Лори Ханделанд
Забранена любов (11)

11

Щом влязоха, Джулия започна да трепери. Не знаеше дали от дъжда, от мъжа или от къщата. Все още стискаше до гърдите си букетчето, което й бе дала Катлийн. И цветята бяха мокри като нея, а уханието им беше толкова тежко, че главата й се завъртя и тя залитна.

— Трепериш от студ — каза Райън, пусна я и тръгна да пали огън.

Стаята беше бедно обзаведена. В единия ъгъл имаше печка, маса и легло, но по коридора се виждаха други врати. Джулия извърна смутено глава от леглото и загледа Райън. Наведен с гръб към нея, той разпалваше съчките.

Райън Мърфи събираше в себе си толкова много личности: отмъстителното момче, тръгнало от скръб по грешен път; силният мъж от деня на първата им среща; достойният войник с униформата в църквата; веселият момък отпреди миг; неустоимият страстен мъж от най-тайните й мечти. Обичаше всичко това у него.

За нейна изненада стаята се стопли бързо. Мокрите й дрехи започнаха да я притесняват. Ароматът на дивите цветя я замайваше. Пристъпи към масата, за да ги остави там и Райън се обърна. Погледите им се срещнаха и тишината натежа още повече в душния влажен въздух.

— Трябва да съблечеш тези мокри дрехи.

Джулия се изчерви.

— Не мога да ги разкопчея сама.

Катлийн й бе помогнала с роклята. Всъщност дрехата беше на снаха й. Сигурно бе сватбената й рокля — богато украсена тревистозелена коприна с бухнала пола и стегнат корсаж. Беше закопчана отзад до кръста с копчета. За щастие Катлийн беше по-едра от нея, иначе Джулия нямаше да може да сложи прилепналата рокля без корсет.

Райън се усмихна и Джулия затаи дъх. Знаеше, че е красив, но никога не бе виждала такава усмивка на устните му — на истинска наслада и със светнал от радост поглед.

Райън бавно тръгна към нея, сякаш да й даде последен шанс да избяга, ако иска. Тя обаче не помръдна. Толкова пъти го бе пожелавала и по толкова различни начини. Край потока бе молила за спасител, и той бе дошъл. На танците в хамбара бе мечтала за кавалер, и той се бе появил. Предния ден отчаяно търсеше герой и Райън отново бе откликнал. Сега го желаеше като мъж, и макар че малко се страхуваше, бе по-скоро заинтригувана. Райън никога нямаше да й причини болка. По-скоро бе готов да умре.

Той се доближи до нея и я погледна в очите. Омагьосана от непознатото изражение в тях, Джулия замълча. Отблясъците от огъня танцуваха по лицето му и за пръв път в погледа му нямаше тъга. Там тя прочете само страст и нетърпение.

Райън сложи ръце на раменете й и я обърна. Отначало внимателно, но сетне все по-припряно и неловко той разкопча копчетата. Плъзна ръкавите по раменете й, дръпна колана от кръста й и роклята се свлече на земята.

— Т-това е роклята на Катлийн. Трябва да…

— Какво? — прошепна той във врата й и тя забрави какво щеше да каже. Изви глава настрана, за да му позволи да я целуне, но той я сепна, като вместо да я докосне с устни, засмука кожата й, а сетне леко я ухапа. По цялото й тяло се разля топлина.

Задърпа фустите й и те паднаха, а под тях се показаха кюлоти, жартиери и чорапи. Обувките й бяха скрити под метри зелена коприна и фин бял памук.

— Ама че много дрехи — измърмори Райън и премести вниманието си от другата страна на шията й, дарявайки я със същата необичайна целувка като преди.

— Да, много са — прошепна тя.

Връхчетата на гърдите й настръхнаха и болезнено се отъркаха в твърдия корсаж.

— Слава богу, че имаме цяла нощ на разположение.

Райън взе ръката й и я поведе към леглото. Неспособна да мисли, тя го последва, без да промълви и дума.

Огънят беше далеч и бе по-хладно, но кожата й гореше. Райън лекичко я побутна и тя седна на ръба на леглото, а той коленичи в краката й. Приличаше на принц от приказките. Джулия погали златисторусата му коса.

Оказа се неочаквано мека и гъста. Кичурите се хлъзгаха в пръстите й, гъделичкайки чувствителната й кожа.

Една след друга обувките й тупнаха на пода. Той плъзна пръсти нагоре по глезените й чак докато стигне до жартиерите. Докосна вътрешната част на бедрата й и дъхът й секна. Никой не я бе докосвал там досега.

Райън спря и вдигна към нея въпросителен поглед. Тя разроши косата му и той се усмихна, отривайки лице в скута й като коте. Без да отклони поглед от очите й, свали единия чорап и го захвърли, сетне направи същото и с другия. Джулия реши, че сега ще се качи при нея на леглото, но вместо това той сведе глава и започна да разтрива замръзналите й ходила. И това й се случваше за пръв път, не можеше да повярва колко приятно бе усещането. То стопи ужасното напрежение, което я стискаше за гърлото от толкова дни. Искаше вече да усети пръстите му навсякъде по тялото си.

— Сигурно и на теб ти е студено — обади се тя.

На устните му заигра усмивка.

— Ни най-малко.

Джулия пак се изчерви, като видя физиономията му. Ако той изпитваше същото като нея, сигурно изобщо не му бе студено.

— Имах предвид, че е хубаво да свалиш мокрите си дрехи.

Той вдигна вежди.

— Искаш ли да ми помогнеш?

— Д-да ти помогна?

Райън помръкна.

— Не си длъжна да го правиш. Просто ми хрумна, че може да ти хареса. То е част от… — той сви рамене, пусна крака й и се изправи — от това. — Едно кимване към леглото трябваше да й подскаже какво е „това“.

— Ами, д-добре. — Тя нервно стана и вдигна разтреперани ръце към копчетата на куртката му. Той я успокои, като ги задържа до гърдите си. Джулия вдигна поглед към него и съвсем се обърка, защото той й се стори смутен почти колкото нея.

— Какво има? — прошепна тя.

— Искам да го направя както трябва.

— Не знаеш ли как?

— Много смешно. — Гръдният му кош се повдигна и после се смъкна под сключените й длани. — Никога не съм бил с жена за пръв път. Имам предвид на нея да й е за първи път. Не искам да оплескам нещата. Не искам да ти причиня болка, но така те желая. Откакто те видях, мисля само за теб. Сега си моя жена, а аз съм уплашен до смърт.

— Уплашен? — Джулия беше смаяна. — Но на баща ми никога няма да му хрумне да ме търси тук. В безопасност сме.

Райън изсумтя.

— Не ме е страх от баща ти, а от теб.

— От мен? — Джулия едва не прихна, но настойчивият му поглед я убеди, че той говори истината. Мисълта, че той се страхува от нея, й достави неочаквано усещане на сила и спокойствие.

Той я притегли и я притисна до гърдите си.

— Старая се да върша това, което трябва, но понякога не зная кое е правилно. Майка ми загина, защото аз се опитвах да следвам правия път, а всъщност бях сгрешил. Твоята майка е инвалид по същите причини. Страхувам се, че нещо лошо може да се случи с теб, а аз няма да бъда достатъчно добър и силен или достатъчно наблизо, за да ти помогна.

Райън наистина беше уплашен и кой знае защо заради това Джулия още повече му се възхити. Щом един силен мъж можеше да се страхува, без да губи смелост и вярност, то тогава той беше много специален мъж. Но в края на краищата Джулия вече знаеше това.

Тя обви ръце около кръста му и се притисна още по-силно до него.

— Нищо няма да ми се случи. Всичко ще бъде наред — потри успокоително гърба му, — съвсем наред.

Думите й обаче не му подействаха.

— Казах ти, че те сънувам всяка нощ. Откакто те срещнах имам кошмари.

— Всяко момиче би трябвало да се гордее с това.

Той като че ли не забеляза опита й да се пошегува.

— Имам лошо предчувствие. То виси над нас като огромен черен буреносен облак.

Бурята отвън избра точно този момент да запрати страшен гръм към земята и къщата се разтресе. Дъждът плющеше по покрива, а вятърът виеше в комина.

— Виждаш ли?

Джулия го погледна в очите и отново видя в тях сенки. Измъченият му поглед се бе върнал.

— Забрави за бурята и кошмарите си. — Тя го погали по бузата и той отпусна глава в ръцете й. — Това е нашата нощ. Тук сме в безопасност. Вече сме венчани и никой не може да промени това. Никой. — Започна да разкопчава куртката му. — Сега мисли само за мен.

Справи се доста по-умело с неговите дрехи, отколкото той с нейните. Куртката и ризата му бързо се озоваха на земята. Светлите косъмчета по гърдите му я очароваха и всички страхове, спомени и сънища се изпариха от главата й. Веднъж бе видяла голата му снага на лунна светлина и това я бе изпълнило с желания, които тогава не можа да изрече. Сега вече знаеше какви бяха те. Жадуваше да докосва силното му твърдо тяло със своите меки, нежни ръце.

Райън не смееше да мръдне, докато тя обхождаше с пръсти кожата му. Раменете му трепнаха, а мускулите на корема му се стегнаха, но той остана мълчалив и неподвижен, за да й позволи да прави това, което й подсказваше желанието. Джулия прокара длани по косъмчетата на гърдите му; бяха различни от косата му, малко по-тъмни и по-твърди, но много привлекателни. Без да иска, одраска с нокът зърното на гърдата му; той изстена от удоволствие и й показа, че не го е наранила.

Тя си припомни как той хапеше и смучеше кожата й и сведе глава към гърдите му. Дъхът му секна, притегли я към себе си и тя продължи да изследва с уста тялото му.

— Ела тук — дрезгаво каза той, но тя не се стресна от гласа му — никога не би се уплашила от мъжа, който се противопостави на семейството си заради нея. Така, както щеше да й се наложи и на нея. Пропъди от главата си тези тревоги, защото той я хвана за ръката и отново я поведе към леглото.

Седнаха там и тя въздъхна дълбоко. Гърдите й се повдигнаха и той ги проследи с нетърпелив поглед. Бавно се приведе към нея. Тя разтвори уста да посрещне целувката му, но той докосна с устни връхчето на гърдата й и го засмука през фината тъкан.

Джулия се отпусна в наслада на леглото. Той я последва, сваляйки ризата й и тя се озова съвършено гола под него.

Никой никога не я бе зървал гола. С петима мъже в къщата, Джулия не махаше ризата си дори когато се къпеше. Затова и майка й не я бе виждала гола от бебе. Сега обаче изобщо не чувстваше смущение. До нея бе Райън, нейният Райън — спасител, приятел, съпруг и любовник — искаше той да опознае всяка частица от тялото и душата й.

Той проследи очертанията на гърдите й с длани и устни, шепнейки безсмислени думички. Тези нови прекрасни усещания я караха да се извива в наслада. Ръцете й пърхаха по гърба му, задържаха се на колана му, накрая посегнаха към копчетата и го свалиха.

Той се отдръпна от нея и тя извика, но след миг той отново отпусна тяло — вече беше съвършено гол като нея. Придърпа завивката над тях и я обви в пашкул от топлина и любов.

Тя прокара ръка по твърдия му член и Райън изстена. Джулия стреснато дръпна ръката си, притеснена, че този път му е причинила болка. Беше толкова уголемен, че нямаше начин да не го боли. Той обаче впи устни в нейните, улови ръката й и я притисна обратно в скута си.

— Докосни ме — прошепна той и зарови уста в гърдите й. Правеше такива вълшебни неща с нея, че тя веднага го послуша.

Нощта напредваше; бурята ставаше все по-свирепа, но те продължаваха да изучават тайните на удоволствието. Мокра от пот, кожата й бе настръхнала от нетърпение. С всеки милиметър от тялото си очакваше нещо непознато, което сякаш стоеше съвсем до нея. Само Райън знаеше какво е то. Само той можеше да й го даде.

Той зарови пръсти в слабините й и нежно я докосна, разтривайки втвърденото топче между краката й. Сетне го стисна внимателно и засмука с устни зърното на гърдата й. Джулия застина за миг и после цялото й тяло се разтресе в конвулсии. Отпусна се в прегръдките му, а той зашепна името й, обсипвайки я с ласки и целувки.

Преди тя да успее да дойде на себе си, Райън надигна тяло и насочи члена си към още пулсиращата й утроба. Тя се разтвори, за да го поеме, смаяна, че екстазът, който я разтърси току-що, може да се завърне с още по-голяма сила. Той проникна в нея и Джулия осъзна, че още не бяха свършили. Всъщност сега започваха.

Отвори очи, за да го погледне, когато двамата се сляха в едно. Неговите обаче бяха затворени, а челюстта му бе стисната толкова здраво, че тя го погали, за да освободи напрежението му. Жилите на врата му се очертаха, а мускулите по раменете му се издуха. Джулия прокара пръсти по раменете му, потри зърната на гърдите му и той внезапно издигна тяло напред. Някъде дълбоко я жилна болка и тя изстена.

Райън отвори очи.

— Съжалявам — каза той. — Само веднъж и повече никога няма да ти причиня болка. Обещавам ти.

Той сведе глава да погълне с устни стенанията й. Влизаше и излизаше от нея с мощни тласъци, които ставаха все по-бързи. Магията отново я обзе, стягайки цялото й тяло. Той я отвеждаше към непозната наслада, но този път я попиваше заедно с нея.

Райън притисна тяло в нея и проникна дълбоко, после се изпъна неподвижно и след миг в нея всичко се надигна и запулсира. Екстазът ги заля едновременно и двамата и Джулия изкрещя. Нямаше представа колко дълго останаха така — със слети в едно тела и души. В едно име. Искаше да останат един в друг завинаги и когато той понечи да се отдръпне, тя го спря.

— Остани още — прошепна тя.

— Прекалено съм тежък.

— Не, ти не можеш да ми тежиш.

Той й се усмихна, но въпреки това се премести, притегли я до себе си и я обгърна с тяло. Спокойното му дишане до ухото й я унесе и тя скоро заспа, стискайки ръката му.

 

 

Събуди го артилерийски огън, който идваше от прекалено близо, за да не му обърне внимание. През нощта Райън бе станал да се погрижи за изоставения си кон и забеляза на хоризонта пожари. Пламъците тогава бяха достатъчно далеч на запад, но сега битката сякаш приближаваше към тях.

Опита се да се измъкне от прегръдките на жена си, но тя го стискаше здраво.

— Къде отиваш? — сънено прошепна Джулия. — Още не е съмнало.

— Слънцето изгрява, освен това наблизо се стреля.

Тя отвори очи и се ослуша.

— Това са гръмотевици, Райън. Петлите още не са пели, даже чучулигите не се чуват. Ела в леглото. — Тя го целуна по врата и той забрави за тревогата си.

— Добре. — Райън притегли към себе си голото й тяло и страстно я обсипа с целувки. — Ако ще цялата армия на Юга да чука на вратата, не ме интересува. Щом ти ме искаш до себе си, ще остана и с радост ще загина в обятията ти.

Джулия внезапно застина, отблъсна го и се изправи в леглото. Той вторачи поглед в гърдите й, които сега бяха пред лицето му, но преди да им отдаде заслуженото внимание, тя се завъртя и дръпна завивките от тялото му. Студът полази стоплената му кожа и потуши желанието му.

— Не, имаш право — извика Джулия. — Навън наистина се стреля.

Тя хукна към прозореца, като влачеше чаршафите след себе си и вдигна кепенците. Слънчевите лъчи озариха лицето й. Тя се обърна към него с разширени от ужас очи.

— Ставай. Трябва да бягаме.

Райън въздъхна. Жени. Никак не можеш да им угодиш. Слезе от леглото и застана гол в средата на стаята, оглеждайки се за оръжията си. Намери ги преметнати на облегалката на стола. Навлече панталона и препаса кобурите, макар че с два пистолета нямаше да уплаши врага. Всъщност ако бунтовниците бяха на вратата, и двамата с Джулия бяха мъртви. Освен ако навън не ги очакваха Куонтрил и момчетата на Колтън. В такъв случай на Джулия можеше и да й се размине. Но и това не беше много сигурно.

Хвърли крадешком поглед към нея и устата му пресъхна от желание. Тя седеше на леглото, зелените й очи бяха пълни със страх. Черната й коса се спускаше по белия чаршаф, който придържаше пред гърдите си, а червените оттенъци му напомняха на кръв. Ако братята й я заварят така — не му се мислеше какво щеше да стане. Нито сега, нито когато и да било друг път.

— Да се надяваме, че ще успея да те отведа в църквата, преди някой да ни открие.

Джулия вдигна брадичка.

— Аз мога и сама да се отведа.

Райън се наведе, събра дрехите й и й ги подхвърли.

— Не се съмнявам, но няма да стане.

Тя хвана с една ръка ризата си, а с другата продължи да стиска чаршафа, сякаш той беше единственото й притежание на света. Райън едва се удържа да не се разсмее на нейната свенливост. Тази нощ бе разгледал, целувал и докосвал всичко, което тя криеше под завивката. Повече нямаше какво да пази в тайна от него.

— Ако попадна на бунтовници, ще е по-добре да съм сама.

— Ами ако срещнеш соколи, федералисти или граничната полиция?

Джулия тъкмо нахлузваше ризата през главата си и за момент изтърва чаршафа. Пред Райън се разкри чудната гледка на пищните й гърди. Изскърца със зъби — нямаше време за това. Нов откос отвън отклони вниманието му от нея.

— Ще им кажа, че съм госпожа Мърфи, съпруга на лейтенант Райън Мърфи и те ще ме оставят на мира. А дори може да ме ескортират по пътя.

Джулия имаше право. Въпреки това той нямаше намерение да я изпуска от очи, докато не я остави в безопасност при Конър и Катлийн.

— Няма да спорим повече. Не ни остава много време. Ако някой ни намери тук, страхотно ще загазим.

Райън набързо закопча ризата си и си сложи куртката. Когато се обърна, Джулия вече беше облякла другата си рокля — същата, с която бе избягала от къщи. Сватбената премяна на Катлийн държеше в ръка. Докато я наблюдаваше, тя прокара ръка по фината коприна с усмивка, която го разтревожи.

— Какво има? — попита той.

Джулия стреснато вдигна глава към него. Очите й бяха влажни.

— Мислех си за Катлийн. С какви ли мечти е облякла тази рокля? Сега аз изпитвам същото. И само се надявам да не… — Тя млъкна и припряно изтри очи. Венчалната халка на Катлийн проблесна на ръката й.

— Само се надяваш да не свършиш като нея или дори по-лошо — довърши вместо нея той.

Тя кимна мълчаливо и прибра внимателно роклята в чантата си.

Райън почна да закопчава куртката си, докато Джулия се захвана с обувките си.

— Нямам представа какво точно се случи с Катлийн — рече той. — Със Стан живееха на север от нас. Прибра се вкъщи сама. От техните съседи научихме, че дърварите го убили. Не знаем защо мълчи. Може би никога няма да разберем.

— Съжалявам. Съжалявам за всичко, което са сторили братята ми, дори и да не са били те. Те също биха го направили, ако бяха на мястото на нападателите.

Райън въздъхна.

— Ти нямаш никаква вина.

— Нямам ли? Аз вярвах на това, което ме учеха, че всички от Канзас са лоши. Единствената ми среща с тези хора беше, когато изгориха къщата и осакатиха мама… — Млъкна, защото видя, че той трепна. Протегна ръка към него, но той не я пое. — Извинявай, Райън.

— Няма за какво да ми се извиняваш. Би трябвало да ме мразиш. Не разбирам защо не е така.

— Преди те мразех.

Сърцето му прескочи, но в очите й нямаше омраза, само любов. Тогава Райън зададе въпроса, който го мъчеше от толкова време, но не смееше да повдигне, защото отговорът означаваше всичко за него.

— А прости ли ми?

Нейната мека, нежна усмивка му каза повече от думите.

— Аз не съм човекът, от който трябва да търсиш прошка.

— Но ти вече не ме мразиш? — настоя Райън.

Тя поклати глава и го погледна, сякаш той беше малко дете, което нищо не разбира — развеселена и с безкрайна любов.

— Преди да умре, свещеникът в нашата църква непрестанно повтаряше, че омразата ражда омраза. Погледни баща ми и синовете му и ще се убедиш в това. Не искам повече да бъда част от тях.

— Ти не си и сега. Ти си най-любящата жена, която някога съм виждал. Нямаш нищо общо с твоите братя.

— Понякога. Преди години аз също изпитвах омраза като тях. Честно да си призная, мразех соколите повече задето съсипаха живота ми, отколкото заради мама. Държах се като дете, гледах егоистично на живота.

— И какво те промени?

Джулия стана, прекоси стаята и застана до него.

— Ти. — Повдигна се на пръсти и нежно го целуна в ъгълчето на устата. — Ти дойде и ми показа истината. Отнесе се с мен мило, макар че знаеше чия дъщеря съм аз. Защити ме от брат ми и ме избави от нещастието да прекарам живота си с мъж, когото не обичам и не уважавам. Ти ми показа, че мечтите могат да се сбъдват — че на света има мъже, които са и нежни, и силни. Сторил си грешка, но никога не си отричал и лъгал за това. Мисля, че в себе си ти си се наказал по-жестоко, отколкото биха могли баща ми и братята ми. Винаги ще те обичам, Райън Мърфи.

Райън слушаше безмълвно разпалените й думи. Когато свърши, тя хвана ръката му и го поведе към вратата. Той я последва като ученик, когото учителката води към скамейката. И преди усещаше, че тя го смята за нещо като герой и това му доставяше удоволствие. Но силата на чувствата й го уплаши. Ако не успееше…

— Чакай — спря я той и тя замръзна с ръка на вратата. — Нека първо да огледам.

Тя кимна и отстъпи зад него. Той открехна вратата и надникна. В двора нямаше никой. Направи й знак да не мърда и излезе на верандата. Утрото ухаеше на свежест от нощната буря, но западният вятър носеше мириса на барут. Чуваше битката — шумът идваше отблизо, но все още бе достатъчно далеч да осигури безпрепятственото им бягство. Райън отвърза коня си и двамата поеха на път.

Въпреки че беше рано, слънцето вече напичаше. Джулия се бе облегнала на гърдите му и жегата вдигаше уханието й към ноздрите му. Райън го вдишваше дълбоко с надеждата да го съхрани за дните, когато щеше да бъде с войската на бойното поле. Питаше се дали буцата в гърдите му ще се стопи завинаги, след като Джулия вече беше негова жена. И дали, като се върне в своя свят, ще стане отново старият отмъстителен Райън. Само защото съжаляваше за онова, което бе причинил на майка й, не означаваше, че забравя клетвата си. Джулия му обеща да го обича винаги, но тя нямаше представа кой бе той. Не беше сигурен, че и той самият вече знае.

Райън прогони тези спомени и въпроси от мислите си. Не помнеше откога не се е чувствал така спокоен, като сега. Глухото тупкане на конските копита по прашния път отмерваше ритъма на сърцата им, които сякаш бяха слети в едно от първата им целувка. Райън мълчаливо се усмихна. Не се смяташе за поетична натура, но Джулия вършеше необикновени неща с душата и тялото му.

На следващия завой обаче спокойствието им рухна. Джулия първа ги забеляза и се вцепени. Сетне изправи гръб и разпери ръце.

— Какво става, по дяволите? — попита Райън, но после се чу изстрел и някой изкрещя.

— Зареди! Избийте ги, момчета.

Джулия явно бе решила да го предпази с тяло и да скрие синята му униформа от бандата бунтовници, които се изправиха срещу тях на пътя. Но бе твърде късно.

Райън пришпори коня и се стрелна към гората. Наведе се над нея, за да я скрие от куршумите. Дърветата и храстите бяха обрасли с листа, които шибаха ръцете и краката му. Една клонка я одраска по шията, Джулия изпищя и Райън я притисна по-близо до себе си.

Бунтовниците ги следваха неотлъчно по петите. Гората все пак беше тяхна територия. Райън пусна коня да намери най-верния път, но нямаше представа накъде отиват. Джулия се оглеждаше във всички посоки. Край тях профуча куршум и Райън се опита да я накара да се сниши, но тя отказа.

— Наведи се — изсъска той в ухото й. — Те целят мен.

Тя поклати глава. Накрая грабна юздите от ръцете му и насочи коня наляво.

— Какво по…?

— Зная къде се намираме.

— Така ли?

— Не само бунтовниците познават този край, не забравяй, че аз също съм от Мисури, нищо че съм жена.

Джулия, изглежда, наистина знаеше къде отива, защото скоро изстрелите зад тях спряха и тропотът на коне заглъхна. Райън хвърли поглед през рамо. Храстите още мърдаха, но нямаше и следа от коне.

Сурнаха се в един дол, конят едва не преви крака, което щеше да ги изхвърли от седлото. Джулия обаче успя да го задържи. Озоваха се в някакъв поток, течението леко ги отнесе настрани, но успяха да излязат на другия бряг. След минута изскочиха на друг път — право в ръцете на патрул от граничната полиция.

Петнадесет пистолета се насочиха към главите им.

— Хей — изкрещя Райън и взе юздите от ръцете й.

Този път тя не се противи и му ги даде. Ръцете й бяха студени като лед въпреки жегата. Стоеше толкова неподвижно, че Райън се зачуди дали не е примряла от страх.

— Шшт — прошепна той в ухото й.

Полицаите прибраха оръжието, когато забелязаха униформата на Райън и той се представи на командира им.

— Какво правите тук, лейтенант? — попита капитанът.

— Попаднахме на бунтовници на главния път. Може да цъфнат тук всеки момент.

Момчетата неохотно откъснаха очи от Джулия и ги обърнаха към гората.

— Тук ври и кипи, лейтенант. Не знаете ли?

— Какво?

— Екзекутирали са Джим Воън в Канзас Сити.

На Джулия й секна дъха от ужас и това отново насочи вниманието на капитана към нея. Той присви очи и я огледа. Тя му върна погледа с вирната брадичка, въпреки че Райън забеляза как сключените й ръце побеляха.

Райън чу за Воън още преди да тръгне от лагера. Беше човек на Куонтрил. Федералистите го хванали в една бръснарница в Уайъндот, Канзас, и го осъдили на смърт. Куонтрил опита да направи всичко, за да го спаси. Дори предложи да замени трима заложници от Севера за един-единствен човек. Генерал Бюел обаче отказа, като се позова на забраната за помилване на бунтовници и сега явно бе изпълнил присъдата и обесил Воън.

— Чух, че събират доброволци от Юга и ги водят в Канзас Сити — рече капитанът и погледна Джулия. — Затворничка ли водите, лейтенант?

— Това е съпругата ми, сър.

— Съпругата ви? — Капитанът се намръщи и поклати глава. — Бях готов да се закълна, че съм виждал някъде тази жена. И то от тази страна на границата. Рядко забравям лица. Ще ми позволите ли да ви попитам за моминското ви име, госпожо Мърфи?

Райън видя, че ръцете й затрепериха, но тя ги стисна здраво, за да не се издаде. Ако капитанът чуе името Колтън, Джулия моментално щеше да се прости със свободата.

— Жена ми не излиза често навън, сър. Сега я водя при сестра ми.

— Е, да знаете, че бунтовниците са полудели заради Воън. Хората на Тод нападнали рота войници малко по-нататък. Избили всички и оставили бележка в устата на една от жертвите. На нея пишело: „Помни предсмъртните думи на Джим Воън“.

— А какви са те? — поинтересува се Райън.

— „Може да ме убиете, но никога няма да ме победите. Моят живот ще ви коства стотици други животи. Приятелите ми скоро ще платят за мен.“

— Явно бунтовниците искат да го провъзгласят за светец — измърмори Райън — и да изпълнят завещанието му.

— Тъй изглежда. Сега ще идем да потърсим тази банда, която ви е атакувала, лейтенант. Искате ли да дойдете с нас?

— По-добре да заведа жена си в църквата на хълма при сестра ми.

Капитанът тъкмо се канеше да даде нареждания на хората си, но се обърна пак към Райън и го изгледа смръщено.

— Църквата на хълма ли?

— Защо, какво има?

— Бунтовниците превзеха този район. Всички пътища към църквата са в техни ръце. Няма да можете да пробиете блокадата.

— По дяволите.

— Наистина. По-добре върнете жена си вкъщи, лейтенант. Онези южняци наистина са побеснели.

Отрядът изчезна в гората. Джулия и Райън продължиха да стоят на коня в мълчание.

— Заведи ме вкъщи — рече тя.

— Не мога. Там няма кой да те пази. Затова оставихме Катлийн при Конър.

Джулия изропта и се завъртя на седлото, за да го погледне в очите.

— Не у вас, а в моя дом.

— Не. В никакъв случай няма да се връщаш там. Знаеш ли какво ще стане, като разберат, че се оженихме?

— Няма да им кажа.

— Ами годеника ти?

— Той е с Тод. Нали чу какво каза капитанът. Щом са избили цял отряд федералисти, трябва да са някъде далеч на север. Докато се върнат, аз ще съм избягала при Катлийн и отец Конър.

— Но няма да се приближаваш до църквата, докато бунтовниците не отстъпят!

— Естествено. Да не съм глупачка. Дори и да са приятели на братята ми, те си остават зверове.

Райън се взря в очите й. Изобщо не я беше страх. Не и така, както той се страхуваше. Не знаеше какво да прави.

— Нали няма да останеш у вас?

— Няма. Но трябва да се видя с мама, Райън. Трябва да се сбогувам с нея.

Райън въздъхна.

— Добре. Отиваме там.

— А, не. Без теб!

— Ще те оставя при потока.

Джулия помисли, накрая се съгласи и се обърна напред. На Райън му се стори, че прекалено бързо стигнаха до потока. Тя скочи на земята и той я последва.

Водите бяха придошли, преливаха през бреговете и червената пръст бе станала на кал. Полите й допираха земята и тя ги вдигна с една ръка. Изглеждаше, сякаш всеки миг ще се понесе във вихъра на танца. Райън й се усмихна и я притегли в обятията си.

Целувката им не беше за сбогом, макар че и двамата я почувстваха така. Тя се притискаше в него, като че ли искаше никога да не се разделят. Райън изпитваше същото. Когато усети вкуса на сълзите й на устните си, той се дръпна и изтри с ръка лицето й. Тя издаде нещо средно между хлипане и смях, улови пръстите му и го целуна по дланта.

После го погледна с тъжни, плувнали в сълзи очи, свали венчалната халка от пръста си и му я даде.

— По-добре да не е у мен засега.

Райън стисна още топлия от ръката й пръстен. Връхлетя го същото усещане за обреченост, с което се събуждаше от кошмарите си.

— Не ми харесва това.

— На мен също. — Джулия премига, за да прогони плача и отвори уста, като че ли да каже още нещо. Отрони обаче само стенание и бързо се завъртя, вдигна изкаляните си поли и избяга.

Сърцето му отлетя с нея.