухили и намигна.

— Девойчето, Рай? Забрави ли?

Това намигване вбеси Райън.

— Жена като жена.

— А, не. Беше страхотна красавица. Забеляза ли краката й? А каква коса! Хей! Голяма хубавица, даже и с всичката онази кал и кръвта. Много ми се иска да я видя чистичка и спретната.

Райън спря и сграбчи брат си за яката.

— Втори път няма да я видиш, Джейси. Тъй че остави жената на мира.

Усмивката на Джейсън обаче се разтегли още повече.

— Ти май си падаш по нея, а?

Райън изсумтя възмутен, блъсна брат си и се обърна да си върви. Преди да направи и крачка, Джейсън се хвърли отгоре му и двамата се затъркаляха в прахта.

Райън така и не можеше да разбере защо Джейсън все налита да се бие с него. Райън беше по-голям и по-едър. На всичкото отгоре на Джейсън му липсваше достатъчно злоба, за да става за побойник. Ала въпреки това умираше да се бие.

Райън събори Джейсън по корем на земята, възседна го и изви ръката му на гърба.

— Върни си думите назад — нареди той.

Джейсън се изсмя.

— Няма. Ти я харесваш. Видях ти физиономията, като я зърна. Не само я харесваш, ами си си загубил направо ума по нея!

Райън изви още по-силно ръката му.

— Връщай си думите назад.

— Няма.

Преди Райън да се усети, Джейсън се извъртя и го преметна. Райън се стовари тежко на земята и изохка. Джейсън седна отгоре му и така го стисна за гърлото, че на Райън му изскочиха сълзи.

Джейсън разтегли устни в усмивка и белите му зъби заблестяха на фона на червената му коса.

— Признай си, че я харесваш.

— Н-не мога… да… говоря — изхриптя Райън. Джейсън, който никога не хващаше уловките на брат си, веднага разхлаби хватката си. Райън вдигна колене и го преметна през главата си.

Джейсън се просна по гръб на земята и въздухът изскочи от дробовете му. Двамата останаха да лежат така няколко минути, за да си поемат дъх. Райън примижа на яркото слънце, но през клепачите усети над себе си нечия сянка. Отвори очи и видя Катлийн. Напоследък не знаеше нито какво да каже, нито какво да прави с по-голямата си сестра. Навремето тя беше красива, стройна и силна, с поразителни синьо-сиви очи и ягодовочервена коса. Гърленият й смях беше лъчезарен като усмивката на Джейсън. Сега косите й бяха прошарени, очите — безжизнени от мъка, а дрехите й висяха като на закачалка. Изглеждаше много по-стара от двадесет и осемте си години.

Катлийн огледа прашните му дрехи и после премести поглед върху Джейсън. Накрая стисна устни и вдигна нагоре очи, досущ както правеше майка й, когато видеше момчетата си да се бият. Това беше нейната първа проява на чувство, откакто мъжът й почина.

Райън се надигна и седна. Джейсън го последва. Двамата се спогледаха и се усмихнаха. Може би Катлийн най-после щеше да се оправи.

— Здрасти, Кати — поздрави я Джейсън. — Искаш ли да те заведа да пояздим малко?

Моментната реакция, която бе озарила лицето й, изчезна. Катлийн се обърна и тръгна към къщата. Съпругът й Стан Симънс почина преди година и оттогава тя онемя. При всяко приближаване на войник на лицето й се изписваше ужас. Освен това никога не се отдалечаваше много от къщата. Дори всекидневната й разходка до нивата с техния обяд я плашеше. Щом изпълнеше задължението си, тя хукваше на бегом към къщи.

Райън проследи с поглед сестра си и камъкът в гърдите му натежа още повече. Болката му бе станала постоянен спътник, откакто погреба майка си преди години. Искаше да накара и последния дървар да си плати за онова, което сториха на майка му и на Катлийн. Райън скочи на крака и подаде ръка на брат си.

— Защо ти трябваше да казваш точно това, Джейси?

Джейсън въздъхна тъжно. Хвана подадената му ръка и се изправи.

— Не зная. Просто си помислих, че се е пооправила. Реших, че може да ми отговори, да стане каквато беше преди.

— Струва ми се, че това е вече невъзможно.

Джейсън отрони още една въздишка.

— Май си прав.

Двамата замълчаха. Накрая Джейсън го погледна смутено и Райън се стресна. Джейсън рядко се смущаваше от каквото и да било. Скоро обаче Райън разбра защо брат му гледаше, сякаш в панталоните му пълзят мравки.

— И ти не си по-добър. Откакто мама умря, се промени. Преди с теб беше забавно. Смееше се, шегуваше се. Можех да си говоря с теб и ти ме разбираше. А сега мислиш само за война и отмъщение. Понякога ставаш по-лош и от тати. Липсва ми старият ми добър брат. Чувствам се самотен, Рай.

Райън се почувства съвсем зле. Наистина се беше променил. Видя лоши мъже да правят лоши неща, без да може да им попречи да убият хората, които обичаше. Двамата с майка му бяха толкова близки, споделяха мечтите и най-съкровените си тайни. Заедно се молеха за свобода на всички хора, радваха се, че са открили страна, където надеждите им се сбъдваха. Повечето ирландци презираха негрите и се страхуваха, че освобождаването им ще ги остави без работа, но майката на Райън виждаше в робството само несправедливост. Тя искаше да промени света. Бе окуражавала сина си да поеме по стъпките на своя дядо, да стане войник, да защитава и служи на държавата, която тя го бе научила да обича всеотдайно.

Майка му вярваше, че синът й ще бъде герой, а той искаше да осъществи мечтата й с цялата страст и наивност на своята младост. Когато тя почина, умря и неговото открито, нежно сърце. Смъртта й го превърна в млад мъж със затворена, гневна, отмъстителна душа. Единственият път за спасение беше да накара хората, които съсипаха живота му, да си платят. Но от това само страдаше още повече. Защото бе станал лош като насилниците, които искаше да накаже.

— Да не искаш да ми кажеш, че не те боли за мама? — попита Райън. — Като погледнеш Катлийн, не ти ли се иска да направиш нещо? Нима не мразиш всички в Мисури за това, което ни сториха?

— Не можем да виним всички в Мисури за мама и Катлийн.

Райън се почувства предаден от човека, комуто вярваше най-много. Спокойното лице на брат му го вбеси, а истината в думите му го изпълни с отвращение. Райън стисна юмруци и понижи глас. Винаги щом се ядосаше, започваше да говори тихо.

— Естествено, че всички са виновни. Те започнаха тази война от омраза и алчност. Те убиха мама само заради потеклото й.

— И ние трябва да направим същото?

— Ти защитаваш ли ги?

— Не. Но няма да се оставя омразата да ме изяде жив отвътре. Ако го позволиш, значи те печелят. Щом не можеш да се възхитиш на едно красиво момиче само защото е родено в Мисури, ти си вече мъртъв, Рай. Не можеш ли да го разбереш?

Райън разбираше, но омразата му бе прекалено силна, за да се пребори с нея. Не знаеше дори дали иска да опита. Ако не изпълни обета си да отмъсти, дали буцата в гърдите му щеше да се стопи? Щеше ли някога да заспи без кошмари и спомени? Да си прости, че не бе станал герой, след като точно от герои имаше най-голяма нужда?

— Значи не искаш да дойдеш с мен? — каза Райън.

— Естествено, че искам. Това е най-голямата ми мечта. И твоята също. Говорили сме за това всеки божи ден, откакто сме проходили. Но има разлика между това да се запишеш в армията, защото така трябва и да го направиш, за да унищожиш всяка жива душа в Мисури. Мама никога не би се съгласила на това, Рай. И ти го знаеш.

Райън нямаше какво да му възрази. Но не можеше да преодолее презрението си към мъжете като Колтън, които навсякъде сееха ужас ей така, за удоволствие. Негов дълг щеше да бъде да се разправя с хора като тях — даже и да не бяха убили майка му. Вече бе причинил страдание на жената на Колтън. Това ли бе решението — око за око, зъб за зъб?

До ушите им долетя тропот на конски копита. Двамата се хванаха за пистолетите и обърнаха глави към пътя.

Към тях яздеше мъж. Беше на възрастта на баща им, с прошарена коса, червендалесто лице и облечен като фермер. Райън го позна чак когато онзи дръпна юздите и закова пред него — беше техният враг. Връхлетя го сляпа ярост, но изведнъж забеляза на седлото и момичето. Лицето й бе бледо и почти скрито от разпилените коси, устата и носът й още бяха изцапани с кал. Райън се обърка. Какво правеше тя с Колтън?

Изгледа я смръщено. Нейните очи бяха пълни със страх. Тя трескаво поклати глава, сякаш се опитваше да го предупреди за нещо, но той нямаше представа какво е то. Отново го жегна старият спомен и в главата му се завъртя неуловима мисъл — по-младо лице, ужасени очи, коса в необичаен цвят на светлината на танцуващите пламъци, твърде невинна уста за проклятията, които извиси над шума от пукащите дъски.

Колтън извади пистолета си и го насочи първо към Райън, а след това към Джейсън. Райън застана пред брат си, въпреки че Джейсън се опита да го отблъсне настрана. И двамата застинаха, когато мъжът проговори.

— Кой от вас е нападнал дъщеря ми?

Думата дъщеря най-после отключи неясните спомени на Райън. За четири години тя се бе превърнала в жена, но той видя в очите й следа от момичето, което бе сипало клетви след него, докато той бягаше от един от най-големите си кошмари.

 

 

— Дъщеря? — промълви младият мъж. В очите му се бореха противоречиви чувства.

Джулия щеше да потъне в земята от срам. Очевидно той не знаеше коя е тя, иначе щеше да я остави в ръцете на онези мъже. Какво друго можеше да очаква от човек, който бе опожарил дома й преди има-няма четири години?

След скандала вкъщи баща й я повлече навън без обяснения. Отначало тя се дърпаше, но безумието в погледа му я стресна и тя реши стоически да търпи. Сега съжаляваше, че допусна той да я поведе със себе си. Враждата между Мърфи и Колтън беше жива и всеки момент щеше да избухне с нова сила пред очите й.

— Е? — изкрещя баща й. — Кой от вас ще застане с името си зад тази диващина? Бъдете мъже поне сега.

— Татко, моля те! — прошепна ужасена Джулия.

Той сякаш не я чу и продължи да държи на мушка двамата младежи — нейният спасител и едно по-младо момче, което тя виждаше за пръв път. Еднаквите им сини очи подсказваха, че са братя, макар че бяха с различни коси и черти.

— Колтън, само помогнахме на твоето момиче, нищо друго не сме й правили — каза нейният златокос спасител с дълбок внушителен глас.

Баща й обаче изобщо не се трогна от думите му.

— Заварих я в този вид вкъщи, и то тъкмо когато обясняваше нещо за някакъв Мърфи. Хубаво я погледни и ми се закълни, че не си я докоснал с пръст.

Младият мъж я погледна презрително и Джулия сведе глава. В очите му нямаше и следа от вината, която й се стори, че забеляза преди малко. Той сигурно си мислеше, че тя е предизвикала гнева на баща си. Прииска й се да потъне в земята от срам.

— Не съм я докоснал — каза той, без да откъсва очи от нея.

— Лъжци. Крадци. Всичките сте такива — изруга баща й и обърна глава към нея. — Ела тук, дъще. Ела да им покажеш отблизо какво са ти направили.

— Не, татко — прошепна тя. — Той не беше…

— Не ми казвай не — изкрещя баща й и я свали от коня.

Джулия падна на колене в калта и косата скри лицето й. Тя я остави така, за да скрива сълзите и смущението й. Баща й не я харесваше, но никога не се бе държал подло с нея. Обикновено се правеше, че не я забелязва. Отнасяше се с нея като със слугиня, а не като с дъщеря. Днешната случка обаче като че ли го накара да прескочи границата на разума.

Някъде до нея изскърца ботуш и Джулия надникна през косите си. Пред очите й изникна чифт ботуши с натъпкани в тях прашни кафяви панталони. Тя приглади с треперещи ръце косата си и вдигна поглед към младия мъж, който я наблюдаваше сериозно със сините си очи. Устните му бяха побелели от гняв, а подадената му ръка беше силна и сигурна.

Тя се хвана за него и по тялото й премина непозната тръпка. Той я изправи на крака, но не я пусна. Продължаваше да стиска пръстите й, вперил смаян поглед в лицето й. Сякаш и той бе усетил същото непознато чувство, но като нея не знаеше какво да прави.

— Пусни я, ирландско копеле такова! — избухна баща й и зареди пушката.

Прищрака и друга пушка и младият мъж пусна ръката на Джулия, за да се обърне към брат си.

— Джейсън, остави пушката — нареди той на червенокосото момче.

— Няма, докато той не свали своята — отвърна Джейсън. Очите му вече не се смееха, както преди малко.

Тропот на конски копита накара всички да насочат оръжията в посоката, откъдето идваше шумът. Конникът дръпна юздите, извади пушка и скочи на земята. Беше на годините на баща й, с побеляла от възрастта рижа коса и със същите сини очи като младежите.

— Момчета, какво става тук? — Очарователният му ирландски акцент се загуби в гневния тон.

Бащата на Джулия също слезе на земята и тръгна към стария Мърфи. Двамата застанаха един срещу друг с насочени пушки.

— Един от твоите мърльовци е закачал моето момиче. Обзалагам се, че е по-големият, като гледам как й пусна ръка преди малко. Кълна се, че няма да му се размине, защото на него му стана навик да тормози жените от моето семейство. Изобщо той какво прави тук? Да не би в граничната полиция да му се видя трудно? Избягал е и се е върнал при тати, а?

Гъстите вежди на Мърфи се сключиха над носа му и той погледна ядосано сина си.

— За какво говори той, Райън?

Името му беше Райън. Джулия скъта в сърцето си тази информация, а младият мъж въздъхна и се извърна, като че ли повече не можеше да търпи близостта до нея. Малкият брат пристъпи до баща си със зареден пистолет.

По гърба й полази страх. Баща й беше сам, а те го превъзхождаха числено и имаха повече оръжия. Неразумната му ярост ги бе довела тук — дали глупавите му подозрения нямаше да им костват живота? Само да поискат, тримата Мърфи можеха да ги застрелят и двамата, да ги погребат някъде във фермата и никой да не разбере. Майка й естествено щеше да се досети къде са и да каже на синовете си, но щеше да бъде късно. Джулия и баща й вече щяха да гният в земята.

— Татко. Колтън. Свалете оръжието, преди някой да е пострадал.

Те обаче продължиха да се измерват с поглед. Джулия затаи дъх. Ако някой понечи да стреля, сигурно всички щяха да умрат. За нейно облекчение накрая двамата дръпнаха предпазителите и свалиха пушките. Джейсън прибра пистолета си в кобура и въздухът между тях сякаш се охлади.

— Какво правиш на моя територия, Колтън?

— Ти ме чу много добре. Погледни момичето. Някой се е опитал да я насили. Знам, че нямаш съвест, но дори и аз съм потресен от това.

Джулия реши, че повече не може да мълчи.

— Татко, той изобщо не ме е докосвал. Напротив, помогна ми. Тогава не знаеше, че съм Колтън. Ако знаеше, сигурно щеше да отмине, без да се намеси. Истината е, че той прогони онези мъже. Защо не искаш да ми повярваш?

Изрече всичко това на един дъх. Баща й се приближи до нея и почти долепи нос в лицето й.

— Затваряй си проклетата уста, момиче. Да не съм чул и дума, че ще изядеш някой шамар. Ясно ли ти е?

Джулия преглътна и кимна. Откога очите на баща й гледаха така безумно и мътно? Надникна внимателно в тях и се сети за бясното куче, което убиха преди време.

Райън Мърфи продължаваше да спори.

— Не съм я докоснал, тати. Само попречих на една банда соколи да й сторят нещо далеч по-лошо.

Баща й светкавично се завъртя на пети и Джулия стреснато се сви. Райън забеляза това и се намръщи.

— Хубава история, момче, но те видях как й пускаш ръка, когато падна. И с какви очи я гледаше само! Очакваш да ти повярвам, че не си я мъчил след всичко, което причини на жена ми и имота ми? Ти нямаш съвест и не те интересува кой може да пострада.

За първи път Райън изгуби самообладание.

— Не съм я докоснал с пръст! — изкрещя той. — По дяволите, даже не съм минавал от другата страна на потока Мърфи.

Не трябваше да казва точно това на Сам Колтън. Лицето му стана мораво, а очите му взеха да мятат светкавици.

— Потокът се казва Колтън, изчадие такова! И земята е на Колтън и така ще бъде за вечни времена. Жалко, че не сме на моя територия, защото досега щях да съм те гръмнал.

Бащата на Райън се ядоса и се втурна към Колтън. Двамата застанаха толкова близо, че изпъчените им гърди се допираха.

— Ти да не се опитваш да принудиш момчето ми да се ожени за дъртата ти щерка, а?

Баща й пристъпи напред и избута Мърфи с крачка назад.

— За твоето страхливо копеле? Никога! По-добре мъртва, отколкото жена на янки.

Мърфи изръмжа и мушна баща й в кръста. Двамата се затъркаляха в калта и взеха да се налагат с ритници и юмруци, захвърляйки пушките настрана. Момчетата се спогледаха, свиха рамене и започнаха да окуражават баща си с викове. Джулия понечи да се хвърли напред, но избяга, когато преплетената купчина крака и ръце едва не я повали.

— Няма ли да ги разтървете! — надвика тя проклятията, които си разменяха мъжете.

— За какво? — изкрещя й Джейсън. — Остави ги да освободят напрежението.

Което и те направиха. Пердашиха се, докато не се покриха и двамата с драскотини и кръв. Боят приключи, когато баща й успя да се докопа до пушката си и я насочи към Мърфи. На мига в главата му се опряха два пистолета.

— По-добре не го прави, старче — предупреди Райън.

Бащата на Джулия се поколеба. Накрая изруга и хвърли пушката. Двамата синове на Мърфи се оттеглиха и Колтън се изправи на крака. Старият Мърфи го последва. Двамата се гледаха свирепо, останали без дъх от боя.

— Е? — рече Колтън.

— Какво?

— Какво ще сториш за това, че синът ти опозори дъщеря ми?

— Ама аз никога не съм я докосвал — рече за кой ли път Райън.

— Щом не даваш да я вземе за жена, не че аз бих позволил, какво искаш?

Баща й се ухили с отвратителна тънка усмивка, каквато Джулия не бе виждала преди.

— Удовлетворение.

На Мърфи също не му хареса тази усмивка.

— Какво означава това?

— Върни ми фермата и си хващай пътя. И ще сложим край на враждата.

— Платих ти за тази ферма честно и почтено. Нямам вина, че навремето си загубил имота. Пък и за какво ти е още една ферма? Чувам, че и с тази си имаш доста грижи, откакто момчетата ти избягаха и няма кой да ти помага.

— Нямаше да им се наложи да бягат, ако не бяхте вие, проклетите янки, и вашата мобилизация.

Мърфи се ухили.

— Казаха ми, че федералистите ти конфискували жито и добитък, задето не искаш да положиш клетва към Съюза. Радвай се, че не са ти изгорили къщата до основи, както стана преди. Виж колко почтено са постъпили, като са те оставили да се грижиш за болната си жена, вместо да влезеш в армията.

При тази обида баща й стисна юмруци.

— Жена ми бере душа заради твоето копеле!

— Ако си беше стоял вкъщи да я пазиш, нищо нямаше да й се случи.

Джулия беше сигурна, че баща й ще изпадне в истерия при тези думи. Мърфи бръкна право в раната. Баща й нямаше мира от угризения за онази ужасна нощ. Понякога Джулия се питаше дали растящата му неприязън към нея не е всъщност отражение на омразата му към самия себе си. Знаеше, че враждата бе станала още по-ожесточена след трагедията, а всички мъже от семейство Колтън се измъчваха от ярост, подклаждана от чувството им за вина. Зачуди се какво ли изпитва Райън.

— Ако можех да върна времето назад… — Гласът на Сам потрепери от гняв. — Не ме е страх. Нито от теб, нито от другите янки. Та какво решаваш? Връщаш ли ми имението или да викам моите хора на помощ?

— Тази земя е на Мърфи и нито ще бъде върната, нито отнета.

— Тогава те чакат неприятности. Големи неприятности! Само да кажа на момчетата какво направихте с моето момиче!

— Върви по дяволите!

На лицето на баща й пак цъфна новата му ужасяваща усмивка.

— Само след вас.

Джулия изгледа четиримата мъже. Бяха стигнали до задънена улица. Трябваше тя да направи нещо и макар че няколко пъти бе опитала безуспешно, реши пак да им обясни истината.

— Татко, кълна се, той не ми направи абсолютно нищо.

— Млъквай! Няма да ти повярвам, даже и да се закълнеш върху библията. Сега ще ги оставим да размислят какво ги очаква и ще се приберем вкъщи. — Той тръгна към коня си, хвърляйки през рамо една последна забележка към нея: — Там ще се разправям с теб.

Джулия не искаше да тръгва с него, но нямаше друг избор. Обърна се да го последва, но Райън Мърфи я спря с ръка на рамото й. В очите му прочете и смущение, и гняв. Като че ли не желаеше да я докосне, да й помогне, да я успокои, но не можеше да се въздържи. Може би мъничко съжаляваше за онова, което им бе причинил някога.

— Ще те бие ли? — попита той.

— Не зная. Не ми се вярва. — Джулия пое дълбоко дъх. — Не, няма да го направи.

Райън хвърли поглед към баща й и гласът му се сниши до шепот, от който й прималя.

— Сигурна ли си?

В очите му забеляза нещо, което не бе виждала преди. Не можеше да определи какво е. Завладяна, очарована и изкушена, тя пожела да разгадае този поглед, и то с негова помощ. Името му обаче беше Мърфи и Джулия знаеше, че желанието й никога нямаше да се сбъдне.