Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (19)

XIX

Критичните двадесет и четири часа преминаха за Ранди като сън, пълен с мечти. Имаше чувството, че е спал цяла вечност и когато се събуди се оказа, че е спал само десет минути. Лек шум натрапчиво се прокрадваше между съня и съзнанието му. Това, което почувства, беше, че отново ритъмът на сърцето изпреварва тремолото. Виждаше движение на хора. Познаваше някои лица. Ето я Мариан Падгет. Чу свистенето на скейтборд. Беше Тротер. Той летеше директно към Мариан. „Тротер, не я убивай!“ Изведнъж малкият падна върху електрически кабел. „Внимавай, Тротер.“

Собственият му глас го събуди. Той отвори очи и усети, че сърцето му бие от страх за Мариан.

Пред леглото му стоеше Лиза с бебе на ръце. Той гледаше през сълзи, как тя се усмихва.

— Здравей — тихо каза тя.

— Здрасти — опита се да каже, но просто нямаше глас. — Здрасти — каза още веднъж. — Какво правиш тук?

— Исках да видиш малката си племенничка.

Лиза му се усмихваше мило, сякаш да подчертае, колко много го обича.

„Значи ще умра“ — мислеше Ранди. Това не го огорчи много. Знаеше колко много хора го обичат, а мисълта най-после да престане да се бори го успокояваше.

Той продължително се усмихна на Лиза и бебето. Искаше да ги прегърне, но тия кабели му пречеха.

— Какво сладко бебе… Натали. Знаеш ли, много съжалявам, че не те посетих в болницата.

— Недей, там имаше много помощници.

Лиза му показа лицето на бебето.

— Нали е хубава? Кажи здравей на чичо Ранди.

Той й се възхищаваше.

— Здравей, малка Натали.

О-о, той се чувстваше толкова уморен. Няма сили. Какъв труден ден. Какво сладко бебе. Лиза отново направи родителите си щастливи. Тя винаги успява. Той, както винаги, провали всичко.

Когато отново се събуди, пред него стоеше баба Стела, след това отново майка му и баща му, съвсем помръкнали.

И изведнъж — не може да бъде — Мариан. Нямаше вече смисъл, той беше мъртъв и я гледаше от другия свят. Дали ангелите носят това небесносиньо?

— Мариан — каза той.

Света дева Мария. Тя говори! Значи е истина!

— Вече бях се отказала от теб. — Чуваше гласа й сякаш идваше от тунел. — Може би сега ще позволиш да ти се помогне, какво ще кажеш?

Тя не беше какво и да е момиче. Безумното във всичко беше, че той с удоволствие би й станал мъж. И изведнъж, кой знае кой му беше донесъл да пуши джойнт с последния си кокаин.

Когато Мариан прекрачи чакалнята на интензивното отделение, там беше вече цялата фамилия на Ранди.

— Как е той? — попита тя Лиза.

— Слаб е, но вече се шегува.

През тези часове на тревожно очакване всеки признаваше своята вина за това, което се случи, и за това, че не бе помогнал навреме. Лиза се упрекваше, че прекалено се е затворила в семейството си и е забравила за Ранди. Михаел за това, че не беше направил усилие да намери път към него. Бес се упрекваше, че в желанието си да го види по-скоро пораснал и самостоятелен, забрави чувствителния му характер.

В десет часа вечерта състоянието на Ранди беше стабилизирано, но той оставаше в интензивното и се разрешаваше само петминутно посещение.

Михаел предложи.

— Защо всички не си отидете в къщи, за да си отпочинете?

— А ти?

— Аз ще остана и ще дремна в чакалнята.

— Но, Михаел!…

— Утре сутринта ще се видим.

Доста ядосани всички си тръгнаха. Една сестра подсигури на Михаел възглавница и одеяло. Обещаха му да го събудят.

На разсъмване той отвори очи. Имаше чувството, че е спал десетина минути. Но часовникът показваше пет часа сутринта. Той веднага отиде при дежурната сестра.

— Нощта беше спокойна. Той спа през цялото време. Не е давал никакви сигнали за усложнения.

Остават още дванадесет часа, за да може да се каже, че е прехвърлил баира.

Михаел се освежи в миялните, оправи дрехите си. От вчера не беше се преобличал. Сякаш цяла вечност от момента, в който преживяха такава радост с Лиза и бебето. Бедната Лиза и за нея беше страшен шок. Тя беше толкова непоколебима в искането си да дойде тук с бебето, в случай, че Ранди не преживее. Не беше изговорено, но всички знаеха това.

Застанал на вратата, той наблюдаваше Ранди, които и в съня си изглеждаше като негово копие.

Още десет часа.

Каква ирония на съдбата — двете деца в една болница! Едното дари живот, а другото се бореше за своя.

Навън слънцето вече щедро позлатяваше дърветата, а реката се виждаше като блестяща ивица със закотвените лодки край брега.

Един късен августовски неделен ден. Скоро жителите на града щяха да станат и да се приготвят за богослужението, а туристите ще тръгнат из града, за да се насладят на прелестните му кътчета.

Четири часа по-късно.

„Моля те, господи, нека аз и Бес да можем да се радваме по същия начин, излизайки от тук с Ранди.“

Сякаш разбуден от мислите му, Ранди отвори очи и видя баща си на прозореца.

— Татко?

Михаел бързо се обърна, приближи се до леглото и хвана ръката му.

— Аз се справих, нали?

— Да — потвърди Михаел с несигурен глас.

— През цялата нощ ли беше тук?

Михаел стисна ръката му и се засмя.

— Аз успях и малко да дремна.

— Вие мислехте, че ще умра, нали? Затова тук бяха и Лиза с бебето, и Мариан.

— Беше на границата.

— Толкова съжалявам, че ви причиних това!

— Да, понякога се случва така, че точно хората, които обичаме, ни причиняват най-много мъка.

Останаха минути в мълчание.

— Къде е мама?

— Изпратих я у дома да си почине малко.

— И вие наистина ще се ожените?

— Приемаш ли това?

— Обичате ли се?

— Много!

— Тогава решението ви е правилно!

— Преди това имаме да уредим някои неща.

— Например?

— Първо ти да оздравееш и къде ще живеем?

— За мен е все едно къде ще живея.

„Ти ще бъдеш с нас“ — закле се Михаел безгласно, тъй като засега плановете му можеха да обезпокоят Ранди.

— Трябва да знаеш, че няма да те оставя в беда. Този път — не!

— Вие и по-рано не бяхте ме оставили в беда. Това, което се случи, се разигра в моята глава. Но хората тук наистина успяха да ме турят в ред.

Михаел се наведе към него.

— Винаги ще можеш да разчиташ на нас, все едно от какво имаш нужда или колко ти е трудно. Но пет минути отдавна минаха и аз трябва да те оставя на спокойствие. Ще се обадя на майка ти и ще отида до къщи. След няколко часа ще дойда пак.

Ранди огледа измачканите му дрехи и наболата брада на лицето му и при това си помисли, колко е трудно да имаш деца и колко малко се ценят грижите на родителите. „Може би и аз ще порасна и поумнея.“

— Татко?

Михаел мълчаливо го погледна. Това, което искаше да му каже беше важно.

— Ти изобщо не ме наруга, че съм взел кокаин.

— И още как! Ако знаеш колко пъти, докато ти се бореше за живота си, аз проклинах това. Само че не гласно.

— Никога повече няма да го направя. Искам да съм здрав и отново щастлив от възможността да съм с вас.

Михаел го погали по главата.

— За това всички ние, които те обичаме, се молим от сърце. Обичам те, момчето ми!

— Аз също, татко! Аз също…

С тези думи се приключи една дълга мъчителна част от техния живот и дойде началото на надеждата, която прокара светлия лъч по пътя към тяхното бъдеще.

 

 

Същия ден, малко преди вечеря, Ранди беше пуснат от болницата. Майка му и баща му го заведоха в къщи. Беше късен слънчев следобед в един свят, в който хората спокойно прекарваха ежедневието си. На открития бряг някои фамилии още се наслаждаваха на почивния ден край грила. Във водата леко се плъзгаха лодки с хора с усмихнати лица.

— Накъде? — попита Михаел, като вече беше седнал на кормилото.

— Аз умирам от глад — каза Бес. — Има ли желание още някой да изядем по един сандвич край реката?

— Добре звучи — съгласи се Ранди, който седеше отзад в колата.

И така те направиха първата несигурна крачка по пътя отново да станат фамилия.

 

 

Шест седмици по-късно, в един неделен ден в средата на октомври, Бес и Михаел в тесен кръг от близки застанаха пред същия свещеник в католическата църква Св. Мария.

Отец Мооре целуна кръста с разпятието, преди да го пусне отново на гърдите си, отвори молитвената книга и се усмихна на младоженците:

— Така!… Ето ни отново тук!

Той огледа всички присъстващи, споделяйки радостното им чувство.

Очите на Бес блестяха от щастие.

В погледа на Михаел се четеше надежда.

Лицето на Лиза изразяваше гордост и радост.

Лицето на Стела беше като мина преди избухване.

„Крайно време беше.“

А в Ранди човек веднага намираше промяната.

Даже Натали се усмихваше в ръцете на баща си.

Гил Хароуд наблюдаваше мъдро всички през очилата си.

„Думите докато смъртта ни раздели“ този път бяха изговорени с повече вяра и със съзнанието за отговорността, която поемаха със себе си. Когато баща им целуна майка им, Лиза здраво стисна ръката на Ранди.

След венчавката всички отидоха на вечеря в „Козлакс Роял Оукс“.

Когато всички бяха седнали, Михаел се изправи и преглъщайки всичко, което би искал да каже, весело подхвърли: „Дяволски правилно е това — един път завинаги!“ — след което целуна Бес под общите овации.

Както при всички объркани отношения и при тях имаше много неща за изглаждане. Ранди премина интензивно лечение, за да се прекъсне влечението му към дрогата. Много усилия трябваха, за да стане както в песента, която Лиза често изпълняваше на пианото си.

И ето че дойде и хубавият момент. Един ден Ранди доведе новия си приятел Стив, когото беше срещнал по време на терапията и който основаваше състав, главно за обучение на деца от училище и тяхното мото: „Кажи не“ ги обединяваше в борбата с дрогата. Често се чуваше въпросът на Ранди: „Татко, можеш ли да ми обясниш това?“.

Вечеряха често заедно, като се сменяха в подготовката и готвенето. Хубави вечери прекарваха, когато Лиза, Марк и малката Натали им идваха на гости. Имаше и случай, когато телефонът иззвъня и Михаел каза, че е закъсал на булеварда. „Чакай ме, идвам веднага!“ — Ранди изхвърча, за да помогне.

Един ден Бес пристигна с джинси. И когато Михаел се върна и я видя, радостно извика.

— Я гледай, моята жена отново е в спортен вид.

— Знаеш ли, не се вълнувам как изглеждам. Просто ми е приятно.

Той веднага се присъедини в подготовката на вечерята.

— Искам да имаш време да дойдеш при мен. Толкова те желая.

Те се смееха щастливо…

В този момент се отвори вратата и влезе Ранди.

— Мамо, татко… надявам се, че не ви безпокоим. Имам изненада за вас. Вижте кого доведох за вечеря. — Ранди притегли към себе си Мариан — една хубава млада жена с черна коса и с усмивка, издаваща младежката й възторженост.

— Нали си спомняте, че ние с Мариан…

Родителите се откъснаха от прегръдката си и радостно поздравиха с протегнати ръце към тях.