Лори Ханделанд
Забранена любов (12)

12

Очите й пареха. Отначало помисли, че е заради скорошната им раздяла с Райън, но когато изкачи хълма видя истинската причина.

Дим.

Джулия хукна през овъглените царевични ниви. Сърцето й прескачаше от страх, дробовете й се задушаваха от острата миризма на горено. Проправи си път през шубрака пред вкъщи и едва не падна от изтощение.

Домът й си стоеше непокътнат на мястото, но хамбарът представляваше димяща развалина.

Предпазливо прекоси двора и се спря на верандата. Ами ако… Заповяда си да се стегне и да не се поддава на страха. Нямаше никакъв смисъл да губи ума и дума. Изправи глава и отвори вратата.

Леглото беше празно. Сърцето й пак започна да препуска.

— Мамо? — повика тя и се ядоса на разтреперания си глас.

Внезапно някой я блъсна вътре и опря пистолет в ребрата й. Преди Джулия моментално щеше да припадне, но не и сега. Тя се обърна и погледна похитителя си.

— Къде, по дяволите, се губиш, момиче? — попита баща й.

Джулия не му отговори.

— Къде е мама?

— Отзад. В клозета. — Баща й я стисна по-силно. — А сега ми отговори къде беше?

— В църквата на хълма.

Баща й присви очи и я огледа, търсейки знак, че е излъгала. Джулия обаче остана спокойна. Каза истината, макар и не цялата.

— И за какво отиде там?

— Да помисля.

— Хм. Е, докато ти мислеше, проклетите янки изгориха хамбара и нивата.

— Видях. — Прецени къде бяха видели отряда и се досети кой бе подпалил пожара. Неслучайно капитанът бе попитал за моминското й име. — Какво се случи?

— Момчетата бяха далеч, полудяха, откакто обесиха Джим Воън. Та почнаха да мъстят. Но проклетите янки от войската дойдоха да ги търсят тук и като не им казах къде са… — Баща й сви рамене и пушката, която още беше опряна в ребрата й, помръдна. Джулия изохка.

— Сам, прибери тази пушка! — рече майка й от задната врата.

Той погледна жена си. Стисна рамото на Джулия, но накрая я пусна и отстъпи, за да й направи път да влезе. Джулия се втурна към майка си и се хвърли в прегръдките й.

Майка й въздъхна тежко и я погали по косата.

— Ти се върна — прошепна тя.

Джулия прочете в погледа й тъга и вина.

— Да.

— Радвам се.

— Щом тя се прибра, аз тръгвам.

Джулия пусна майка си и се обърна към баща си, който грабна една раница и затъкна пистолета си на кръста.

— Къде отиваш? — попита тя и баща й се ухили.

— При моите момчета.

Майка й сви рамене и бавно тръгна към леглото.

— Ами, ами мама?

— Ти нали си тук. Изпълнявай задълженията си. Аз си имам свои.

Той тръгна към вратата, но Джулия се втурна след него.

— Чакай! Сами ли ще ни оставиш?

— Цял ден и цяла нощ хойкаш наляво-надясно сама и като те гледам нищо ти няма. С момчетата ще бъдем наблизо и ще ви наглеждаме. Пищовът на баба ти е в чекмеджето, имаш достатъчно муниции. Нивата е опожарена, конете избягаха. Няма нищо за крадене и нищо за правене.

— Освен да защитаваш жена си и дъщеря си.

Лицето му почервеня и той сви юмруци. Направи крачка към нея и Джулия несъзнателно отстъпи. Напоследък си позволяваше твърде много.

— Аз съм поел дълг да се бия за каузата и да отмъстя на копелетата, които ми изгориха къщата. Ако победим, ще си върна и фермата на Мърфи. Куонтрил ми обеща. Чух, че всички мъже там тръгнали с войската, даже и старият. Ако всичките умрат… — баща й се ухили със смразяващата си усмивка и потупа пистолета си — няма да има нужда дори да спорим. Пази майка си, момиче. Ако й се случи нещо, ти ще отговаряш. — Той кимна на жена си, завъртя се и тръгна към гората.

Дълго след като той замина, Джулия остана загледана в празния коридор. Баща й току-що бе тръгнал да убие мъжа й, а тя не можеше с нищо да го спре. Ако признаеше за сватбата им, най-много да ускори гибелта му. Баща й щеше да тръгне по петите му като бясно куче и да насъска срещу него цялата банда бунтовници.

А тя не можеше да избяга в църквата, както обеща на Райън. Обърна се и погледна към майка си, която лежеше с гръб към нея. Ето че отново беше в капана на стария си живот — вързана от любовта, честта и дълга — всичко, което означаваше за нея семейството и я принуждаваше да мрази името Мърфи.

Джулия разтри горящото си чело. Точно в този момент тя наистина мразеше някой с името Мърфи. Себе си.

 

 

Райън пристигна на галоп в лагера си и намери там само руини. Преобърнати палатки, димящи фургони и дълга редица трупове на войници свидетелстваха, че е имало атака. Оцелелите копаеха гробове и трупаха останките от бивака на малкото коне.

Погледът му трескаво диреше брат му и баща му, сърцето му щеше да се пръсне от тревога. Дали отново не бе пропуснал да помогне, когато най-много имаше нужда от него? Дали още някой от близките му не бе загинал заради него?

— Къде се губиш, момче? — Ирландският акцент на баща му го накара да отрони въздишка на облекчение. Той дръпна юздите на коня си, обърна се и видя баща си да излиза от надупчена с куршуми палатка.

— Сър. — Отдаде чест Райън.

Очите му продължаваха да се стрелкат наоколо в търсене на Джейсън и накрая се спряха върху рижавия перчем на един войник, който копаеше наблизо. Джейсън вдигна глава и по мрачната му физиономия Райън се досети, че положението е много сериозно. Баща му беше бесен.

— Лейтенант!

— Слушам, сър!

— Попитах къде се губиш, по дяволите.

— Имах семеен проблем, сър.

— И как е този семеен проблем?

— Добре е, сър.

Баща му кимна с очевидно облекчение. Но в следващия миг вече му нареждаше:

— Слизай от този кон и се хващай да помагаш на другите. — Бързината, с която забрави за Катлийн показваше колко много се бе променил в последните месеци. — Имахме нужда от теб миналата нощ, момче, но знам, че трябваше да отидеш до църквата.

Райън трепна при спомена с какво се бе занимавал, докато другарите му са умирали. Слезе от коня.

— Какво стана?

— Проклетите копелета нападнаха привечер. Изпълзяха като призраци от шубрака и връхлетяха върху нас, както си вечеряхме. — Баща му поклати глава. — Избиха часовоите. Прерязали им гърлата, мръсните мародери.

Райън хвана една лопата и зае място до последния войник. Започна да копае; прилоша му от тъпите удари на метала в червената кал и присъствието на мъртвите войници около него. Буцата в гърдите му отново натежа.

— Чух, че изгорили фермата на Колтън миналата нощ.

— Какво? — Райън вдигна поглед към баща си, който го наблюдаваше твърде подозрително.

Накрая на лицето на баща му се появи тънка многозначителна усмивка, сякаш току-що бе научил всички тайни на света.

— Запалили хамбара и нивата. Взели животните и всичките запаси от царевица. Но оставили къщата. Нашите момчета не са зверове — старата жена е твърде болна, за да остане на улицата. Интересното обаче е, че момичето го нямало. Ти дали случайно не знаеш нещо по този въпрос, момчето ми?

Райън веднага се хвърли усърдно да копае, за да не забележи баща му, че лъже.

— Не, сър.

— Хм — измърмори баща му и отиде да разпределя задачи.

Райън продължи да размахва лопатата, но мислите му бяха другаде. Как можа да остави Джулия? Но пък и какво друго можеше да направи? Ако сега тръгне да я спасява, сигурно щяха да го арестуват или да го убият. Възможно бе дори да го обесят като дезертьор — тогава съвсем нямаше да й бъде от полза. Накрая реши да изчака до вечерта и да се измъкне тайно, за да провери дали тя е в безопасност.

Задачата за деня беше мръсна, кървава и неприятна. Сякаш всеки войник, когото погреба, го гледаше обвинително. Райън внимателно затваряше очите им, но гласовете им го преследваха.

Предател, шепнеха те. Ние загинахме заради теб. Ти правеше любов с жена си, докато ние умирахме за родината си.

Джейсън дойде при него.

— Какво стана?

Райън му хвърли поглед през рамо и после пак се наведе.

— Нищо.

— Цялата област е пламнала от боеве, ти си в средата на пожара и твърдиш, че нищо не е станало?

— Точно така.

Изненадващо Джейсън не продължи да го тормози и Райън мислено благодари на Бога за това. Не знаеше какво щеше да отговаря, освен да измисля нови и нови лъжи. Наум обаче се засипа със самообвинения и разпали още повече угризенията си.

С удоволствие се подчини, когато му наредиха да издири бандитите, които бяха нападнали лагера. С маршова стъпка групата навлезе навътре в окръг Бейтс, изостави главния път и потъна в гората. Зорко проверяваха всяко дърво и могила. Напоследък дърварите дълбаеха дупки по склоновете на хълмовете. Покриваха отвора с клони, стари дъски и листа, а вътре си правеха огнища с комини от клечки или кал. Обикновено готвеха само нощем, за да не ги издаде димът, и през деня скривалищата им бяха невидими за несвикнал с местността човек.

От службата си в граничната полиция Райън се научи да разпознава тези пещери и затова яздеше най-близо до ниските хълмове. Джейсън го следваше неотлъчно, но за щастие продължаваше да мълчи. Тази сутрин Райън нямаше сили да лъже и брат си, а нямаше намерение да му признае истината за отсъствието си. Поне засега не. Твърде много хора зависеха от тяхната тайна. Животът и на двамата щеше да бъде в опасност, ако баща му или старият Колтън научат новината.

Райън изведнъж осъзна на какво се бе обрекъл с венчавката си с Джулия. За добро или за лошо бе свързан за цял живот с жена от семейство Колтън. Братята и баща й сигурно щяха да поискат смъртта му. Майка й щеше да го презира до сетния си дъх, който благодарение на него не беше далеч. Собственият му баща щеше да превърне дните му в ад. Райън разтърка очи, подгонен от нетърпимо главоболие.

В този миг един куршум прониза върха на шапката му. В шубрака се чуха писъци и още изстрели. Джейсън го повали от коня му и двамата паднаха в калта. Търкаляха се, докато попаднат на прикритие, извадиха пистолетите и се огледаха за врага.

— Ето там — посочи Райън. — На онзи хълм.

Джейсън кимна и започна да отвръща на огъня от хитро замаскираното скривалище. Улисан в мислите си, Райън бе пропуснал да забележи дупката. Този път обаче реши да остави угризенията си за по-късно, защото сега трябваше да се измъкнат от засадата.

Отдавна Райън молеше за шанс да влезе в истинска битка и ето че той бе дошъл. Бяха се натъкнали на бунтовническа база и имаха право да я заличат от лицето на земята. Отмъщението щеше да бъде отчасти и негово лично — за момчетата, които бе заровил тази сутрин и чиято кръв още личеше по ръцете му. Дали някога щеше да успее да я изчисти? Може би само с кръвта на врага. Дълбоко в себе си обаче продължаваше да се съмнява.

Внезапно Джейсън извика и сложи ръка на челото си. Когато я дръпна, по дланта му имаше кръв. Скоро потече и от носа му. Забели очи и рухна в безсъзнание на земята.

— Джейс? — разтреперан го повика Райън. Докосна челото на брат си. — Джейсън! — Никакъв отговор.

Причерня му. Взираше се в безжизненото, обляно в кръв, лице на брат си — все едно сбъднал се кошмар — и като че ли се върна назад във времето в северен Канзас и се озова пред трупа на майка си. Сякаш кошмарът започваше отначало.

Около тях битката беше във вихъра си. Бунтовниците разбраха, че са в капан и щяха да бъдат избити като лисици в дупките. Имаха малко патрони и затова опитаха да се измъкнат. Райън побесня от ярост. С вик изскочи от прикритието си и се хвърли напред.

Изобщо не осъзнаваше какво прави. Чак когато канонадата от изстрели спря, той видя, че пистолетите му са празни, а наоколо е пълно с мъртви бунтовници.

— Мили боже, Рай, да не си полудял? — Стресна го шепотът на Джейсън.

Райън се завъртя и се втренчи в бледото лице на брат си.

Джейсън беше жив.

Залитна от облекчение. Джейсън се подпря на рамото му и му отправи такъв поглед, че съзнанието му веднага се проясни. Брат му го гледаше сякаш е някакъв звяр. Райън сведе очи към ръцете си и откри, че са потънали в кръв.

Огледа повалените бунтовници. Не познаваше никой от тях, но въпреки това му прилоша. Нито един нямаше повече от двадесет години. Не бе възможно някое от тези хлапета да е участвало в убийството на майка му.

Крадешком погледна Джейсън, който бе извърнал глава настрани, и сетне прибра с треперещи ръце пистолетите си и отмина. Не обърна внимание на потупванията по гърба и думите на възхищение от другарите си.

Какво ставаше с него? Нали беше войник в една кървава гражданска война. Непрестанно се убиваха хора, и в това бе смисълът на битката. Ако не бяха тези хлапета, можеше да е Джейсън или той. По-добре ли щеше да бъде те да са жертвите? Вярно, бунтовниците бяха млади, но те бяха врагове. По време на война човек не можеше да избира враговете си, както не можеше да посочи и убиеца си.

Нещо мокро се изтърколи по бузата му, Райън го избърса с опакото на ръката си и замаяно погледна прясната следа кръв. Разтърка капката и тя се смеси с потъмнялата кръв на неговите врагове. Съмняваше се, че ще успее някога да отмие кръвта от дланите си.

 

 

Спусна се непрогледна нощ. Без луна. Без звезди.

Черна и неподвижна. Като душата му.

Райън се измъкна от лагера и навлезе в шубрака. Трябваше да опита. Имаше опасност да го убият, ако попадне на вражески патрул. Ако баща му открие, че е избягал, пак го чакаха още въпроси и нови лъжи. Но въпреки всичко трябваше да рискува. Трябваше да я види. Да я докосне. Да остави любовта и добротата й да излекуват пожара в гърдите му.

Цялото му тяло го болеше и гореше и само Джулия, неговата жена, можеше да успокои агонията. Бе готов на драго сърце да загине заради една нейна прегръдка тази нощ.

Понятията му за добро и зло се преобърнаха този ден, когато погледна в очите на момчетата, които изби. Разбира се, те биха сторили същото с него и Джейсън, но това не намаляваше вината му. Цял живот го бяха учили да изпълнява заповеди, но ето че сега се чувстваше по-зле от всякога.

Целия душен следобед погребваха убитите в скривалищата им. Райън изми кръвта от ръцете си в потока Мърфи и почисти раната на челото си, където го бе одраскал куршум. Но продължаваше да се усеща мръсен и като хванат в клопка. Само ласките на Джулия можеха да го пречистят, само любовта й щеше да го освободи.

Завари къщата тъмна и притихнала, но знаеше кой е нейният прозорец. Както преди, Райън свали ботушите си, изкатери се по стената и по покрива се спусна до нейния прозорец. Въздухът тежеше от влага, жега и мирис на смърт. Дали някога щеше да прогони това зловоние от себе си?

Влезе в стаята и отиде до леглото й. Тя спеше само с риза; цялата бе мокра от пот и връхчетата на гърдите й бяха залепнали за финия памук. Спуснатата й коса беше на масурчета от влагата. Остана за миг загледан в нея, попивайки образа й в съзнанието си, вдишвайки уханието й на рози. Скоро забрави за смъртта.

Коленичи тихо до леглото, за да не я стресне. Доближи устни до ухото й и прошепна:

— Джулия?

На следващата секунда под носа му цъфна дулото на пистолет. Дявол да го вземе, много беше бърза. Къде ли криеше това чудо?

— Райън?

— А ти някой друг ли очакваше?

— Не. — Тя дръпна предпазителя, остави оръжието на нощната си масичка и седна в леглото. — Какво правиш тук? Случило ли се е нещо?

Нещо ужасно се бе случило, но той не желаеше да й обяснява какво. Хвърли куртката си, припряно свали ризата и панталона и на лицето й се изписа първо изненада, а след това удоволствие. Тя разпери ръце и с въздишка на облекчение той се мушна в обятията й.

Ръцете му изглеждаха тъмни на фона на бялата й риза. „Убиец на невинни“, крещяха духовете на жертвите му. Но той заглуши нашепванията им, като разкъса дрехата й. Тя се стресна, но не се дръпна. Без думи разбра желанието му и отвори тялото си за него.

Той задуши тегобите си с целувки, попивайки уханието на гърдите й с устни. Напълни ръцете си на убиец с нейната чиста плът и удави спомените в дълбините на тялото й. Двамата се разтресоха като един в екстаз и отпуснаха мокри от пот тела. Тя го целуна по слепоочието, прокара ръка по гърба му и го притисна до сърцето си.

— Шшт — прошепна тя, вплела пръсти в косата му. — Тук съм. — Погали го по тила. — Успокой се, при теб съм — целуна го по очите, — всичко е наред.

Райън се отпусна в прегръдките й и се остави на милувките й. Когато сърцата им се успокоиха и вятърът от прозореца охлади потните им тела, тя стисна ръката му и прошепна:

— Какво се е случило, любов моя?

Райън нямаше никакво желание да й разказва, макар че тя трябваше да знае истината. Дали не подушваше смъртта по пръстите му? Той я усещаше. Не виждаше ли тя кръвта по дланите му? Въпреки че ги бе трил до посиняване, той още виждаше петната.

Райън седна в леглото, обърна й гръб и хвана с ръце главата си.

— Днес убих хора, Джулия.

Дъхът й спря.

— Кого?

— Дървари. — Райън изсумтя презрително. — Хлапета. Бях толкова разярен. Намерих лагера унищожен, атакували са, докато ме нямаше. Толкова много войници бяха убили. Почувствах се…

— Виновен.

— Да. Исках да им отмъстя. Открихме ги в гората. Раниха Джейсън. Имаше ужасно много кръв, полудях и започнах да стрелям. Избих ги всичките.

Ето че сега тя щеше да закрещи. Сега вече щеше да го намрази.

За негова изненада обаче тя го погали. Сложи ръка на рамото му и прокара длан по гърба му, за да го успокои.

— Съжалявам. За приятелите ти. И за бунтовниците. Не мога да кажа, че съм щастлива, задето убиваш, но това е война, а ти си войник.

— Не знам какво ми става. Защо треперя? От толкова време исках да ги избия всичките. Те убиха майка ми.

— Зная.

Райън настръхна и й хвърли поглед през рамо. Нощта бе непрогледна, той виждаше лицето й, но не можеше да различи изражението в очите й. Тя седна до него, без да се смущава от голотата си.

— Какво знаеш ти? — попита той.

— Че майка ти е била убита от бунтовници и затова всички сте дошли на Юг.

Той пак извърна глава. Време беше тя да научи истината за неговите геройства, ако те изобщо съществуваха.

— Има и още нещо.

— Винаги е така.

— Аз бях глава на семейството, защото татко го нямаше. Но точно когато мама имаше най-голяма нужда от мен, мен ме нямаше.

— Какво е станало?

Райън се върна пет години назад. В деня, когато даде клетва и се раздели с детството си. Отдавна не си позволяваше да се връща към този ден.

— Татко бе отишъл в Канзас Сити, за да се опита да помоли федералната войска да патрулира по-близо до нашата ферма. Малко по малко ни гонеха от имението. Не беше нещо сериозно, палеха нивата, открадваха по някоя крава или ни плашеха с изстрели. Майка ми ни изпрати с Джейсън за ягоди. Искаше да прави сладкиш за татко. Предупреди ме да не изпускам Джейсън от очи. Той беше моя отговорност. Разчитаха на мен да се грижа за него. Върнахме се точно когато бунтовниците спираха конете си пред къщи. Майка ми стоеше на верандата със заредена пушка в ръка. Видя ме и от погледа й разбрах, че иска да отведа Джейсън далеч.

— Права е била — прекъсна го Джулия. — Щели са да те убият.

— Знам. Бях въоръжен, но те бяха най-малко десетина. Реших, че ще се махнат, като видят, че в къщата няма мъже. Двамата с Джейс се скрихме под живия плет между нивата и къщата. Стисках устата му с ръка, за да не вдига шум. Той от край време не може да мълчи. Отначало не ги чувах какво си говореха. — Райън млъкна, обзет от спомени за онзи горещ следобед, за мириса на ягоди, прах, смърт и разрушение. — После един от тях изкрещя: „Как ти е името, кучко?“. Аз побеснях, като чух как я нарекоха и понечих да се изправя. Тогава сякаш всичко застина на място. Не можех да заповядам на краката си да се движат. Мама каза: „Можеш да ме наричаш госпожа Мърфи“. „Мърфи?“, изкрещя един от тях. „Че ти си от ония боклуци, дето искат да освободят робите.“ — Райън поклати глава. — И майка ми не можеше да мълчи. Вирна брадичка и рече: „Да, сър, и се гордея с това“. Джейсън се дърпаше и за момент аз отклоних вниманието си, за да проверя дали може да диша. И те я застреляха. Изстрелът ехтеше, и ехтеше. Преди да вдигна поглед, натиснах главата на Джейсън надолу, за да не види. Знаех, че са я убили. Само заради името и убежденията й. Загина, докато аз се криех в храстите.

— Ако ви бяха видели, щяха и вас да убият. Ти си сторил каквото е поискала майка ти. Опазил си Джейсън.

— Аз действах като страхливец. Криех се в храстите, докато убиваха майка ми.

— Толкова съжалявам, Райън. Но зная, че и от двете страни на границата има стотици истории като твоята. Мислиш, че между нашите семейства има вражда. Тя е нищо в сравнение с драмите, които стават до браздата открай време. Цялата тази проклета война е една кървава вражда. Омразата попива дълбоко и за дълго, никой не го е грижа кой умира, стига да е от врага. Не че е правилно, но това е действителността.

— Заклех се на гроба на майка си, че ще им отмъстя.

— А ще върнеш ли майка си, като убиваш всеки срещнат от Мисури? Грехът е на мъжете, които са я застреляли. Мисля, че точно ти би трябвало да знаеш, че като караш другите да страдат, не се чувстваш по-добре.

— Така е, но не мога да допусна убийци, дори и твоите братя и техните приятели, да се разхождат на воля в Канзас. Длъжен съм да ги спра на всяка цена.

— Но с убийства няма да излекуваш болката си. Само ще я задълбочиш още повече. Това вече стана, нали?

Той замълча. Не знаеше отговора. Вече не беше сигурен кое е право и кое — не. Трябваше ли да убива, защото те убиваха? Можеше ли да поправи сторените грешки с нови грешки? На това го бяха учили и той дълго вярваше в този принцип, но изведнъж той му се струваше налудничав. И въпреки всичко не знаеше какво друго да прави.

— Зная, че те са убийци — настоя тя, — но те са моят баща и братята ми.

— Те са врагът — рече Райън, но този път без обичайната си разпаленост.

— А ти какъв си?

Райън въздъхна и започна да се облича. Отиде да надникне през прозореца и се обърна да я погледне. Беше се наметнала с чаршафа и седеше на края на леглото. Изглеждаше объркана и тъжна, а така му се зарадва, когато го видя. Като не знаеше какво да направи, Райън пак прибягна до обичайните си убеждения.

— Трябва да избираш, Джулия. Или си моя жена, или тяхна дъщеря и сестра. Не можеш да бъдеш и двете.

— Не, ти трябва да избираш. Дали да бъдеш мой съпруг, или враг. Мъжът, за когото се венчах, никога няма да навреди на семейството ми.

— По дяволите — избухна Райън, макар че внимаваше да не повишава глас. — Сега ти си Мърфи. Дръж се като такава.

Джулия присви очи.

— Много хубаво — изсъска тя. — Щом видя мама, ще я гръмна вместо теб. Както си щял да направиш онази нощ, ако си бил по-наблизо, нали? С това ще заслужа ли честта да нося скъпоценното ти име?

Още преди да свърши, Джулия осъзна накъде отиваше и закри устата си с ръка. Но беше късно. Очите й се напълниха със сълзи.

— Райън…

— Съжалявам — довърши той вместо нея. Гневът му отшумяваше. Това положение беше нетърпимо. Винаги щеше да е нетърпимо, докато войната не свърши. Райън смекчи тона си: — И двамата сме объркани. Това е… — Разпери ръце, за да обхване тях двамата, леглото, живота като цяло.

— Невъзможно — промълви тя.

Той само въздъхна.

Джулия стана и отиде до него, за да я прегърне.

— Не би стрелял по братята и баща ми, нали?

Райън стисна зъби в нов пристъп на ярост. Тя явно нямаше да го остави на мира по този въпрос.

— Джулия, моля те, какво искаш от мен? Ако ме зърнат, те първи ще почнат да стрелят.

— Знам. Аз само… — Джулия поклати глава и той отново усети уханието на рози и сълзи. То му напомни, че и двамата трябваше да направят своя избор. — Само ми обещай, че ще се стараеш да не влизаш в преки спорове с тях, ако можеш.

Райън се замисли и накрая кимна. Това можеше да й обещае. Нямаше желание да стреля по братята и баща й, освен ако не му се наложеше.

— Обещавам ти.

Тя въздъхна с облекчение и гърдите й се повдигнаха и смъкнаха в обятията му. Райън пак стисна зъби, но този път от желание, а не от гняв. Никога нямаше да може да й се насити. Дори и ако разполагаха с цял живот пред тях.

Ако.

— Скоро ли ще се върнеш при Конър и Катлийн? — попита той.

— Амиии, не мога. Мама…

Райън се намръщи.

— Не можете да останете тук сами. Вземи я със себе си. Обещай ми, че ще отидете в църквата. Иначе лично ще те занеса там и всички бунтовници да вървят по дяволите.

— Добре. Тръгваме веднага, щом отстъпят — кимна Джулия.

Той нежно я целуна с надеждата да сподели с нея без думи онова, което чувстваше сърцето му. Откакто майка му почина, не бе изричал на глас „Обичам те!“. Страхуваше се, че ако изкуши съдбата с любовта си, ще стовари нещастия на човека, когото обичаше, както бе станало с майка му и Катлийн. Затова криеше любовта си дълбоко в себе си и изразяваше чувствата си само с тяло.

Когато се дръпна от нея, тя не отвори очи и продължи да го стиска. Това го накара да се усмихне — значи тя разбираше.

— Не зная кога ще те видя отново.

Джулия отвори очи и го изгледа уплашено. Не бе казал „дали“, но и двамата знаеха, че всъщност има предвид и това — дали ще я види отново.

Райън пресуши сълзите й с още една бърза целувка. После прекрачи прозореца, излезе на покрива и скочи на земята. На средата на пътя към лагера го срещна врагът.