Лори Ханделанд
Забранена любов (17)

17

— По дяволите, лейтенант, не може. В никакъв случай не мога да освободя поддръжник на бунтовниците. — Генерал Томас Юинг-младши изгледа намръщено Райън от коня си. В очите му не се забелязваше и капка милост.

Предния ден Райън прекара почти цял следобед да издирва генерала из околностите на Канзас Сити, защото онзи беше решил да ходи на лов. Тръгна за лагера още на разсъмване, но генералът вече беше излязъл. Привечер началникът най-сетне благоволи да се прибере и на смрачаване Райън успя да си уреди среща.

Юинг пое командването на регионалните войски, след като предшественикът му генерал Блант беше уволнен заради прочутата битка при Уестпорт. Тогава Джордж Тод и хората му спретнаха засада и избиха четиринадесет федерални войници, като отмъщение за екзекуцията на Джим Воън. Юинг беше зет на Уилям Текъмзи Шърман. Навсякъде се носеха легенди колко е агресивен, амбициозен и непоколебим. И все пак Райън направи още един опит.

— Сър, жената, за която става въпрос, е моя съпруга. Станала е грешка.

— Никаква грешка няма. Джулия Колтън е сестра на едни от най-опасните бунтовници в държавата. Даже и да ви е съпруга, аз не мога да я освободя, та да подстрекава и помага на враговете ни.

— Но защо смятате, че ви лъжа, сър?

— Наистина, защо ли? Добре, че познавам баща ви от едно време и вие приличате досущ на него, та се досетих, че сте му син. Иначе щях да си помисля, че сте вражески шпионин и да ви застрелям намясто. Но тъй като не зная някой да желае победата ни в тази война повече от Шеймъс Мърфи, нали, дявол да го вземе, аз сам го назначих на тази длъжност, вярвам, че тази жена ви е завъртяла главата. — Генералът дръпна здраво юздите, за да укроти коня си. — Често се случва на младите. Няма от какво да се срамувате, ако, разбира се, не оставите нещата да стигнат прекалено далеч. Имам предвид приказки за брак и деца. Цели войни могат да бъдат загубени заради такива глупости.

Генералът като че ли възнамеряваше да изнесе цяла беседа по чувствителната тема, но беше прекъснат от един ординарец, който препускаше с всичка сила към тях. Когато стигна, той дръпна юздите и козирува.

— Генерал Юинг, сър, затворът за бунтовнички в Канзас се е срутил. Няма окончателни данни за броя на жертвите. Командващият ви моли да се отзовете незабавно.

Райън се вцепени. Генералът го погледна.

— Ето че нещата сами се нареждат, лейтенант. За вас ще е по-добре, ако тя е мъртва. А сега се връщайте обратно в частта си. Това е заповед.

Без да изчака Райън да козирува, Юинг пришпори коня си и препусна към Канзас Сити. Райън веднага тръгна по дирите му.

Към залез-слънце пристигна на мястото на бедствието. Полумракът хвърляше призрачни сенки по руините и сякаш целият град бе обгърнат от мъртвешката прегръдка на маранята.

Купчината камъни стърчеше изоставена. Не се забелязваше никакво движение и това говореше по-красноречиво от всякакви думи. Очевидно всички бяха погребани живи под развалините. Силуетите на генерал Юинг и войниците му, които вече се отдалечаваха на запад, само потвърждаваха съмненията му.

Райън бе престанал да разсъждава трезво от мига, когато научи, че затворът се е съборил. Ако се замислеше, нямаше да има сили да продължи напред, а трябваше да го направи, за да разбере какво е станало. Истеричният му поглед обходи околността и се спря на съседната къща. Тя цялата светеше, а отвътре се чуваха гласове — единствени признаци на живот наоколо. С натежали крака той се отправи натам и влезе.

Беше пълно с походни легла, на които лежаха и стенеха жени. Досети се, че това е полева болница, а покритите с чаршафи тела потвърждаваха опасението му, че къщата се използва и за морга. Той потрепери. Дали тя…?

Прогони мисълта недоизказана. Още една крачка напред и после още една, повтаряше си сам. Само така можеше да се накара да върви.

Следващият път, когато вдигна глава, съзря лекар, който се опитваше да намести счупения крак на една жена. Натрошената кост стърчеше от месото. И да оцелееше, а това бе малко вероятно с такава гноясала рана, жената щеше да е осакатена за цял живот. Райън приближи, наведе се да види лицето й и въздъхна с облекчение, когато то се оказа непознато. Сетне се хвана да помага на доктора да задържи пациентката.

И друг път беше помагал на ранени. В гората на мъжете често се налагаше сами да оправят раните си, но досега не му се бе случвало да се грижи за жена, пострадала във войната. Довчера със сигурност нямаше да изтърпи писъците й. Но сега, онемял от ужас, я държеше здраво, без дори да трепне, докато накрая тя припадна. След това зачака доктора да се освободи.

— Благодаря ви — докторът погледна униформата му, — лейтенант. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся жена си.

— Жена ви? — намръщи се докторът. — Тук има само поддръжнички на бунтовниците и федерални войници.

— Джулия Колтън.

Лицето на доктора се промени и Райън разбра всичко.

Не.

Думичката кънтеше в главата му, сякаш някой я повтаряше безспир — отново, и отново. От устата му обаче се отрони само въздишка.

— Съжалявам, лейтенант. Почина преди няколко часа. Майка й е все още тук, но се опасявам, че не ще може да говори, а още по-малко да бъде преместена. Тя е в безсъзнание. Съмнявам се, че ще дойде на себе си. Ужасно положение. Ужасно. А отмъщението ще е най-страшно от всичко. По-голямата сестра на Андерсън е мъртва, а най-малката — осакатена. Стана голяма несправедливост и положително ще ни навлече ужасно отмъщение. Канзас Сити ще потъне в пламъци.

Това Райън въобще не го интересуваше. Ако искат всички да се избият един друг. Него го вълнуваше само едно.

— Къде е тя?

— Един свещеник я взе. Каза, че познава семейството й и ще отнесе тялото й у дома. Конър Съливан. Познавате ли го?

Райън кимна с облекчение. Беше забравил, че Конър и Катлийн също тръгнаха насам. Конър щеше да се погрижи за Джулия и да я погребе подобаващо. Слава богу, че нямаше да се налага да види мъртвото й лице. Беше такъв страхливец. Като в сън излезе от стаята, намери пътя към вратата и се свлече на колене в тревата отвън.

Ето че пак се провали. Както винаги, се опита да действа според правилата, и отново сгреши. Навремето послуша майка си, и тя загина. Сега реши да издейства освобождение на жена си по законния ред, и загуби и нея. Само веднъж си позволи да стори нещо „грешно“ — ожени се за Джулия, и се оказа, че това е най-правилната стъпка в живота му.

Внезапно в главата си чу друг глас — умиращ, жален, проклинащ. Проклинам всеки Мърфи на земята, чуваш ли? Дано ви споходи по-голямо нещастие и от това.

Райън не вярваше на клетви, но сега му се наложи да повярва. Предпочиташе да е мъртъв като Дел, а не да страда така.

Покрай него минаваха хора, влизаха и излизаха от болницата, но никой не обръщаше внимание на войника, ридаещ на моравата. Седеше на тревата и се взираше в луната. Спомняше си всеки миг, прекаран с нея, всяка нейна дума, всяко нежно докосване. Помисли си и за детето, което бяха сътворили — детето, умряло с Джулия. Накрая разбра какво трябва да направи.

 

 

Джулия дойде на себе си и изстена. Главата й щеше да се пръсне от болка, а стомахът й се бунтуваше. Изплака и един мъжки глас я успокои. Нечии нежни ръце я помилваха.

— Райън — прошепна тя. Учуди се, че това име й навява ужасни спомени, и пак изпадна в несвяст.

Събуди се от гръмотевица. Повдигна с мъка натежали клепачи и видя над себе си черно небе, прорязвано от светкавици. Въздухът трептеше и предвещаваше дъжд. Изведнъж сякаш всичките й сетива се отключиха едновременно и в главата й нахлуха куп усещания — друсане и тракане на каруца, купчина слама под гърба й, дрънчащите поводи на конете.

Една хладна нежна ръка докосна клепачите й и Джулия срещна погледа на познати сини очи. Също като неговите, но някак си различни. Защото Катлийн я гледаше с искрено състрадание и съчувствие, а очите на Райън я бяха излъгали.

Отвори уста да попита, но се отказа. Катлийн и без това нямаше да й отговори. Надигна се леко, но я прониза болка, по-остра от светкавиците, които раздираха небето. Падна обратно върху сламата и извика. Каруцата веднага закова на място.

Отец Конър се надвеси над нея от капрата и й се усмихна.

— Радвам се, че се върна между живите.

— Какво стана?

— Беше в безсъзнание през целия път до Бейтс Каунти.

Джулия сбърчи чело. Толкова дълго? Струваше й се, че току-що… Но какво се бе случило?

Конър съзря недоумението в погледа й.

— Нищо ли не помниш?

Джулия се напрегна да помисли, но от това усилие главата я заболя още по-непоносимо. Напипа превръзката и изведнъж спомените изплуваха в съзнанието й.

Нечувано предателство. Писъци, срутване, болка, тъмнина.

— Мамо? — прошепна тя.

Изтръпна, когато забеляза какъв поглед хвърли Конър към Кати. Изправи се и се опита да се пребори с болката и черните кръгове, които заплашваха всеки миг отново да я пратят в безсъзнание.

— Тя…?

— Не е мъртва. Ти си я спасила при рухването на затвора — през лицето му премина сянка на тъга, — но няколко други са мъртви. Щастливка си, че си още жива.

— Къде е тя? — настоя Джулия.

Конър изглеждаше смутен и Джулия разбра всичко.

— Оставили сте я там? Как можахте? Та ти си божи служител — тя се обърна към Катлийн — и неговият ангел на милосърдието.

— Джулия, ти не разбираш, тя умира.

— Тя умира от години. Понякога си мисля, че ще надживее всички ни. — Джулия въздъхна и сложи ръка върху устните си, сякаш шокирана, че е изрекла подобни горчиви думи. Нима ударът по главата я бе побъркал напълно?

— Тя ме накара да се закълна, че ще те отведа при Райън.

— Не! — извика Джулия и си спечели неодобрителни погледи от Конър и Катлийн.

— Защо не?

— Той накара баща си да ме изпрати в затвора. Плати на пазачите да съборят стените. Райън иска да ме убие.

— Райън не е виновен. Ти бъркаш.

Тя чу отново гласа на Джейни. Видях този мъж да дава пари на янките.

Джулия потрепери. Кога щеше да отмине болката от неговото предателство? Изкрещя на отец Конър:

— Райън Мърфи е лъжец и убиец. Поиска от мен прошка за престъпление, без изобщо да се разкайва, че го е сторил. Обеща да не наранява братята ми, а след това уби Дел.

По изражението му се досети, че Конър вече знае за смъртта на брат й.

— Струва ми се, че се заблуждаваш за греховете му. Той искрено съжалява и от години сам се измъчва заради тях. Съжалявам за Дел, но това е война и вярвам, че Райън не е имал друг избор. Колкото до убеждението ти, че той те е изпратил в затвора, аз съм по-склонен да мисля, че вината е изцяло у Шеймъс Мърфи. Райън тръгна към затвора веднага щом научи за случилото се.

— И той това твърди. Но после си тръгна и затворът се срути.

— Ти май наистина вярваш, че той е отговорен за тази катастрофа.

— Така е, той е виновен. Чух двама войници да казват, че Мърфи им е платил да разрушат сградата. За да се освободи от семеен проблем. Изглежда, така ме нарича.

Конър се обърка. Не след дълго обаче се изправи и поклати глава.

— Не, трябва да си разбрала погрешно. Не мога да повярвам, че Шеймъс е способен на такова нещо.

— Не Шеймъс. Райън. Джейни Андерсън го е видяла да дава пари на пазачите.

— Станало е недоразумение. Аз изпратих писмо до Райън, че си жива и си при мен. Ще изясним всичко, когато дойде.

— Той ще изпрати някой да ме убие или ще го направи собственоръчно.

— Държиш се странно, Джулия. Чувал съм, че понякога се случва на жените в твоето положение.

— Моето положение — избухна тя, — нима и това не е тайна за никой?

Конър се изчерви.

— Съжалявам, майка ти реши, че трябва да знаем.

Думите му пробудиха отново болката й.

— Мама — прошепна тя и от очите й рукнаха сълзи. Напоследък плачеше по най-дребни поводи, нещо необичайно за нея. Наложи си да се сдържа повече.

Наблизо проблесна светкавица и конете се подплашиха. Конър се зае да ги успокои. Сетне отново се обърна към нея.

— Райън трябва да пристигне тук до ден-два.

— Няма да дойде — отвърна Джулия, — не и заради мен.

Конър въздъхна и се завъртя напред. Сигурно си мислеше, че тя се държи странно заради бебето. Добре, скоро щяха да разберат кой е прав. Ако не беше бебето, тя нямаше да има нищо против да умре. Без Райън и мечтите й за тяхното бъдеще животът изглеждаше безсмислен. Ала бебето й даваше искрица надежда в пустия и мрачен свят, който я заобикаляше.

Конър подсвирна на конете и каруцата потегли отново. Джулия наблюдаваше познатия пейзаж наоколо. Бейтс Каунти изглеждаше съвсем безлюден — мъжете бяха хванали пущинаците, а жените бяха по затворите. Целият окръг приличаше на антична гробница, оставена от векове само на стихиите и духовете.

— Завий тук — извика тя.

Конър я погледна учудено и тя посочи надолу към криволичещата през храстите пътечка.

— Там е старият ми дом. Можем да се отбием преди съвсем да се измокрим до кости.

Конър се поколеба и потърси съвет от Катлийн. Джулия веднага го разбра.

— Ще бъдем в безопасност. Момчетата и Сам в момента сигурно опожаряват Канзас Сити. Няма да се върнат тук, преди да изпълнят задачата си, ако въобще се върнат.

Конър обърна конете и насочи каруцата по обраслата с бурени пътека, за да отведе Джулия Колтън Мърфи в дома й.

 

 

— Той не е тук, глупак такъв. Дай проклетото съобщение.

На Шеймъс Мърфи му дойде до гуша от упорития вестоносец, който държеше да предаде писмо лично на лейтенант Мърфи и на никой друг. Младежът изглеждаше уморен и изплашен. Трябваше да му признае обаче, че пази бележката, сякаш държеше самите божии заповеди в ръка. Колкото повече упорстваше младокът, толкова повече Шеймъс искаше да прочете написаното.

— Дявол да го вземе, че аз съм му баща, говедо такова, освен това съм му началник. Дай насам проклетото съобщение и се връщай в частта си. Това е заповед!

Накрая младежът подаде смачканата хартийка. Шеймъс се ухили, козирува и го отпрати. Отвори писмото.

„Джулия не е мъртва, както ти е съобщено, а в сигурни ръце, с мен в църквата на хълма. Ела бързо.

Кон.“

Шеймъс изруга. Малката курва не бе умряла под развалините миналата седмица, както бе планирал. Плати доста пари, за да я изпрати там и още повече, за да е сигурен, че сградата ще падне. Но можеше ли Конър Съливан да не се хвърли да я спасява?

Смачка хартията, а яростта забушува с нова сила в гърдите му. Щом Конър изпращаше писмо на Райън, значи Райън не беше в Канзас Сити, както си мислеше Шеймъс. Странно. Райън се губеше вече цяла седмица и Шеймъс си обясни липсата му с това, че е отишъл в града, където е научил за коварния план на баща си и е решил никога повече да не го погледне. Но явно Господ пазеше добре тайната му, макар и да не бе пожелал да изпрати онази вещица в ада.

Тропотът на копита накара Шеймъс да излезе от палатката си. Пое дъх с облекчение. Беше Райън. Синът му изглеждаше болен. Наболата русолява брада подчертаваше още повече бледността му, ръцете му трепереха, под сините му очи се виждаха тъмни кръгове. Носеше лоши новини.

Шеймъс вдигна ръка, разтвори юмрук и погледна късчето хартия. Докато Райън слизаше от коня, той накъса писмото на ситни парчета и остави на вятъра да ги разнесе.

 

 

Райън измери с поглед баща си, и отново го обзе гняв. Това го изкара от унеса и върна с нова сила болката по загубата на Джулия. Затвори за миг очи, като се опита да овладее чувствата си. Страхуваше се, че ако даде воля на гнева си и засипе баща си с ядни въпроси защо е пратил Джулия в затвора, ще издаде и мъката си. Каквото станало — станало. Не можеше да възкреси мъртвите. Оставаше му само да отиде при тях.

Стигна до това заключение през седмицата, когато яздеше обратно към своята част. Или поне си мислеше, че е минала цяла седмица. Не можеше ясно да си спомни къде е ходил и какво е правил от онази нощ, в която научи, че жена му и детето му са мъртви. Едва когато се прибра в лагера и заговори един от часовоите, разбра колко време е минало. Не че това имаше значение. Нищо нямаше значение вече.

Райън извърна поглед от баща си, който щеше да иска обяснение за изчезването му, и се запъти към палатката си. Преди да успее да влезе вътре, пазачът на лагера спря някакъв ездач. Секунди по-късно се разбра, че е вестоносец. Баща му прочете писмото, след което се огледа наоколо с широка усмивка и стрелна с очи подчинените си, които бяха наизлезли от палатките.

— От генерал Юинг е — размаха Шеймъс писмото, — напуснал е Канзас Сити с триста души от единадесети полк на Охайо и преследва Куонтрил и банда бунтовници, които отстъпват към Мисури. Копелдаците току-що са оплячкосали Лорънс. Избили над сто и петдесет души и сринали града със земята.

Райън не бе изненадан. Това бе отмъщение точно както предрече докторът, а сега федералните щяха да преследват бунтовниците и да ги избият до крак. И тъй отмъщението нямаше да има край. Ала този развой на нещата се вписваше много добре в неговите планове, тъй като той нямаше намерение да убива. Той планираше да преследва смъртта, докато умре.

Баща му продължи да чете:

— Заповядват ни да се придвижим на североизток и да пресечем пътя на Куонтрил и останалите, тъй че да ги обградим с войската на генерал Юинг. Пригответе се. Потегляме възможно най-бързо.

Райън се прибра в палатката си. Джейсън вече си стягаше багажа, но го посрещна с разочарован поглед. Райън въздъхна. Той беше разочарование за всички, които обичаше.

— Какво? — не се сдържа накрая той, залавяйки се да опакова нещата си.

След няколко часа вече нямаше да има нужда от тях, но не искаше другите да разбират за плана му.

— Тревожех се за теб.

Райън застина. Раменете му хлътнаха примирено и той сложи ръка на рамото на брат си.

— Съжалявам, всичко е наред. Сега нека погнем тези убийци и да приключим веднъж завинаги с това.

Джейсън се намръщи.

— Не звучиш много на себе си, Рай.

Райън се обърна, за да не вижда объркването, болката и любовта в очите на брат си, и се зае с багажа.

— Какво не звучи като мен?

— Мислех, че искаш да спреш да убиваш. Та ти си женен за една от тях, за бога. Помислих, че си я отвлякъл и сте избягали.

Райън трепна. Добре, че беше с гръб към Джейсън, за да не му позволи да види болката, която причиниха думите му. Трябваше да я вземе и да избяга с нея, но се провали. Сега обаче щеше да се справи. Принадлежеше на нея и щяха да се съберат отново, макар и на друг свят.

— Не мога вече да разбера какво искаш, в какво вярваш и какъв си, Райън.

— И аз самият не мога — промълви Райън и излезе от палатката.

Вятърът беше сменил посоката си и сега духаше от север. Носеше мирис на смърт и разруха. Пое си дълбоко дъх и това му напомни за уханието на рози и сълзи. Яхна коня и застана начело на колоната до баща си.

Старият го наблюдаваше тревожно. Ръката му беше на кобура. Райън стисна устни. Нима баща му се страхуваше, че синът му може да го убие за това, което стори на Джулия? Та какъв щеше да е смисълът? Райън имаше само една смърт в съзнанието си — и вярваше, че тя ще е достатъчно наказание за Шеймъс Мърфи. Като проумее, че намесата в живота му и отказа да се отърси от глупавата си омраза са станали причина за смъртта на сина му, Шеймъс щеше да разбере много неща. Или поне така се надяваше Райън.

— Нека да разузная напред, татко. Знаеш, че ако някой може да ги открие, това съм аз.

Баща му се усмихна, а в очите му блесна гордост — нещо, което не се бе случвало отдавна.

— Тъй да бъде, момчето ми.

Баща му се гордееше, че Райън иска да погуби проклетите южняци. Истината обаче беше съвсем друга — просто се молеше да ги открие пръв, за да могат да го убият. Тогава всичко щеше да свърши — убийствата, омразата, самотата. Ако умре, щеше да се събере с Джулия и може би в отвъдното тя щеше да му прости, че я бе оставил сама, когато най-много се нуждаеше от него. Може би там хората не се мразеха заради това къде са живели, кои са били и в какво са вярвали. А пък ако не съществуваше отвъден живот, той и без това не заслужаваше да живее след смъртта на жена си и детето си.

Джейсън пришпори коня.

— Татко, мисля, че не бива да отива сам. Аз ще го придружа.

Студена пот изби по челото на Райън, а кръвта сякаш отиде в петите му.

— Не, няма да стане — извика той.

Джейсън го настигна и го сграбчи за ръката, преди брат му да успее да препусне напред. Райън се изтръгна от него и изкрещя отново:

— Махни се от пътя ми, Джейс, или, кълна се, ще те напердаша.

— Що не се пробваш? — опули се насреща му Джейсън, поклати глава и се обърна към баща им. — Нещо не е наред с него. Не виждаш ли?

Райън изсумтя нетърпеливо, след което срещна погледа на баща си и се изпъна, сякаш да покаже, че не се интересува от нищо.

— Напоследък се държиш странно, сине.

— По дяволите, Джейсън, ще престанеш ли да се държиш като някой женчо — избухна Райън. — Просто искам да ги спипам, разбра ли? И то веднага. Вече избиха достатъчно народ, опожариха твърде много градове. Трябва да сложим край на всичко това веднъж завинаги. Не издържам вече.

Опита се да стисне зъби, за да не каже нещо, което не би искал. Но това бе достатъчно. Баща му се усмихна, а Джейсън се намуси. За миг му се прииска да прегърне брат си и да му каже, че го обича, преди да е станало твърде късно.

Но с това само щеше да засили още повече подозренията на Джейсън.

Затова Райън присви очи и рече:

— Ще ги открия, сър. Но дръжте това хлапе далеч от пътя ми.

Райън пришпори коня в галоп и остави семейството си назад.