Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (14)

XIV

Кожените мебели на Михаел пристигнаха в петък и Бес положи неимоверни усилия да намери експедитори и транспорт, за да ги закара в дома му.

Искаше канапето да заеме мястото си и, когато вечерта е там, да седне до Михаел и заедно с него да се наслаждава на този лукс. Беше толкова развълнувана, като че ли го правеше за себе си.

Вечерята не беше на публично място, но все пак тя прецизно прегледа гардероба си. Избра бял панталон и поло блуза в светлосиньо. Златисто колие и подходящи обици допълниха тоалета. Новото, което облече, беше само дантеленото бельо в кобалтово синьо, което съвсем случайно купи, отбивайки се в магазин „Виктория сикрет“. Тя дълго се оглежда пред огледалото, отначало само по бельо, след това с тоалета си. „Да не би да искаш да съблазняваш мъж, който вече те е зарязвал?“

 

 

Михаел се довери на Силвия Радуай: „Искам да направя впечатление на жена, на която много държа и за първи път ще готвя за нея. Трябва да е така, както тя ще го хареса. Вие знаете вкуса на жените. Как да постъпя?“.

Резултатът беше две тънки сини свещи върху бяла покривка, в средата — ваза с рози и син ирис, салфетки от естествен лен, издължени тънки стъклени чаши, студено предястие и нервно мъчително усещане в стомашната част на Михаел.

В събота вечер, малко преди шест, той се въртеше около масата и наблюдаваше произведенията си. „Много очевидно и представително, Гуран.“

Искаше му се и тя да го оцени. Имаше нещо фалшиво в цялата тази история. Нали бяха неженени и нищо не ги обвързваше. Въпреки това — рози и цялата тази внушителна представителност. Покана, двусмислие в думите и накрая Бес ще се втурне към колата си, без да каже и дума.

Той погледна часовника си. Изпадна в паника, като видя колко е часът.

Той се втурна към банята, за да си вземе душ и после да се преоблече. Бели джинси, поло риза, бели мокасини без чорапи, малко втвърдител за коса и се напръска с одеколон Eau de Cologne. Той почисти банята, подсуши изпръсканите капки, спусна транспарантите и остави лампата над леглото да свети.

Точно в шест и половина тя му се обади от входа на сградата. Той слезе, за да я посрещне. Когато отвори вратата, първото, което го изненада, беше облеклото й — точно като неговото.

— Не трябваше да слизаш. Мога да се оправя.

Той само се подсмихна и каза.

— Хубава вечер, нали?

— Много хубава. — Тя се опита да отклони погледа си.

В апартамента му вратите към терасата бяха отворени и когато влезе, тя почувства аромата на розите, който лекият ветрец донасяше отвън.

— Още ли не си намерил чорапи?

— Не съм имал време да търся.

— На Франс Авеню има чудесна галерия и там можеш да намериш много неща. Може би ще харесаш и чорапи.

— Ще имам предвид.

Той мина пред нея. Зад гърба му тя нямаше възможност да погледне към подредената стая. Опита се да хвърли око през раменете му, но се оказа, че той умишлено я задържа, изкарвайки я от търпение.

— Моля те, нека погледна. От месеци очаквам този момент.

Накрая той се отдръпна и тя се насочи директно към гарнитурата. В центъра на подредените в кръг мебели беше новата стереоуредба.

— Мислех, че мразиш миризмата на кожата.

— Настина, но това тук е нещо по-различно. — Тя се отпусна на канапето, изцяло отдадена на насладата. — Наистина е комфортно. Харесва ли ти?

Той седна до нея.

— Шегуваш ли се? Все едно питаш, дали ще ми направи удоволствие едно „Порше“.

— Трябва да ти призная, че такова хубаво нещо не съм продавала.

— Ама че блъф. Аз мислех, че ти знаеш, за какво става въпрос.

След изпробване и оглеждане на всички детайли, тя все пак попита.

— Чувстваш ли все пак миризма?

Той високо се разсмя.

— Аз съм реалист. Това е специфична миризма за кожата. Как можеш да критикуваш нещо, което струва осем хиляди долара? А харесват ли ти мебелите в трапезарията?

Тя се запъти нататък, а той очакваше реакцията.

Видът на подредената маса я накара да се стъписа.

— За бога, Михаел, какво значи това?

— Поканихте на вечеря, нали? — каза Михаел, приближавайки се към нея.

— Да… но толкова прецизно подредена маса? Сам ли направи това?

— Не, без да се съветвам преди това.

— С кого? — Тя предпазливо доближи масата.

— С една дама, която има готварско училище.

— Ти и готварски курсове?

— Да, аз посещавах това училище.

— Михаел, аз наистина съм удивена! — Тя посочи с ръка декорацията на масата. — Всичко това тук… рози, син ирис?

Той доволно я наблюдаваше. Настина се вълнуваше. Спомни си как тя непрекъснато носеше син ирис от баба си.

— Бес, искаш ли чаша вино?

— Да, аз… — Явно в момента беше погълната от своите мисли. — Да, моля те.

— Сега се връщам.

В кухнята той огледа още веднъж всичко. Погледна глазираното месо в печката, сложи и тавичката с картофите, след това огледа спагетите, сложи соса и ги пъхна в микровълновата печка. Обмисли още веднъж плана си и отвори бутилка вино.

Когато се върна, Бес стоеше изправена на вратата на верандата и се наслаждаваше на изгледа. Вятърът играеше с косите й. Обърна се към него и той й подаде чашата с вино.

— Да излезем ли навън? — предложи той.

Малко след това те седяха пред малка масичка, обърнати към езерото. Мястото беше чудесно. Вечерта — кристално ясна. А изгледът беше пленяващ, точно като в сантиментален филм. Те седяха тихо, погълнати от настоящето. Бяха приключили въпросите за обзавеждането. След бурното начало тази тема беше изчерпана. Те наблюдаваха гребците в езерото и слушаха плискането на вълните, които се удряха в крайбрежието с тополови дървета. Усещаше се и миризмата от неговото меню.

Всичко се беше променило, съзнаваха го ясно и двамата, но те седяха с чувство на боязливост и преживяваха тази несигурност, която явно водеше към ново начало.

Бес наруши мълчанието с въпроса.

— Кога си посещавал тези готварски курсове?

— През април започнах и изкарах девет урока.

— И къде?

— На площад Виктория в училището „Крокус Хил“. Там пускам в действие строителен обект и на едно от събранията срещнах дамата, на която принадлежи това училище.

— Странно, че и Лиза не знае за това!

— Умишлено премълчах.

„Макар и несъзнателно, още от първия ден си постави като цел да изненада Бес и сега, когато беше дошъл този ден, сякаш всичко загуби своето значение. Беше само малко нервен от евентуален провал.“

— Тази жена… — Бес гледаше към чашата си, — играеше ли някаква роля за теб?

— Не, в никакъв случай!

Отговорът му не предизвика видима реакция, но почувства как раменете й леко се отпуснаха, тя пое глътка вино и погледът й се насочи далеч напред.

Той качи крака на парапета.

— В последно време реших да променя много неща, касаещи мен самия.

— Нещо като с готвенето?

— Да, започнах и да греба, чета по-често ходя на кино. Стана ми ясно, че не бива да градя живота си само върху някой друг и за да преодолея самотата, трябва да се ангажирам с различни неща.

— Функционира ли това? — Тя го гледаше право в очите.

— Да, чувствам се така, както от години не съм бил.

Тя видя, как той леко се засмя.

— Няма да повярваш, Бес, но вече сам пера и нещата си.

Не се подигра на това, както той очакваше.

— Това е чудесно, Михаел, бих казала, това е страхотен напредък.

— Времената се менят и човек трябва да се приспособява.

— Така е, особено за мъже като теб, чиито майки са приели изцяло традиционните задължения. Твоята генерация просто не може да просъществува в този водовъртеж. Млади мъже като Марк се справят по-добре. Те израстват с това обучение в къщи. Техните майки работят и нямат време изцяло да поемат домашните задължения.

— Не вярвах, че този тип работа може да ми доставя удоволствие, но всъщност не е неприятно, а готвенето просто ми харесва. При това ми хрумна, че имам още нещо да свърша. Остани удобно тук и се наслаждавай на изгледа. Още малко вино?

— Не, благодаря ти. Днес трябва да съм по-разумна. Освен това свежият въздух ме опиянява.

Той й се усмихна и влезе вътре.

Тя послушно остана, заслушана в шума от кухнята, тропота на тенджери, звъна от микровълновата печка, задавайки си въпроса какво точно прави в този момент. Слънцето залязваше и езерото стана тъмносиньо, а на изток небето беше пурпурночервено. Приятелската вечер, виното и усещането, че напрежението между тях изчезна всичко това я караше да бъде приятно отпусната, облегната на стената.

След около десетина минути тя погледна празната си чаша и влезе вътре, минавайки край празнично подредената маса и се запъти към кухнята. Михаел беше пуснал музика, метнал кърпа върху рамо и залисан в последните си приготовления. Картината беше толкова необичайна, че тя остана на входа, загледана в този хубав мъж, сякаш го виждаше за първи път.

— Мога ли с нещо да ти помогна?

— Не, засега се справям… — след което малко притеснено се усмихна, — поне се надявам.

Той разбиваше сметана и извади купа със салата от хладилника.

— Римска салата? — попита тя.

— Лекция номер две — засмя се той.

С вдигнати вежди тя го попита.

— Разменяш ли рецепти?

— Добре, слушай! Изнервяш ме, като седиш там и ме гледаш в ръцете. Иди оттатък и запали свещите.

— Кибрит? — попита, излизайки.

Михаел започна да проверява в чекмеджетата, но без резултат. Тръгна към бюрото си, но и там нямаше.

— Погледни в сакото ми, понякога от ресторанта взимам със себе си. Трябва да довърша салатата.

— Къде са сакато ти?

— Във вградения шкаф в спалнята.

Тя прекрачи в безупречно чистата спалня. Леглото беше грижливо оправено, а лампата над него хвърляше приятна светлина. Всичко тук беше в пълна хармония: тапетите, корнизите, столовете, украшенията. Макар че беше планирала всичко в това помещение и безброй пъти преценявала, сега на преден план бяха неговите лични неща и те я вълнуваха най-много.

Тя отвори гардероба, намери една запалка. Лъхна я познатият му парфюм. На един от трегерите висяха ризите му. Долу бяха обувките, а вляво, пред вратата, бяха връзките му. Изведнъж почувства типично женска реакция. Тя се обърна, за да види, дали не е зад нея. Поиска й се да бръкне в джобовете на сакото му. Намери билет от кино. „Прити Уомън“ — явно беше гледал това. Беше шлагерът на сезона. Намери и други маловажни за нея бележки. Накрая взе запалката и бързо излезе оттам, сякаш беше гледала порнофилм.

В трапезарията салатите вече бяха на масата и чашите напълнени. Докато тя палеше свещите, той донесе две препълнени чинии.

— Заповядай — каза той, посочвайки й мястото, след което постави пред нея апетитна, приятно ухаеща порция — глазирано месо, картофи, масло с магданоз, спагети и сос със сирене. Тя гледаше възхитено, докато той на другия край се наслаждаваше на ефекта.

— Боже господи — викна тя изненадано, — това не може да бъде истина!

— Знаех, че ще кажеш това.

— Не, това тук наистина надхвърля всичко. — Тя сложи салфетка и нетърпеливо опита. — Ммм… просто фантастично!

Той се почувства като шеф на заведението „четири годишни времена“, въздъхна доволно и сам посегна към чинията си.

— Как само си приготвил месото, не е за вярване!

— Стига, Бес, да прекратим с хвалебствията и нека да започнем както е редно.

Той вдигна чашата си.

— За… — Той замълча. — За миналото, от което си взехме поука.

— За миналото — повтори и тя и двете чаши звъннаха.

Те отпиха, гледайки се дълбоко в очите, прониквайки взаимно, докато Михаел прекъсна това с думите.

— Пробвай спагетите!

Тя непрекъснато го хвалеше, а той изгаряше от гордост.

Разказваше й за строителните си планове на площад Виктория, за проблемите с жителите и че скоро всичко ще се уреди по законен ред.

Тя вдигна наздравица.

— За нашите приятелски и служебни отношения и за успешния завършек.

— За този апартамент, в който с истинско удоволствие се прибирам вечер.

Те стояха пред празните си чинии и пиеха вино. Тъмнината беше погълнала всичко наоколо и само около тях благодарение на светлината на свещите се образуваше малък светъл кръг. Дочуваха се крясъци на гларуси. Те играеха с чашите, а Бес вече беше събула обувките си.

— Знаеш ли, след нашия развод винаги мечтаех отново да се върна да живея в Стилуотър. Едва сега това се промени и новото чувство ме успокоява. Това жилище ми харесва. Аз се нанесох и нямам никакво желание да го напускам. — Той изглеждаше доволен. — И знаеш ли още какво?

Тя седеше, подпряла брадичката си.

— Вече нямам това болезнено чувство на изгонен човек, имам своя дом.

— През всичките тези години ли си изпитвал това чувство?

— Да, мисля, че беше точно така. С Дарла беше друго. Аз се нанесох при нея и там никога не е бил нашият дом и когато излязох, просто освободих това, което не ми е принадлежало, а беше нейно. С излизането си оттам, аз изпитах облекчение.

— Хм.

Всеки мислено се връщаше към тези години на мъка и огорчения.

— Между мен и теб беше съвсем различно — каза Бес.

— Добре е, че се отърсихме от всичко това, нали?

— Защо бяхме изпълнени с толкова омраза? Ти как мислиш?

— Настина не зная!

— Сигурно ще е интересно да се чуе мнението на психоаналитик.

— Знам само, че когато получих съдебното решение за развода ми с Дарла, почувствах облекчение. Прибрах го в чекмеджето и си казах. „Най-после това приключи.“

Бес го погледна изненадано.

— Вече имаш решението? Значи окончателно приключи?

— Да!

— Доста бързо стана.

— Когато никой няма възражения, става бързо.

Те внимателно се вгледаха един в друг, опитвайки се да не се влияят от чувството за пълната свобода.

— Така — каза Михаел и прекъсна мъчителния за него разговор. — Приготвил съм десерт. Кафе? — Той прибра чиниите и изчезна в кухнята.

— С удоволствие, но не зная, дали ще намеря място за десерта.

— Днес ще те накарам да превишиш калориите, но удоволствието ще бъде пълно — викна той от кухнята. — За шоколадовия крем-сладкиш носи отговорност фирма „Биерли“

Той се върна с две изкусително препълнени чинии от този връх на кулинарията. След това сравнително бързо донесе и кафе и веднага опита десерта. Тя още не беше го докоснала.

— О-о, Михаел, ти ме довърши.

— Е, хайде, опитай, ще видиш.

— Мога ли да ти кажа нещо, което от шест години ме потиска? Това, което ти ми каза, преди да си отидеш и аз никога не забравих?

Той остави лъжичката, гледайки я в очакване.

— Ти ми каза, че съм се изоставила, искаше да кажеш, че съм напълняла и ходя само с джинси и яке. Оттогава винаги, когато видя десерт, твоите думи се връщат в главата ми и аз ставам недоволна от себе си и подозрителна към килограмите си. От тези години престанах да нося джинси, макар че винаги съм го правила с удоволствие. Е, ето че ти разказах и за душевните си терзания. Да видим, дали сега ще го направя по-добре.

Той продължаваше да я гледа учудено.

— Това съм ти казал аз?

— Да не би да искаш да кажеш, че не си спомняш?

— Точно така.

Тя се отдръпна назад, хващайки се за масата.

— Шест години аз мисля за твоите упреци, а ти твърдиш, че не си спомняш.

— Не, Бес, наистина не си спомням. Но ако все пак съм го казал, много съжалявам.

— Е, и какво да правя сега?

— Храни се! Утре отиваш и си купуваш джинси.

Тя го изгледа още веднъж продължително.

— О-о, Михаел, ако знаеш колко нещастна ме беше направил!

След първата глътка кафе тя попита.

— Какво още има в това кафе? Ароматът е изключително приятен.

— Ягодов шоколад. Силвия го продава в магазина си. Великолепен е. Тя твърди, че е много подходящ към десерта и винаги ще направи впечатление на една жена.

— О, значи си имал намерение да ме трогнеш?

— Не е ли съвсем очевидно?

Той изнесе чиниите от десерта. Вече беше напъхал всичко в миялната.

Тя сложи чашата си до неговата.

— Тази вечер погълнахме солидно количество.

Той продължаваше да прибира.

— Имаме напредък, както ти се изрази. Правя ти едно предложение — каза той и включи машината. — Искаш ли за ободряване да направим една разходка по крайбрежието? Какво ще кажеш?

Тя подсуши ръцете си с кърпа.

— Добре — съгласи се веднага Бес.

Те стояха един срещу друг, разменяйки само погледи, без да се докоснат. Стояха, като пред начало на танц. И двамата се досещаха, какво ще излезе от това, но дали ще го доведат до логичен край, не беше ясно. Бяха се обичали и отрекли един от друг. Чувстваше се страх от повторение. Ето това беше истината.

Когато отиваха към брега почти не разговаряха. Чуваха шума на плискащите се вълни, усещаха аромата на навлажнените дървета и чувстваха пясъка в обувките си. Бяха несигурни, изпълнени с копнеж и същевременно страх, защото вече знаеха, че взаимоотношенията никога нямат гаранция.

Когато се върнаха, Михаел изчезна за кратко време в банята, докато Бес се отпусна на дивана, загледана в отражението на лампата.

„Мога да си тръгна, но мога и да остана, да рискувам или не? Имам възможност да избирам.“

Вратата на банята се отвори и след секунди той стоеше изправен до нея. Беше с ръце в джобовете, замислен, нерешителен, но с концентрирано внимание.

Тя се изправи. В последния момент реши да прояви разум.

— Легнала ми харесваш повече — каза той, хвана я за раменете и леко я притисна обратно на възглавницата, след това нежно я целуна и отново потърси очите й за отговор.

— Не зная дали постъпвам правилно — с развълнуван глас прошепна той.

— Аз също не зная.

— През цялата вечер не преставах да мисля за този момент.

— Само тази вечер? Вече седмици наред жадувам за това.

Той отново я целуна, този път по-продължително, сякаш за да я убеди, че това сладко чувство трябва да изгони всички съмнения.

— Вярваш ли ми вече?

— Мисля, че го доказвам.

— Да, така е.

Той чувстваше доверието, което тя справедливо делеше с него. Когато отново долепи устните си към нейните, вече нямаше само приятелство, целувките му станаха пламенни, неудържими. Той силно я притискаше, обладан от желание, на което тя отвръщаше с жар. Бяха се слели в едно, потънали в наслада, в която нямаше минало, бъдеще и страх, а само обожание, надежда и много любов. Тяхното пълно отдаване беше краят на една въздържаност. Разтърсваше ги страст. Той докосваше гърдите й и се опитваше да махне пуловера й. След това още по-силно се притисна към нея, на което тя отговори, стенейки от сладострастие. Освободили напълно телата си, те безкрайно се целуваха. Устните му се плъзнаха от гърдите й към талията и все по-надолу.

— Спомняш ли си всичко това?

„Да, спомняше си — ах, как добре си спомняше, даже и за първия път, когато срамежливо се приближиха един към друг.“

От интимните му целувки тя беше притворила очи, потънала в удоволствието, с мисълта, че това, което през последните три години беше търсила при друг мъж, беше табу. Истинският мъж за нея беше Михаел, този, чиито деца тя роди и с когото научи тази интимност.

Още дълго продължи удоволствието от тази взаимност и привличане. Той лежеше с глава на възглавницата, докато тя беше ниско долу в краката му.

— Ах, Михаел, с теб всичко е толкова хубаво и естествено. Сякаш просто така трябва да стане.

— Спомняш ли си за първия път?

— Да, мина доста време, докато се решим.

След малко той бръкна в джоба на панталона си и показа един кондом.

— Имаме ли нужда от това?

Тя нежно се погали в него.

— Значи си го планирал.

— Да кажем, че се надявах.

— Да, може би трябва. Представяш ли си едно дете, което е по-малко от внучето ни?

— И какво биха казали децата ни?

— Лиза ще бъде на върха на щастието.

— Да, при всички случаи ще тържествува, защото тя тури началото.

Неговият глас отново стана изкусителен. Той се усмихна пленително.

— Ела, мамо, ела при мен. — Той я прегърна и пожела отново. — Нека да се насладим на италианската мебел.

— Толкова е хубаво с човек, който добре познаваш и обичаш!

Останаха дълго така, плътно един до друг, без да помръднат, само наслаждавайки се на близостта и облекчението, което и двамата изпитваха.

Той леко се отдръпна, за да вижда лицето й.

— Да, прекрасно е с човек, който ти е толкова близък и мил!

Отново нежно целуна устните и очите й и даде воля на желанието си.

Целуваха се нежно, след това страстно, после се смееха без причина, след това шептяха и изведнъж заговаряха високо. Когато и двамата достигаха кулминационната точка, техните гласове стенеха в слабо осветеното помещение, което тя с толкова любов обзаведе за него. Косата й беше разпиляна на рамото му, докато той с ръка галеше гърдите й и слушаше пулса на сърцето й. Той знаеше колко обича тя този момент, когато духът отиваше далече, докато тялото оставаше тук. И тя шептеше: „не искам да се разделяме“. Той стоеше и наблюдаваше очите, веждите, отпуснатите устни, чувстваше хладината на шията й и успокоения ритъм на сърцето й.

Когато отвори очи и го погледна, чу въпроса му.

— Как ще продължим по-нататък?

— Просто не зная.

— Мислеше ли за всичко това, преди да дойдеш тук?

Тя поклати глава.

— Можем и в бъдеще да имаме тази сладострастна връзка.

— Тази сладострастна връзка? Михаел, що за книги четеш ти?

Той сложи пръсти на устните й.

— Ние си пасваме дяволски добре.

— Да, зная, но сега трябва разумно да подходим към нещата.

Той отново я прегърна през талията.

— Добре, щом така мислиш. Много ли сме се променили от развода, как мислиш?

— Това е труден за отговор въпрос.

— Опитай все пак.

— Страхувам се… а ти?

Той продължително я фиксира с поглед, преди да каже.

— Мисля, че да.

— Сега е най-добре да се облека и да се прибера в къщи, като се държа така, сякаш нищо не се е случило. — Тя се измъкна и стана.

— Тогава ти пожелавам много щастие — смотолеви той, докато тя си взе дрехите и излезе от помещението.

Влезе в банята за гости и докато обличаше дантеленото си бельо си помисли, че то всъщност изпълни предназначението си. Истината беше, че те започнаха сексуална връзка, без да знаят накъде ще ги поведе тя. Когато се върна обратно при него, той стоеше само по джинси, гол до кръста и бос върху килима пред вратата към верандата.

— Можеш ли да ми услужиш с гребен за коса?

Той се обърна, огледа я доста студено и каза.

— Виж в моята баня.

Тя още веднъж се озова в неговата лична сфера, но този път беше по-лошо. В едно от чекмеджетата на шкафа в банята тя намери наред с другите неща от рода на паста, четки и една кутийка кондоми! Това я разтърси, тя затвори и взе това, което търсеше. Докато ползваше гребена, я обзе чувство на празнота и желание да се върне в самотата си. Тук нямаше място за нея.

Когато влезе във всекидневната, в слабата светлина тя прозря в лицето му същата раздвоеност и отчаяние.

— И така, Михаел, аз трябва да тръгвам.

— Хм, щом трябва. — Той бавно се обърна към нея.

— Благодаря ти за вечерята, беше чудесна!

— За мен беше удоволствие!

Между тях застрашително се надигаше разделна стена.

— Забравих да ти кажа, че сигурно ще се нуждаеш от още някои дреболии към мебелите. Можеш сам да потърсиш, ако не искаш аз да направя това.

Барометърът предвещаваше буря.

— Защо се държиш така, сякаш ме упрекваш за нещо? Ти също го желаеше. Защо беше с такова бельо? И ти го очакваше, както и аз.

— Мисля, че беше грешка.

— Не съм съвсем съгласен с теб, но може би беше грешка.

Той безпомощно я гледаше, чувствайки се наранен.

— Да ти се обадя ли?

— Не зная, но мисля, че идеята не е добра.

Той ядосано промърмори.

Пулсът й се ускоряваше в очакване на още по-неприятна развръзка. Чувстваше неговата обърканост и яд, но не можеше да върне предишния тон. Само за минути отчайващо се бяха променили. А този, който веднъж се е опарил, вече е по-внимателен.

— Още веднъж ти благодаря, Михаел.

Той не отговори и когато тя напусна дома му, идеята за нова среща беше безвъзвратно изчезнала.