Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (10)

X

Лиза прие за съвсем естествено, нощта преди сватбата да прекара в дома, в който беше преминало детството й. Когато малко преди десет постави куфара си върху леглото в стаята си, изглеждаше точно както по времето на нейното тийнейджърство. Ранди явно беше в стаята си, защото се чуваше радиото му. Майка й беше в банята и сваляше грима си. Изглеждаше точно както някога, сякаш баща й всеки момент трябваше да загаси стълбищното осветление и да влезе при нея, за да й пожелае: „Лека нощ, мое съкровище“. Лиза отвори чекмеджето на тоалетната масичка, където майка й беше прибрала много от нейните снимки. Даже на самото огледало в рамката имаше снимки с нейната приятелка Пати Ларсон. Тя взе една от куклите си и я постави на скута си. Спомените бяха нещо хубаво, но бяха несравними с щастливото бъдеще, което я очакваше. Отвори гардероба, където беше закачена сватбената й рокля. Толкова се радваше за предстоящата сватба и беше щастлива с бременността си.

Бес се появи на вратата по нощница, наметнала сутрешния си халат, разтривайки крема по лицето си.

— Изглеждаш толкова пораснала — каза й тя.

— Точно така се чувствам и преди малко си мислех, че съм съвсем подготвена за това, което ми предстои. Преди години бях те попитала, какво мислиш за момичета, които просто ей така отиват да живеят с някое момче. Тогава ти ми каза: „Опитай и ще видиш какъв отвратителен може да бъде животът ти накрая“. Благодаря ти за този съвет.

Заедно с Бес в стаята нахлу аромат от рози. Тя се наведе към Лиза и я целуна.

— Не вярвам да съм го казала точно така, но щом си послушала съвета ми, мога само да се радвам.

Лиза прегърна майка си и нежно се притисна към нея.

— Радвам се, че тази нощ мога да съм тук и знаеш ли кое ме прави най-щастлива? Това, че ти и татко отново седите един до друг.

— Учудващо е как добре се разбираме.

— А-а нещо…? — Лиза направи движение, което подсказваше интимност.

— Е, това е само начало, нали разбираш?

— Има ли нещо, което мога утре да направя за теб? Освобождавам се за целия ден.

— Мисля, че не. Утре трябва да отида на фризьор и в пет часа да съм пред църквата. Ще бъдете ли ти и Ранди у дома? Можем да отидем заедно. Апропо за църквата, баща ти много иска да те закара дотам и в пет без петнадесет ще те вземе оттук. Можем да тръгнем заедно.

— Не е ли забележително това… след шест години? Нямам търпение!

— Хм… — промълви Бес. — Много е рано. Това е само мечта. Ще се опитам да спя тази нощ, за да изглеждам утре добре.

Тя целуна Лиза, гледайки я в блесналите очи.

— Лека нощ, малка принцесо. Сънувай нещо хубаво. Толкова те обичам!

— Аз теб също, мамо!

В кухнята светеше лампата и Бес се запъти да я угаси. Странно, че Ранди вече беше у дома по това време. Реши да му се обади и почука на вратата му. Чуваше лека музика, но никакъв отговор. Тя леко отвори вратата и надникна. Ранди лежеше на леглото с разперени ръце така, както беше облечен вечерта. Леката светлина рефлектираше от ударния инструмент и падаше на красиви фигури наоколо. Както винаги той спеше на музика.

Тя не разбираше това, а и не можеше да го промени.

Приближи се до леглото му и го погали по косата. Изглеждаше като баща си. Нейният син — млад и невинен в съня си, същевременно толкова горд, толкова уязвим и непреклонен. Тази вечер тя видя, как той отново остави на сухо баща си. „Бедният Михаел! Толкова е сложно да си майка.“ Не проумяваше как да подходи с този млад мъж, чиято съдба тук и днес се определяше за години напред, а може би и за цял живот. Вече знаеше, че в някои отношения заплашваше да бъде губещ, като например в човешко и професионално отношение и преди всичко що се отнася до личното му щастие.

Когато вратата хлопна, Ранди отвори очи.

„По дяволите, колко за малко беше.“

Предположи, че е дошла, за да му каже или да го попита нещо и когато погали косата му помисли, че ще го разтърси, за да го събуди. Един поглед към очите му и щеше да бъде разкрит и разобличен, тъй като вече знаеше предупреждението й.

Все още беше замаян. Светлините от стереоуредбата му изглеждаха ужасно силни. Устата му беше пресъхнала, а стомахът — свит от глад. Винаги изпитваше това чувство и ако имаше какво — ядеше с удоволствие. Горе навсякъде беше тъмно. Той се довлече до кухнята, запали лампата и откри само чипс. Потърси бира, но намери само айстее. Първата глътка му се стори божествена.

Някой прошепна.

— Хей, Ранди, ти ли си?

Той се дръпна към коридора, както беше само по чорапи и видя, че това беше Лиза.

— Хей, сестричке.

— Какво търсиш тук?

— Чипс… — трябваше му малко време, за да продължи — и айстее.

— Не мога да спя. Вземи ги и ела при мен, горе.

Лиза беше с жокинг анцуг и седеше, облегната на възглавниците като индианка.

— Ела и затвори вратата.

Той се отпусна на пода до леглото с чувството, че е изхвърлен от трамплин и че приземяването трае цяла вечност.

— Дай и на мен — каза Лиза и се свлече до него, посягайки към чипса.

— Ранди!

Тя изпусна плика с чипса и хвана лицето му с две ръце, обръщайки го към себе си.

— О-о, Ранди, ти, глупаво псе! Пак ли си се дрогирал?

— Недей — скимтеше той. — Остави ме, сестричке…

— Имаш очи като на мъртвороден! Боже господи, толкова си глупав! Ако мама разбере, ще те изхвърли.

— Ще й кажеш ли?

— Всъщност би трябвало. — Тя направи физиономия, сякаш преценяваше. — Не искам да провалям утрешния ден. Ти обеща, че никога вече няма да пушиш тази отрова!

— Знам, но това бяха само няколко дръпвания.

— Но защо?

Ранди съвсем се отпусна на пода, вдигайки едната си ръка нагоре:

— И аз не знам защо.

Тя взе чая от ръката му и отпи една глътка, сложи каната върху нощната масичка, след което зае отново позата си на индианка, заета единствено с мисълта, как да му помогне.

— Човече, разбираш ли, че с това ти разбиваш целия си живот?

— Но това е само трева, а не кокаин.

Тя поклати глава.

— Само хашиш! Колко даваш на седмица за това?

Той равнодушно повдигна рамене.

— Колко?

Тя протегна крак и го блъсна.

— Я се огледай! С твоите деветнадесет години ти притежаваш ударен инструмент, скъпи дрехи. И какво? Професия? Работиш нещо там, убиваш времето! Кола, която друг е платил за теб, да не казвам, че е мама? Имаш ли един разумен приятел? Бърни, този задник. За бога, не ми е ясно, защо още се влачиш с него?

— Остави това… Бърни не е лош.

— Бърни е един непрокопсаник, как не можеш да проумееш това?

Ранди се обърна и я погледна.

Тя ядеше с пълна ръка, предложи и на него, бутайки в устата му.

— Мисля, че знам какво не е на ред при теб. Ти сам не се понасяш.

— Престани, престани с тези приятелски наставления.

Тя му напълни още веднъж устата.

— Тази вечер ти се отнесе с баща си като с боклук.

— Боклукът си е боклук, не можеш да се отнасяш по друг начин с него.

— Престани, Ранди! Той наистина полага усилие да оправи отношението си с вас. Кога най-после ще пораснеш и проумееш това?

— Сега той не с мой проблем.

— Така ли? И кой тогава, ако мога да попитам?

— Мариан.

— Скарал си се вече с нея? Не се учудвам.

— Повярвай ми, толкова се стараех. Наистина, всичко опитах.

— Какво опита? Да пипнеш под полата й ли? Остави я на мира! Ранди, тя наистина е мило момиче.

— Боже, какво мнение имаш за мен!

— Аз те обичам, мое малко братче, и точно за това гледам на нещата от друга позиция. И още повече ще те обичам, ако се съвземеш, престанеш с хашиша и си намериш една по-добра работа.

— Аз имам работа.

— Да! Ти пакетираш ядки. От какво всъщност се страхуваш? — Тя протегна крак и го докосна с пръсти. — Ще си спомняш ли утре сутринта за нашия разговор?

— Разбира се, аз отново съм тип-топ.

— Добре, слушай тогава, ти си най-добрият изпълнител на ударен инструмент, когото някога съм чувала и ако това наистина е твоята цел, тогава се опитай да осъществиш това! Едно обаче трябва да знаеш — арената е опасна, особено ако се подадеш на дрогата. Докато се усетиш, ще минеш на кокаин и така ще продължиш, и докато разбереш, вече си мъртъв. Ако наистина искаш да станеш музикант, тогава се хвани в един добър състав.

Той остана известно време загледан в нея.

— Наистина ли мислиш, че съм добър?

— Ти си върхът?

Той самодоволно се усмихна.

— Наистина ли?

Тя кимна още веднъж. След малко го попита.

— Какво стана все пак с Мариан? Не изглеждаше много добре, когато се прибра в къщи.

— Нищо не се е случило. Просто не си прецених думите, това е всичко.

— Вече ти казах, че е почтено момиче.

— Аз й се извиних, но тя ме заряза и изтича към къщи.

— Тогава следващия път контролирай изразите си. Няма да ти навреди.

— Не знам точно какво изпитвам към това момиче.

— Хващам се с теб на бас, че знам точно какво.

— Така ли…? Кажи ми тогава.

— Тя не е мърла като тези, които познаваш.

Ранди преглътна и замълча за момент, след което искрено сподели.

— Когато за първи път я видях, свят ми се зави и дъхът ми спря. Бях като гръмнат!

Лиза иронично го погледна.

— Случва се и това понякога.

— Тази вечер се държах както никога досега, даже си купих нови дрехи. — Той посочи пуловера си. — Лъснах си колата, през цялото време бях учтив и внимателен с нея, но, право да ти кажа, тя е твърда като камък.

— Понякога е по-добре да имаш силна жена до себе си. Това важи и за приятелите ти. Ако те са по-взискателни към теб, може би ще станеш такъв, какъвто ще те харесва Мариан.

— Мислиш ли, че не съм достатъчно добър за нея?

Лиза го наблюдава известно време, след което насърчително каза.

— Можеш да станеш, само ако поработиш яко върху себе си.

Тя му бутна в ръце чипса и чая.

— Отивай първо да се наспиш, за да не изглеждат утре очите ти като изплюти. Окей?

Той глупаво се захили, стана от леглото и с едно „Окей“ се запъти към вратата.

— Хей — тихо каза Лиза, — ела тук.

Тя протегна ръце към него.

Той се наведе и едва не падна, протягайки ръце с опаковката и чая.

— Обичам те, мой малки братко.

Ранди стисна очи, за да задържи сълзите си. Той й вярваше и желаеше да е достоен за любовта й.

— И аз те обичам.

— Ти трябва да се сдобриш с баща ни.

— Знам — съгласи се той.

— Утре ще имаш добра възможност за това.

Той излезе бързо, защото му идеше да зареве. Успя да каже само „да“.

 

 

Следващият ден, който Бес смяташе за по-ненатоварен, беше всякакъв друг, но не и такъв. Първо — на фризьор, след това — на маникюр. Хеатър два пъти й телефонира, за да иска мнението й. В „С. Мария“ булото се закачи за една пейка и едва не се скъса, след това се случиха още редица недоразумения. Налагаше се да контролира навсякъде — в залата, за това, дали декорацията е в ред, дали сладкишите бяха донесени.

„Ами картичката с пожелания. Как можа да я забрави!“

Малко преди четири часа тя беше вече пред нервна криза. Лиза още я нямаше и тя се притесни за нея. Ранди непрекъснато я питаше за нещо, което не намира — пила за нокти, вода за изплакване на зъбите, чиста носна кърпа, и какво ли не още. Накрая Бес му се скара.

Лиза се появи с подчертано спокойствие. Тя бързо облече роклята си, гримира се, сложи обувките си и козметичната си чантичка в сака и застана готова на вратата.

Точно в пет без петнадесет се звънна. Горе Бес пресичайте спалнята, поставяйки обиците си. Тя се стъписа, без да знае какво да предприеме. След това се отправи към прозореца и дръпна пердето настрани. Долу стояха две бели лимузини, а Михаел тъкмо прекрачваше входа. Беше за първи път оттогава, откакто изнесе вещите си и окончателно изчезна.

Бес си пое въздух, грабна чантата си и забърза надолу. Още в началото, тя се закова на място.

Долу пред вратата Михаел усмихнато прегръщаше Лиза. Един миг, който й се стори вечност, сякаш видя себе си — познатата рокля, този хубав елегантен мъж с костюм слонова кост, сако ливрея и двамата сияещи от радост.

— О-о, татко, наистина ли? — тържествуваше Лиза въодушевена.

Михаел се смееше.

— Разбира се! Да не би да мислеше, че ще те закараме с рейса?

— Но изведнъж две такива коли?

Лиза се освободи от прегръдките му и се отправи навън, където Бес вече не можеше да я вижда.

— Майка ти имаше същата идея, така че и двете са от нас.

Залязващото слънце беше хвърлило златиста светлина в коридора, където стоеше Михаел. Той се обърна и плъзна погледа си нагоре към Бес.

Всъщност това тук някога той наричаше свой дом.

Бес развълнувано гледаше широките му рамене в безупречно пасващия смокинг. Колко спомени преминаха през главата му! В тези минути той усети влечението си към този дом, както и някогашните свои целувки.

В същия момент влязоха и двете му деца, Лиза — отвън, а Ранди — отвътре. При вида на баща си той застана неподвижно.

— Здравей, Ранди.

— Хей!

Никой от двамата не пристъпи.

Лиза стоеше на вратата, наблюдавайки тази сцена. След кратка пауза Михаел каза.

— Изглеждаш много добре.

— Благодаря, ти — също.

Настъпи неловко мълчание. Но Лиза спаси ситуацията, обръщайки се към Ранди.

— Хей, Ранди, погледни само какво са поръчали мама и татко — два ролс-ройса.

Бес вече беше слязла долу и Лиза усмихнато я посрещна.

— Мамо, това е просто фантастично! Знае ли Марк за това?

— Още не и той ще узнае за това едва в църквата. Женихът не бива да вижда булката преди бракосъчетанието.

Михаел наблюдаваше Бес. Той й се възхищаваше — този бледорозов костюм с подходящи аксесоари, косата и милото й лице, усмивката й. Беше чудесна!

— Здравей, Михаел — спокойно поздрави тя.

— Бес… невероятна си.

— Същото помислих и за теб.

Той й се усмихна, продължавайки да я наблюдава, докато в един момент си спомни, че не са сами.

Направи крачка назад така, че да вижда всички добре и каза.

— Ранди… и преди всичко, Лиза, нашата хубава булка, радвам се, че съм при вас.

— Наистина е чудесна — прошепна Бес. — Но аз мисля, че трябва да тръгваме, фотографът ще ни очаква точно в пет.

Докато Михаел помагаше на Бес при обличането, Ранди взе сака, а Лиза подхвана булото си.

— И как точно предлагате да се настаним? — попита Ранди, застанал пред двете лимузини, чиито шофьори стояха изправени отстрани, готови да потеглят.

Михаел последен излезе от дома.

— Майка ти и аз ще пътуваме с едната, а ти и Лиза — с другата, ако нямаш нищо против да придружаваш булката.

Шофьорите им се усмихнаха и свалиха шапки пред Лиза.

— Най-сърдечни пожелания, мис. Чудесен ден за сватба!

Лиза стъпи в колата, оправяйки роклята си, но в следващия момент се показа навън и извика към родителите си.

— Хей, мамо и татко, предупредете Ранди, да не си бърка в носа по време на ритуала. Този път всички ще гледат към нас.

Всички се разсмяха, а Ранди й се закани, че ще й го върне, така както правеше като момче.

Вратите бяха затворени. В първата кола бяха Лиза и Ранди. Тя се обърна към него и го погали по бузата.

— Добре реагираш, братче, и очите ти изглеждат по-добре.

— Между двамата вече се разиграва нещо, нали?

— Много се надявам на това — отвърна Лиза.

Във втората кола Бес и Михаел седяха един до друг и трябваше да полагат усилие, за да не се гледат непрекъснато. Те се чувстваха превъзходно и даже облеклото им хармонираше с това усещане. След като потеглиха, шофьорът се обърна към тях.

— Булката е ваша дъщеря, нали?

— Да, така е — гордо отвърна Михаел.

— Тогава този ден е щастлив и за вас.

Михаел погледна към Бес, преди да отговори.

— Да, така е — като казваше това, той си мислеше за друга възможност, която този ден можеше да предложи.

Шофьорът дискретно ги наблюдаваше през огледалото.

Настроението им наистина беше за завиждане и всичко беше толкова романтично. Сякаш в този момент миналото и бъдещето се бяха съединили, те се чувстваха като омагьосани и твърде слаби да се възпротивят.

Михаел положи ръката си върху нейната.

— Бес?

Всъщност против нейното желание, тя изтегли ръката си.

— Нека бъдем разумни, Михаел. През целия ден ще трябва да се преборваме с носталгичните си чувства, но това не променя отношенията ни такива, каквито са.

— Какво има? — попита той почти изненадан.

— Недей, Михаел, не е разумно.

Той я наблюдава известно време, изпълнен с надежда, но като не получи отговор, реши.

— Добре, щом така мислиш!

Останалата част от пътя тя седеше облегната, чувствайки, че често е наблюдавана. Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи. Беше вълнуващо, объркващо и същевременно криеше заплаха.

Фамилия Падгет вече бяха там и пристигането на двете лимузини внесе общо вълнение. Марк, облечен в подобен смокинг, както Михаел и Ранди, с недоумение гледаше към тях, след което се приближи и наведе към Лиза.

— Как така се озова в този Ролс-Ройс?

— Мама и татко са ги ангажирали за нас. Прекрасно, нали?

Пред стълбите на църквата последваха прегръдки, поздравителни думи и въодушевление, след което всички влязоха в преддверието. В гардероба на булката вече чакаше кутията с букета. Пред голямо огледало Бес прикачи шлейфа на Лиза.

— Така е добре — доволно се огледа Лиза, — а би ли ми подала букета от кутията?

Бес отвори и онемя. Вътре тя видя букет, копие на нейния от 1968, който тя тогава държеше в ръка, същите рози с кремавобели фрезии.

Тя се обърна към Лиза, която я наблюдаваше в огледалото.

— Но защо, скъпа, защо постъпваш така?

— Във война и в любовта всичко е позволено, а ние имаме тук и двата случая.

Бес отново се загледа в букета, сякаш се страхуваше, че ще загуби самообладание.

— Кога успя да станеш такава умна млада дама?

— Благодаря ти!

Събудените чувства разтърсиха Бес.

— Ако сега ме накараш да се разплача и размажа грима си, никога няма да ти го простя! Ти, разбира се, си занесла снимката при поръчването на букета. Нали?

— Разбира се! — Тя се обърна и с ръка повдигна лицето й, хващайки я за брадичката. — И мисля, че имаше ефект.

— Ах ти, невъзпитано, подло, безсъвестно момиче — тъжно усмихната Бес я тупна по бузата.

— За татко също имам изненада. Ще му кажеш ли?

След което тя се обърна към дамите наоколо.

— Моля ви, вземете от цветята и накарайте господата да застанат за момент мирно, за да им ги закачите на реверите, а ти, Мариан, ще се занимаеш ли с Ранди?

Ранди видя идващата към него Мариан, която изглеждаше божествено в бледорозовата си рокля, с буфон ръкав и гръб, леко изрязан в V-форма, което позволяваше да се разкрият раменете й. Докато той й се възхищаваше, тя си мислеше за него, че никога не беше виждала млад мъж, който така добре да изглежда. По принцип не харесваше мъже с пуснати коси до раменете, но неговата падаше на хубави кичури и със своя тен просто беше впечатляващ. Не си падаше по безхарактерните, но Лиза й подчерта, че Ранди е интелигентен и не може да се сравнява с безразсъдните. И наистина от него се излъчваше сила и влечение за любовна авантюра, нещо, което рядко се случваше на почтените момичета.

— Здравей — тихо каза тя, заставайки пред него.

— Здравей.

Той имаше хубави, добре оформени пълни устни. От малкото момчета, които я бяха целували досега, никой нямаше такива привлекателни устни. Харесваше й леката червенина по бузите и дългите мигли над очите му, които не бяха от неверните.

— Трябва да ти закача това цвете.

— Съгласен съм — отговори той.

Стояха толкова близо, че тя почувства миризмата на одеколона за бръснене. Когато подхвана ревера, за да закачи цветето, той тихо каза.

— Мариан? Съжалявам за снощи.

„Дали и неговото сърце биеше така?“

— И аз съжалявам — тихо отговори тя.

— Никога досега не са ме контролирали така, искам да кажа никое момиче.

— Може би трябваше да съм по-тактична.

— Не, ти беше права. Това няма да се повтори.

Тя се отдръпна назад, за да огледа произведението си и неочаквано го видя седнал пред своя ударен инструмент, с палки в ръка, одухотворен, във вихъра на силна впечатляваща музика като тази на Брамс или Менделсон. Това страшно би й допаднало. Освен това той изглеждаше много добре и явно беше влюбен в нея, което събуждаше нейната женственост, която тя все още прикриваше. „Днес трябва да съм по-внимателна с думите, та макар и само за един ден.“

Бес също беше взела цвете и се оглеждаше за Михаел. Има неща, които никога не се променят. Мъжът и жената са така устроени, че винаги вярват един на друг, откакто съществува този свят и каквото и да стане, в крайна сметка, всеки има своите, според случая, задължения. По време на празника на жътвата винаги мъжете режат пуйката, а при сватби жените закачат цвете на ревера на мъжа.

— Михаел — повика го тя.

Той прекъсна разговора си с Жак Падгет, обърна се към нея и отново видимо изрази възхищението си.

— Ще трябва да го прикача към илика.

— Само гледай да не ме убодеш.

— Не се безпокой.

Тази малка услуга й напомни безброй други от този род случаи на внимание, което оказват мъжът и жената един към друг.

— Бес? — тихо попита той. — Чувстваш ли се достатъчно възрастна, за да имаш омъжена дъщеря?

Най-после тя закрепи розата. След това оправи ревера и го погледна в очите.

— Не, в никакъв случай!

— Представяш ли си, та ние сме на четиридесет.

— Не, аз съм на четиридесет, а ти — на четиридесет и три.

Той се захили.

— А ти си жестока!

Тя го огледа от разстояние.

— Забеляза ли, че Лиза е избрала същите цветове, както на нашата сватба?

— Вече се запитах, дали това е случайност.

— Съвсем не, тя е занесла снимката при поръчването на букета.

Бес кимна.

— Честно да ти кажа, много ме трогна. Само изчакай, ако не ти се насълзят очите, ще ти дам десет долара.

— Съгласен съм, но щом ще се обзалагаме, нека…

Някой ги прекъсна с думите.

— Това ли е момчето, което вече шест години ми изпраща картичка за деня на майката?

Беше Стела, която в своята сребриста рокля усмихнато приближаваше към Михаел.

— Стела — викна той, — най-хубавата жена!

Те се прегърнаха с подчертана симпатия един към друг.

— О-о, Михаел, ти просто освежаваш очите ми. — Тя хвана ръцете му и се отдръпна назад. — Боже господи, след шест години ти изглеждаш още по-добре!

Той я гледаше усмихнат.

— Ти също и тази красива рокля. Това ли е най-подходящият тоалет за една прабаба?

Тя вдигна единия си крак, показвайки обувките си.

— Ортопедични токове, ако това те успокоява. А сега елате с мен, искам да ви представя първи номер от моите мъже.

Едва се бяха поздравили с Гил Хароуд, когато се появи булката в цялото си величие. Бес и Михаел като под команда се приближиха към нея, стискайки ръцете си.

Лиза беше хубава млада жена, но преди всичко много щастлива от това, което се възраждаше пред очите й.

Роклята шумеше както тогава.

Шлейфът падаше почти от косата й.

Букетът беше копие на тогавашния.

— Мамо, татко… — каза тя, когато се приближиха към нея. Тя положи ръцете си на техните рамена и повдигна лицето си в желанието си да ги докосне. — Толкова съм щастлива!

— И ние сме щастливи с теб — каза Бес.

— Дете, ти изглеждаш очарователно — каза й Михаел.

— И аз така мисля — пъхна се между тях Марк.

Прекъсна ги фотографът, който ги призова пред портала на църквата.

Когато Лиза и всички останали се насочиха към вратата, Михаел прошепна.

— Истинско чудо, Бес, макар че ме предупреди, приликата е зашеметяваща. Сякаш ти отново беше до мен, както в деня на нашата сватба.

— Зная, наистина е невероятно.

Малко преди да приключи снимките, фотографът извика.

— Сега семейството на булката в тесен кръг.

Михаел се поколеба, но Лиза го извика.

— Ти също, татко.

Минути по-късно Михаел, Бес, Лиза и Ранди бяха плътно един до друг на стълбите пред църквата „Св. Мария“, където Бес и Михаел бяха венчани, Лиза и Ранди бяха кръстени и по-късно взели първото си причастие — и всички важни събития от техния живот, които ги правеха щастливи, докато бяха едно цяло семейство.

Фотографът сменяше положението им.

— Сега родителите — на горната стълба, а децата — пред тях. Малко наляво и моля бащата да сложи ръка на рамото на сина си.

Михаел усети как нещо стрелна сърцето му, когато докосна Ранди.

— Така е добре, но още малко се съберете, така че да чувствате топлината един от друг.

Лиза си мислеше: „Дано да се осъществи мечтата ми“.

Бес си мислеше: „Моля Ви, по-бързо, защото ще се разплача“.

Ранди си мислеше: „Приятно е да усещаш ръката на баща си върху рамото“.

А Михаел си помисли: „Тук искам да остана завинаги“.