Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (18)

XVIII

В дванадесет и половина оркестърът престана да свири. Трябваше им един час, за да приберат и натоварят всичко и пет часа, за да се приберат от Бемиджи.

Малко преди седем Ранди се прибра в къщи. Майка му още спеше, а на леглото му имаше бележка.

„Лиза има момиченце — Натали, четири килограма и 380 грама. Роди се в пет часа сутринта. Всичко мина добре. Днес няма да отида на работа. Надявам се по-късно да те видя в болницата.

С много любов: мама“

Само че този следобед той не успя да отиде в болницата. Когато майка му стана, той още спеше, а когато малко преди дванадесет часа той стана, тя вече беше тръгнала към болницата.

Той, прекалено уморен, се опитваше да се подготви за концерта, който трябваше да изнесат в два часа.

Тези концерти в локалите си заслужаваха.

В крайните райони на двата града сега, през лятото, винаги имаше повод за празненства. Съставът приемаше с удоволствие това следобедно свирене не само заради доброто заплащане, а и защото след това идваше свободната съботна вечер, което рядко им се случваше. Човек можеше да се наспи или да послуша друг състав, а можеше да предприеме и редица други неща.

Навсякъде цареше празнично оживление.

Ранди постави двата барабана един върху друг, вдигна ги от колата и забеляза, че един около дванадесетгодишен хлапак го наблюдава. Момчето беше с розови слънчеви очила, косата му беше намазана с гел, а на краката си имаше значително по-големи от номера му маратонки и беше със скейтборд.

— Хей, и ти ли свириш на нещо?

— Разбира се!

— О-о!

Ранди се засмя и внесе барабаните вътре. Когато се върна, момчето беше още там.

— Аз също свиря на ударен инструмент.

— Така ли?

— В училищния състав.

— Това е добра възможност да се научиш.

— Нямам още собствен, но все някога ще се сдобия и ще стана много добър.

Ранди се разсмя и продължи пренасянето.

— Да ти помогна ли? — попита хлапето.

Ранди го изгледа. С неговите четиридесет и пет кила, без мускули, едва ли имаше много сила. Фланелката му беше с изображение на боксьори на ринга. Изведнъж си спомни за самия себе си, тогава, когато старият ги напусна. „По дяволите всичко на този свят. Кой има нужда от теб?“

— Ето, вземи палките, а след това можеш да вземеш и чинела. Как се казваш, все пак?

— Тротер. — Гласът му прозвуча пресипнало.

— И това е всичко? Просто Тротер?

— Това не е ли достатъчно?

— Добре, Тротер, покажи какво можеш.

Момчето пъргаво изкачи стълбите, оставяйки нещата на сцената. За Ранди това беше като подарък от небето. След само четири часа сън той се чувстваше прекалено уморен. Нуждаеше се от шестнадесет часа, за да се възстанови.

— Е, благодаря ти, Тротер. — Той му подаде няколко, оцветени в кралско синьо, палки.

Момчето се ококори.

— За мен?

Ранди кимна.

— Да се упражняваш.

Тротер му благодари с вдигане на едната палка и изчезна.

На сцената се появи Пике Уатсон.

— Кое беше това хлапе?

— Нарича се Тротер. Малко момче с големи мечти, един ден иска да стане барабанист.

— И ти му даде палки?

— Мисля, че добре постъпих.

— Той дори не знае, че трябва да учи същевременно да кара кола и да спи, ако иска да свири в такъв състав. Ти май изобщо не си спал?

Ранди поклати глава.

— Да, твърде малко.

— Чуй какво ще ти кажа. Тук имам нещо солидно. — Той чукна по китарата си.

— Искаш да кажеш кокаин? Не-е, това не ми трябва.

Пике се захили.

— Гарантирам ти, че ще забравиш за умората си и ще свириш чудесно като Чарли Уатс.

— Колко?

— Първата доза е за моя сметка.

Ранди се почеса зад ухото.

— Наистина не знам, човече, не ми се иска.

— Щом не искаш, няма…

Пике вдигна ръце и отново ги спусна.

— Щом се страхуваш да полетиш…

— А какво може да се случи след това? Искам да кажа, най-лошото?

— Нищо бе, човече, абсолютно нищо… Първо ти става малко смешно, леко си възбуден и след това… след това е супер.

Ранди разтърка лицето си, след това въздъхна и процеди през зъби.

— Ех, какво пък, винаги съм искал да мога да свиря като Чарли Уатс.

Малко преди да започнат да свирят, в колата на Пике, с огледалце до носа той пое първата доза кокаин. Нещо му запари в гърлото, но нищо повече. Пике го увери, че понякога и след час се проявява ефектът.

Започна концерта. Първите парчета едва му се отдаваха, полагаше неимоверни усилия, за да влезе в ритъма и поведе нататък. Имаше моменти, през който свиреше със затворени очи и когато ги отваряше виждаше Тротер, седнал на скейтборда си. Вперил поглед в Ранди, той удряше с палките, които той му даде. Да, това хлапе го боготвореше. Той познаваше това чувство. Най-отпред седяха няколко момичета в спортни облекла, с хубав загар на лицата си.

Една от тийнейджърките доста упорито го гледаше, без да сваля очите си от него. Достатъчно беше да отговори на това, да й се усмихне и през паузата вече ставаха интимни.

Разговорът обикновено протичаше така.

— Здравей! Ти си много добър.

— Здрасти.

Той й оглеждаше краката, бюста й, ако му харесваше, отговаряше.

— Ти също си добра. — След това беше достатъчно да й посвети една мелодия и всичко беше наред.

Днес обаче той се беше посветил на Тротер. „Това е за теб, момче.“ Той постави текста на „Pretty Woman“ и през цялото време гледаше въодушевеното лице на момчето.

И ето, че малко преди края се случи. Сърцето му лудо заби. С всяка измината минута му ставаше все по-зле. Тревогата му прерасна в страх. Той се обърна, за да потърси помощ от Пике, но видя само гърба му, една широка черна риза.

„Боже, помогни ми! Сърцето ми. Какво ми става?“ Имаше чувството, че главата му ще се разпръсне. Не му достигаше въздух… Момчето го гледаше… Навсякъде много хора… „Трябва да издържи поне до края на мелодията…“

„O-h-oh Pretty Woman!“ Най-после свърши.

— Пике! — Вътре в него всичко гореше. — Пике! — Той виждаше тълпата от хора.

— Не се притеснявай, момче. Първият път винаги е така, човек се стяга, страхува се. Изчакай няколко минути и ще ти премине.

Той сграбчи ръката на Пике.

— Не, не минава, напротив, ужасно е… Сърцето ми…

Пике се вбеси и шепнешком му заповяда.

— Ей, съвземи се, долу стоят стотици хора. Ще ти мине. Дай най-после въведението и такта.

„Так, так, так…“ — чувстваше, че полага невероятно усилие… Малкият го наблюдаваше и повтаряше със своите палки. Всичко започна да му се върти, толкова му беше лошо… „Хлапе, изчезвай, не искам да виждаш това. Никога не посягай към марихуаната и… За теб исках да бъда по-добър.“

Ударите на сърцето му изпреварваха тези на барабаните. Всичко се наклоняваше, подът се залюля… Главата му с удар падна на земята. Палките бяха още между краката му. Той гледаше право в синьото небе.

Оркестрантите изсвириха още няколко такта, преди да разберат, че липсва джаз барабана. Музиката обедня и мнозинството веднага почувства това.

Хората се надигаха на пръсти и се опитваха да разберат какво стана.

Дани Скарфели беше пръв до Ранди.

— Боже господи, какво ти стана?

— Доведи Пике…! Пике?

От рязкото ставане Дани се закачи за ударния инструмент и едва не падна.

Невероятен страх като гъста мъгла поглъщаше Ранди. От сърцебиенето ушите му ужасно бучаха.

Лицето на Пике беше като черен облак на фона на синьото небе.

— Пике… сърцето ми… мисля, че умирам, помогни ми.

Чуваше се: „Какво му е? Да не би да е епилептик? Викай 911! Дръж се, Ранди!“.

Пике скочи от трибуната и хукна да търси телефон. Той викаше като луд.

— Телефон, къде има телефон?

В този момент се приближи полицай. След като се осведоми за нещо по-конкретно, при което всички вдигаха рамене, включително и Пике, той извади радиопредавателя и повика „Спешна помощ“.

Ранди стенеше…

— Сърцето ми…

Посегна към един от ръкавите до себе си. Беше Дани.

— Обади се на майка ми — шептеше той.

 

 

Щастливи, без да имат представа какво се разиграва на десет мили от тях, Бес и Михаел прекрачиха болницата. В коридора, преди да влязат, хванати за ръце, те тайно се целунаха.

Младата майка спеше. Бебето лежеше в креватчето до нея и издаваше лек шум.

Михаел и Бес на пръсти се приближиха и застанаха от двете му страни и шепнешком разговаряха.

— Гледай я, Михаел, не е ли много сладка? — А на бебето: — Ей, сърчице, как си днес? Днес си много по-хубава от вчера.

Те леко галеха бузите й и бяха напълно погълнати от вълшебното чувство да са до нея.

Бес безпомощно гледаше Михаел.

— Мислиш ли, че можем да я вземем на ръце?

Той й се усмихна окуражително.

Тя подпъхна ръцете си под меката хавлиена пелена и вдигна Натали от кошчето. Михаел я целуна по челцето, след което двамата седяха един до друг и му се наслаждаваха.

— Само почакай да станеш на една или две години, тогава ще те вземем при нас и така ще те глезим, нали дядо?

— И още как, а по-късно, когато си вече по-голяма, ще ти разкажем, как след твоето раждане дядо и баба отново се събраха.

— Какво си шепнете вие там? — Лиза сънливо ги гледаше, след което им се усмихна.

— Какво става с вас двамата? Отварям очи и ви чувам да говорите тихо и да се кискате? Донесете ми, моля ви, моето бебе.

Те й го подадоха и тя го сложи до себе си. Бес и Михаел я поздравиха, целувайки я.

— Много послушно момиченце.

Разговаряха за Лиза — как се чувства, за Марк — дали пак ще дойде и за това, че Ранди не се е обаждал. Разбира се и за прабабата.

Бес гледаше въпросително ту Михаел, ту Лиза. Накрая той хвана ръката й, като каза.

— Лиза, ние ще се оженим.

Лиза сияеше. Със свободната си ръка тя посегна и към двамата. Тя шептеше на Натали.

— Благодаря ти, миличко, най-после накара две дебели глави да поумнеят.

Лиза целуна родителите си.

— Правите ме истински щастлива.

— Ние също сме щастливи.

— А кога?

— Веднага, щом успеем да уредим.

От вратата надникна Стела.

— Мога ли да празнувам с вас?

— Бабо! Бързо влизай! Имаме страхотна новина. Мамо, кажи й!

Стела се приближи.

— Не е нужно да ми казвате, вече разбрах. Ще се жените, вярно ли е?

Тя целуна Бес, след това Михаел.

— Ела ти, неповторим зетко! — Те развълнувано се прегърнаха. — Винаги съм казвала на дъщеря си, че е луда. Да остави такъв като теб да излезе от къщи е непростимо! О, колко изненади в един ден! Това, което сега чух, е моето правнуче…! Оставете ме сега да погледам новодошлата. Лиза, ти малка моя майчице, не ти ли се иска да литнеш от щастие?

Следобедът беше като празник. По-късно дойде и Марк, а след него и родителите му. За кратко надникнаха и приятелки на Лиза и нейни колежки. Новината около Бес също вълнуваше всички.

Съвсем неочаквано Лиза попита.

— А къде ще живеете?

Те изненадано се спогледаха.

— Още не сме говорили за това.

Когато след четири часа напуснаха болницата, тя попита.

— Къде всъщност ще живеем?

— Нека спокойно да обсъдим това.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Михаел се захили.

— Разбира се, че искам!

Всеки се качи в колата си, но пред къщата пристигнаха заедно.

Бес вкара колата в гаража, а Михаел я остави на входа. Той пръв беше пред входа и готов да отключи и я въведе с чувство на увереност в това, което им предстоеше. Тази втора половина от неговия живот трябваше да бъде различна от досегашната. Всичко беше перфектно — планове за женитба, порасналите вече деца, очакваше ги само щастие и благоденствие. Бес седна и каза.

— Знаеш ли какво?

„Ако сега му кажеше, че е почнал работа в пътуваща из страната група, той нямаше да се възпротиви. Само мисълта, че може да се върне отново да живее тук, беше достатъчна.“

— Просто не вярвах, че някога ще е възможно това. Освен това, аз вече не държа толкова на това жилище, както по-рано. Привързах се към твоя апартамент.

Изненадата му не можеше да бъде по-голяма.

— Да не би да искаш да кажеш с това, че там искаш да живеем?

— Ти къде предпочиташ?

— В моя апартамент, само че мислех, че ако ти предложа, ще се възпротивиш.

Те от сърце се разсмяха, след което тя щастливо го погледна.

— Добре е, че вече сме възрастни и разумни хора, които могат да разграничават доброто от изкусителното. Аз наистина с удоволствие ще дойда при теб.

— Дано не го правиш заради мен!

— Със сигурност не. Когато децата бяха малки, беше чудесно, но сега — една нова житейска крачка иска изменение. Твоето жилище е едно ново начало — освен това ние го обзаведохме по наш вкус. Съвсем ново е, изгледът е чудесен, не е нужно да се грижим за градината и е добре, че само шестнадесет минути ме делят от магазина.

— Престани, Бес. Не е нужно да ме убеждаваш. Аз и така съм безкрайно радостен. Само още един въпрос. Как ще бъде с Ранди?

Тя леко оправи блузата си, без да бърза с отговора.

— Мисля, че е време Ранди да бъде самостоятелен, не мислиш ли?

Михаел не отговори. Вечерта, когато Лиза беше при него, каза същото.

— Сега той има работа и приятели. Време е да стъпи на собствените си крака.

— Сигурна ли си?

— Мисля, че да.

— Все пак, не можеш да имаш еднакво отношение, тъй като не всички деца са еднакви. Някои се нуждаят от повече, а други — от по-малко. Мисля, че Ранди се нуждае от повече внимание, отколкото Лиза.

— Може да е така, но, въпреки всичко, време е да има свое собствено жилище.

Те потвърдиха решението си с целувка.

— Този път ще остана, докато той се прибере. Тогава ще можем да решаваме заедно.

— Съгласна съм.

Те се прегърнаха и заедно прекрачиха вътре. Още с влизането телефонът иззвъня.

— Мисис Гуран?

— Да!

— Аз съм Пике Уатсон, от състава на Ранди. Чуйте, не искам да Ви плаша, но на него му се случи нещо и няма подобрение. Мисля, че е много сериозно. Една „Бърза помощ“ го откара в клиниката.

— Какво? Злополука? — Бес гледаше ужасено към Михаел.

— Не, знаете ли, точно по време на концерта той се свлече на пода. Каза, че става нещо със сърцето му, повече нищо не знам. Помоли ме да Ви се обадя. Закараха го в клиниката в Стилуотър.

— Благодаря Ви. — Тя затвори телефона. — Ранди е получил нещо сърдечно. Много е зле. Откаран е в болницата.

— Хайде, бързо! — Той я хвана за ръката и хукна с нея по стълбите към колата й. — Аз ще карам.

Докато пътуваха към болницата „Лакевиев“, те бяха изпълнени със страх и мъчително чувство.

„Защо точно сега? Толкова време ни беше нужно, за да турим отново живота си в ред. Заслужаваме поне малко щастие.“

Михаел караше бързо, без да се съобразява със знаците. Искаше да й каже нещо, но какво. Той оставаше в плен на собствения си страх. Опасността за живота на детето му беше над всичко.

„Сърцето му? Какво можеше да има един деветнадесетгодишен младеж със сърцето си?“

Пристигнаха по същото време, когато влезе и „Бързата помощ“, и изтичаха към нея. Успяха да зърнат Ранди, преди да го вкарат вътре. Веднага се появиха няколко лекари, които се концентрираха в него, така че се усещаше сериозността на положението.

Бес и Михаел стояха отстрани, напълно игнорирани.

— Включен ли е електроскопът?

— Кръвно налягане?

— Сто и осемдесет на сто.

— Дишане?

— Слабо!

— Колко силни са ритмичните смущения?

— Зле са. Треперят като при ранена птица. Ще дадем D5W.

Смукачите бяха вече на гърдите на Ранди, а на ръката му висеше апаратът за мерене на кръвно. Някой включи кабела и го свърза с мониторите. Чуваха се тиктиканията на уреда.

Очите на Ранди бяха широко отворени, когато над него се надвеси един от лекарите и го попита.

— Можеш ли да ме чуваш? Разбираш ли ме? Поемал ли си нещо?

Той разследваше очите му. Една от сестрите каза.

— Майка му и баща му са тук.

Лекарят им махна. Те се приближиха.

— Вие сте родителите?

— Да! — отговори Михаел.

— Имате ли във фамилията сърдечно болни?

— Не!

— Диабетици?

— Не!

— Взима ли някакви медикаменти?

— Поне аз не зная.

— Взема ли кокаин?

— Мисля, че не. Понякога марихуана.

Една сестра извести.

— Кръвното налягане спада.

Един от мониторите подаде алармен сигнал. Беше като телефонен сигнал — заето. Лекарят извика:

— Започна да вибрира.

Той силно удари Ранди с юмрук по гърдите. Бес хълцаше с ръка на устата. Обзета от ужас тя гледаше, как синът й умира на болничното легло, а лекарите правят отчаяни усилия да го спасят.

Дойдоха още лекари и сестри. Една от лаборантките, която проверяваше функциите на тялото, техник, който наблюдаваше уредите, един анестезиолог, който вкара два шлауха в носа на Ранди и започна с масаж на сърцето, като непрекъснато издаваше заповеди:

— Намажете електродите, трябва да дефибрилираме. Поривисто, с тласъци, сложил ръцете си една върху друга, той нанасяше удари върху гърдите на болния.

Една от болничните сестри включи апарат, който даваше високи електро симптоми, след което хвана две плочи, които бяха включени с кабел в уреда и ги намаза с гел. Всички се оттеглиха от металното легло, а сестрата постави двете плочи на гърдите му.

— Разтоварване!

Последва едновременно натискане на двата бутона.

Ранди изстена. По тялото му преминаха конвулсии, след което той отново безсилно се отпусна.

Бес почти изкрещя и заби лицето си в Михаел. Чу един от лекарите да казва: „Добре, той реагира“.

Бес отново с ужас гледаше към леглото, където вкарваха ток в тялото на сина й. „Моля ви само недейте повече!“

Залата притихна в мълчание. Очите на всички бяха насочени към зеления екран.

„Боже господи, те го убиха, сърцето му престана да бие.“

— Хайде, давай, давай — настойчиво шептеше някой от лекарите, а този, който го удари с юмрук в гърдите втренчено гледаше монитора и също шепнешком настояваше: — Започни да биеш, дявол да те вземе!

Линията оставаше равна.

Всички шокирани от толкова бързо дошлото нещастие стояха онемели.

— А сега какво? Никой нищо не казваше — Бес не виждаше вече от сълзите си.

Зелената линия трепна.

След това още веднъж, вдигна се и оформи малко хълмче върху гладкия смъртен хоризонт. Неочаквано движението се засили и стана равномерно. Всички присъстващи въздъхнаха и се отпуснаха от напрежението.

— Добре, много добре — каза един от екипа, — продължавай така, Ранди!

Ранди все още беше в безсъзнание. Лаборантката непрекъснато огласяваше сведенията от екрана, без да сваля очите си от там.

— Пулсът е равномерен — осемдесет.

Бес с надежда погледна към Михаел. Той я прегърна и притисна до себе си. Самият той имаше нужда от подкрепа.

— Ранди, разбираш ли ме какво ти говоря? — питаше един от лекарите.

Ранди кимна безмълвно.

— Знаеш ли къде си?

Сега вече той широко отвори очи, видя се заобиколен от лекари и веднага реагира агресивно, опитвайки се да стане.

— Какво по дяволите… Пуснете ме да си вървя…

— Спокойно! — няколко чифта ръце го притиснаха към леглото. — Все още имаш кислороден недостиг и се намираш в замаяно състояние.

Една от сестрите съобщи, че кардиологът е на път към залата.

Лекарят неколкократно го попита:

— Кокаин ли си взел?

Ранди клатеше глава и се опитваше да вдигне ръка, но лекарят не му позволи, тъй като на тази ръка бяха апарата за мерене на кръвното налягане и включената система.

— Ранди, ние не сме от полицията. Никой няма да има неприятности, ако ни кажеш. Трябва да знаем, за да можем да ти помогнем и за да може твоето сърце отново ритмично да бие. Кокаин ли беше, Ранди?

Ранди фиксира бялата престилка на лекаря и измърмори:

— Беше за първи път, докторе, честно!

— Как го прие?

Никакъв отговор.

— Впръска ли го?

Отново мълчание.

— Със смъркане ли?

Ранди кимна.

— Окей. — Лекарят положи ръка на рамото му. — Не се страхувай. Сега трябва да лежиш спокойно. — Той повдигна клепачите на очите му и го накара да гледа в пръста му.

Сестрата продиктува: „Без изменения“.

— Чувстваш ли напрежение в мускулите си?

— Не!

— Добре. Сега накратко ще ти обясня, какво се случи. Кокаинът толкова беше ускорил пулса ти, че сърдечната камера беше престанала да се захранва, както и мозъка вече не получаваше кислород, поради което в началото вероятно си получил кръговъртеж. Тук, в болницата сърцето ти престана да бие. Ти беше в клинична смърт. Успяхме да реанимираме. Сега ще дойде един сърдечен специалист. Сигурно ще ти предпише лекарства, за да стабилизира пулса ти. Окей! — В същия момент влезе кардиологът и беше представен от лекаря, който разговаряше с Ранди.

— Това е д-р Мортенсен.

След като специалистът го пое, лекарят се обърна към Бес и Михаел.

— Аз съм д-р на медицинските науки Грат — представи се той и им подаде ръце. Беше с посивяла коса и вежди и вдъхваше доверие.

— Мога да си представя, как се чувствате и двамата след това, което преживяхте тук. Елате с мен навън, за да разговаряме спокойно.

Навън той се вгледа в Бес.

— Добре ли сте, мисис Гуран?

— Няма нищо, ще се оправя.

— Не е нужно да се правите на героиня. Елата и седнете. Сигурен съм, че имате много въпроси към мен. Вие чухте това, което обясних на Ранди. Той е смъркал кокаин, тази отрова върши страшни неща в организма на човека. Трябва да ви подготвя за това, че в следващите часове той може да получи още един пристъп от дрогата и нови смущения в сърдечния ритъм. Проблемът в този случай е, че ние не можем да отстраним кокаина от организма. Можем само да го подсилваме, докато премине действието.

Михаел със свито сърце попита.

— Значи ли, че още един пристъп може отново да го доведе до същото критично състояние?

— Мисля, че да! Следващите часове са критични. Да благодарим на бога, че е още толкова млад и ще може напълно да се възстанови. Освен това с медикаменти имаме шанс да контролираме състоянието.

Към тях се присъедини и сърдечния специалист.

— Мистър и мисис Гуран?

— Да?

— Аз съм д-р Мортенсен. — Той също беше с побеляла коса и очила. — Ранди ще трябва да остане още известно време под наше наблюдение. Състоянието му е по-добро. Ще трябва в продължение на двадесет и четири часа да го поддържаме с медикаменти. Едва след това ще може да се каже, че е прехвърлил опасността. В момента се правят някои лабораторни изследвания — на кръв, токсикологичен анализ и още редица тестове — кръвно налягане, електролит — стандартни изследвания за това, дали кокаинът още е в действие. Ще остане тук, в „Спешно отделение“, под наше наблюдение, след което ще бъде прехвърлен в интензивното. Между другото, в момента той е в добро състояние и пита за майка си.

— Можем ли да влезем при него?

— Разбира се.

Тя благодарно му се усмихна.

— Благодаря Ви, докторе.

— Ще има ли някакви последствия, докторе?

— Не! Както вече казах на Ранди, ние не сме полиция и не даваме гласност на такива случаи. Но след като вече е поемал кокаин, ще се наложи да проведе един курс на лечение, прикрепен към някой от социалните ни сътрудници.

— Чух го да казва, че е за първи път. Възможна ли е такава реакция?

— Абсолютно. Спомняте ли си смъртта на младия баскетболист преди година? При него също е било за първи път. Лошото при това проклето вещество е, че довежда до смърт по много разностранни начини. Затова трябва да обясняваме на децата, преди да са пробвали.

— Да… много Ви благодарим, докторе!

От персонала непрекъснато наблюдаваха монитора. Бес пристъпи към леглото му, следвана от Михаел. Една от сестрите му вземаше кръв. Тя се опитваше да задържи сълзите си. Сестрата се оттегли.

Когато се наведе да го целуне беше ужасена от бледия му вид и сенките под очите. Спомни си за паническия страх, който изпитваше като дете от лекарите.

— Ранди, момчето ми, благодаря на бога, че навреме се озова тук.

Забеляза, че и той потискаше сълзите си.

— Толкова съжалявам — тихо му каза.

— Аз също съжалявам, че ти причиних това.

— Не, трябваше да бъда по-близо до теб, тогава щях да знам проблемите ти и можех да ти помогна.

— Грешката е моя. Сам съм си виновен.

Тя го гледаше в очите.

— Недей! — Тя бършеше сълзите му. — Ти си нашият син и ние много те обичаме.

— Как можеш да ме обичаш, след като ти създавам само грижи?

— Моля те, недей. — Тя го погали по косата. — Наистина, създаваш ми грижи, но една майка не обича децата си само, ако са добри. Но когато имат доверие един към друг, трудностите могат да се преодолеят и тогава те се привързват още повече.

— Здравей, Ранди. — Михаел тихо се беше приближил.

Ранди погледна към него с насълзените си очи.

— Татко…?

Той се наведе и го целуна.

Без да се съобразява със системата и кабелите, Ранди поривисто прегърна баща си и го притегли към себе си.

— Толкова съжалявам, татко…!

— Зная… зная… и с мен е така. — Михаел се вглеждаше в очите му. — Всичко ще бъде по-различно, вярвай ми. И двамата имаме много да наваксаме и ще го направим. Това, което Бес ти каза, за мен важи двойно повече. Та аз толкова те обичам! Причиних ти болка. За мен това е много мъчително. Но ние наистина ще се опитаме да турим нещата в ред.

„Само не умирай! Моля те, не умирай! След като отново те открих.“

— Не разбирам как си дошъл, след като така отвратително се държах с теб?

— Знаеш ли, ние и двамата имахме проблеми с наранените си чувства и така забравихме всичко друго. Но ние ще намерим общия път, съгласен ли си?

— Съгласен съм — избоботи Ранди, опитвайки да избърше лицето си.

— Остави на мен. — Той помоли Бес за хартиени кърпички и нежно попи сълзите му.

Бес гледаше отстрани как баща му прави това, което някога вършеше, когато беше малък.

Когато приключи, той се обърна към Бес, след което пак към него.

— Ранди, майка ти иска да ти каже нещо.

Той стана и я хвана за ръка. „В случай, че не преживее следващите двадесет и четири часа“ — сякаш казваха очите му.

— Баща ти и аз отново ще се оженим.

Ранди мълчеше и прехвърляше погледа си от единия на другия.

Михаел прекъсна мълчанието.

— Какво ще кажеш за това?

— Боже господи, какви нерви имате?

— Мислех си, че и ти ще забележиш, че през последните години ние наистина надраснахме себе си и преценяваме нещата по-разумно.

— Освен това любовта ни сега е по-силна.

Една от сестрите ги прекъсна.

— Трябва да прехвърлим Ранди в интензивно отделение и да го оставим на спокойствие.

— Да, разбира се… Искаме само да знаеш, момчето ми, че ние ще чакаме отвън. Когато излезеш оттук, ще говорим за всичко останало. Обичам те!

Михаел също го целуна.

Почивай си сега, обичаме те!

Двамата отидоха в залата пред интензивното отделение, за да застанат на стража в очакване съдбата да реши дали ще върне сина им или ще им го вземе завинаги.