Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (16)

XVI

Ранди се прибра в два часа след полунощ и учудено изгледа сребристия кадилак. „Какво, по дяволите, прави той тук по това време?“ Погледна към спалнята на майка си и видя, че свети. Това го успокои донякъде. Той затвори колата си и влезе вътре. Навсякъде светеше. На стълбите видя нещо разхвърляно. Приближи се — празна кутия от кондоми и наоколо разпиляно съдържанието й. Внимателно тръгна по стълбите нагоре. Премина през разхвърляните дрехи, които продължаваха и по коридора. В дъното вратата на стаята й беше отворена и светеше.

— Мамо — викна той. Никакъв отговор. Приближи се. — Мамо, всичко наред ли е?

Отново мълчание.

Той надникна.

Баща му и майка му лежаха голи, като две лъжици една до друга с метната завивка само донякъде. Неговата ръка беше върху талията й, а нейната — на рамото му.

Ранди почувства, че се изчервява.

В момента, в който искаше да се оттегли, баща му отвори очи и го погледна. Той бързо дръпна завивката върху Бес и го извика.

— Ранди?

— И ти имаш безочието просто така да се озовеш тук?

— Хей, Ранди, чакай един момент!

Но той вече тичаше по стълбите.

Бес се раздвижи и попита.

— Михаел, колко е часът?

— Минава два, спи спокойно!

Тя се намести и зави по-добре.

— Ела да те завия.

— Бес, Ранди е у дома.

— Е, и какво от това? Значи вече знае. Моля те, угаси лампата и ела под завивката.

Михаел угаси и се сви до нея.

На сутринта той се събуди с усещането, че го наблюдават. Отвори очи и видя Бес, подпряна на възглавницата, загледана право в лицето му.

— Здравей! — каза тя и изглеждаше напълно доволна.

— Добро утро! — Главата му беше върху матрака.

— Къде ти е възглавницата?

— Не си спомням добре, но мисля, че я хвърлихме на пода.

Тя се разсмя и сподели.

— Ранди добре ни уцели, а?

— Малко е да се каже.

— И беше тук вътре?

— Хм, да.

— Каза ли нещо?

— Каза, че нахалството ми няма граници.

Тя нахално се захили.

— Донякъде има право. Имаш ли нещо против, ако още малко те ядосам? — Тя бръкна под одеялото, но той измъкна ръката й.

— Мадам, съжалявам, но нашият син е у дома и се чувства доста засегнат.

Тя прекъсна играта.

— Какво ще му кажем?

— И аз не зная. Имаш ли ти някаква идея?

— Какво ще кажеш за думите: „И четиридесетгодишните понякога се любят“?

— Смешно. Наистина много смешно!

Михаел седна и протегна ръце.

Бес се подпря на брадичката си.

— Преди девет той не става от леглото.

— Тогава до девет ще остана.

— Не е наложително и аз мога да говоря с него.

— Той е сърдит на мен, а не на теб. Аз трябва да вадя кестените от огъня.

Тя го погали по гърба.

— Мислил ли си някога, че един ден за подобно нещо ще трябва да се извиняваме?

Той стана и както беше гол отиде в банята. Вратата остана отворена и тя едва се въздържа да не се бутне при него под душа, както правеше някога.

След като приключи, той разтърка лицето си пред огледалото.

— Знаеш ли как разбрах, че имаш друга връзка?

Той отвори едно чекмедже, извади неин гребен и вчеса косата си.

— Ти започна да затваряш вратата на банята.

Сега тя виждаше само гърба му.

— Хм.

Тя се подпря на лакътя си и продължаваше да го наблюдава.

— Е, виждаш ли? Сега оставих отворено.

Тя се усмихваше, докато той седна до нея и я обгърна с ръка.

През нощта беше валяло. Сутрешният въздух нахлуваше влажен и хладен.

— Чуй ме, Михаел!… — Тя галеше ръцете му. — Нямам намерение да лъжа Ранди, че ще се женим, тъй като все още не съм преценила добре нещата. Трябва ми малко време. Това, което започна между нас, тази връзка, всъщност е само начало. Ако Ранди трудно приема това, не мога да го променя, но не искам да се обвързвам с лъжа. Разбираш ли ме какво искам да кажа?

Той се обърна с гръб към нея на самия кант на леглото.

— Разбирам! В леглото съм добър, но не си сигурна, дали и навън ще бъда такъв?

— Не, Михаел! — Тя се приближи до него.

След думите й той стана и тръгна по следите на дрехите си. Облече се, събра и кондомите и ги хвърли на леглото й.

— Дръж ги в готовност, обещавам ти, че пак ще дойда, тъй като не мога да издържам без теб. Ще бъдем добър пример за децата си.

— Михаел, ти си този, който дойде тук, така че не ми отправяй упреци за това, което се случи.

— Аз искам да се оженя за теб, дявол да го вземе, а ти предпочиташ афера. Какво…

— Не искам да кажа това. — Тя стана и нахлузи една рокля. — Просто се предпазвам от нова грешка.

— Вече виждам този театър: ще се срещаме един или два пъти седмично, ще се любим и ще бъдем на разстояние. Не това искам, Бес. Искам това, което и Лиза иска, най-после и ние да живеем щастливо заедно.

— Михаел — тихо се възпротиви тя. — Не искам отново да се карам с теб.

Той вече беше готов.

— Окей. Аз доста пъти ти се обаждах. Сега ти си на ред.

Той се отправи към вратата.

— Михаел!… — Гласът й звучеше като протегната ръка, но той вече слизаше по стълбите. Тя изтича след него и още веднъж повика „Михаел!“.

Когато вече беше долу пред изхода, той се обърна.

— Кажи на Ранди, че ще му се обадя и ще му обясня всичко.

Отстрани се дочу гласът на Ранди.

— Не е необходимо, той е тук!

Михаел се сепна, след което се приближи с бавни крачки към него.

— Ранди, съжалявам, че те събудихме.

— Но дали наистина съжаляваш, малко се съмнявам.

— Не е така, както си мислиш. Бях твърдо решен да говоря с теб и това, че тръгвам, е решение на майка ти.

— Така ли? Нямам такова впечатление. Защо не я оставиш на мира?

— Защото я обичам.

— Обичаш?… Не ме разсмивай! Мисля, че и по-рано, когато я изостави, също я обичаше. А Лиза и мен също ли обичаш?

Михаел реши, че в момента няма смисъл да отговаря. Той безмълвно го гледаше.

— Чудесен маниер имаш. Достоен пример за децата ти. Искаш ли да знаеш, какво чувство изпитва синът, когато баща му го изостави? Ужасно боли! Да, това е жестоката истина!

— Никога не съм се отказвал от теб.

— Ах, престани, моля те. Ти изостави нея, изостави нас. Аз бях на тринадесет години. Знаеш ли, какво си мисли едно момче на тази възраст? Мислех, че е моя грешка, че нещо съм се провинил, но не знаех точно в какво. Накрая майка ми разказа, че имаш друга жена. Тогава имах желание да ти избия физиономията, но, за жалост, бях малък и слаб. Но сега, така както излизаш свеж от леглото й, май мога да го направя.

Отгоре се чу предупредителният глас на Бес.

— Ранди!

Той студено я изгледа.

— Това засяга само нас двамата, мамо.

— Ти веднага ще се извиниш пред него за незаслужените обиди!

— Да върви по дяволите!

— Ранди! — Тя слезе долу при тях.

— Защо го защитаваш? Не забелязваш ли, че отново те използва? Идва тук и те заблуждава, че те обича. Такава гадост! Сигурно и на другите казва същото. Той не заслужава твоето внимание, мамо. Не го заслужава. Глупава си, че го пускаш тук!

Неочаквано, без да каже нищо, Бес му удари плесница.

Той я гледаше втренчено. Очите му се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, че го направих. Намирам го ужасно, но няма да ти позволя да се отнасяш така с мен и баща ти. Никой от нас не е без вина. Но има разумен начин да се изясняват нещата. Мисля, че ни дължиш извинение.

Ранди я гледаше безизразно, след това погледна и Михаел, обърна се и изчезна в стаята си.

Когато останаха сами, Бес почувства, че страните й горят. Тя се обърна към Михаел и сложи ръце на раменете му.

— Съжалявам, Михаел! Това отдавна се чувства във въздуха около нас.

— Знам, но от това не ми става по-добре.

Тя продължаваше да държи ръцете си на раменете му, той също беше я хванал, но безсилното чувство, което ги беше обзело, ги караше да се чувстват като изхвърлени от вълните.

Накрая той все пак реши, че е по-добре да си тръгне.

— Ще говоря с него, когато се успокои.

Михаел кимна с натежала глава.

— Аз ще…

— Той сам не знаеше, какво може да направи. Може би още веднъж да изкара готварските курсове или да купи още един парцел за строеж? А може би трябва най-после да купи тази проклета статуя? Безсмислени усилия на един мъж да даде смисъл на живота си, макар че много добре знае, че това може да се реализира с хора, а не с предмети.

— Ще ти се обадя, Бес.

Той тихо затвори вратата.

Ранди седеше приведен на края на леглото си и плачеше. Той толкова си пожелаваше да има баща, майка, като другите деца, семейство. Защо трябваше да бъде лишен от това? Защо нямаше право да изрази този набран гняв, който носеше в себе си от осми клас? Не виждат ли, колко са смешни, като просто ей така пак се събират? Всъщност, те не говореха за женитба. Тази дума никой не споменаваше. Не, това беше чиста похотливост и това правеше майка му също толкова виновна, колкото и него.

Дяволите да я вземат Лиза! Тя започна всичко това, тя искаше да тури край на студената война и ето какво се получи.

През всичките тези години той гълташе обидата и беше лишен от бащинската закрила, сега се опита да се освободи от набраното, но резултатът не беше по-добър. Това мъченическо изражение на лицето на баща му, когато му извика „ужасно боли“. Нали в същност това целеше да види, че го заболява, да си отмъсти. Ето, че го направи. Постигна това, което искаше. Защо тогава са тези сълзи?

„Проклет да си, татко, защо ти трябваше да ни напускаш? Защо не остана при мама и не тури вред нещата?

Вече не знам какво предпочитам. Бих искал да има някой, с който да мога да поговоря и който да ми обясни, защо толкова ме боли от всичко. Може би Мариан? Толкова я уважавах. На нея исках да покажа, че мога да съм по-различен от стария, можех да я боготворя като принцеса и да й бъда верен.

Но аз не можах. Аз съм като тези от сметта, пуша хашиш, пия и прекарвам всяко момиче, което ми попадне. Баща ми не ме обича достатъчно, за да остане, а майка ми вече ми удря плесници.

Ще ми помогне ли някой да забравя това?“

След минути майка му почука на вратата. Той избърса очите си с чаршафа, скочи и се направи, че е заангажиран със Си-Ди-Плейъра.

— Ранди? — нежно го викна тя.

— Да, отворено е.

Чу я да влиза.

— Съжалявам.

Той гледаше как клавишите на уреда се забулиха. Очите му отново плувнаха в сълзи.

— Да… няма нищо. — Гласът му звучеше пресилено високо.

— Беше грешка, не трябваше да го правя.

Не пожела да й отговори.

Усети я съвсем близо до себе си. Леко го докосна.

— Баща ти ми предложи да се оженим отново, но аз му отказах.

Ранди не показа никаква реакция, но сълзите капеха по корема му.

— Защо?

— Защото и аз, както и ти, не вярвам и се страхувам от ново нараняване.

— Никога не бих се извинил пред него. Никога!

Тя въздъхна. Минаха минути. След това тя положи ръката си върху рамото му.

— Ранди, той наистина много те обича.

Той мълчеше. Проклетите сълзи продължаваха да се леят.

— Знам, че не го вярваш, но истината е, че и ти го обичаш, независимо дали го признаваш или не затова те боли толкова. Един ден все едно ще трябва откровено да разговаряте — искам да кажа да споделите истинските си чувства, без гняв. Моля те, скъпи, не отлагай това прекалено дълго.

Тя целуна рамото му и тихо излезе.

Ранди остана сам в помещението без прозорци, опитвайки се да потисне сълзите си. Не му се отдаваше. В мислите си той отиваше към жилището на баща си, звънеше и падаше в прегръдките му. Как успяваха някои хора да преодолеят обидата и да простят?

В касетофона още беше касетата, с която той се упражняваше. Спомни си за касетата с текста на песента, която винаги много го вълнуваше. Сложи касетата с рок групата „Майк енд Микеникс“ и я превъртя, докато стигна до това, което искаше да чуе. След това седна пред ударния инструмент, взе палките в ръце и зае приведена стойка. След първите няколко такта следваше текстът. Беше написан от някой, на който наскоро бе починал баща му. Ранди притаен слушаше думите на песента за сина, който беше обидил баща си и дълго бе отлагал извинението си. Когато отишъл да поиска прошка, баща му вече бил мъртъв. Било е късно за сключване на примирие.

Очите му отново бяха навлажнени, а палките в ръцете му висяха забравени.

Тази вечер съставът „The Edge“ трябваше да свири в „Грийн Шайт“. Докато монтираха, Ранди беше необикновено тих. При настройването на усилвателя и микрофона остави другите да си правят шеги.

Когато накрая с инструментите и осветлението всичко беше наред, момчетата тръгнаха към бара да си вземат напитки, всички, с изключение на Пике Уатсон. Той застана до Ранди.

— Ей, момче, днес не си във форма? Нещо с някое момиче ли?

— Какво момиче?

— Значи, ядове вкъщи?

— Да, може да се каже.

— По дяволите… — Пике сякаш преценяваше нещо. Пъхнал ръце в джобовете си, той попита. — Имаш ли нужда от нещо да те ободри?

— Имам от този род.

— Тъпата трева, която пушиш? Искам да ти предложа нещо истинско.

Ранди стана от мястото си и тръгна към бара.

— С тази гадост не можеш да ме вържеш.

— Е, беше само предложение. Иначе палките могат да са ти доста тежки.

Ранди изпи две бири и дръпна един път марихуана, преди да започнат първия кръг. Днес тази комбинация не само, че не го ободри, а и го отпусна още повече. Свиреха пред доста незаинтересована публика, която почти нямаше намерение да танцува. След втората серия той опита още от тревата, но ефектът беше нулев. Даже музиката не можеше да подобри настроението му и наистина палките тежаха в ръцете му. През третата пауза той отиде в тоалетната, където намери Пике сам пред джобно огледалце, който веднага му предложи доза кокаин, пъхайки му я под носа.

— Ти наистина трябва поне веднъж да пробваш това. — Пике се захили. — Всичко, което те потиска, отива по дяволите.

— Мислиш ли? — Ранди гледаше как Пике, навлажнявайки пръстите си, разтриваше последното количество върху огледалцето и с удоволствие смъркаше.

— Колко?

— Първата доза е за моя сметка.

Пике му пъхна в ръката белия прах в найлонова опаковка.

Ранди се поддаде на изкушението. Искаше да се освободи от потиснатото си настроение и да забрави майка си и баща си. Пике разтърси пакетчето си, сякаш искаше да го подтикне към действие. Точно когато Ранди посягаше, вътре се втурнаха двама мъже, които високо разговаряха. Пике пъхна светкавично и двете пакетчета заедно с огледалцето в джоба си.

След вечерта, в която Ранди беше ги заварил в леглото, Михаел престана да звъни на Бес. Тя също отклоняваше обаждането, макар че страшно й се искаше. Горещниците преминаваха и времето ставаше по-прохладно.

В града имаше много тийнейджъри от Минеаполис и Сейнт Паул, чиито спортни коли се виждаха навсякъде по улиците. Студенти от колежите, които бяха във ваканция, както и туристи от всички краища препълваха заведения и дискотеки, откъдето денонощно звучеше музика. Имаше и туристи, които бяха дошли, за да разгледат града и се насладят на старинните особености.

 

 

През един топъл съботен ден Бес беше поканена от приятелите си Барбара и Дон за едно парти, което те организираха. С надеждата, че там може да срещне Михаел, тя си купи нов бански костюм. Този, който не дойде, беше Михаел. Когато разбра, че и Бес ще бъде там, той се отказа. Мъж с име Алан Петроски, който се представи като отглеждащ коне, се залепи за нея и през цялото време й прави компания, така че накрая тя просто не можеше да се отърве от него. Дон и Барбара забелязаха затрудненото й положение и се притекоха на помощ.

Дон я отведе, хващайки я под ръка.

— Как се чувстваш?

— Много объркана и самотна.

Барбара я пое по-нататък.

— Ела в спалнята, там никой няма да ни безпокои.

В тихата и хладна стая, далеч от всеобщия шум, при спуснати пердета, те можеха спокойно да разговарят.

— Как върви с теб и Михаел?

Бес почувства сълзи в очите си.

 

 

През началото на август беше му телефонирала под предлог, че е намерила статуя, която иска и той да одобри. Михаел реагира доста неприветливо, даже твърде неучтиво и не зададе никакви лични въпроси, дори не благодари за обаждането й. Тя се впусна в работата си, за да заглуши носталгията, но не й се отдаде много. Предложи на Ранди да посети един от техните концерти, но той й отказа под предлог, че това, което свирят не е в нейния стил и няма да й хареса. Кайт й се обади с прочувствен глас, настоявайки да я види. След кратко колебание, тя му отказа.

Явно беше, че всички около нея се наслаждават на живота, докато при нея всичко вървеше монотонно. Тя намери една репродукция, която изобразяваше разперени гларуси в лазурно синьо небе и реши, че би пасвала чудесно на трапезарията на Михаел, но се страхуваше да му се обади, да не би пак да й отговори по същия недружелюбен начин. Освен това чувстваше, че може да прояви слабост и да му предложи да се видят.

Тази проклета сексуалност — беше решила да бъде по-разумна. Предстоеше й да стане баба, но не се получаваше. Тя мислеше за Михаел по един и същи начин, независимо дали мислеше за секс или не. Сега знаеше, защо толкова несъвместими й се струваха евентуални срещи с Кайт. Двамата, сравнени един с друг, бяха като бърза закуска с френско меню в първокласно заведение.

На девети август Бес стана на четиридесет и една години. Ранди беше тотално забравил и даже не остави и картичка, когато замина на тридневно турне за Саут Дакота. Лиза й се обади и честити рождения й ден, но каза, че ще мине, когато намери подходящ подарък. Стела също беше заминала за няколко дни на остров Сан Хуан на север и оттам получи картичка от нея.

Рожденият й ден се падна в четвъртък и през целия следобед тя имаше посещения на няколко места, така че не знаеше, дали някой се е обаждал. Когато се върна от Хеатър разбра, че има четири обаждания, но Михаел не беше между тях. Тя се качи в галерията си, убеждавайки се, че няма право да се обижда. Сама беше отговорна за своето щастие, не беше задача на другите.

Но все пак… рожденият й ден.

Спомни си за първия си рожден ден след сватбата им. Михаел беше й приготвил изненада — едно пътуване до езерото, след което на брега се наслаждаваха на всяка минута, прекарана заедно. Когато стана на тридесет, беше организирал съвместно парти с техните приятели Барбара и Дон. При друг случай беше й подарил златна гривна, която тя си беше пожелала пред една витрина. Днес нямаше нищо от всички тези приятни изненади.

На път за къщи от едно бистро тя си купи пилешки бутчета, картофки, сос, царевица и един десерт, който знаеше, че е най-малко калоричен. Всичко това тя разсеяно поглъщаше на терасата, загледана в плуващите лодки в реката.

Рожден ден — ужасно! Едва ли имаше човек, който в самотни дни да се е чувствал толкова самотен и забравен! Малко преди да се стъмни, тя си намери работа в градината, счупи си един нокът, дойде й до гуша от това, което се опита да върши, и се прибра вътре. Взе един душ и си направи една маска, като преди това критично огледа лицето си. Беше на четиридесет и една и вече кожата й не беше така свежа и гладка. Забелязваха се малки бръчици. В единадесет часа тя изключи телевизора, угаси лампата и остана будна в леглото с широко отворени очи, наблюдавайки играещите светлини отвън. Неочаквано телефонът иззвъня. Тялото й подскочи, а пулсът й стана неудържим.

„Дано да е Михаел.“

— Ало, Бес. — Гласът му звучеше заговорнически. — Днес имаш рожден ден, нали?

— Да! — Тя се подпря на ръка.

— Желая ти всичко най-хубаво.

— Благодаря ти!

Последваха минути мълчание, от което почувства болка в гърлото.

— Предприе ли нещо по-специално за тази вечер?

— Не!

— Даже и с децата?

— Не.

— Не дойде ли Лиза?

— Не, тя беше заета, а Ранди е на турне в Саут Дакота.

— Ах тези неблагодарници! Можеха наистина да направят нещо за теб.

Тя избърса сълзите си и се опита да говори възможно най-нормално.

— Какво толкова, един рожден ден, нали ще има и други?

„Моля те, бързо ела при мен и здраво ме прегърни.“

Настъпи отново тишина.

Тя се питаше, дали й се обажда от спалнята или е пред балконската врата само по бельо.

— Хм… имах проблеми със строежа на площад Виктория, но най-после уредих всичко и можем да започнем.

— О-о, много хубаво. Това е… — тя се опита да прикрие разочарованието си от думите му, — наистина добре за теб.

„Защо сме в различни спални, Михаел? Трябва да оживя малко разговора, защото той сигурно ще затвори.“

— Мама замина за Сеатъл.

— Сеатъл?… Така значи, и тя не е била при теб?

— Не, но от нея имам поздравителна картичка. Очевидно добре прекарва със своите приятелки там.

— Тя успява добре да се справя, нали?

Бес се извъртя, изтегли жицата на телефона и отново се облегна на възглавницата. Дишането й се ускоряваше. „Боже, колко й липсваше!“

— Бес, на телефона ли си?

— Да!

„Знаеш ли, исках да ти кажа. Мислех си, обади се. Ти знаеш как беше в нашето ежедневие. Толкова мислех за теб. Липсваш ми.“

Отново замълчаха и тя знаеше, че той очаква нейната покана. Но думите бяха някъде в гърлото й. Страх и гордост! Щеше да го повика само от сексуално желание и може би защото ставаше на четиридесет и една години и я грозеше опасност следващите рождени дни да прекара така самотно. Ако сега го поканеше и се любят тази нощ, тя просто ще го използва. А почтените жени не постъпват така, даже ако това е бившият им мъж. И какво щеше да му отговори, ако отново й предложи да се оженят?

— Е, тогава… вече е късно, да приключваме.

— Да, наистина.

Тя покри лицето си с ръка и стисна очи. Телефонната слушалка безмилостно ги разделяше.

— Е, лека нощ, Бес.

— Доскоро виждане, Михаел!… Михаел, чакай! — Тя се беше надигнала на лакти, оставайки сълзите й да текат.

Но той вече беше затворил.

Това, което остана, беше крясък на птица, докато тя тихо плачеше.