Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (5)

V

Когато в неделя сутринта Михаел се събуди, той се протегна и положи под главата двете си ръце. Спалнята му беше голяма, с три стъклени врати, от които се виждаше езерото, една камина от бял мрамор, два матрака, на които спеше, и един телевизор.

Отразената от замръзналото езеро слънчева светлина хвърляше красиви цветни мостри по тавана. В сградата цареше трайна тишина. Тук не допускаха деца, а повечето от заможните обитатели изкарваха зимата на юг, така че по това време рядко се виждаше някой. Беше доста самотно.

Спомни си срещата с Ранди, затвори очи и видя своя деветнадесетгодишен син пред себе си, който толкова приличаше на него и беше изпълнен с омраза. Михаел се опита да тури в ред чувствата си. Любов, надежда, разочарование и собствения му провал.

Толкова болезнено беше чувството да си отблъснат от собствения си син. Вероятно Бес имаше право — той го беше наранил не само душевно, но и физически. Не беше ли допринесъл той самия за това, отказвайки всякакъв контакт с баща си?

Това момче — вече мъж, беше негов син и пълното му откъсване през шестте години не беше по негово желание. Ако влиянието на Бес не беше толкова негативно, а беше го насърчила във връзката с баща му, можеха да прекарат доста време заедно, например на лов или просто на излет сред природата. Вместо това, присъствието му, дори и при училищното завършване, беше забранено. Той му пращаше и пари, веднъж петстотин долара, но не получи нито дума в отговор, единствено Лиза му беше казала, че с тях е успял да купи своя ударен инструмент.

„Ударен инструмент.“

Защо Бес не се беше погрижила за това, момчето да посещава колеж или поне някакво занаятчийско училище? Щеше да бъде много по-добре, отколкото тази работа в магазина. Упоритостта, с която Бес завърши Колежа, го караше да мисли, че и за децата си ще бъде така упорита. Може би беше опитала?

Бес. Боже господи… колко се беше променила! Когато вчера се появи на вратата, той беше поразен. Защо ли изпитваше към нея тези чувства, след всичките гръмогласни обиди, които беше отправила към него? Може би, защото тя остана като майка при децата си или за това, че изминалите съвместни години никога не можеха да бъдат забравени. Би се обзаложил, че и тя до известна степен мисли като него.

Докато лежеше в своя луксозен апартамент без мебели, в главата му изплуваха спомени от първите им срещи. Бес учеше още в гимназията, а той беше студент във втори семестър, когато при едно посещение в края на седмицата беше очарован от нея. След една футболна среща през есента на 1966 г. на път към колата му я целуна за първи път, а малко преди да завърши училище, през един неделен следобед, се любиха за първи път по време на един пикник край Тайлър-Уотърфол, където отидоха с приятели. Година по-късно вече бяха женени, той като току-що излюпен абсолвент, а на нея й оставаха още три години. Първата си брачна нощ прекараха в хотела „Радисон“ в Минеаполис.

Родителите й бяха резервирали пребиваването в хотела, а нейни приятелки й бяха подарили нощница от дантела. И сега си спомняше, как тя се появи от банята, а той я очакваше, облечен само със синия панталон от пижамата си. И двамата бяха страшно объркани, сякаш беше за първи път. Тогава си мислеше, че никога не би забравил тази нощ, но с течение на времето това беше избледняло. Това, което добре си спомняше, бе събуждането на другия ден. Беше през юни и слънцето щедро огряваше стаята. Върху нощната масичка имаше поставена кошничка с плодове от управлението на хотела и две недопити чаши шампанско от вечерта. Когато отвори очи, видя Бес до себе си. Тя вече беше с нощница и той се запита кога беше станала. Дали очакваше от него също да се облече? Явно беше доста стеснителна. Скоро тя също се събуди, усмихна се и нежно се погали в него и само от вида й той беше обзет отново от силно желание да я прегръща и целува, стигайки до ерекция. Те дълго останаха в леглото, нямаше го това, което по-рано ги притесняваше при тайните срещи, сега удоволствието спокойно да се излежават сутринта беше двойно по-голямо.

— Представи си само, вече никой няма да те кара в един часа през нощта да се прибираш и до края на нашия живот ще можем да се събуждаме заедно, фантастично, нали?

— Да, фантастично! Но защо отново си обличаш нощницата?

— Не мога да заспя, ако нямам нещо на себе си. А ти?

Той беше завит до кръста.

— За мен това не е проблем — беше отговорът му, — но затова пък имам друг проблем. — И той положи ръката й на корема си.

Той оживено си спомняше всички подробности от тази сутрин, защото нищо от неговия живот не беше така вълнуващо, както тогава. И преди брака преспиваха понякога заедно, но винаги имаше нещо, с което се съобразяваха, докато през тази сутрин нищо не можеше да ги смути. Те се чувстваха женени, принадлежаха един на друг и в това беше разликата. Това, че предишния ден се обрекоха един на друг им даваше право да се наслаждават. Беше я виждал полугола или съвсем гола. Понякога се любеха на дневна светлина, а друг път на лунна сянка или в колата, само по гащета. Даже и в брачната нощ оставиха малката лампа в банята да свети. Но през тази сутрин след сватбата стаята беше огряна от слънчева светлина. Тя махна завивката, той й свали нощницата и те взаимно се наслаждаваха един на друг. Бяха толкова млади и жизнени и никога преди не бяха преживявали нещо толкова вълшебно. Сякаш щастието ги беше озарило. Спомняше си, че на този ден и двамата имаха усещането, че са поели най-верния път в живота си. По него време в кръга на техните познати млади двойки говореха, че бракът убива любовта и остава съвместното съществуване, свързано с домашните задължения и работата. Но те знаеха, че при тях е различно. След закуска отново се любиха, след което се изкъпаха заедно, облякоха се и посетиха панаира в Сейнт Олаф.

На осми юни 1968 беше тяхната сватба, а сега беше вече 1990 година.

Михаел с усилие прекъсна серията спомени, след което се измъкна от завивките и се озова сам сред голямото помещение.

„Забрави Гуран, избий тази мисъл от главата си. Тя вече не те иска, а и ти вече си претръпнал, освен това тя настрои децата срещу теб, като към прокажен.“

Той влезе в банята, разтърка очи пред огледалото, оглеждайки се продължително. След това изми зъбите си с почти три сантиметра от паста „Колгейт“. Бес винаги му държеше речи, че използва излишно количество при миене. По дяволите, сега можеше да си прави каквото пожелае и никой не му мърмореше. Той масажира зъбите си една минута, след което се озъби пред огледалото. „Погледни, Бес, какво ще кажеш, не е лошо за четиридесет и тригодишен?“ Само че днес, тук в апартамента, единствената му утеха бяха безупречните зъби.

Той се запъти към кухнята, цялата в бяло, с дъбова светла ламперия, откъдето се влизаше във всекидневна с три стъклени, плъзгащи се врати, а от тях се разкриваше гледка към малък парк. Целият му хранителен резерв се намираше върху маса в средата на помещението, наподобяващо малък остров. Отгоре можеха да се видят пакети кафе, корнфлейкс, хляб, маргарин с размазано фолио, консерви, пластмасови прибори, които беше взел със себе си от ресторант Хардеес. Няколко минути той безизразно наблюдаваше тази колекция.

„Нима втори път ще позволиш на тази жена да те изкара от равновесие? Не си ли взе поука?“

В главата му се редяха картини от миналото, когато децата бяха малки, но достатъчно големи, за да се хранят с тях на масата, а крачетата им висяха високо над пода.

Неделната закуска по него време беше нещо специално, докато днес се задоволяваше с корнфлейкс, залят с мляко и малко захар. Взе чинийката и се върна при матраците си, постави възглавница до стената, за да се облегне и включи телевизора. Попадна на детска програма и това отново го върна към семейството му. Поне да имаше брат или сестра! Колко хубаво щеше да бъде да вдигне телефона и да попита: „Нямате ли кафе в повече?“. Можеше да седне с тях и да сподели миналото и спомените.

Във всеки случай днес той се чувстваше самотен и наранен. „Как щеше да продължи животът му по-нататък? Как би могъл да бъде добър баща за Ранди, как ще изтърпи времето около сватбата и какъв курс трябваше да поеме към Бес? А за това, че ще става дядо — ето за това му се искаше да поговори с някой.“

Мисълта, че няма близък човек, отново го накара да се почувства самотен и изолиран.

Облече се и се опита да се съсредоточи, за да поработи малко, но тишината и празнотата така го потиснаха, че той трябваше час по-скоро да излезе от дома.

Реши да си потърси мебели. Наложително се нуждаеше, макар и да нямаше представа, точно какво ще пасва добре на апартамента. Важно беше час по-скоро да излезе сред хора.

В дома за обзавеждане „Дайтонс“ на „Хигуей“ 36 той възнамеряваше да потърси комплект за всекидневната, но за негово разочарование разбра, че първо се прави заявка и в разстояние от шест месеца се доставят мебелите. На всичко отгоре той не знаеше, какво точно иска. Досега с обзавеждане се занимаваха жените му.

Михаел се отказа от намерението си и влезе в магазин за хранителни продукти. Няколко минути седя, загледан в пресните пилета. Замисли се, как Дарла приготвяше нещо, което наричаше фрикасе. До тях видя свински котлети, които Стела можеше чудесно да приготви с лук и лимонени резенчета. Но как така ставаха такива зачервени и хрупкави? Свински бут беше сигурно по-лесно за приготвяне, но точно за това нямаше апетит, виж от картофките и соса, които Бес приготвяше, не би се отказал.

„По дяволите.“ Той влезе в раздела за деликатеси, където си купи салата и една екзотична супа за в къщи.

Когато се прибираше към дома, вече се свечеряваше. Прибра колата в гаража, взе покупките и се насочи право към кухнята, където стопли супата в микровълновата печка, прибави и студено месо и приседна на масата. Неочаквано го осени идея.

„Имаш нужда от архитект по вътрешно обзавеждане, Гуран.“

Познаваше един — при това много добър.

Огледа се още веднъж, за да се увери, че му липсват и най-елементарните мебели. „Тя едва ли ще му повярва. Може би ще си въобрази нещо друго. Е, можеше да потърси някои друг. Но днес, в неделя, не би намерил никой.“

Той се загледа през стъклената врата навън в падащия здрач, представяйки си Бес. „Колко ли глупаво ще прозвучи, ако се обади?“ Той нерешително пристъпи към белия телефон, тактувайки с пластмасовата лъжичка върху коляното си. Беше вече осем часът, когато той най-после се реши и набра стария номер. Не беше го променила през тези години и той си го спомняше много добре.

Бес се обади едва след третото позвъняване.

— Ало, Бес, тук е Михаел!

Последва пауза, в която тя не скри изненадата си.

— О-о, Михаел!?

— Учудена ли си?

— Да!

— Аз също.

Той приседна на матрака с разхвърляните завивки, безпричинно започна да мачка чаршафа, търсейки следващата дума.

— Вчера яденето беше чудесно.

— Да, и аз мисля така.

— Лиза можеше да попадне и на по-лоши роднини.

— Да, тя наистина е много щастлива и откакто познавам Марк и семейството му вече нямам нищо против този брак.

Паузите ставаха все по-неудобни.

— Как е Ранди днес? — попита Михаел.

— Бяхме съвсем малко заедно. Ходихме на църква, но веднага след обяда той отиде при приятел.

— Каза ли нещо за вчерашната ни среща?

— Какво по-точно?

— За нас двамата?

— Да, разбира се! Каза ми, че се надява, че няма още веднъж да ме направиш на глупачка. Нещо конкретно ли искаш да кажеш, Михаел? Взела съм работа в нас и трябва да я свърша.

— Мислех, че поне заради децата можем да бъдем учтиви един с друг.

— Да, би трябвало и аз искам същото, но…

— Тогава те моля да отделиш минута време за мен, Бес. Аз дълго се колебаех, преди да телефонирам, а ти веднага започваш с обидите.

— Сам поиска да знаеш, какво е казал Ранди.

— Добре, да забравим това. Съжалявам, че те попитах. Всъщност причината да те потърся е съвсем друга.

— И каква, по-точно?

— Искам да те ангажирам.

— За какво?

— Да се заемеш с обзавеждането на апартамента ми.

Тя замълча за момент, след което се разсмя.

— Моля те, Михаел, това наистина е комично.

— Кое ти се струва комично?

— Искаш аз да обзаведа твоя апартамент?

Той повтори, стискайки устни.

— Да, искам да го направиш.

— Забрави ли, как се обзалагаше, че никога няма да получа диплома?

— Това беше някога, а аз те моля днес. Нуждая се от декоратор. Приемаш ли поръчката ми или не?

— Нека първо да изясним нещо, което ти явно още не си разбрал. Аз не съм декоратор, а архитект — вътрешно обзавеждане.

— Не е ли все едно и също?

— Всеки, който има предприятие за художествени занаяти, може да се нарече декоратор. Аз изкарах осем семестъра, дипломирах се, член съм на съюза на архитектите. Не ти ли се струва, че разликата е солидна?

— О, моля за извинение, госпожо архитект. Може би, въпреки високия ранг, ще се ангажирате с обзавеждането на апартамента ми?

— Аз не съм глупава, Михаел, а съм жена, която се занимава с бизнес, затова ще приема заявката ти. Значи с удоволствие ще запиша час за домашно посещение, което заедно с преценката за мебелирането ще ти струва четиридесет долара, ако ти, разбира се, изпълниш поръчката си.

— Благодаря ти, мога да си го позволя.

— Добре, само че календарът ми е в бюрото, но веднага мога да ти кажа, че петък преди обяд имам свободен час. Удобен ли е за теб?

— Добре.

— За твое сведение, домашното посещение се състои от въпроси и отговори, за да мога да разбера твоя вкус, твоите финансови възможности, стила ти на живот и някои други особености, които ще бъдат от значение за мен. При първото посещение няма да нося каталози и мостри, това става по-късно. Ние просто ще разговаряме и аз ще нотирам това. Ще живее ли още някой с теб в апартамента?

— За бога, Бес…

— Това също е професионален въпрос, ако има още някой, трябва да присъства и при първите договаряния да каже мнението си. С това могат да се избегнат някои недоразумения от типа на: Знаеш ли, че не понасям синьо или жълто, или стъклена маса или други закъснели забележки от този род. Понякога чуваме изрази от типа на: „Какво стана с лампата на леля Миртлейс, таз платнената?“. Ще се учудиш, колко разностранни са вкусовете на хората.

— Не, освен мен тук няма да живее никой друг.

— Добре, това опростява нещата. Значи ще се видим в петък в девет часа. Удобен ли е за теб този час?

— Да, девет часа е добре. Ще ти обясня, как да ме намериш.

— Това знам вече!

— Откъде?

— Ранди ми показа.

— О-о! — За секунди той си въобрази, че след като й даде визитката си, тя се е потрудила да намери адреса. — Сградата има охранителна система. По-добре ще бъде да се обадиш отдолу.

— Ще го направя. До скоро виждане, Михаел!

— До скоро!

След като затвори телефона, Михаел остана дълго върху матрака с първоначалната си мрачна физиономия. „Така значи, бизнес дама.“ — високо каза той, след което отново се възцари тишината. Лампата хвърляше ярка светлина, а от прозорците без пердета започваше тъмната нощ. Той съблече набързо дрехите си и се мушна в леглото. „Може би наистина сгреши като се обади.“

На следващата вечер Лиза се отправи към Стилуотър, за да пробва сватбената рокля на майка си. Тя висеше в един от гардеробите, близо до кухнята, загъната във фолио.

— Мисля, че никоя от нас не би могла да се побере в нея — каза Бес и докато Лиза отиде да донесе една табуретка, тя се опита да подреди някои от детските неща, които бяха складирани вътре. На една от кутиите беше написано — „бебешки дрехи на куклите на Лиза и тетрадки“ — куп спомени от минали години.

Лиза се върна и с любопитство започна да оглежда съдържанието на кутиите.

— Погледни, моля те. — Тя държеше в ръце една снимка, на която беше със съученици от класа. Липсваха й два предни зъба, а косата й беше на една плитка преметната отпред.

— Втори клас при мис Пеал, спомняш ли си? До мен е Дони Кери, който все ми казваше, че ме обича и всеки ден ми носеше бонбони с бележка: „Ти си сладка. Много ми харесваш“. Бях много чаровна, нали?

Бес се вгледа в снимката.

— Да. Спомням си тази рокля, беше подарък от прабаба ти Дорнер и ти я носеше винаги с червени чорапи и лачени обувки.

— А татко ме наричаше „моята малка елфа“.

— Тук е хладно, да се качим горе.

Бес взе сватбената рокля и за момент излезе навън пред входа.

Лиза продължаваше да рови, оглеждайки снимки, писма, стари ученически вещи. Когато Бес се качи горе, намери Лиза в стаята си, седнала на пода с кръстосани крака.

— Това трябва да видиш — каза й Лиза и тя се настани до нея. — Една бележка от Пати Ларсон.

„Скъпа Лиза, ела след обяд в тихата част на парка и вземи всичките кукли и всичките Барби. Ще изнесем концерт.“

— Спомняш ли си, как Пати и аз изнасяхме концерти? Джобните фенерчета ни служеха за микрофони, куклите — за публика, а ние пеехме с цяло гърло.

Лиза разтвори ръце и затананика една песничка, след което се разсмя, но скоро лицето й доби тъжно изражение.

Бес си спомняше много такива дни, преди да почнат неприятностите с Михаел. И в момент като този, седнала на пода и разкопчавайки роклята, можеше да изпадне в меланхолия, но тя беше реалист и знаеше, че колкото и дъщеря й да желаеше отново да ги види заедно, тя и Михаел никога повече не можеха да бъдат мъж и жена.

— Пробвай роклята, скъпа — нежно каза Бес и застана зад нея, за да закопчае двадесет перлени копчета с толкова сатенени илика, докато през това време Лиза се оглеждаше в огледалото.

— Мисля, че ми стои добре! — радостно каза тя.

— Тогава носех десета големина, ти носиш осма, даже и ако от бременността се закръглиш през следващите седмици, няма да имаш никакви проблеми.

Роклята беше вталена, с вдигната яка, обшита с перли, с гарнитура във формата на V, свършваща на талията, с буфон ръкави до под лактите, а полата и шлейфът бяха от бял сатен, обшит с бродерии и перли.

— След толкова години изглежда чудесно, нали мамо?

— Да, наистина. Само като си спомня, колко бях развълнувана, когато се съгласиха да я купим. Беше в един от най-скъпите магазини. Страхувах се, че майка ми ще се откаже, но тя толкова харесваше баща ти, че беше готова на всичко.

Без да я предупреди, Лиза изтича към вратата.

— Чакай малко — викна тя и изчезна по стълбите надолу, както беше — само по чорапи. След малко се върна с албум в ръце и се отпусна на леглото.

— Лиза, моля те, не надничай в отминали неща.

Беше албумът със сватбените снимки.

— Защо пък не, искам да ги разгледам.

— Това вече е минало, искаш да разглеждаш неща, които някога са били. Само че тази част от живота ни е зачертана. Аз и баща ти сме разведени.

Лиза отвори албума.

— О-о, моля те, погледни!

Беше снимка на Бес и Михаел с доближени лица и с красив букет в ръцете.

— Боже, колко си била хубава, мамо!… И татко… прекрасни сте! Погледни само!

Бес също беше завладяна от снимката, но не намираше думи. Вече знаеше до каква степен беше ощетила децата си, овладяна от ненавистта си към Михаел, тя ги беше подчинила на собствената си воля. За Лиза настъпваше върховен момент и тя се нуждаеше от миналото, от спомените. Да отрече истината, значеше да зачертае част от детството й. Нямаше право на това, а и не трябваше да й дава празни надежди, че отново могат да бъдат заедно.

— Лиза, скъпа… — Бес я гледаше с тъга в очите, хващайки ръката й. — Твоят баща и аз имахме чудесни години, свърза ни истинска любов.

— Зная, за част от това време и аз имам спомени.

— Толкова съжалявам, заради вас, заради всичко, което се случи по-късно. Не го заслужавахте. Но не е било писано да продължим съвместния си живот както го започнахме. Радвам се, че мога да говоря така откровено с теб. Аз също трябва да променя държанието си. Вероятно никога повече няма да бъдем заедно, но аз ще се чувствам по-добре, ако живея без тази ненавист.

— Но по време на вечерята татко каза, че изглеждаш чудесно.

— Скъпа, моля те! Строши надеждите си върху пясък.

— Е, добре, но какво все пак възнамеряваш да направиш? Да не би да искаш да кажеш, че ще се омъжиш за Кайт? Та това е един палячо!

— Кой ти е говорил за женитба? При тези отношения аз се чувствам добре, здрава съм, работата ми върви, имам вас двамата с Ранди.

— И ако Ранди реши, че вече е голям и може да живее самостоятелно, нима ще останеш съвсем сама в тази къща?

— За това ще мисля, когато му дойде времето.

— Мамо, ще ми обещаеш ли нещо? Ако все пак татко направи опит за сближаване, ако пожелае да излезете заедно, не реагирай възмутено и не го отхвърляй. Аз вярвам, че ще го направи. Наблюдавах ви по време на вечерята у Марк… Той така те гледаше…

— Лиза!

— … а що се отнася до татко, той е от малкото чудесни мъже, които ги има в действителност. Това си го мислех даже и по времето, през което беше женен за тази тъпачка Дарла. Мисля, че ти можеше да срещнеш далеч по-лош от баща ми.

— Не искам да чувам нито дума повече, не желая този разговор.

Скоро след това Лиза се приготви да тръгва, вземайки роклята със себе си, за да я даде за химическо чистене. Бес я придружи до вратата. След като се разделиха, тя се качи до стаята й, за да изгаси лампата. На леглото беше останал албумът, подвързан с бяла кожа и надписан със златно преге: „Беси Михаел Гуран, 8 юни 1968“.

От сватбената рокля в стаята беше останал мирис на мухъл и както Бес си помисли, подходящ за техния разбит брак. Тя легна на леглото и бавно запрелиства страниците, унесена и изпълнена с тъга. В момента се намираше в центъра на противоположните чувства на децата си — Ранди, изцяло погълнат от огорчението си и Лиза, романтичката.

Бес затвори албума и захлупи лице. Отвън се чуваше лай на куче. Навсякъде около нея имаше жени и мъже, които заедно изминаваха пътя на живота, а тя седеше тук сама в стаята на дъщеря си. Очите й се напълниха със сълзи.

„Само това липсваше — помисли си тя — и всичко, откакто дойдох в тази стая. Лиза ме подлуди със своите идеи, плод на романтичната й фантазия. И колкото и да си въобразява, че открива нещо между нас — просто се лъже.“

Тя се обърна и погали албума.

„А може би не!?“