Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (3)

III

Когато през следващия ден Бес потегли към фирмата, цялата низина на Сейнт Кройс беше потънала в мъглива пелена. Сутринта беше студена и, присъщо за зимата, тиха. На юг се извисяваше белия пушек от топлинната пещ на електростанцията, а на север се виждаше побелялата от скреж желязна конструкция на моста над реката, свързващ разположените от двете страни Стилуотър и Хютън. Стилуотър, наричан още Ривъртаун, беше град, разположен на стръмен каменист хълм в дефилето, над спокойно течащата вода, което определяше и името му. През деветнадесетото столетие тук е било Мека за горските работници, които са работили на юг в боровите гори, а получените пари са пръскали в петдесетте кръчми и шестте бордеи на града.

Сега вече това беше минало, липсваха и високите борови дървета. Градът още почиташе сградите и работилниците на горските работници, както и викторианските красиви домове на бароните, чиито имена и до днес можеха да се намерят в телефонните указатели. На пръв поглед градът изглеждаше сякаш се състои само от покриви, мансарди, фонтани, островърхи кули, чудесни произведения на едно друго време, към което сякаш целият град се прекланяше.

Такъв видя града пред себе си Бес, прехвърляйки хълма от Търд Стрийт към Мейн Стрийт, една дълга улица с много магазини, чиито тухлени постройки бяха от миналото столетие, богато украсени с аркови прозорци. Старомодни фенери украсяваха стръмните калдъръмени улици, които водеха към брега на реката, където през лятото се разхождаха много туристи, наблюдавайки бавно движещите се увеселителни моторни лодки по река Сейнт Кройс.

Сега беше зима, нямаше туристи и Бес седеше сама пред камината, близо до мъждукащото газово осветление в клуб-ресторанта „Сейнт Кройс“.

Както всяка сутрин тя закусваше с английски сладкиш и чаша кафе. Накрая тя напълни и един термос с кафе и продължи към фирмата. Намираше се на Чеснат Стрийт, недалече от Мейн Стрийт, в една стара постройка с две големи витрини, една синя врата и синя фирмена табела. На нея се четеше „Синия ирис“ — вътрешно обзавеждане, а наоколо беше украсено с цветя.

Вътре още беше тъмно и миришеше на парфюмирани свещи, които бяха изложени за продажба. Входът беше от северната страна и това осигуряваше сянка и приятна хладина през лятото. Но в тази сутрин студът проникваше отвсякъде. Стените вътре бяха облепени с текстилни тапети в кремовиден цвят, което се допълваше добре с мебелите, а подът на галерията беше в синьо. Навсякъде имаше цветя, даже и върху хартиените торби, които клиентите взимаха за домовете си.

В градината си в Норд Хил, нейната баба Клер беше насадила син ирис и още тогава Бес мечтаеше един ден, когато има магазин, да го нарече с това име.

Бес минаваше през един лабиринт от лампи, художествени произведения и стативи с мебелни изработки и сухи цветя, за да стигне до бюрото с касата, които бяха на другия край, а вляво водеше вътрешна стълба до друга, по-малка галерия, която беше съвсем близко до тавана.

Близо до касата тя намери куп бележки, които явно бяха от Хеатър. Тя ги взе със себе си, заедно с кафето, което носеше и се качи по стълбите нагоре. Трябваше да балансира между разхвърляните мостри, тапети и платове, за да може да запали осветлението над бюрото. Много пъти се опитваше да намери по-голям магазин, но в края на краищата бюрото й беше това, което я връщаше обратно. Може би — това, че имаше поглед върху целия магазин, входа и витрината, а може би, защото тази къща имаше своята специфичност и история. Мисълта за ново четириъгълно модерно бюро я отблъскваше. Тук сякаш и ароматът на кафето беше по-силен.

Беше свикнала да идва рано. Часовете между седем и десет бяха най-спокойни за работата, която имаше да свърши. В момента, в който се отваряше магазинът, вече беше невъзможно.

Тя прочете бележките на Хеатър, приключи кореспонденциите и телефонните обаждания, успя дори да направи няколко скици преди в девет и половина да се появи Хеатър.

— Добро утро, Бес, ужасен студ — чу я да казва, докато си сваляше мантото. — Как мина вечерта при Лиза?

Тя знаеше почти всичките й истории с Михаел, тъй че нямаше тайни от нея.

— Добре — отговори Бес, — дъщеря ми се оформя като добра домакиня.

След малко стълбите заскърцаха и тя се появи при нея. Беше жена на около четиридесет и пет години, руса, с модна прическа, скулесто лице с красиви устни и очила в гранитен цвят от рогов материал, добре поддържани ръце и спортно облекло. Всичко това я правеше обаятелна и предразполагаща клиентите.

— Знаеш вече, че в десет часа имаш час за домашно посещение.

— Да, зная — Бес погледна часовника си и подготви папката с необходимите материали.

— Следващият час е в десет и половина, а последният — в три часа.

— Да, да, знам вече.

Тя взе още някои бележки, помоли я да поръча тапети и да контролира заявената доставка за деня, след което успокоена напусна магазина.

Беше много натоварен ден, както често се случваше напоследък. При домашни посещения не оставаше време за обяд. Все пак от едно бистро тя купи сандвич с риба и го изяде набързо в колата. От Стилуотър тя се отправи към Уисконсин, оттам до Сейнт Паул на север и едва привечер се върна във фирмата. Хеатър точно беше приключила работата и се готвеше да си тръгва.

— Имаш девет телефонни обаждания, от които четири особено важни.

Бес уморено се отпусна на креслото.

— Хиршвилде, Сибил Аркер, от фабриката за тапети Вернер и Лиза — изброи Хеатър.

Бес въздъхна. Тази досадна Сибил смяташе вероятно, че тя има преса за тапети в подземието и може по всяко време да й предложи.

— А какво каза Лиза?

— Иска да й се обадиш.

— Благодаря ти, Хеатър. Как мина денят днес? Имаше ли клиенти?

— Не особено активно. Общо осем клиенти.

Бес направи гримаса.

Главен оборот тя правеше чрез скици и проекти, а магазинът служеше повече за показ. Добре, че през лятото идваха много туристи.

— Окей, аз трябва да отида до банката. Значи до утре.

— Благодаря ти, Хеатър. Желая ти приятна вечер. До утре.

След като тя си тръгна, Бес хвърли мантото си върху креслото и се качи в своя Олимп. За нейните скици не остана време както се надяваше. Реално за една поръчка й трябваха десет часа, а сега имаше на разположение само три. Тя седна пред бюрото, събу обувките си, отвори една кола и дояде останалия сандвич. Пред нея имаше куп нови проспекти, който чакаха да бъдат класирани в каталога за мебели. Телефонът рязко иззвъня.

— „Синия Ирис“, добър вечер.

— Мисис Гуран?

— Да?

— Аз съм Хилде Падгет… майката на Марк.

Бес усети приятелския тон на гласа и без всякаква превзетост.

— О-о, добър вечер, мисис Падгет. Радвам се, че се обаждате.

— Разбрах, че Марк и Лиза са Ви поканили на вечеря, за да Ви съобщят новината.

— Да, така е.

— Изглежда, че тези двама млади хора искат да ни сродят.

Бес остави настрана сандвича си.

— Да, би могло да се каже така.

— Трябва да знаете, че аз и Жак не бихме могли да бъдем по-щастливи. За нас Вашата дъщеря е истински ангел. Когато ни съобщиха за намеренията си, ние много се зарадвахме.

— О-о, благодаря Ви. Вече знам, че и Лиза има същото мнение за Вас.

— Разбира се, бяхме изненадани от факта, че вече чакат дете, но аз и моят мъж разговаряхме дълго, след което бяхме убедени, че и двамата желаят това дете. Те и двамата го очакват с нетърпение.

— Да, всичко това разказаха и на нас.

— Всичко е толкова вълнуващо, сякаш и двамата знаят точно какво искат.

Бес отново изпита съжаление, може би и затова, че тя не познаваше Марк и Лиза като двойка така, както тази жена ги познаваше.

— Честно да Ви кажа, мисис Падгет, аз не съм срещала често Марк, но впечатлението, което ми направи вчера по време на нашите разговори е, че има достойнство и необходимата сериозност, което ми дава уверение, че той наистина желае този брак.

— Е, ние вече дадохме своята благословия на двамата и сега искаме да се запознаем с вас. Аз вече предложих една съвместна вечеря у нас в събота и се надявам вие да приемете.

„Събота вечер… А какво ще стане с уговорката й с Кайт? Но какво значение имаше една обикновена уговорка пред това толкова важно събитие?“

— С удоволствие ще приемем.

— Да кажем, в седем часа.

— Добре. А какво мога да взема със себе си?

— Само братчето на Лиза. Нашите деца също ще бъдат. Имаме пет на брой.

— Мисля, че е превъзходно това ваше усилие.

Хилде Падгет се засмя.

— Аз толкова се вълнувам, че даже нощем ставам да правя списъка.

Бес се засмя. Гласът на тази жена звучеше толкова мило и некомплицирано.

— Освен това — продължи мисис Падгет, — Лиза ми предложи помощта си. Тя ще приготви десерта. Значи за вас остава само да бъдете точно в седем часа у нас. Така ще можем да подготвим един добър старт на децата си.

След като затвори телефона, Бес остана дълго неподвижна на мястото си. Любезната покана не можа да промени меланхоличното й настроение. Междувременно беше притъмняло. Лампите на витрината светнаха и папратта, която седеше като декорация, хвърли широка сянка наоколо. В галерията светеше само лампата на бюрото й. Лиза беше на двадесет години, беше бременна и искаше да се омъжи. Защо тогава толкова копнееше за времето, когато децата бяха малки?

„Майчина любов — мислеше си тя, — тази тайнствена сила, която можеше да връхлита неочаквано.“ Изведнъж почувства силно желание да я види и прегърне. Тя забрави за своята работа и набра телефонния й номер.

— Ало?

— Ало, скъпа, аз съм, майка ти.

— А, мамо, всичко наред ли е? Гласът ти звучи доста потиснато.

— Не, само малко меланхолично. Ако нямаш нещо предвид, бих искала да дойда при теб да си поприказваме.

Бес веднага напусна магазина, макар че за нея това бяха най-продуктивните часове и тридесет минути по-късно беше на същото това място, където вчера беше конфронтацията с Михаел. Когато Лиза й отвори, тя я прегърна и задържа по-дълго в прегръдките си от всеки друг път.

— Мамо, какво става с теб?

— Мисля, че днес съм типична майка. Седях във фирмата и си припомних детството ти.

— И аз бях неповторима, нали? — нахално се засмя Лиза.

Дъщеря й имаше дарбата да развесели всеки, който беше тъжен или изпаднал в затруднение, но в този момент нищо не можеше да спре сълзите на Бес.

— Мамо, не отивам в манастир, а се омъжвам.

— Зная, просто не бях подготвена за това.

— Татко също не беше.

Те седнаха на дивана, Лиза с опънати напред крака.

— Какво стана вчера, след като си тръгнахте с баща ми? Стори ми се, че имахте желание да останете сами и да обсъдите създалата се ситуация.

— Да, мисля, че това ни се отдаде. С баща ти изпихме по чаша кафе и проведохме, за разлика от друг път, доста учтив разговор.

— И какво решение взехте за нас двамата с Марк?

Бес я погледна примирено.

— Това, че ти си моята единствена дъщеря, предстои ти важна стъпка в живота и аз много се надявам тя да е вярна и бракът, който искате да сключите, да е щастлив и единствен.

— И искаш да ти повярвам, че само за това си тук? Ти искаш да се увериш, че аз наистина желая това и не го правя по принуда?

— Поне искам да знаеш, че аз и баща ти ще застанем зад теб, ако ти по някаква причина стигнеш до заключението, че не трябва да се омъжваш за Марк.

Лиза погледна майка си право в лицето.

— О, мамо, аз толкова обичам Марк! Когато той е до мен, аз се чувствам по-силна и по-уверена в себе си. Той ми вдъхва желание да се старая да бъда по-добра от всеки друг път и това наистина ми се отдава. Това е като че ли… — Тя се загледа в тавана, търсейки верните думи, след което погледна майка си с просветнало лице. — Разбираш ли, когато сме заедно, всичко негативно изчезва от мен. Виждам хората около себе си в друга светлина, не съм така критична, не се оплаквам и комичното в крайна сметка е, че с Марк става същото. Ние често обсъждаме това, както и вечерта, когато ни видяхте за първи път. Странно как изведнъж престанахме да се чувстваме добре в залата за билярд и изпитахме желание да се разхождаме навън или да отидем на концерт. Можеш ли да си представиш — аз и посещение на концерт, мамо? — Тя ръкомахаше с ръце. — По-рано ме интересуваше само Паула Абдул, а изведнъж почувствах желание за толкова хубави неща. Нещо непонятно се случи с мен. — Тя замълча за момент, след което тихо продължи. — Просто ние усещаме нещата по друг начин. Сякаш душевно се сливаме и даже той със смях ми каза: „Хей, това съм аз, Марк!“. Ние се издигаме над слабостите си и това ни прави по-силни. Не намираш ли това за странно?

Бес беше притихнала до нея на канапето, слушайки това впечатляващо описание на любовта, което едва ли някога беше чувала.

— И знаеш ли какво ми каза той? — лицето на Лиза отново засия. — „Ти си по-добра от всички религии, за които някога съм чувал.“ Тези думи ги прочел в някакъв стих. Аз доста разсъждавах над тях, докато накрая прозрях истината, че ние, всеки от нас е вид религия за другия. Мамо, най-голямата глупост ще бъде, ако не се оженим.

— Лиза, Лиза… — шептеше майка й, притискайки я към себе си.

Тази млада жена беше намерила любовта и твърдо вярваше в нея. Беше вълнуващо и същевременно успокояващо, че за кратко време Лиза беше израснала. Колко оскърбително беше това, че Лиза на двадесет години вече знаеше това, което тя на четиридесет не познаваше! Лиза и Марк бяха открили съвместния път. Бяха намерили равновесието между добродетелността и недоволството, което за Бес и Михаел беше непрестанна борба.

— Лиза, детето ми, ако това са твоите чувства към него, аз съм безкрайно щастлива.

— Да, мамо, повярвай ми.

Лиза се освободи от прегръдките на майка си и каза.

— Има още нещо, което искам да ти кажа. Предполагам, че искаш да знаеш, защо при цялата си образованост, проявих глупостта да забременея. Спомняш ли си, че преди Коледа ние отпътувахме за Лутсен да караме ски? Е, и за края на седмицата аз забравих таблетките си и ние много добре знаехме, че ако искаме да се любим, трябва да сме готови за последствията и по-точно, какво би станало ако аз забременея. И тогава Марк ми каза, че иска да се ожени за мен и няма нищо против тези последствия, напротив, това ще го направи щастлив. Аз толкова се зарадвах и ти не трябва да мислиш, че радостта ни за това бебе е пресилена. Изобщо няма причини да се безпокоиш. Ние ще бъдем една чудесна фамилия.

Бес нежно погали лицето й с ръка.

— Къде съм била аз, докато ти така неочаквано израсна?

— Нали беше тук?

— Точно така… тук! Във фирмата. Изведнъж започвам да имам усещането, че последните години бях повече време там, а по-малко с теб. Тогава щях да познавам вашите отношения и вчерашната вечер нямаше да е изненада за мен.

— Но ти добре се справи, вярвай ми!

— Не, ти и Марк бяхте чудесни. Баща ти беше трогнат от него.

— Зная. Днес говорих с него по телефона. С майката на Марк също. Тя искаше да ти се обади по-късно.

— Да, обади ми се. Много е мила.

— Знаех, че така ще я приемеш. Значи е ясно за събота вечер. Някакви възражения?

— След като съм наясно за твоите отношения с Марк, никакви.

— Слава богу! Татко ми каза, че сте разговаряли и за останалите неща — за роклята и за това, че заедно ще пристъпим към олтара. Ще го направите ли?

— Да, съгласни сме с това.

— А роклята, ще мога ли да я облека?

— Ако ти стане!

— Е, това вече е чудесно, мамо. В първия момент ти се уплаши, че твоята рокля може да ми донесе нещастие. Това е нелепо. Няма дрехи, които да носят подобен отпечатък. Благословията при бракосъчетанието се отнася за хората.

— Имаш право.

— Освен това, на мен тя много ми харесва. Обличала съм я така просто на шега. И това не знаеш, нали?

— Разбира се, че не — учудено я гледаше Бес.

— Да, това се случва, когато нещо толкова прекрасно се забранява. Някой ден ще ти разкажа и много други неща, които сме вършили с Ранди, когато вие отсъствахте от къщи.

Бес я гледаше с любопитство.

— Например, книгата с дати и изображения, която ти криеше в шкафа с бельото и кърпите.

— Що за малки дяволи сте били?

— А спомняш ли си красивата ваза, която един ден изчезна. Една вечер, когато си играехме на духове, я счупихме и понеже знаехме, как ще се разсърдите, когато разберете, събрахме парчетата и ги изхвърлихме. Може би съм знаела, че един ден ще имаш самостоятелен бизнес и ще можеш да си купиш двадесет такива още по-красиви. Права ли съм?

Защо беше необходимо да се преструва? Бес просто се разсмя.

— А аз редовно ви пращах на уроци по религия, за да станете добри и честни деца.

— Ние наистина сме такива. Ето, виж, аз се омъжвам за млад мъж, когото вкарах в беля да даде своето име на детето си.

И двете гръмко се разсмяха.

След като се успокои, Бес каза.

— Вече е късно, денят беше доста тежък и аз трябва да си тръгвам.

— Мамо, ти работиш прекалено много. Трябва да отделяш време и за себе си.

— Аз отделям толкова време, колкото ми е нужно.

— Може би. Само че един ден, когато се роди бебето, често ще те измъкваме от твоята галерия. Само като си представя: моята майка — баба! — иронично каза Лиза. — Какво ще кажеш за това?

— Аз мисля… първо трябва да си изруся косата, а останалото ще стани от само себе си — каза тя иронично.

— Ще свикнеш с тази мисъл. А какво мисли баща ми за това, че ще става дядо?

— За това не сме говорили.

— О-о… какъв резервиран тон!

— И още как. Сега, след като преминахме емоционалната част, мога да ти кажа, че това, което вчера ни изигра, беше твърде подло.

— Но се получи, нали?

— Само за времето около сватбата сключихме примирие, повече нищо!

— Така значи! Ранди ми разказа колко се е изненадал, заварвайки те да свириш „Завръщане в дома“.

— За бога, нямам ли право на личен живот?

Двете бавно се придвижиха към вратата.

— Мамо, помисли все пак върху това: ти и татко — отново заедно. Ще идвате у нас на гости, за да ни видите и да видите внучето си. Та това ще бъде върха! Няма да има вече причини да се карате за домашни проблеми и деца. Ние вече израснахме и не се нуждаем от вашите грижи. Освен това, ти отдавна приключи с Колежа — още една причина по-малко за мърморенето на баща ми. Особено и след като се е разделил с Дарла…

— Лиза, от твоята фантазия ми дойде до гуша.

Бес взе мантото си и бързо се облече, подчертавайки своята решителност.

— Е, аз просто те моля още веднъж да помислиш върху всичко това.

Лиза се облегна на стената.

— Нямам никакво намерение. Ще се отнасям учтиво с него и нищо повече. Освен това, ти забравяш за Кайт.

— А, заместникът? Ще ме скъсаш от смях, мамо. Вече близо три години се срещаш с него и Ранди ми каза, че нито една нощ не сте прекарали заедно. Честно да ти кажа, този тип не е за теб.

— Не зная какво се е случило с теб, Лиза, но ти се държиш невъзможно. И всичко това е умишлено.

Бес отвори вратата.

— Както вече ти казах, аз съм влюбена и искам всички около мен да изпитат това чувство.

Лиза залепи целувка директно върху устните на майка си.

— Е, тогава до събота вечерта. Нали знаеш пътя дотам?

— Да, мисис Падгет ми обясни.

— Окей, не забравяй малкия ми брат.

На път към колата Бес усети, че няма и следа от меланхоличното й настроение. Лиза наистина успя да я накара да се смее върху собствените си слабости.

Мисълта за Кайт я накара да свие рамене. Нямаше да се зарадва, че пак му отказва поканата. Веднага, щом се разсъблече, тя набра номера му. Той се обади почти веднага.

— Кайт? Бес е на телефона. Притесних ли те?

— Точно излизам от банята.

Между тях никога не можа да се получи вълнуваща сексуална връзка, даже и както сега случаят предразполагаше.

— Мога да се обадя по-късно.

— Не, не е необходимо да затваряш. Какво има?

— Съжалявам, Кайт, но трябва да откажа на поканата ти за вечеря в събота.

След кратка пауза, в която тя си го представяше, как е готов да кипне, той попита.

— И защо?

— Семейство Падгет ни канят на вечеря за опознаване на двете фамилии.

— И никой ли не те попита имаш ли време за това?

— За всички други този час пасваше и аз не можех да изисквам заради мен да се променя. Времето до сватбата е кратко и аз смятам, че е важно час по-скоро да се запознаем.

— И твоят бивш съпруг също ще бъде, нали?

Бес си разтърка челото.

— Моля те, Кайт.

— Ще бъде, нали?

— Да, естествено.

— Хубаво, много хубаво!

— За бога, Кайт, става въпрос за сватбата на дъщеря ни. Не мога да го отклонявам.

— Разбира се, че не — нахално отвърна Кайт. — Когато имаш време за мен, можеш да ми се обадиш, Окей?

— Кайт, чакай, моля те…

— Не, не, не се грижи за мен — продължи той със саркастичен тон. — Прави това, което смяташ, че е необходимо. Разбирам те.

Мразеше този студен, неучтив маниер на говорене, когато я ревнуваше от децата й.

— Кайт, не искам така да приключим разговора.

— Трябва да прекъсвам, Бес. Килимът под мен вече е мокър.

— Добре, но моля те да ми се обадиш в най-скоро време.

— Може би — хладно отвърна той.

Бес разтърка очите си, след като затвори телефона. Понякога Кайт се държеше непоносимо детински. Трябваше ли винаги да постъпва така, сякаш тя можеше да избира между него и децата си? И отново се запита, защо все още се среща с него.

Стоеше с отпуснати ръце, уморена и мислеше за скиците, които я чакаха на работната й маса. Беше установила, че такова потиснато състояние винаги се отразяваше на работата й, но нямаше избор. Имаше три неотложни проекта, за което клиентите й вече губеха търпение, при това за следващите дни имаше насрочени нови посещения по домовете.

Тя изстена и се изправи, след което тръгна надолу по стълбите, за да прекара още два часа в работната си стая, потънала в служебни задължения.