Лори Ханделанд
Забранена любов (21)

Епилог

„15 май 1864 година

Мили мои Райън и Джулия,

Получих писмото ви, че сте пристигнали благополучно. Щастлив съм да науча, че сте намерили дом и работа в изоставената пощенска станция на Бен Холадей. Много се зарадвах, че сте живи и здрави, а на мен по онова време не ми беше никак весело. Със съжаление трябва да ви призная, че не можах да открия Катлийн. Но не съм загубил надежда. На път за вкъщи видях няколко привърженици на Юга от племето чероки. Те ми разказаха за някаква лечителка, която живеела на Снай Хилс. Не говорела, а косата й била смесица от пожар и лед. Тръгвам към Снай още щом завърша това писмо.

Установих, че през последните няколко месеца, откакто обикалям пътищата, помогнах на много повече хора, отколкото през всичкото време в църквата на хълма. Най-голямото ми желание е да намеря Катлийн и така да открия онази частица от себе си, която загубих много отдавна.

С прискърбие ви уведомявам, че Кларк и Бен Колтън бяха убити в деня, когато ги оставихме на пътя. Тед Чандлър също загина, както и няколко федералисти. Бащите ви оцеляха.

Сам Колтън придоби собствеността върху фермата на Мърфи при смъртта на Шеймъс миналата седмица. Но му бе отредено да се радва кратко на победата. Няколко дни по-късно го убиха при атака. Погребахме го днес. Подозирам, че двамата продължават да се бият в ада.

След смъртта им вие оставате единствени наследници на двете ферми. Надявам се, че ще се върнете след края на войната и ще сътворите нещо добро от всичкото зло, насъбрало се тук.

С Божията помощ Катлийн и аз ще ви очакваме.

Кон.“

Джулия вдигна глава от писмото. Получено преди три години, късчето хартия бе препрочитано толкова пъти, че вече избеляваше и се прокъсваше по краищата.

Загледа се към идващата от изток кола. Надяваше се това да е Райън, а не поредния дилижанс.

Въпреки молитвите на Конър, така и не получиха вест нито от него, нито от Катлийн; разбира се, не се върнаха в Канзас и Мисури. Джулия нямаше сили да стъпи отново на напоената с кръв земя. Спомените бяха твърде болезнени.

Тя прокара пръсти по белега на челото си. Останал от събарянето на затвора, той така и не избледня за разлика от кошмарите. Винаги щом се появяха спомените от онова време, тя докосваше белега и си мислеше за радостите, които бе преживяла оттогава.

От облака прах изникна ездач и Джулия извика от радост. Не след дълго Райън спря коня пред станцията, която превърнаха в свой дом в Невада.

Без да обръща внимание, че е в мръсотия от главата до петите, тя се хвърли в обятията му. В целувката им сякаш бе съсредоточена цялата им любов.

Райън се отдръпна и избърса прахта от устните й с шалчето, което скриваше неговия белег — той също не избледня. Сетне с усмивка огледа заобления й корем.

— Пак го направих, нали?

Тя засия.

— Тъй вярно, сър. Така става, като те няма по три месеца. Изпускаш как повръщам всяка сутрин.

— Съжалявам.

Тя се засмя. Толкова бе щастлива от завръщането му, че мигом забрави дългите седмици, които прекара в тревоги по него.

Хванаха се за ръце и заедно отидоха до пейката, поставена пред къщата. Седнаха и тя го загледа, а в очите й се четяха въпроси. Както винаги, нямаше нужда да изразява на глас грижите си — те бяха и негови.

— Продадох двете имения на едно младо семейство от Охайо. Дадоха добра цена. Вече ще има само една ферма. Точно както искахме.

— Изпълнена с любов, а не омраза.

— Всичко изглежда постарому, но от Мисури и Канзас сякаш е изтръгнато сърцето. Не знам дали действително могат да останат същите.

— Радвам се, че се отказахме от фермите.

— Не можех да живея там без Джейсън.

— И без мама и Дел. А църквата на хълма още ли стои?

Райън притвори очи и Джулия разбра, че новините са лоши.

— Новият свещеник каза… — Тя стисна ръката му. Той пое дълбоко дъх и бързо продължи: — Конър се води мъртъв по църковните регистри. Никой не знае нищо за Катлийн.

— Съжалявам, Райън.

— И аз.

— Татко!

Джулия и Райън се обърнаха. Дъщеря им Ели тъкмо ставаше от сън и търкаше очички. Затича се и се хвърли в скута на Райън. Той я прегърна, целуна я по косата и отново погледна Джулия.

Усмихна й се и сърцето й подскочи точно както първия път, когато го видя — едно време, на брега на потока. Напусна дома си, за да бъде с него, изостави всичко родно и взе името на врага. Ала бе научила какво значи едно име — нищо. Годините й като госпожа Мърфи бяха трудни, но тя не съжали в нито един момент.

— Радвам се, че отново съм у дома.

— У дома. — Джулия повтори думата, за да усети звученето й. С удивление откри, че вече има свой дом. Той не беше ферма или къща, нито област, нито щат. Домът й бяха Райън, Ели и бебето в нея. Домът беше в сърцето й.

Джулия сложи ръка на корема си. Райън сложи длан върху нейната, а най-отгоре се подреди Ели и ръцете станаха три. Един дом, едно семейство, едно име.