Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (11)

XI

Докато гостите се връщаха обратно в преддверието на църквата, а майката помагаше на булката при подготовката за единичните снимки, неочаквано Михаел видя две познати лица.

— Барбара, Дон! — извика той и лицето му засия.

Напълно объркан, той прегърна старите си приятели, които бяха и на неговата сватба. Разводът беше създал друго отношение към него, докато с Бес бяха запазили връзките си.

— Толкова ни липсваше — тихо каза Дон, здраво стискайки ръката му.

— На мен също… и двамата. — Михаел със съжаление си спомни за загубените години, но същевременно радостта му от сегашната среща беше двойно по-голяма.

— Какво всъщност се случи? Защо не чухме нищо повече за теб?

— Знаеш ли… ах, не мога сега точно да ти обясня.

— Но, ясно е, че с това вече е приключено, нали?

Не се наложи да отговаря, тъй като към тях се приближиха стари съседи, лели, чичовци от двете страни, стари училищни приятели на Лиза, сестрата на Бес — Джоан и нейният мъж Кларк, които бяха прелетели от Денвър.

Човекът, който контролираше настаняването по масите, уреждаше вече последните гости.

Булката беше готова за влизането си в църквата, Мариан дооправяше шлейфа, а Михаел прошепна на Бес „Дон и Барбара са тук“.

В лицата на всички се четеше радост.

Уредникът леко разстели дълга бяла пътека, а отпред вече чакаха свещеникът и анагносът. Прозвучаха първите звуци от регистъра на органа. Възвишената музика на Лоенгрин изпълни храма. Лиза стоеше готова между Бес и Михаел, които в момента забелязаха Мариан и Ранди да се суетят около средния вход.

Когато стъпиха на бялата пътека, неочаквано ги обзе тревога и вълнение, сякаш не бяха подготвени за този час. Бес почувства, че колената й омекват, а Михаел се разтрепери от напрежение. Те направиха първите си крачки сред море от лица, без да могат да различат някое, предадоха дъщеря си на очакващия жених и застанаха от двете страни, докато се чу традиционния въпрос: „Кой ще предаде тази жена?“.

Михаел отговори: „Нейната майка и аз“, след което заведе Бес до първия ред от седалките, където седнаха един до друг. Беше най-трудният момент от този подчертано емоционален ден. Отец Мооре приятелски се усмихна на булката и младоженеца и започна приветствените думи.

— Познавам Лиза от нощта, когато се появи на този свят. Аз я кръстих, дадох й първото причастие, благослових нейното пълнолетие. Затова за мен е голяма радост, че мога да я венчая. — Погледът му се плъзна върху всички присъстващи. — Познавам много от вас, които са тук, за да станат свидетели на това бракосъчетание. От името на Лиза и Марк сърдечно ви поздравявам и ви благодаря за това, че с вашето присъствие оказвате честта на тези млади хора, които тръгват по пътя, изпълнен с любов и вярност и потвърждават вярата си в брака и семейството, докато смъртта ги раздели.

— До смъртта… това е един дълъг път във времето… — продължи той своя монолог.

Бес и Михаел седяха на милиметри един от друг и поглъщаха всяка казана дума. Отецът разказа история за един много богат мъж, който, за да докаже любовта си, поръчал да купят стотици хиляди копринени буби от чиито нишки да изтъкат копринени платна, които да разстелят в деня на сватбата му, когато ще се венчаят. Когато на сутринта изгряло слънцето, всичко около тях блестяло като златно.

Към младоженците той се обърна с думите:

— Това сигурно е било хубав подарък, само че това, което младите хора могат и трябва да си подарят, не може да се изтъче от копринени нишки. Любовта и верността са спътниците им през дългите години, които преминават, за да остареят заедно.

Бес усети как Михаел се обърна към нея. Тя го погледна. Изражението му беше сериозно, а погледът издаваше непоколебимост. Тя си помисли за тази сутрин, когато, отваряйки прозореца, забеляза, че зимата си беше отишла и се чувстваше дъхът на пролетта.

Опита се да гледа встрани, но погледът й се връщаше към Михаел. Тя плъзна ръце по коленете си, след което без колебание подаде ръката си към него. Почувства топлината на ръцете му, които толкова обичаше, които първи бяха поели нейните новородени бебета. Любовта й беше жива.

Едва когато всички станаха, тя се откъсна от мислите си и автоматически се присъедини към тях:

Лиза и Марк се обърнаха един към друг и подадоха ръцете си.

— Аз, Марк, вземам теб, Лиза…

Сълзите се търкаляха по лицето на Бес, оставяйки тъмни петна на жакета й. Михаел дискретно й подаде кърпа и стисна ръката й.

— Аз, Лиза, вземам теб, Марк…

— В името на Отца и Сина и Святото духа обявявам Ви за мъж и жена.

И докато Лиза с щастливо лице се обърна към Марк, Михаел силно стисна ръката на Бес.

„Дали беше утеха или съжаление, или, може би, симпатия? Нямаше никакво значение, в момента имаше нужда от това.“ Потърси с очи Ранди. Колко й се искаше и той да преодолее ненавистта към баща си.

Лиза и Марк прекрачиха към олтара, за да запалят сватбените свещи и един нежен сопран запя: „He has chosen you for me…“.

Михаел здраво държеше ръката й.

Когато свърши песента, органът тихо продължи, докато Лиза и Марк пристъпиха към майките си, всеки с червена роза в ръка.

Марк се приближи до Бес, целуна я по бузата и каза.

— Благодаря, че и двамата сте тук. Вие много зарадвахте Лиза.

След това той разтърси ръката на Михаел и продължи.

— Обещавам Ви, че ще я направя много щастлива.

Лиза се приближи и целуна и двамата по страните.

— Обичам те, мамо, обичам те, татко! Марк и аз ще ви покажем, как трябва да бъде.

Когато се отдалечиха, Бес продължи да попива сълзите си, мачкайки кърпата на Михаел. Полагаше усилие да се концентрира. И когато в заключение се извиси тържествената музика, съпровождаща хора на църквата, Михаел хвана Бес под ръка и заедно с останалите близки последваха излизането на младоженците от църквата.

Лиза не искаше да има верига от чакащи да им поднесат поздравления, затова пред „С. Мария“ имаше само няколко спонтанни прегръдки, след което, преди да се качат в лимузината, бяха символично обсипани с пшеница, за да им носи щастие.

Едната кола беше за младоженците, а другата — за Бес и Михаел. Ранди се качи при Мариан, която беше със своята кола.

Неочаквано Бес си спомни, че обеща на Лиза да прибере нещата й от гардероба. Тя бързо тръгна към църквата, а Михаел я последва. Вътре беше невероятно тихо. Бес се опита да оправи лицето си, но нарастващата меланхолия предизвика нов изблик на сълзи. Тя се обърна настрани, наведе глава и тихо заплака.

— Какво има…? Моля те, Бес, недей.

Той я обърна към себе си и нежно я прегърна.

— Не зная, просто не мога да престана.

— Мисля, че ти е позволено. Та ти си нейната майка.

— Държа се детински.

— Не се притеснявай, това е естествено.

— О-о, Михаел, тя вече е омъжена.

Давайки воля на чувствата си, тя се облегна на гърдите му и заплака още по-силно. Той я притисна към себе си, галейки раменете й.

— Спомняш ли си как разиграваше пред нас театър с куклите си?

— Да, ние вярвахме дори, че тя ще е новата Барбара Стрейзанд.

— И как спасяваше куклите си при пожар?

— А когато си беше счупила ръката по време на състезания с кънки и как лекарят искаше изцяло да я счупи, за да я намести в гипс? О, тогава исках аз да съм тази, която трябва да понесе болките.

— Знам, и с мен беше същото.

Те замълчаха замислено, след което осъзнаха, че са в плътна прегръдка.

Бес леко се освободи и, поглеждайки дрехата му, каза.

— Май повредих смокинга ти.

Михаел продължаваше да я държи за талията.

— Тя е добре възпитано момиче, Бес, и ще се справи по-нататък.

— Зная, освен това наистина е щастлива с Марк, затова — край на сълзите.

Те останаха още няколко минути, наслаждавайки се на близостта си.

— Обещах да оставя в ред гардероба й. Помогни ми, моля те, да изхвърлим кутиите от цветята.

Той с неудоволствие я пусна, като каза.

— Щом трябва.

Тя се погледна в огледалото и изпадна в ужас.

— Боже, на какво приличам!

Бързо отвори чантата си и започна да си оправя грима, докато Михаел изхвърли кутиите. След това той застана зад нея, гледайки я в огледалото.

— Не ме наблюдавай в този вид — каза тя, обръщайки главата си.

— И защо не?

— Защото ме притесняваш.

— И по-точно?

— Това е прекалено лично.

— Аз вече надникнах в много по-лични неща. — Той продължаваше да стои зад нея, бръкнал с ръце в джобовете си и следейки всяко нейно движение. — Не си спомням по-рано да си полагала толкова допълнителни усилия за външния си вид.

— В това се усъвършенствах по-късно, веднага след като завърших Колежа.

— Знаеш ли, Бес — тихо каза той. — Наистина си заслужаваше.

— Да не флиртуваш с мен?

Той само я прегърна през раменете и каза.

— Ела, Бес, да отпразнуваме сватбата на нашата дъщеря.

 

 

В клуба „Райтърууд“ започваха танците. Колите оставиха гостите пред красива сграда от 17 столетие, която се намираше на брега на Сейнт Кройс откъм Уисконсин. Красиви полуизвити стълби водеха към терасата. Входната зала беше осветена от голям короновиден полюлей, а извита стълба извеждаше в залата за танци.

— Значи ето за какво ставаше въпрос — каза Михаел, придружавайки Бес по стълбите към залата.

— Не зная какво имаш предвид, но аз с удоволствие ще платя моята част.

На самия вход имаше импровизирано буре с шампанско, а до него — малки черпаци. Михаел взе чаши и попита Бес.

— Искаш ли шампанско?

— Разбира се, нали за това сме го поръчали!

С чаши в ръка те се сляха с множеството. Бес не се откъсваше от Михаел. Заставаше до него и разговаряше със същите хора, сякаш никога не бяха разделени. Преднамерено се отдели и мина в другата посока, но трябваше да признае, че погледът й се връщаше отново към него.

Около дансинга имаше кръгли маси, постлани с красиви покривки и на всяка от тях горяха свещи, чиито пламъци се сливаха с щедрото осветление от полилеите. От прозорците се виждаше море от светлините на Стилуотър. Залата беше огромна и препълнена с хора, но тя веднага откриваше фигурата на Михаел.

— Без всякакво съмнение, той е най-добре изглеждащият мъж тук! — подхвърли майка й.

— Мамо, ти си непоправима!

— Но все пак се държахте за ръце, нали?

— Не ставай банална.

Бес се измъкна към Хилде Падгет.

— Благодаря на Бога, че не се налага често да преживявам такова нещо.

А стоящият до нея Жак поясни.

— Тя плака през цялото време.

— Аз също — призна Бес.

Приближиха се и Мариан и Ранди, а след малко Лиза и Марк. Само Михаел отсъстваше, но Лиза го повика с думите.

— За бога, татко, изглеждаш чудесно! И понеже сме заедно, сега ще сервират и вие, мамо и татко, ще бъдете с нас в централната част на масата.

 

 

Отец Мооре изпълни молитва за маса, след което сервираха обилна вечеря.

Сервитьори доливаха шампанско.

Ранди, като брат на булката, се изправи, за да поднесе тост. Той стана, закопча сакото си, изчака да се въдвори тишина и каза.

— Днес преживях този вълнуващ момент заедно с по-голямата си сестра. — Той направи пауза. — Наистина, много се радвам за нея и за мен. Защото тя изразходваше докрай топлата вода и след това аз… — Думите му се заглушиха от общия смях. Когато затихна, той продължи. — Наистина, Лиза, аз съм много щастлив, както и с теб, Марк. Сега ще трябва да делиш банята с нея и да си извоюваш правото да се оглеждаш в огледалото… — Отново изчака да стихнат наоколо. — Сега, наистина сериозно, Лиза… Марк… намирам, че и двамата сте чудесни. — Той вдигна чашата си. — За вашата любов и щастието Ви! Желаем ви от сърце дълъг и щастлив живот!

Всички изръкопляскаха, а Ранди седна отново до Мариан.

— Имаш дарба за поздравления — засмяно му подхвърли тя.

Той вдигна рамене.

— Може да се каже.

— Значи и на сцената ще се чувстваш добре.

Той отпи глътка вино.

— Значи не вярваш, че ще успея?

— Не съм те слушала досега, затова не мога да коментирам.

— Сигурно в училище си много добра и носиш само високи оценки в къщи?

— Естествено!

— Освен това правиш алманаха.

— Училищен вестник!

— О, извини ме. — Погледна я въпросително. — А какво правиш за твое удоволствие?

— Не те разбирам. Всичко тава аз върша с удоволствие.

— Освен училищната работа, какво още?

— Имам ангажимент с групата на църковната енория и смятам това лято да пътувам до Мексико, за да помагам на жертвите от урагана, който вилня там. Петдесет човека могат да пътуват, но разноските сами трябва да си плащаме.

— А как става това?

— Търсим спонсори.

Той се учуди.

— Жертви на урагана? Спонсори? И какво точно ще правите там?

— Работата е доста тежка. Ще бъркаме бетон, ще помагаме при построяване на нови покриви, трябва да спим на открито в люлки и да се откажем от банята.

— Без баня? Мисля, че мексиканците ще ви отпратят оттам, преди да е свършила седмицата.

Тя се засмя, слагайки салфетка на устата си.

— Днес, обаче, ухаеш чудесно — шармантно й каза той, след което смехът й прекъсна и тя се посвети на порцията си.

— С всички момичета ли си така?

— Какви момичета?

— Предполагам, че имаш връзка с доста, в края на краищата, не си Франкенщайн.

— Последната ми сериозна среща беше в десети клас с Карла Утлей.

Той наистина не лъжеше.

— Хайде, хайде, не очакваш, че ще ти повярвам, нали?

— Съвсем честно. Излизал съм с момичета, но нищо сериозно не е имало.

— Искаш да кажеш, връзка за една нощ, така ли?

Той я погледна право в очите.

— Хубаво момиче като теб не трябва да е така язвително.

Тя отново се изчерви и това му хареса. Беше най-хубавото и най-недостъпното същество, с което имаше удоволствието да прекара тази вечер. За негово лично учудване, тя беше първото момиче, което би желал да целуне, без да иска да легне с нея в леглото.

Неочаквано започнаха да чукат по чашите. Всички гости разбраха повика и това се превърна във всеобща еуфория.

По стара традиция, младоженците се изправиха и, изпълнявайки желанието на всички, за тяхно удоволствие се целуваха в продължение на пет секунди.

Ранди наблюдаваше Мариан, как като омаяна приема традиционната игра.

Когато младата двойка седна, всички аплодираха, с изключение на Мариан. Тя усети, че Ранди я наблюдава и обърна очи към него, като едва забележимо погледът й се плъзна към устните му.

Вечерята приключваше. Хората наставаха, оркестърът свиреше.

— Ела, ще се присъединим към другите — каза Михаел, ставайки от масата.

Отново се спираха с познати, близки и приятели. Множество познати лица. Барбара и Дон Махолик също се приближиха към тях. Мъжете си стиснаха ръцете, а жените се прегърнаха.

Мъжете донесоха питиета и се поде разговор за децата, за професиите им, за пътувания, за общи познати.

Музиката звучеше и се чуваше „Could have this dance for the rest my life“, след което на дансинга се появиха Лиза и Марк и пред очите на всички се понесоха в ритъма на танца.

От микрофона се чу: „А сега роднините на младоженците да се присъединят“.

Ранди погледна Мариан.

— Мисля, че има нас предвид.

Жак Падгет се надигна и, казвайки „Майко“ поведе съпругата си към дансинга.

Лиза жестикулираше през рамото на Михаел. „Покани мама.“

Той погледна към Бес, която наблюдаваше развеселена Лиза.

— Искаш ли да танцуваш, Бес?

— Мисля, че случаят го изисква — приветливо отвърна Бес.

На път към дансинга не пропуснаха да забележат доволния вид на Лиза. Той разтвори ръцете си и я прихвана, чувствайки, че и тя е доволна от възможността да танцува. Не бяха забравили, как преди години винаги привличаха погледите на всички наоколо, както и сега, още при първите стъпки на класическото танго.

— Не сме го забравили.

— Най-добре се танцува с човек, когото познаваш.

— С Кайт не бих могла така.

— И с Дарла също не.

След кратка пауза той попита.

— Кой е Кайт?

— Един познат.

— Нещо сериозно?

— Не, честно казано, свърши, преди да се получи нещо.

Те продължаваха да се държат непринудено, чувствайки възторжените погледи.

— Как в същност приключи между теб и Дарла?

— Развод без възражения. По-бързо приключва всичко.

— Говорите ли един с друг?

— Да, разбира се. Ние не сме имали такива отношения, за които се налага да се води война!

— Както при нас?

— Хм.

— Не бяхме огорчени, защото бяхме равнодушни. Това ли искаше да кажеш?

— Мисля, че беше точно така.

— Странно, майка ми се изразява по същия начин.

— Тя наистина изглежда все още много добре.

На дансинга се появяваха все повече хора, млади и по-възрастни, музиката не спираше, докато накрая премина и в рок и туист.

— Имаш ли нещо против, ако поканя Стела?

— За бога, не, тя така ще се радва.

И, покланяйки се пред Стела, той каза.

— Ела тук, лейди. Искам да танцувам с теб.

Гил Хароуд отведе Бес и накрая отново танцуваха партньорите.

— Добре ли се забавляваш? — попита той, когато отново прегърна Бес.

— Превъзходно! — въодушевено отвърна тя.

Танцуваха някакво диво парче, след което Михаел почувства необходимост да се съблече. Като я поведе за ръка, те седнаха на масата, където стояха техните пълни чаши. Те жадно отпиха от питиетата и в този момент оркестърът отново засвири. Михаел веднага остави чашата си и я подкани към дансинга.

Тя го поглеждаше усмихната.

— Изглеждаш секси без сакото.

— Моля те, владей се, съкровище мое — засмя се Михаел и с пълна енергия се понесоха в ритъма.

В края на музикалното изпълнение и двамата бяха извън себе си. Михаел свирна с два пръста в устата, а Бес викаше „Бис“.

За съжаление, оркестърът направи пауза и всички се върнаха на местата си. На масата ги очакваха техните приятели.

— Чудесен оркестър!

— От години не съм танцувала така!

Очите на Барбара блестяха.

— Боже господи, толкова е хубаво да ви видим заедно… Наистина ли се събрахте отново?

Михаел и Бес се спогледаха.

— Всъщност — не!

— Толкова е жалко. Като ви гледахме на дансинга, имахме чувството, че не сте се разделяли.

— Истината е, че ни е много приятно.

Ранди и Мариан танцуваха през цялата вечер, но заради шума малко разговаряха, а се разбираха с очи. По време на една от музикалните паузи, когато вече бяха доста разгорещени, Ранди предложи.

— Искаш ли да излезем навън и да подишаме малко чист въздух?

— Да, с удоволствие.

Те напуснаха залата и взеха мантата си. Навън светеха звездите. Въздухът беше свеж, а от брега се чуваше шумът на заснежената течаща вода.

Ранди хвана Мариан за ръка и я поведе към външния край на терасата, откъдето можеше да се наблюдава околността. „Само внимавай да не кажеш «за бога», премервай си думите.“

— Ти си добър танцьор — каза Мариан, след като той се облегна на една от колоните.

— Ти също.

— Не чак толкова, но добрият партньор е от голямо значение.

— Изглежда, ти ми въздействаш добре.

— По-скоро това си взел от родителите си. Те бяха великолепни на дансинга.

— Да, така е.

— Освен това, ти си музикант.

— Право да ти кажа, малко съм танцувал.

— И аз не съм.

— Защото си ангажирана с уроците си и се бориш за отлични бележки?

— Не ти харесва това, нали?

Той вдигна рамене.

— Малко ме плаши.

— Не разбирам защо?

— Не бележките, а това, че си странно момиче.

— И какво ми е странното?

— Примерна, посещава църковна група, първа в класа. Мога да се обзаложа!

Тя замълча.

— Вярно ли е?

— Да.

— Не ми се е случвало да срещам момиче като теб.

— И с какво се различавам от другите?

— Не е задължително да знаеш.

— Да, може би си прав.

Известно време мълчаливо наблюдаваха входната част с форма на подкова.

В тази нощ вече се усещаше, че пролетта наближава. Луната светеше с бледа призрачна светлина и хвърляше призрачни сенки.

Облегнат на колоната, Ранди наблюдаваше малките ръце на Мариан, положени върху перилата.

— Такъв като мен не би трябвало да се доближава до момиче като теб.

— Даже и когато е попитал преди това и са му отговорили положително?

И ето че малката Мариан с морскосиньото си сако неочаквано се обърна към него с поглед, от който той потрепери.

— От първата ни среща мисля за теб.

— Наистина ли?

— Да…

— Тогава…?

Поканата й беше толкова въздържана, че той се поколеба дали да я приеме.

Наведе глава и я целуна така, както в седми клас беше целунал момиче. Само устните, без навлажняване, без всякакво друго докосване. Тя положи ръце на раменете му, запазвайки разстояние. Нежно я пое в ръце, но остави тя да контролира близостта. Нейната целувка беше боязлива така, както тебешир докосва черната дъска. Едно минаване с гъба — и вече го няма. Когато предпазливо се опита да играе с езика, тя плахо акцентираше. Беше сладка, така, както и ухаеше — свежа като хубаво цвете, не на алкохол и пушек. Задъхваха се, давайки воля на копнежа, пренасящ ги в часа на първата им целувка. Сега знаеше, че от това момиче желае много повече, отколкото заслужава или има право да мечтае.

Той вдигна глава и сподели.

— Съвсем приключенски, нали? Аз и ти, Лиза и Марк.

— Наистина приключенски.

— Бих искал колата ми да е тук, за да те закарам до вас.

— Аз съм с моята и мога също да те закарам.

— Да го приема ли за покана?

— Защо не?

— Тогава я приемам.

Тя се обърна, за да си тръгне, но той я задържа и обърна към себе си.

— Още нещо… искаш ли следващата събота да излезем заедно? На кино или както ти желаеш?

— Трябва да помисля.

— Окей.

Той искаше вече да тръгва, когато тя се спря и усмихнато каза.

— Вече помислих. Съгласна съм.

— Наистина ли?

— Да! Разбира се, със съгласието на родителите ми.

— Нищо против. — Също като по времето, когато беше на тринадесет години и за всичко питаше мама и татко.

— Как мислиш, да потанцуваме ли още малко?

Те бързо се изкачиха по стълбите.

От залата се чуваше „Good love“.

Родителите му бяха пак на дансинга и, както изглеждаше, добре се забавляваха. Близо до тях бяха приятелите им, освен това и баба му със своя приятел, който се оказа много приятен човек. Ранди и Мариан се смесиха с танцуващите.

На края на музикалното парче от микрофона се чу гласът на Лиза.

— Моля за вниманието на всички. Днес е особен ден за мен и затова имам едно съкровено желание. Искам моят брат Ранди да дойде тук. Ранди? — Тя се опитваше да го открие сред мнозинството. — Ранди, ела, моля те, тук.

Ранди изпита фанатичен страх, макар че в момента беше в блестящо настроение. „Не, и десет коня няма да ме закарат дотам.“ Но вече всички гледаха към него и нямаше никаква възможност да се скрие или поне с един кон да избяга.

— Много от вас може би не знаят, но моят брат е един от най-добрите барабанисти в околността, бих казала, най-добрият. — Тя се обърна към един от китаристите. — Джей, имаш ли нещо против Ранди да поеме едно от изпълненията ви? От тригодишен го слушам да бие на барабан. Е, може би, понякога е било и с крака? Разбира се, той не е свирил още пред публика и е малко стеснителен. Така че, моля да го подкрепите. Окей?

Ранди, който се чувстваше страшно неудобно, беше подкрепен от една група, която скандираше.

— Хайде, Ранди, покажи им.

Мариан хвана ръката му.

— Моля те, Ранди, отивай!

С навлажнени ръце той съблече смокинга и го преметна през ръката й.

— Добре, но да не избягаш.

Барабанистът вече се беше оттеглил и Ранди се качи на подиума и зае мястото. Той размени няколко думи, избра подходящите палки и, заемайки поза като за езда, изкара серия удари върху петте барабана, започвайки с басовия, след което провери и чинела, и се обърна към китаристите.

— Какво ще кажете за парче от Георг Михаел? Познавате ли „Fait“?

— Да, имаме го в репертоара. И за джаз банда е чудесно.

Ранди даде такта, след което започна, въвеждайки ги в синхроничния ритъм на музиката.

На дансинга Михаел забрави за танца си с Бес. Още от първите удари на инструмента той разбра стремежа на Ранди и влечението му към музиката. Наблюдаваше енергичните му движения, вниманието, с което се движеше по барабаните и чинела. Той силно се привеждаше, изпълнявайки серия вибриращи удари, след което се изправяше, преминавайки в силни отсечени ритми. По неясен сигнал беше оставен в соло. Свиреше, изцяло отдаден на изпълнението си, сякаш в света бяха само той и този ударен инструмент.

Напълно въодушевени, повечето престанаха да танцуват, а малкото останали бяха насочили погледите си към оркестъра.

Бес тихо прошепна на Михаел.

— Наистина е много добър, нали?

— За бога, кога успя толкова да напредне?

— От тринадесетата си годишнина. Това е единственото, което наистина го интересуваше.

Барабанистът го гледаше с възхищение.

— Човече, трябва да си намериш агент.

— Благодаря! Сигурно ще го направя.

Когато приближаваше към Мариан, имаше чувство, че е звезда. Тя му подаде сакото. Той го облече, след което тя хвана ръката му и я стисна с всичките си сили, които имаше.

— Ти даже изглеждаш като Георг Михаел — гордо го поздрави тя. — И това ти казват всички момичета, нали?

— Ако можех и да пея като него.

— Не е нужно, достатъчно е само да свириш и това правиш наистина великолепно.

Всички аплодисменти заедно не бяха нищо, в сравнение с нейната похвала.

— Благодаря ти — тихо й каза той и си помисли, дали след примерно двадесет и пет годишна кариера с достигане на върха в това изкуство би се зарадвал така на нейните думи.

До него застана майка му и го целуна по бузата.

— В залата звучи много по-добре, отколкото в нашата къща.

Приближи се и баща му и, след като го потупа по рамото, хвана ръката му.

— Трябва да се откажеш от сегашната си работа, Ранди, такъв талант не бива да се пропилява!

Само една крачка трябваше да направи, за да прегърне баща си, но как? До него беше Мариан и половината от гостите ги наблюдаваха. Дойдоха и Лиза и Марк и възможността беше пропусната. След всичките поздравления, които получи, той все още се чувстваше като летяща комета. Ако в този ден можеше да се откаже от пушенето на хашиш, наистина можеше да бъде върхът. Той се огледа — Мариан беше изчезнала.

— Къде е Мариан?

— До тоалетната, каза, че веднага се връща.

— Лиза, много ми е горещо, ще изляза малко навън, Окей?

Тя приятелски го избоксира по рамото.

— Разбира се, братче, благодаря ти за чудесното изпълнение.

Той поласкан се усмихна.

— Винаги на твое разположение!

Навън тръгна към тъмната част на верандата. Напълни лулата си и запуши, загледан в звездите. Не остана дълго. Когато напусна верандата, беше наистина „звезда“.

Вътре той потърси Мариан и я намери при родителите й заедно с нейните леля и чичо.

— Хей, Мариан, ела да потанцуваме.

Тя се обърна и със студено изражение му отказа.

— Не, благодаря ти!

Ако не беше дрогиран, сигурно щеше да направи нещо по-разумно в тази ситуация. Вместо това той я хвана за ръката.

— Хей, какво искаш да кажеш с това?

Тя освободи ръката си.

— Ти знаеш много добре, какво искам да кажа.

— Какво направих, че се държиш така?

Всички на масата наблюдаваха сцената. Мариан стана и го погледна с поглед, пълен с омраза.

Той безобидно се засмя и измърмори:

— Много съжалявам. — След което я последва към изхода.

На горната част на стълбите тя се спря.

— Нямам работа с наркомани, Ранди — поясни тя.

— Хей, чакай, аз не съм…

— Не ме лъжи! Излязох да те потърся и те видях, когато пълнеше лулата. Виж как ще се прибереш сам до вас, а що се отнася до събота — избий си го от главата! Ако наистина искаш да се провалиш, спокойно продължавай да пушиш своята отрова. На мен ми е все едно.

Тя вдигна дългата си пола и бързо изчезна навътре.