Лори Ханделанд
Забранена любов (5)

5

Райън стоеше пред палатката си и наблюдаваше ядосано Джейсън, който крачеше към него. Брат му беше издокаран в чисто нова синя униформа, а на физиономията му грееше широка усмивка. Само два дни му стигнаха да го намери.

Джейсън удари крак и отдаде чест. Райън се намръщи и отказа да върне поздрава, докато брат му не престане да се хили.

— Какво правиш тук? — скара му се Райън.

— Аз съм новият ви ординарец, полковник.

— Чудесно — отсече Райън и тръгна нанякъде.

Джейсън хукна след него.

— Къде отиваш, Рай? А-а, искам да кажа, сър?

— Да докладвам на завеждащия личен състав, че си на шестнадесет години.

Джейсън замръзна на място.

— Ако го направиш, ще отида при соколите.

Райън се обърна и втренчено изгледа момчето. Дявол да го вземе, мразеше все Конър да се оказва прав.

— Няма да стане. Те не са войници, а престъпници. Най-долнопробни убийци. Казвал съм ти какво ми се случи, когато бях с тях. Няма да повтаряш грешките ми.

— Искам да се бия. Ако не ме пуснеш да остана при теб, ще тръгна сам.

В дъното на очите му Райън забеляза стаен гняв. Джейсън никога не се гневеше, още по-малко пък на него.

— Защо, Джейсън?

— Ти ме излъга. Обеща ми, че ще влезем заедно в армията, а ме заряза.

— Знам. Но прекалено дълго чаках. Не мога повече да се мотая с полицията и да изпускам големите битки. В армията мога да помогна за победата. Дал съм обет на мама.

— Ти ми обеща да тръгнем заедно. Винаги си казвал, че човек струва колкото честната си дума.

Райън въздъхна. Наистина му го бе казвал. И то много пъти.

— Добре — рече накрая той. — Можеш да останеш. Но няма да се отделяш от мен. Чуваш ли?

Джейсън пак разцъфна в усмивка и Райън едва се удържа да не го перне по тила. Войната не беше игра.

— Татко знае ли къде си?

Джейсън помръкна и Райън изруга. Нямаше да се учуди и баща им да ги последва в най-скоро време. Напоследък старецът често се палеше, че било време да се захване с истинска битка. Доскоро грижата за Катлийн го спираше да последва повика на сърцето си. Помагаше и това, че Джейсън беше прекалено малък, а Колтънови — твърде близо. Сега обаче враговете от другата страна на потока като че ли бяха забравили за Мърфи, опиянени от войната. Катлийн изглеждаше по-добре с всеки изминал ден, въпреки че сигурно никога нямаше да си върне предишната усмивка. След като и Джейсън избяга, баща му съвсем нямаше причина да стои далеч от фронтовата линия. Съдейки по поведението му след смъртта на майка им, той беше готов да се хвърли в най-разгорещената битка. Понякога Райън имаше чувството, че баща му преследва смъртта, за да се събере отново с майка им.

Отново го обзеха угризения. Ако нещо станеше с Джейсън, баща му или Катлийн, той щеше да бъде виновен.

Прибра се в палатката си, без да обръща внимание на развълнуваното бърборене на Джейсън. Беше безкрайно изтощен не само от бойните маневри, но и от изпълнените си със сънища нощи.

След онази целувка обърканите образи на майка му, Катлийн и Джулия, вървящи заедно по черен път, отстъпиха място на сънища, които му бяха пределно ясни. Сега сънуваше само Джулия и се събуждаше прималял от болка и плувнал в пот.

Господи, колко му липсваше! Жадуваше за лицето й, за гласа, за усмивката и докосването й. От всичко най-много му липсваше обаче онова, което не бе опитал — и което никога нямаше да притежава — нейното тяло.

Разговорите с нея му доставяха удоволствие. Тези няколко дни го върнаха в младостта, когато нямаше дървари и соколи. Но във всеки миг с нея той гореше от желание за нещо повече от думи. Когато го нарече приятел, той не се сдържа и й показа колко неприятелски всъщност се чувстваше.

Не биваше да я целува, не биваше да допуска неуместното им приятелство да прерасне в греховна страст. Убеждаваше се, че нищо повече не съществува между тях — само страст. Отдавна не бе докосвал жена. А Джулия беше жена — на колкото и невинна да се правеше, тя беше много красива, съблазнителна и страстна жена.

Споменът за целувката отново изпълни с болка тялото му. Вбеси се от мисълта, че тя може да откликне по същия начин на друг мъж. Мечтаеше да я отвлече от фермата и живота сред злите й братя, болна майка и обезумял баща. Тази идея съвсем го подлудяваше. Той беше виновен за нейната участ. Призна й го и тя сигурно щеше да го мрази до края на живота си. И така всъщност щеше да бъде най-добре.

Той беше войник. А тя — врагът. Трябваше да помни това. Щеше да го запомни.

Сънят го обори и Райън се остави на нейния глас.

 

 

Джулия ходеше всяка вечер до потока, но Райън не се появи повече. Повтаряше си, че го прави, за да не заподозре баща й истината за разходките й. Ала слизаше до поляната само за да си припомня всеки миг, който бе прекарала с Райън. Там се чувстваше толкова близо до него — по-близо дори и от целувките, които си разменяха в сънищата й.

А трябваше да го мрази. Непрестанно си го напомняше. Но щом опиташе, се сещаше как й бе разказал за последната си нощ със соколите и изпитваше само тъга.

Вестите от бойното поле подсказваха, че битката става много ожесточена. В края на май отряд федерални войници нахлу във фермата на Самуел, където живееше Джеси Джеймс с майка си, доведения си баща и сестра си. Доктор Самуел отказа да издаде Франк и Куонтрил и федералистите го обесиха. Джеси се отърва само с бой. Макар и само на петнадесет години, момчето се видя принудено да избяга при Куонтрил. Доктор Самуел оживя, но не беше с всичкия си. Братът на Джеси, франк, побесня и нареди масови нападения по фермите в Канзас.

Джулия се чудеше дали Райън Мърфи, в новата си синя униформа, е бил сред нападателите на фермата. Ако това беше така и Джеси го е видял, шансовете му да се отърве бяха много малки. Но ако бе извършил такова зверство, не заслужаваше да го оплаква. Въпреки всичко Джулия не вярваше да е способен на това. Разбра истината за него, когато надникна в очите му — бяха пълни с мъка и вина, понякога омраза, но липсваше онази сляпа жестокост, която четеше по лицата на братята си и техните другари. Райън може и да твърдеше, че мрази като тях, но се заблуждаваше.

Вкъщи всичко вървеше постарому. Баща й беше по цял ден на полето. Братята й се появяваха от време на време, помагаха му и после пак изчезваха. Джулия се грижеше за майка си, макар че близостта им бе изчезнала. Не можеше да й довери какво бе направила. Нямаше сили да разкаже на майка си, че се е целувала с ирландеца, още по-малко, че умира да го направи пак.

Най-после през юни едно приятелско семейство организира бал. Напук на ужасиите, които ставаха около тях, хората от Мисури имаха нужда да се преструват, че животът им върви съвсем нормално. Балът щеше да бъде в един чисто нов хамбар, построен, след като федералистите изгориха стария. Джулия се усмихна тъжно на тази ирония на съдбата.

— Върви и се забавлявай. Недей да се тревожиш за мен — изпрати я майка й, когато Джулия приготви кошницата с храна.

Навън се чу тропот на коне и двете жени се стреснаха. Дали бяха федералисти? Или соколи? Или още по-лошо?

Джулия отиде до прозореца и надникна навън. Беше по-лошо — братята й.

— Кой е? — попита майка й.

— Аб, Бен, Кларк и Дел.

Майка й изсумтя и извърна лице към стената. Джулия беше напълно съгласна с реакцията й. Баща й подаде глава през вратата.

— Приготви се, малката. Братята ти ще те заведат до фермата на Търнър.

Джулия зяпна. Баща й за пръв път й продума след случката с Мърфи.

— Мислех, че ти ще ме заведеш — обади се тя.

— А кой ще остане при майка ти? Да не мислиш, че ще я зарежа, за да те водя на някакво увеселение? Кълна се, откакто онзи Мърфи те закача, хич не те е грижа за семейството. Май ще е по-добре никъде да не ходиш. Нямам ти вяра, когато не си ми пред очите.

— Стига, Сам. Пусни я да отиде. Търнър имат нужда от помощ. А аз искам да си почина малко.

— Да, но няма нужда да остава и за танците. Само ще й завъртят главата.

— Какво ще си помислят Търнър, ако си тръгне преди танците?

— Ами ако срещне някой хубавец и избяга с него, кой ще се грижи за теб?

Майка й се намръщи. Не обичаше да й напомнят колко беше безпомощна. Среднощните караници бяха престанали, майка й вече не плачеше всеки ден, но Джулия така и не можа да я накара да й признае за какво бе крещял баща й. От погледите на майка си и от начина, по който я избягваше баща й, Джулия се досещаше, че скандалите са били заради нея.

— Тя заслужава да има свой собствен живот — твърдо каза майка й.

— Нейният живот не й принадлежи. Запомни това. Тя живее, за да се грижи за теб. — Баща й се обърна рязко и Джулия стреснато отстъпи. — Не забравяй как си възпитавана, малката. В преданост, първо, към семейството, после към родината. Почитай майка си. Твой дълг е да се грижиш за нея до последния й дъх.

— Да, татко.

Той погледна сърдито.

— Хващай кошницата и ми се махай от очите, докато не съм се разколебал.

Джулия не чака да й се повтаря и побягна към братята си. Понякога едното зло беше за предпочитане пред другото.

Облече най-хубавата си рокля. Малко беше износена, но нямаше по-нова. Майка й каза, че розовото подчертава червената й коса. Бродираните рози я караха да се чувства особено женствена. Тъй като нямаше кринолин, беше подпълнила полата с всички фусти, които успя да събере вкъщи. Ужасно й беше горещо, но поне веднъж бе облечена като истинска дама.

Дел й помогна да се качи в каруцата, седна до нея и хвана юздите. Беше впрегнал конете, с които оряха, защото нямаха други, откакто федералистите ги нападнаха. Баща й се смяташе за късметлия, че е запазил поне тези животни.

— Какво правиш тук? Куонтрил не ти ли е намерил някой за убиване?

Дел се пресегна и я оскуба за косата. Джулия изпищя и започна да разтрива мястото.

— Внимавай какви ги дрънкаш, Джули. — Дел викна на конете и групата потегли. — Татко казва, че нещо си се размекнала към янките.

— Не съм.

— И без това няма значение. Татко иска да нападнем Мърфи и да ги унищожим. Но полковник Куонтрил чул, че във фермата са останали само стареца и момичето. Онези страхливци явно най-накрая са се записали в армията.

Джулия моментално си спомни укорителните си думи към Райън. Явно те го бяха накарали да направи точно това, което тя поиска. А сега и Джейсън бе последвал брат си.

— Какво момиче? — попита тя.

— Мисля, че му е сестра. Малко е чалната.

— Сигурно се е срещала с някой от вас. От това всеки може да се чалне.

Дел доволно се засмя.

— Дай боже.

Джулия гледаше право напред и се опитваше да не мисли за това, какво дете беше Дел навремето. Беше отраснал в ръцете й, макар че самата тя тогава беше дете. Дел беше сладко бебе и добро момче. Двамата много се обичаха. Но той тръгна по стъпките на братята си и стана лош като тях, а на нея й остана болката от загубата. Как беше възможно невинността така да се поквари, а любовта да се превърне в безразличие?

Пристигнаха във фермата на Търнър и Джулия с изненада забеляза сред гостите много от мъжете, които бяха забягнали по горите, вместо да се запишат в армията.

Скочи от каруцата, без да чака Дел да й помогне.

— Не ви ли е страх, че войската може да научи за нелегалното ви сборище и да ви навести?

— Нас от нищо не ни е страх — ухили се Дел, — остави на мира тяхната войска.

Джулия го изгледа и за последен път се опита да намери в него изгубеното си братче.

— Ще ви застрелят намясто, ако ви открият, Дел. Няма да има никаква пощада за бунтовниците. Без затвор. Без никакъв шанс да положите клетва, а после да се измъкнете, както направи Франк. Ще ви застрелят като кучета или ще ви обесят.

Лицето му почервеня, неясно дали от гняв, или от страх.

— Мислиш ли, че не го знам? Аз съм се клел да умра за каузата. Ако трябва, ще дам живота си. Те са нашествениците, Джули, не ние. — Той погледна към тълпата от хора, които вече се стичаха към новия хамбар. — Нямаш представа какви ужасии сме виждали, какво са сторили на стари хора и жени.

— А вие не вършите ли същото в Канзас?

Той се обиди.

— Аз не.

Дел спря каруцата и Джулия стисна ръката му. Може би имаше още една възможност да му поговори, да го накара да осъзнае с какви бандити се е събрал.

— Ако не ти, тогава другите. Куонтрил и Андерсън, Джеси и Франк. Ами Джордж Тод и Арчи Клемънт? Говорят, че Арчи е откачил. Превърнал се е в изверг. А ти си с него, Дел, какъв си тогава?

Той въздъхна и за момент в ъгълчето на устата му Джулия видя малкото си братче. Ала миг по-късно Дел стисна устни и я погледна с непознати очи.

— Патриот. Войник. Мъж, който защитава земята и семейството си.

Преди тя да продължи, той издърпа ръката си и подкара конете към горичката, където чакаха братята му.

Джулия ги проследи как се разделиха и застанаха на стража. Като ги гледаше колко старателно се подготвят, изобщо не вярваше, че не се страхуват от федералната армия. Едно от момчетата на Търнър тръгна с Джордж Тод. Нямаше съмнение, че бунтовниците бяха изпратили свои хора на помощ на Търнър. Останалите сигурно вършееха по границата, за да отклоняват вниманието на войската. Ако човек искаше да бъде в безопасност в Мисури, трябваше винаги да бъде нащрек. Не само с враговете, но и с приятелите си. Така за всички животът беше твърде самотен.

 

 

— Накъде така, човече? — провикна се глас с ирландски акцент.

Както беше с един крак вън от палатката, Райън изсумтя и спря. Мислеше, че Джейсън спи, изтощен от цял ден преследване на бунтовници из храстите. Брат му обаче изглеждаше напълно буден.

— Заспивай — рече той, без да се обръща.

— Отиваш да шпионираш ли?

— Ще млъкнеш ли най-после? — Райън се обърна и брат му се ококори, а после прихна да се смее.

— Какво е това на лицето ти?

След като му напомниха, че е дегизиран, Райън усети, че мустакът от конски косми го гъделичка. Фермерска сламена шапка, щавени панталони с тиранти, ватена риза и гумени ботуши допълваха преобразяването му, или поне той така си мислеше. И без това нямаше намерение да се приближава много, за да не го разпознаят.

— Остави ме на мира — сгълча го той. — Лягай да спиш. Това е заповед.

Джейсън се ядоса.

— Само защото са те направили лейтенант, не означава, че можеш да ми нареждаш какво да правя, Райън Мърфи.

— Напротив, точно това означава. А сега млъквай и заспивай.

— Няма. Ако ще ходиш да шпионираш, аз идвам с теб.

— Дявол да те вземе, Джейсън, никъде няма да мърдаш. Ако се наложи, ще те вържа за палатката. Това не ти е игра.

Джейсън най-после осъзна, че брат му говори сериозно и седна обратно на койката.

— Поне ми кажи какво ще правиш.

Райън се почеса по устата и се предаде.

— Получихме сигнал, че бунтовниците са се събрали на бал в Бейтс. Отивам на танците.

Джейсън пак се изправи в леглото.

— И ако там има бунтовници, ще ги нападнем ли?

— Не. Сигурно ще има много жени. Ще се опитам да подслушам какво си говорят. Може би утре или вдругиден…

Джейсън посърна.

— На мен пък ми се искаше да ги нападнем тази вечер.

— И на мен ми се иска. — Разбираше напълно брат си. Цял ден преследваха призраци из горите. Виждаха дима от пушките им. Снишаваха се между дърветата и в храстите. Но бунтовниците все се изплъзваха. Безсмислено беше да се опитват да хванат дърварите на тяхна територия. Техен дом сега бяха горите и вътре федералните войски нямаха шанс да ги открият. Затова започнаха да шпионират и Райън изяви желание да участва.

Южняците познаваха добре лицето му, но пък той познаваше най-добре терена. Всъщност Райън сам настоя да отиде, въпреки че задачата беше много опасна. Причината обаче беше съвсем друга. Трябваше да я види още веднъж, дори и отдалеч. Веднъж я бе нарекъл отрова и такава беше тя. Заради нея щеше да рискува живота си, но това не го плашеше.

— Ти остани тук — каза той на Джейсън. — Няма да мога да се справя, ако трябва да се тревожа и за теб. Разбра ли?

За щастие Джейсън кимна и легна. Докато Райън се измъкваше от палатката, брат му прошепна:

— Внимавай, човече.

— Аз винаги внимавам — измърмори Райън, макар че, когато ставаше въпрос за едно момиче от Мисури, никога не внимаваше.

На път за веселбата на бунтовниците Райън се отнесе в мечти. Вървеше като в сън, без да може да се спре и да предотврати онова, което предстоеше, независимо дали трагедия, или успех. Някои неща бяха предопределени, и тази нощ бе такава.

Навлезе сам във вражеска територия. Дегизиран като един от тях, той наближи музиката, смеховете и светлината. Необезпокояван отиде до хамбара, надникна и я видя.

Танцуваше в прегръдките на друг. На негов враг. Джулия притежаваше всичко, което той се опитваше да й отрече, за да я забрави по-лесно. Беше красива, изящна, смела и истинска. Жена, достойна за възхищение. Жена, която той не можеше да има. Не трябваше да я среща, още по-малко — да я докосва и целува.

Каква грешка бе сторил! Непозволеното влечение, което изпита още щом я зърна, се превърна в неудържима страст, след като я целуна, и тя завладя сънищата му. Сега тя танцуваше в светлината на фенерите, заобиколена от хора, които бяха готови да го убият, и той я желаеше повече от всякога.

Ако не се познаваше толкова добре, Райън щеше да си помисли, че се е влюбил в тази жена още на първата им среща. Разтърси глава и се опита да прогони мъглявия, унасящ шепот на съдбата. Толкова беше объркан, а нямаше с кого да сподели, откакто изостави Джулия край потока онази нощ. От Конър не можеше да иска съвет за жени или любов, а с баща си и Джейсън бе немислимо да обсъжда точно тази жена.

Райън скришом обхождаше хамбара врата по врата, без да изпуска Джулия от поглед. Чу я да се смее, видя я да се усмихва и беше готов да се закълне, че усети уханието на рози в горещия нощен въздух. Напълно забравил за мисията си, той наблюдаваше Джулия. Внезапно нечия ръка го хвана за рамото и един глас изсъска в ухото му:

— Какво правиш тук?

Райън застина. Не смееше да се обърне, защото се страхуваше, че може да открие десет дула, насочени в него. Ако му беше писано да умре тази нощ, поне да не е пред нея.

Гласът грубо го върна в жестоката действителност. Втренчил поглед право пред себе си, Райън започна да умува как да се измъкне от капана. Ръката отново го разтърси.

— Идиот такъв! Чавка ли ти е изпила ума?

Райън едва не припадна от облекчение, когато го позна.

— И аз искам да те попитам същото, отче. Откога божи служител, при това янки, ходи по забавите на дърварите?

Конър пристъпи и го мушна с лакът в ребрата.

— Свещеникът им бил убит. Повикаха ме да осветя хамбара.

— И ти се съгласи?

— Това ми е работата. Господ не е бунтовник, нито янки.

Райън леко извърна глава, за да може да наблюдава едновременно Джулия и приятеля си.

— А ти? Ти какъв си, Кон?

— Аз съм божи служител — сърдито отвърна Конър.

— Не мразиш ли хората, които избиха семейството ти?

Конър стисна зъби и едно мускулче на лицето му трепна.

— Не.

— Някак не мога да ти повярвам.

— Ако щеш. А ти какво правиш тук?

— Върша си работата.

— И каква е тя?

— Не е твоя работа, отче.

— Престани да ми викаш отче.

— С удоволствие — ухили се Райън, — отче.

Стояха рамо до рамо и наблюдаваха танцьорите. Картината беше невероятно мирна и спокойна независимо от вихрения танц, музиката и веселието. Нощта сякаш бе излязла от сънищата — приличаше на изчезнал свят, завърнал се за една-единствена вечер.

— Сънуваш ли, Кон?

Приятелят му го погледна замислено.

— Понякога.

— И какво ти казват сънищата?

— Че често лъжат — Конър изсумтя.

Райън отново обърна глава и се захласна по жената, която бе обзела сънищата му.

— А аз сънувам неща, които не трябва изобщо да ми минават през главата.

— Те затова са сънища.

— Но понякога сънищата се сбъдват.

— Понякога.

Райън се поколеба дали да продължи, несигурен трябва ли да споделя тревогите си. Когато говореше за сънищата си, те сякаш ставаха още по-истински. Но от малък споделяше терзанията си с Конър. Накрая реши, че няма смисъл да мълчи сега.

— Откакто влязох в армията, се събуждам всяка сутрин с усещането, че бъдещето е надвиснало над мен. Сякаш нещо е започнало и аз не мога да го спра. Нещо ужасно и трагично.

— Ако не изчезнеш оттук, преди някой да те е разпознал, бъдещето ти наистина ще бъде трагично. И много кратко.

Райън застана нащрек, защото Джулия тъкмо се сбогуваше с кавалера си, младеж на не повече от петнадесет години, но сериозно въоръжен. Махна си с ръка пред лицето, сякаш й е горещо и тръгна към отворената врата в дъното на хамбара.

— Прав си — заяви Райън. — Трябва да тръгвам.

Конър го сграбчи за рамото, преди Райън да успее да се измъкне. Двамата се спогледаха и Райън с изненада откри тъга в очите на приятеля си. Това го накара да спре.

— Винаги си търсил опасностите — рече Конър. — Дори и когато бяхме още деца. Ти вечно се хвърляше в най-дълбокото на реката. Пак ти веднъж стъпи върху една гърмяща змия.

— И така се научих да плувам най-добре от всички, освен това само аз имах кожа от гърмяща змия на шапката си.

— Някой ден късметът ще ти изневери.

Райън се обърна точно навреме, за да види как розовата рокля изшумоля и изчезна в нощта.

— Сигурно, но няма да е днес.

— А тя заслужава ли да се умре за нея?

Райън измъкна ръката си, но вместо да побегне, прегърна Конър през рамото и му кимна с благодарност.

— Точно това трябва да разбера — рече той и изчезна.

 

 

Джулия избяга — от хамбара, шумотевицата, мъжете и момчетата. Преди щеше да се отдаде на веселбата с цялата си душа. Музика, смях, танци и радост. Особено сега, когато такива забави бяха рядкост. Но тази вечер Джулия се чувстваше като в капан. Непрестанно се оглеждаше за едно лице, макар че съзнаваше, че той няма как да е там. Въпреки това продължаваше да се надява, че ще го види.

Забърза под обсипаното със звезди небе. Наблизо чуваше шепот на гласове. Сигурно бяха братята й и техните приятели, обикалят около фермата и дебнат нападатели, каквито Джулия се молеше да няма. Какво щеше да прави, ако от гората изскочи конник и я повали на земята, за да я убие? Щеше ли да вдигне глава, за да погледне смъртта в очите и да види мъжа, който не можеше да прокуди от мислите си? Джулия потрепери и разтърси глава, за да прогони тази картина.

Това беше напълно възможно. Беше се случвало и преди, когато майка й пострада. Същото може би чакаше и нея сега.

Всички онези истории, които четеше на майка си, бяха размътили ума й. Мечтаеше за рицар в златни доспехи, герой, спасител, и ето че той се появи. Откакто го видя, сънищата й станаха други. Вместо безименния рицар, сънуваше Райън. В съня й той правеше такива неща, че страните й пламваха от свян, като си ги припомнеше.

Въздухът беше наситен с влага, лятото бе дошло. Имаше чувството, че над главите им е надвиснала природата и очаква развръзката на нещо, което не може да бъде спряно. Нещо ужасно и трагично.

— Джулия?

Гласът беше толкова близо до нея, че за момент Джулия пак си представи как врагът я поваля на земята. Обърна се и видя, че врагът е там. Затвори очи, за да го прогони, но когато ги отвори, той още беше там.

Един бърз поглед я увери, че са сами, далеч от погледите на хората в хамбара. Пак се беше отдалечила опасно много от останалите. Къде й беше умът напоследък? Като едното нищо можеха да я убият или отвлекат. Нищо чудно точно това да я чака, след като врагът стоеше пред очите й.

Внезапно я полазиха студени тръпки, макар че нощта беше душна, и тя обви ръце около тялото си. Мечтите й да види Райън се сбъднаха, но появата му събуди всички нейни тайни и непонятни сънища.

— Луд ли си? — прошепна тя и застана между него и светлината от хамбара.

Той се усмихна. На устните му се мъдреше смешен мустак, който явно си беше пуснал наскоро. Толкова беше красив, дори и с тази смачкана шапка, протрити тиранти и петно от кал на бузата. Сърцето й затанцува и тя притисна кокалчетата в ребрата си, за да го накара да спре. Трябваше да се пребори с чувствата си към него. Не можеше да продължава да вярва в приказки на тези години. Любовта от пръв поглед беше измислица и носеше само ужасни бели на вярващите в нея. Джулия си имаше достатъчно тревоги.

Райън проследи ръката й и прикова очи в гърдите й. После вдигна глава към нея. Радостта му беше изчезнала. Очите му изглеждаха още по-наситено сини от тъмния тайнствен поглед, който я накара да се разтрепери.

— Мисля, че съм луд — рече той с тих дрезгав глас. — Луд по теб.

По шията й плъзна руменина.

— Не биваше да казваш това. И да идваш тук.

Той пристъпи към нея, но вместо да избяга, тя отметна назад глава и надникна в дълбините на очите му.

— Зная, че не трябваше да идвам тук, но дойдох. Не можеш да отречеш, че си мислила за мен; спомняла си си нашата целувка и си искала още; горяла си в нощта от страст; сънувала си ме, сънувала си ни заедно. Така е, нали?

Не биваше да му отговаря, но вятърът донесе до тях омагьосваща, съблазнителна мелодия и отвори сърцето й.

— Да — прошепна тя. — Така е.

Тя се хвърли в прегръдките му и той я притисна към себе си. Погали с буза косите й толкова нежно, че тя едва сдържа сълзите си. Имаше чувството, че цял живот беше мечтала за това.

Той пристъпи настрани и я понесе със себе си. В първия момент тя не осъзна, че той я повежда за танц и залитна. Сетне въздъхна и се отпусна в обятията му.

Танцуваха под звездите. Бяха сами, но всъщност заобиколени от хора. Семействата им бяха наблизо, омразата им тежеше във въздуха и танцуваше със сянката на трагедията, която ги очакваше. Джулия не можеше да избяга от тази магия, следваше стъпките му в танца, без да откъсва очи от него. Сърцето й беше безвъзвратно изгубено.

Музиката внезапно спря и те спряха, но той не я пусна. Притисна я още по-силно към себе си, ръцете му се плъзнаха от кръста надолу към хълбоците й. Дъхът й секна от дръзките му ласки, но нямаше сили да го спре.

— Джулия? — прошепна той.

— М?

— Искам да те целуна. Моля те, нека да те целуна.

Тя не му отговори. Вместо това обви ръце около врата му и притисна устни в неговите. Целувката й се стори позната, но в същото време различна. Първата им целувка беше белязана от гняв и страх, а тази беше съзнателен жест срещу опасността, която дебнеше и двамата. Той пое устните й и й показа, че досега е била само едно дете. Джулия забрави всичко друго на света.

Жаравата, която бяха утъпкали онази нощ край потока, сега се разгоря с пълна сила. Между тях се зараждаше нещо внезапно, необяснимо и недопустимо. Въпреки въпросите и съмненията, то не беше изчезнало.

Джулия разтвори устни под натиска на езика му. Ръцете й сякаш имаха своя собствена воля — зарови пръсти в косата на тила му, събаряйки шапката. Той прилепи длани под кръста й. Нещо твърдо се притискаше в корема й и я караше да стене от страст.

Отблъсна го и се вгледа в очите му, изплашена от водовъртежа на чувствата си. Мустакът му висеше на една страна и ъгълчетата на устните й трепнаха в усмивка. Пресегна се и отлепи кичура конски косми, той го взе и го прибра в джоба на ризата си. Опря чело в нейното и въздъхна.

— Пак ще трябва да ходя да се изповядвам — иронично отбеляза той.

— Прегрешил ли си?

Той вдигна глава и впи поглед в устата й.

— Искам пак да съгреша.

Тази целувка беше по-дълбока, по-силна и по-дълга. Той обходи с палци шията й и от допира му я обляха едновременно студени и горещи вълни. Главата й се завъртя от дъха му, от силата, топлината, меките устни и твърдата му снага. Искаше да изследва всеки милиметър от тялото му.

Чувстваше се като изпъната струна от страст. Умът й повтаряше безспир името му, докато устните й попиваха дъха му.

Изведнъж се чу прищракване на пушка и сърцето й замря. Гласът на брат й разби на пух и прах тяхното вълшебство.

— Пусни я, Мърфи. Настъпи часът на твоята смърт.