Лори Ханделанд
Забранена любов (18)

18

Не след дълго се натъкна на група изтеглящи се бунтовници.

Не бе трудно да ги открие. На юг от Болдуин Сити горяха ниви и къщи. Гъсти облаци черен пушек се издигаха в небето. Какофонията от изстрели и препускащи коне се приближаваше все повече и повече. Куонтрил и останалите опожаряваха всичко по пътя си към Мисури. Едва ли знаеха, че кавалерията е по петите им.

Изглежда, врагът се прегрупираше от другата страна на един царевичен блок с човешки бой. Райън можеше да препусне право напред към челната група бунтовници и да умре бързо и неусетно. Но ако не предупреди частта си, всички можеха да загинат, преди Юинг да им се притече на помощ. Наложи се да изчака под прикритие отряда си. Имаше толкова много начини да умреш в битка, все щеше да намери сгоден случай. Нямаше да се провали в смъртта, както се бе провалил в живота.

В момента, в който хората му се появиха на хоризонта, той вдигна високо ръка и посочи към пламъците на север. Баща му разбра веднага и издаде тихо заповед да се организира засада в края на царевичната нива.

— Не стреляйте още, момчета — изсъска Шеймъс, — ако избързате, те ще залегнат в царевицата и ще се наложи да ги опечем живи.

Нямаше нужда да чакат дълго. Опиянени от успеха си, бунтовниците се появиха от нивата, разпръснати и в галоп, като крещяха своя сигнал. Райън мразеше, когато правеха така. Тази ужасна врява изопваше нервите му докрай. Очевидно виковете влияеха и на нечии други нерви, тъй като един войник стреля и бунтовниците усетиха присъствието им.

— Кучи син! — изкрещя Шеймъс, когато бунтовниците наскачаха от конете си и се скриха в гъстата царевица, за да отвърнат на огъня.

— Огън! — извика той. — Огън!

Райън нямаше нужда да му повтарят. Впусна се начело в царевичната нива. Сухата шума го удряше по лицето и врата и му пречеше да се ориентира къде точно лежи врагът. Всички бяха залегнали под кочаните, както предрече Шеймъс. Наоколо щъкаха уплашени коне. Чуваха се крясъци и стрелба, настана голяма врява, а нищо не се виждаше и Райън се почувства обкръжен, без да може да види противника.

Спря за миг и се потопи в мириса, звука и усещането за битката. Но защо се оглеждаше за врага? Защо бе заредил оръжието си? Колко трудно се изкореняваха навиците.

Прибра пистолета в кобура си и зачака съдбата сама да си свърши работата. Очакваше я да се появи в лицето на някой Колтън. Това заслужаваше. Когато накрая главата на Аб се показа от царевицата, Райън го посрещна с усмивка.

— Мърфи, мръсно копеле, това е за майка ми и сестра ми. — Аб вдигна пушката си, но за миг се поколеба. — Какво, по дяволите, правиш насред битка с пистолет в кобура? Извади оръжието си, страхливецо.

Усмивката на Райън изчезна от лицето му и той въздъхна. Не можеше ли поне този път да е лесно?

— Хайде, Колтън, убий ме. Давай.

За миг му се стори, че Аб ще прояви благородство и ще откаже да стреля по невъоръжен противник. Той обаче сви рамене, зареди и се прицели със самодоволна усмивка в главата му.

— Райън!

Кръвта във вените му замръзна, когато позна гласа на Джейсън. Опита се да извика, да се обърне — но беше твърде късно. Джейсън се хвърли отгоре му и го повали на земята точно когато Аб натисна спусъка.

Райън се стовари на земята, вдигна очи и видя как куршумът прониза гърдите на брат му и той се олюля. Изпусна пистолета и рухна. Преди тялото на брат му да докосне земята, Райън вече бе сграбчил пистолета му.

Аб вече се целеше в него. Райън забрави за намерението си да умре. Всичко, за което мислеше в момента, бе, че този човек току-що застреля брат му. Искаше му се да го разкъса с голи ръце. Искаше да чуе как реве от болка. Искаше да убие Абнър Колтън. И този път нямаше да е нещастен случай, нямаше да е грешка. Райън го погледна в очите и стреля.

Колтън мигновено издъхна, без изобщо да разбере, че е прострелян.

Райън дори не го погледна. Само Джейсън имаше значение за него в този момент.

— Моля те, недей, не. Нека бъда аз, а не той. — Думите се отрониха от устните му като молитва. Молеше се и този път брат му да оживее, надяваше се раната да не е сериозна, а Джейсън просто да припадне, и отново да дойде на себе си. Ала щом погледна бледото лице на брат си и видя как животът гасне в очите му, Райън разбра.

В далечината се чуха виковете на приближаващата кавалерия. Единайсети полк на Юинг затваряше обръча зад бунтовниците. Ако в нивата бяха останали достатъчно войници, хората на Куонтрил нямаше да успеят да се измъкнат от капана. Момчетата на Шеймъс обаче отстъпваха, макар че всички разбраха за идването на подкрепление. За Райън нищо вече нямаше значение.

— Защо, Джейс? — прошепна той.

Джейсън стисна ръката му.

— Защо? — повтори той въпроса на брат си.

Никой не даде отговор, а време за обяснения нямаше. Джейсън издъхна, преди Райън да успее да каже нещо друго. Той притисна тялото на брат си до гърдите си и промълви:

— Не, Джейсън. Обичам те, момчето ми.

Но отново бе твърде късно, както винаги, закъсня.

Райън разтърси трупа на брат си, докато въстаниците се изтегляха към шубраците в Мисури. Четвърти полк се втурна в преследване. Хората на Юинг ги последваха. Райън остана сам с мъртвия.

 

 

Настъпи ясно свежо утро. Джейсън бе мъртъв. А също и Аб, и Джулия. Райън примига срещу яркото слънце, учуден, че то изгрява въпреки мрака, който изпълваше света около него. Животът продължаваше, въпреки огромното му желание да получи избавление в смъртта.

Би стоял тук цял ден, но около Джейсън и Аб започнаха да се навъртат мухи. Той ги остави да накацат по Колтън, но ги прогони от брат си. Скоро гарваните започнаха да кръжат все по-ниско, и по-ниско и той стреля по тях. Долетяха още. Трябваше да погребе поне Джейсън и знаеше точно къде ще го направи.

Няколко коня преживяха в царевичната нива, останали без господари — убити или отстъпващи към Мисури. Райън хвана един от конете, след това и още един.

Неспособен на никакво чувство, опита да преброи избитите федералисти. Битката се бе обърнала необяснимо и обсаждащите сами бяха паднали в засада. Обхождаше лица, които познаваше, други, които виждаше за пръв път — никое от тях не събуди тъга у него. Джейсън трябваше да бъде погребан.

Дрехите му подгизнаха от пот, докато натовари двата трупа на един кон. Захвърли куртката си в полето, след което се освободи от колана и пистолетите си. Пришпори конете, като остави зад себе си мечтите си за собствена смърт.

Тръгна по дирите на дърварите. Зад гърба си остави изпепелени земи и десетки убити. Пред него се простираха други земи и хора. След като си навлякоха вниманието на федералистите, бунтовниците престанаха да палят и убиват. Бяха хукнали на живот и смърт към горите — техен дом и спасение. Райън също пое натам.

Погреба Джейсън под огромния дъб до тяхната къща. Дори не беше заедно с майка му, тъй като тя лежеше край старото им имение. Но поне сега те бяха заедно в отвъдното. А Райън беше сам. В желанието си да спази клетвата, която бе дал пред майка си, той наруши други обещания, други клетви и стана причина за смъртта на двамата души, които обичаше най-много на света.

Докато заравяше Джейсън, Райън се замисли и за едно друго погребение. Конър сигурно бе погребал Джулия край дома й. Не тук, където никога нямаше да се чувства желана, а до къщата, където бе родена и отгледана, въпреки че и там не се бе чувствала у дома си.

Когато свърши работата си, Райън натовари Аб и продължи през потока Колтън. Връхлетяха го спомени. За танца на слънцето по повърхността на водата. За смеха, който се носеше по вятъра. За тайните, споделени в лунни нощи. За първия път, когато я видя. За първия път, когато я целуна. Тези спомени изглеждаха едновременно толкова близки и така далечни.

Пристигна във фермата на Колтън по залез-слънце. Тъмни сенки се гонеха в двора. Въпреки че мястото трябваше да е също толкова безлюдно като тяхната ферма, то незнайно защо изглеждаше някак населено, въпреки че не се виждаха никакви коне, а вратата на къщата беше затворена.

Забеляза в тревата прясна купчина пръст и светът се завъртя пред очите му. Знаеше, че е мъртва и бе дошъл тук да види гроба й, но преди да види доказателството, все се надяваше, че тя може да е жива. Как бе възможно да е мъртва, след като живееше в мислите и сърцето му? Изви се топъл вятър, който събори шапката му и я запрати в тревата. Райън вдигна глава. Ако не знаеше истината, щеше да се закълне, че вятърът носи уханието на рози и сълзи. Шапката му полетя над гроба й и изчезна в близките храсти. Той не обърна внимание. Не искаше да носи нищо, което да му напомня за това, какъв е бил и какво е правил в името на отмъщението под прикритието на войната.

Райън пусна поводите на двата коня и приближи гроба. Застана до него, изпълнен с несигурност. Трябваше ли да й говори? Трябваше ли да се моли? Господи, толкова искаше да бъде с нея.

— Джулия — прошепна той, — чуваш ли ме? Надявам се, че ме чуваш. Бих искал да ти кажа, че съжалявам, но сега като че ли това няма вече смисъл. Ще ти кажа само, че грешеше. Никога не бих те пратил в затвора. Никога не съм искал да умреш.

Гърлото му го стегна. Та тя бе издъхнала с мисълта, че той иска да я види мъртва и нямаше право да я вини за това.

Проклета да е тази семейна вражда. Проклета да е войната. Проклети да са бащите им. Проклет да е и той заради клетвите и обещанията, от които не изпълни нищо.

Райън падна на колене с надеждата, че така ще се почувства по-близо до нея. Уви!

— Аз съм виновен за смъртта ти. Ако бях съпругът, от когото се нуждаеше, а не войникът, за когото аз мечтаех, щях да те отведа оттук, без да се съобразявам с никакви закони. Без да се съобразявам със заповеди. Бях истински глупак. Но ти сама го знаеш. Върнах брат ти у дома. По дяволите, убих още един, Джулия. Но не мога да кажа, че съжалявам за този. Той уби Джейсън. Джейсън умря вместо мен. Всички умират вместо мен. — Райън стовари юмрук върху гроба и изкрещя: — Защо не умрях аз?

Вятърът свиреше в клоните на дърветата — сякаш стенеше заедно с него. Райън положи глава върху топлата пръст. Знаеше какво да направи.

Бавно се отдалечи от гроба й и изтегли ножа от ботуша си. Последните лъчи на слънцето полазиха по острието и той се загледа очарован в кървавочервените отблясъци. Изглеждаше обезумял, с разчорлена и сплъстена от потта коса, с бяло като платно лице и див поглед в очите. Мислите се преследваха в съзнанието му, за да се излеят от устните му като брътвежи на лунатик.

— Страхливец. Ето какво съм, да се оставя на проклетите дървари. Ако наистина толкова искаш да умреш, Райън Мърфи, направи го сам. Направи го веднага и се отърви от безкрайните си хленчове. Дай един последен обет — да умреш — и го изпълни.

Хвана дръжката на ножа здраво в двете си ръце и насочи острието към сърцето си.

— Джулия, има толкова неща, които не успях да ти кажа. Но скоро ще ти кажа всичко, любов моя. Скоро.

Райън сграбчи ножа и затвори очи. Пое дълбоко въздух.

Подуши уханието на рози и сълзи още по-силно отпреди. Внезапно усети раздвижване зад гърба си, отпусна ножа и се завъртя.

— Кажи ми сега, Райън, всичко онова, което не си ми казал.

Райън ококори очи и изпусна ножа. Мъртъв ли бе вече? Погледна към ризата си — все още бяла и покрита с прах, пот и кръв — но не неговата кръв. Вдигна отново поглед.

— Джулия?

Тя беше в бяла нощница, която изглеждаше ослепителна на фона на черните коси, спускащи се свободно по раменете й чак до кръста. Превръзка, също така бяла, опасваше главата й. Едва се държеше на краката си. Но най-сигурното доказателство, че това не бе сън, се четеше в очите й. Не виждаше вече любов или доверие в тези зелени бездни.

Ала това нямаше значение. Тя не беше мъртва. Стоеше срещу него — топла, жива и истинска. Или поне ухаеше истински. Той се изправи на крака и пристъпи към нея. Тя се опита да се дръпне, извика от болка и залитна. Той я хвана и я притисна здраво до себе си. Истинска беше, слава на Бога.

— Пусни ме — кресна му тя.

Той я понесе към къщата.

— Ти си ранена.

— Това сигурно те прави особено щастлив?

— Точно сега, да. По-щастлив съм от всякога. Мислех те за мъртва.

— И аз се мислех за мъртва.

Докато минаваха покрай конете, погледът й спря върху мъртвото тяло на Аб и тя извърна глава.

— Всеки път, щом се появи някой Мърфи, откривам още един мъртъв брат.

Райън не знаеше какво да каже. Беше права. Сега разбра и чий бе пресния гроб — на Дел, а не на Джулия.

Нещо се раздвижи до вратата и Райън си представи как на верандата изскачат оцелелите от бандата на Куонтрил и убиват и двама им. Прехвърли Джулия в едната си ръка и с другата посегна към пистолета. Гласът на Конър обаче го успокои.

— Виждам, че си получил съобщението ми.

Райън се качи на верандата и видя Катлийн, която се суетеше около вратата. Тя светна, като го видя, и пристъпи до Конър. Несъзнателно Конър я прегърна. Райън се намръщи и погледна към свещеника.

— Какво съобщение?

— Изпратих ти известие, че Джулия е добре и е с мен. Сигурно затова си дошъл — Конър наклони глава на една страна и погледна объркан Райън, — но тогава как разбра, че сме тук? Спряхме само докато премине бурята.

— Не съм получавал никакво съобщение. — Изведнъж се сети за баща си. Старецът го гледаше доста виновно, когато Райън се върна в лагера. Спомни си, че го видя как накъса някаква хартия и пусна парчетата да се разлетят от вятъра. Тогава обаче Райън не мислеше за нищо друго, освен за собствената си смърт. Сега осъзна какво бе сторил баща му и побесня.

— Мислех, че тя е мъртва, мислех…

— Пусни ме — заблъска го по гърдите Джулия и той я свали на земята. Тя залитна, добра се до люлеещия се стол, отпусна се в него и сложи ръка на челото си. Напипа превръзката и отдръпна пръсти.

При вида на раната й Райън си спомни плановете за самоубийство. Потрепери от ужас. Ами ако го беше направил? Сега той щеше да лежи мъртъв, а тя е жива. Бог е милостив към глупците по света.

Конър му говореше нещо.

— Какво? — попита сепнато Райън.

— Казах, че щом вече си тук, ние с Кати ще се върнем в църквата.

— Не — пребледня Джулия, — не виждате ли, че е дошъл да ме убие. — Тя посочи към трупа на Аб. — Той ни избива един по един.

— Съжалявам за Аб — Райън си пое дъх и продължи, — но той застреля Джейсън.

За момент по лицето й премина сянка на тъга, но бързо изчезна. Тя отново втренчи леден поглед в Райън.

— И ти уби Аб. Трябваше да се сетя. Отмъщението просто никога няма да свърши за теб, нали? — Погледът й отново попадна върху мъртвото тяло на брат й. Пребледня и стисна устни. — Той беше мой брат.

Конър и Райън се спогледаха.

— Вие двамата имате много неща да си кажете — отбеляза Кон, — трябва да останете насаме.

Джулия погледна умолително Конър.

— Страх ме е.

Катлийн понечи да отиде при нея, но Конър поклати отрицателно глава. Тя погледна смръщено брат си и се прибра в къщата. Конър също изгледа ядосано Райън. Пристъпи към Джулия и я хвана за ръка.

— Той няма да те нарани. Знам какво си чула. Знам какво си мислиш. Но вярвам, че той е почтен мъж.

— Не, не съм — възрази Райън.

— Ще замълчиш ли — скастри го Конър, — видели са те да плащаш на пазачите в затвора. Тя чула, че Мърфи им платил, за да съборят стената и да я убият.

Райън се изуми от това твърдение. Беше дал пари на капитана, за да й занесе топла храна и вода. Но защо човекът бе казал, че му е платил, за да я убие? Тогава си спомни, че баща му бе заповядал да я изпратят в затвора. За него трябва да са говорили пазачите. Още една рана се отвори в кървящото сърце на Райън. Никога нямаше да прости на баща си за безконечния списък с предателства спрямо него. Лудостта му бе преминала всякакви граници.

Райън отвори уста, за да обясни, но Конър вдигна ръка.

— Не ми обяснявай на мен. По-добре кажи на нея каква е истината и я накарай да ти повярва или аз ще те застрелям собственоръчно. — Конър се отправи към вратата.

— Мислиш ли, че е подходящо да тръгвате сами с Катлийн посред нощ? — попита Райън.

Конър спря на прага, помисли и сви рамене.

— Това, че съм свещеник, не значи, че съм безпомощен. — Той хвърли поглед през рамо. — Няма да повярваш, ако ти разкажа какво направих през последните няколко седмици. Аз поне сам не мога да повярвам.

Райън отвори уста, за да се извини, но Конър отново махна с ръка.

— Дърварите са тръгнали към Снай Хилс, а федералистите са по петите им. Никога няма да ги хванат, но поне се стараят. На километри наоколо няма ни един бунтовник или войник. С изключение на теб, разбира се.

— Не ме причислявай към тях повече.

Конър повдигна вежди, сякаш за да го попита нещо, сетне се отказа.

— Ще намина да ви видя утре сутринта — каза той и се обърна.

Райън погледна отново Джулия. Не можеше да откъсне очи от нея. Тя седеше притихнала, сякаш се канеше да бяга, въпреки че не бе ясно как точно възнамерява да го направи. Толкова много неща лежаха помежду им и повечето от тях бяха лоши. Кога успя връзката им да стане толкова сложна и объркана? Те се обичаха, бяха се оженили. Ала твърде много хора загинаха, и сега тя го презираше. Възможно ли бе да преоткрият любовта си след всичката тази болка и омраза, след всичките лъжи и убийства?

Беше готов да се бори за това до края на живота си, ако трябва. Чувстваше се спокоен единствено в нейните обятия. Нуждаеше се от нея повече от всичко друго на света. Тя бе част от него, която бе загубил или може би никога не бе притежавал. Не можеше да повярва, че любовта им е мъртва. Нямаше да повярва.

Райън пристъпи към нея. Тя се стегна и вдигна изплашените си, изпълнени с подозрение очи. Трябваше да намери начин да я накара да му повярва отново. Отвори уста, но все още не знаеше какво да й каже. Вместо да проговори, той падна на колене в краката й, положи глава в скута й и обгърна кръста й с ръце.

Тя настръхна и се опита да го отблъсне, но той не я пускаше, отказваше да я остави, след като току-що отново я бе открил жива.

— Моля те, позволи ми да те прегърна. Само за миг. Знам, че си уплашена. Знам, че не ми вярваш. Но, моля те, трябва да те прегърна.

Тя спря да се противи, но не се отпусна, нито отвърна на милувките му. Щеше ли някога да може отново да го прегърне?

Тропотът на коне заглъхваше в настъпващата нощ. Конър и Катлийн си отидоха. Сега бяха съвсем сами.

Когато видя развалините, останали от затвора в Канзас Сити, изгуби желанието си за живот. В царевичната нива край Болдуин се превърна в човек без родина, без семейство, без дом. Но щом откри Джулия жива, установи, че в нея намира всичко онова, което бе смятал за безвъзвратно изгубено.

Притисна лице до корема й и почувства как тя се сви. Потрепери, когато уханието й погали сетивата му. Спомни си допира на кожата й под пръстите му, усещането за нейното тяло под неговото. Непрестанно се молеше да я види отново в обятията си, но не вярваше, че това ще стане в този живот. И сега, когато я имаше, се страхуваше да я пусне, за да не изчезне, както изчезва луната всяка сутрин.

— Студено ми е — рече Джулия.

Райън я задържа само още миг, след което се отдръпна назад и кимна.

— Ще те отнеса вътре.

— Мога да вървя и сама. — Тя се надигна с мъка от стола и едва не се свлече на земята, преди той да успее да я хване. Наведе се, за да я вдигне на ръце, но тя го отблъсна и се заклатушка сама. Голям инат беше, по дяволите.

Той я последва в къщата и заключи вратата след тях. На мъждукащата светлина Джулия му се стори неземна и прекрасна.

— Дори и да казваш истината, не знам дали някога ще можем да преодолеем всичко, което си сториха семействата ни.

— Ще можем, ако избягаме. Ще започнем нов живот, без предишната омраза.

За миг очите й се озариха от надежда, която мигновено изгасна като свещ на вятъра. Погледна настрани, сякаш не можеше да понесе болката да го гледа в очите.

— Аз все още съм Колтън. Винаги ще бъда Колтън.

— Не вярвам. Ти не си една от тях. Никога не си била.

— Грешиш. Дори да не съм тяхна кръв, аз нося тяхното име.

— Но сега носиш моето име.

— Нима смяташ, че няколко думи, изречени пред свещеник, ще променят моята истинска самоличност? Ще ти кажа една тайна, която майка ми разкри пред мен: аз не съм Колтън. Сам не е мой баща. Но аз научих, че не кръвта те прави това, което си. Важно е как си възпитаван и отгледан, кого си обичал и с кого си живял. А аз живях като Колтън в продължение на двадесет години и думите ми за мир и опрощение не струват нищо. Когато видях Дел мъртъв, почувствах студеното му тяло и гледах как черната пръст го покрива, изпитах омраза също като братята си. Молех за възмездие с жар, която би ги накарала да се гордеят с мен.

Райън я слушаше като омагьосан. Въпреки че очите й бяха зелени, а не кафяви като на баща й, тя имаше право — можеше да мрази също като истински Колтън.

— Кажи ми нещо. Всеки път, когато ме погледнеш, не виждаш ли една от тези, които убиха твоята майка, твоя брат? Нима мислиш, че когато те погледна, няма да се сещам за Аб и Дел? Ще дойде време, когато никой от нас няма да си спомня за любовта, а единствено за мъртвите. Останала ни е само страстта. А това не е достатъчно за цял живот.

— Но между нас има нещо повече от обикновена страст.

— Нима? Не знам.

— Обичам те, Джулия. Ако повярваш на това, ще повярваш, че никога няма да те нараня. Не ме интересува какво е името ти, кой е баща ти или в какво си възпитавана да вярваш. Само ти ме интересуваш — жената, за която се ожених и която възвърна желанието ми за живот.

— Тази жена вече не съществува. Аз сама не знам коя съм. Не знам в какво вярвам. Не знам какво желая. — Тя се приближи до шкафче близо до леглото, наведе се и вдигна една книга. Гледа я продължително, след което се изсмя и я захвърли отново на шкафчето. — Някога вярвах в тези приказки. Любов от пръв поглед, рицари на бели коне, избавление от някакво място. Та аз не знам нищо за света извън това място освен прочетеното в книгите. Но в тези книги мъжете имат достойнство, те спазват обещанията си, обичат с цялото си сърце и са готови да жертват всичко в името на любовта си. Иска ми се да срещна точно такъв мъж.

Райън трепна. Откакто я бе срещнал, не правеше нищо друго, освен да нарушава обещания.

— И точно когато се молех да се появи някой герой, дойде ти. Никога не се бях чувствала толкова сигурна, толкова жизнена, толкова значима. Обичах те въпреки всичко. Бях глупачка. И все още съм. Толкова дълго чаках някого, когото да обикна. Някой, който ще обикне и мен.

— Аз те обичам.

Тя поклати глава.

— Сега съм различна. Не знам дали любовта може да е толкова силна, че да надвие болката и омразата. Магията е мъртва. Животът не е романтична приказка, нито сън. Не знам какво в действителност е животът и не знам дали въобще искам да разбера.

Преди да осъзнае какво трябва да направи, той мина зад гърба й, обгърна талията й с ръце и докосна с устни шията й. Тя въздъхна — дали от уплаха, или от удоволствие, той не разбра. Но не се възпротиви. Не му каза да спре.

Желаеше я. Сега. После. Винаги.

Вдишваше аромата на косата й, на кожата й, устните му обходиха нежната плът между врата и раменете й. Не можеше да се насити на топлината на тялото й. Ако останеше достатъчно дълго до нея, може би ледът у него щеше да се стопи и той щеше да възкръсне за нов живот.

Той я обърна с лице към себе си и видя, че очите й са притворени в очакване. Сведе глава и я целуна, обходи с език устните й, сетне ги разтвори. Разбра, че тя също го желае. Целувката продължи цяла вечност, пробуждайки спомени за наслада и обещания, потънали в забрава от болката. Когато се отдръпна леко от нея, тя промълви:

— Това няма да промени нещата.

— Знам, но аз се нуждая от теб, Джулия. Мисля, че и ти се нуждаеш от мен. Моля те.

Тя поклати глава, стисна силно очи, сякаш не можеше да понесе да го гледа. Сърцето му се сви и той се отдръпна. Тя го сграбчи за шията и притисна устни в неговите. Той вкуси сълзите й — по устните й, по своите устни. Разкъса дрехите му и впи нокти в гърдите му, постави ръцете му върху кръста си с желание, което го изплаши.

— Шшт — прошепна той, — пак ще те заболи.

Тя не му обърна внимание, а задърпа страстно панталона му, докато накрая той не го разкопча сам. Страхуваше се, че тя може да се нарани или да нарани бебето и затова я пренесе до единственото легло в стаята и двамата се озоваха на дюшека под завивките.

Тя не го погледна. Не говореха. Вместо това просто оставиха телата си да утолят нуждите и желанията си. Когато проникна дълбоко в нея и телата им се сляха, той усети, че сърцата им вече не биеха като едно цяло. Душите им вече не си говореха на един и същи език.

— Джулия?

Искаше от нея да го погледне, да го види, когато двамата достигаха висините на удоволствието. Очите й обаче останаха затворени. Той забави движенията си, застина неподвижен, прокара ръка през косата й и прошепна в ухото й.

— Когато за пръв път те видях да се биеш с онези соколи край потока, не исках да повярвам на това, което изпитах. Ти също не искаше. Но сърцата ни разбраха, че сме един за друг въпреки омразата между семействата ни и войната. Нека не им позволяваме те да спечелят. Ако ги оставим да разрушат любовта ни, тогава няма да има за какво да живеем или дори да умрем.

— Бях готова да умра за теб — промълви тя.

Миналото време в думите й пробуди отново болката в гърдите му.

— Ще те отведа далеч оттук. От тях. Ще бъдем само ние двамата и бебето. Позволи ми отново да стана твоят герой.

Тя не отговори, само го притисна по-плътно до себе си и екстазът я разтърси. Той я последва. Двамата продължиха да лежат, вкопчени един в друг, притиснати и същевременно толкова раздалечени.

— Вече не съществуват герои — промълви тя и се обърна на другата страна, като го остави сам в тъмнината.