Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (4)

IV

В събота след обяд Бес дълго се бори с фризурата си. Тонираната й руса коса блестеше във всички нюанси, като прерията през октомври. Леко навитата й коса беше прибрана зад ушите и падаше свободно до раменете й. Нанесе подходящи кремове, едва забележимо се гримира; накрая критично се огледа в огледалото.

Без съмнение тази вечер искаше да направи впечатление на Михаел, тъй като от последната им среща гордостта и самочувствието й бяха събудени. Преди края на брака им, погълната от изпити, семейни задължения и неприятности, тя се беше занемарила и при една семейна разправия Михаел й беше казал: „Погледни се, съвсем си се изоставила. Ходиш само с джинси и косата ти на нищо не прилича. Когато се ожених за тебе изглеждаше съвсем различно“.

Неговият упрек я нарани жестоко. За да постигне желаната професия, тя беше ощетила здравето и силите си, а той не прояви разбиране, а двойното натоварване наложи и своите лишения. Ходеше със свободно пусната коса, без прическа, с нелакирани нокти, а за грим и не помисляше. Джинсите бяха лесни за поддържане и най-непретенциозни за обличане. Това й беше ежедневната униформа.

В семейството, в което беше израснал Михаел, мъжете не белеха картофи, не почистваха с прахосмукачка, изобщо не помагаха в домакинството. Когато го помоли да й помага, той й предложи да намали посещенията си през семестъра, за да й остава време за семейните задължения. Това я беше изкарало от равновесие. По-късно разбра, че със своето нехайство и небрежност го беше изгонила от дома и той беше намерил елегантна и красива жена, която се поддържаше и ходеше с костюм и високи токове на работа, сервираше му кафе и му носеше пресата. Случайно я беше видяла по време на коледните празници с доста демонстративно държание и ако Михаел беше прекъснал единствения си контакт с Бес, то тя явно поддържаше и други връзки, освен с него.

След като завърши и започна работа, тя даде триста долара и проведе професионално обучение в салон за красота. Научи се да поддържа косата си и да подбира съответния цвят. Промени облеклото си, полагаше грижи за ръцете си. Всичко това коренно я промени. А най-вече не й липсваха финансови възможности.

За вечерята избра червен костюм с права пола и асиметричен жакет с черни ревери и единствено копче на талията. Прибави големи златни обици, които прилягаха добре на фризурата й.

След като хвърли последен критичен поглед, доволна от вида си, тя тръгна към стаята на Ранди, която беше долу, в сутерена. Когато навърши шестнадесет години, той сам си я избра. Беше по-голяма от спалнята му и по-далеч от съседите, които често се оплакваха от силната музика.

В единия ъгъл се намираше любимият му ударен дванадесетчасов инструмент, подставка от полирана стомана и стъпаловидни барабани. Половин дузина рефлектори отразяваха светлината в тавана. Навсякъде по стените бяха залепени снимки на приятелки, рок групи, реклами, музикални плакати. За гардероб служеше приспособление от една тръба, която се крепеше на две железни халки, които висяха от тавана. На пода лежаха разхвърляни безброй авто списания, компактдискове и видеокасети. В средата имаше телевизор с рекордер, един микрофон и магнетофон.

Когато Бес приближи вратата, отвътре гърмеше гласът на Паула Абдул. Завари го точно, когато се мъчеше да върже една сива кожена връзка, която пасваше добре към ризата и сребристосивото спортно сако. Косата му блестеше и въпреки солидното подрязване оставаше доста дълга. Сърцето й заби. Когато искаше, можеше да бъде умен и шармантен. Винаги, когато прекрачваше стаята му, я обземаше майчината любов. Това беше нейният син и колкото повече израстваше, толкова по-голяма беше приликата с баща му. Почувства острата миризма на одеколона за бръснене, която толкова й липсваше. За момент си представи, че има съпруг и са отново една щастлива фамилия.

Без да се обръща към нея Ранди каза.

— Обещах на Лиза, но повече от това не мога да се подстрижа.

Бес се приближи към Си-Ди-Плейъра, наблюдавайки светещите лампички, и попита.

— Как се намалява това чудо?

С типичен мъжки жест, почти инстинктивно, той се наклони настрана и изключи апарата. Музиката замлъкна.

Ранди огледа майка си от главата до петите и, без да скрива възторга си, каза.

— Чудесно изглеждаш, мамо.

— Благодаря и ти също. Нови ли са тези дрехи?

— Голямо събитие е когато една по-голяма сестра се задомява.

— Какво ще кажеш да пътуваме заедно дотам?

— Разбира се, стига да искаш.

— Ще вземем моята кола, тъй като е извън гаража.

Тя го остави да шофира, наслаждавайки се на възможността да бъде водена от него. За това си беше мечтала още когато беше съвсем малък, само че животът доста ги раздели.

Пътуваха през покритата със сняг местност в посока Уайт Беар Лейк.

Вляво се виждаше езерото, което се разпростираше като синьо-сива кърпа, отразяваща луната, а светлините от къщите на брега се събираха като перлена огърлица. Когато наближиха северния бряг, Ранди каза.

— Тук отсреща живее старият.

— Къде по-точно?

— В тази сграда отсреща.

Бес погледна през рамо към красивата къща между дърветата.

— Откъде знаеш?

— Лиза ми я показа.

— Ти знаеш вече, че тази вечер и баща ти ще бъде там.

Ранди я погледна, без да каже нещо.

— Моля те, постарай се, колкото учтивостта го позволява, да си любезен с него, Окей?

— Да, мамо.

— И заради Лиза.

— Да, мамо.

— Ранди, ако още веднъж ми кажеш „Да, мамо“, ще получиш един зад врата.

— Да, мамо.

Тя наистина го перна и двамата се разсмяха.

— Разбираш ме, какво искам да ти кажа за баща ти?

— Ще се опитам да не го разнищвам, Окей?

Семейство Падгет живееха в западния район на града, типичен за средната класа жители. Ранди веднага намери къщата, премина покрай натрупаните камари сняг в двора и, водейки майка си, позвъни на вратата.

Отвориха Марк и Лиза. Зад тях стоеше дребна, набита жена, в синя рокля с плисирана пола и бяла яка, а от усмивката по бузите й имаше две трапчинки. Бащата на Марк беше висок човек, с рядка коса и слухов апарат на лявото ухо. Той приятелски се усмихваше на Бес. Беше само по риза, с обърнати маншети и без сако.

Семейство Падгет явно не държеше много на облеклото си, даже и в такъв случай, като този. Независимо от това, още от първия миг й се сториха много симпатични. Наляво отворената врата водеше към всекидневната. Карирани тапети и тежки масивни мебели, които създаваха уютна обстановка.

Близо до входа към кухнята стоеше изправен Михаел Гуран.

Той гледаше право към идващата към него изключително елегантна Бес, следвана от сина им Ранди, който в своето свободно, с повдигнати рамене, пардесю и вдигната яка изглеждаше още по-висок. С какво нетърпение очакваше този момент! „Боже господи, колко е пораснал!“ За последен път го беше видял преди три години. Беше по Великден. Цареше оживление, наоколо имаше много деца, Михаел си беше купил пролетно сако и точно излизаше от магазина, когато неочаквано срещу себе си видя Ранди. Той оживено разговаряше с приятел на неговата възраст. Когато го видя, той замръзна на мястото си, силно пребледнявайки. После рязко дръпна приятеля си и двамата влязоха в съседен магазин за дамска мода. И ето сега, след три години, беше израснал и изглеждаше чудесно. Михаел почувства прилив на бащинска гордост от приликата, която имаше синът му с него.

Ранди се здрависваше с всички, след което подаде пардесюто си и едва тогава погледът му срещна този на баща му. В същия момент усмивката изчезна от лицето му.

Михаел почувства, че нещо стегна гърлото му. Сякаш цяла вечност премина, докато двамата стояха в двата края на хола и всеки по свое му връщаше спомените. „Толкова е просто — мислеше си Михаел — да пресече салона и да прегърне този млад мъж, които като дете го боготвореше и беше щастлив, когато можеше да стои до него, когато, например, сменяше маслото на колата или подстригваше тревата в двора.“

Но Михаел не беше в състояние и крачка да направи, а можеше само да стои с тази буца на гърлото като пленник на своя собствен похабен живот. В този момент Жак Падгет пристъпи към Ранди и, подавайки му ръка, привлече цялото му внимание. Михаел погледна към Бес и двамата пресилено се усмихнаха. Можеше в присъствието на Бес да поговори с Ранди, но отчуждението на сина му причиняваше болка, макар в главата му още да звучаха думите на Бес от последната им среща: „Ранди има нужда от баща и това трябва да си ти“. Но как?

Холът беше пълен с хора — останалите четири деца на Падгет, техните възрастни родители. Всеки правеше кръг и се здрависваше с гостите. И ако Ранди умишлено запазваше разстоянието между тях, то Бес, здрависвайки се, съзнателно се приближаваше, докато накрая се озова до бившия си съпруг.

— Добър вечер, Михаел — каза тя въздържано. Сякаш между тях никога не е съществувала враждебността.

— Добър вечер, Бес.

И двамата гледаха към присъстващите наоколо, усмихвайки се любезно. Той тайно оглеждаше облеклото, фризурата, обувките й, гривните на ръцете й. „Дявол да го вземе, колко се е променила!“ Бес оправи една от обиците си и небрежно подхвърли към него.

— Ранди вече е голям мъж, не намираш ли?

— И още как, не можах да повярвам, че това е той!

— Не искаш ли да поговориш с него или предпочиташ да стоиш тук като чужд?

— Вярваш ли, че ще се получи нещо?

— Би трябвало поне да опиташ.

Неочаквано си спомни как в една неделна сутрин двегодишният Ранди се озова в спалнята им рано сутринта по пижама и, сядайки върху баща си, каза: „Тик филм, тати“. Михаел нежно го прегърна и изпълни молбата му. Те гледаха анимационни филми, оставяйки мама да поспи. Колко би желал сега да може така да го прегърне с думите: „Прости ми, момчето ми, сгреших, искам да поправя това. Толкова съжалявам!“.

Хилде Падгет се появи с табла различни сандвичи; а Жак Падгет започна да разлива напитки.

Ранди остана на другия край на хола и само бегло поглеждаше към баща си. Един от тях трябваше да сложи началото и Михаел реши да поеме риска. Той пресече разстоянието и тихо каза.

— Здравей, Ранди.

— Хм — промърмори Ранди, гледайки през рамото му.

— Аз едва те познах, толкова си пораснал.

— Да, така става един ден, знаеш ли?

— Как си ти?

Ранди вдигна рамене и продължи да гледа встрани.

— Майка ти ми каза, че ти все още работиш в този магазин. Харесва ли ти?

— Какво значи, харесва? Човек става сутрин и отива там, за да изкара тези часове и това ще бъде, докато мога да се включа в някой Джазбанд.

— Джазбанд?

— Да, джазбанд, нещо такова — рап-п-пап-пап-р-р.

— Умееш ли добре да свириш?

За първи път Ранди го погледна право в очите. Яростно изражение изкриви лицето му и той през зъби му каза: „Остави ме на мира“, след което се обърна и го остави да стои прав до него.

Михаел почувства остър спазъм в стомаха, сякаш беше скочил от втория етаж. Обзе го разочарование и безпомощност. Той погледна към Бес и разбра, че тя внимателно ги наблюдаваше.

„Тя има право. Като баща аз съм един негодник.“

Лиза му дойде на помощ. Тя го хвана за ръката и го затегли към другия край.

— Татко, дядо Еарл по-рано също е бил ловец и аз току-що му разказах за теб и за това, че и сега през есента си улучил рогат елен. Но той иска да чуе нещо повече от теб.

Еарл Падгет беше як мъж с тройна брадичка и мургаво лице, типично за ловците. При разговор той разпалено жестикулираше, разказвайки истории, в които участваха и неговите синове.

От всички мъже само Ранди оставаше настрана. Михаел се присъедини, доколкото можа, но в мисълта си даваше сметка, че Ранди е привързан към майка си, а на него му обръщаше гръб.

Когато момчето стана на дванадесет години, той имаше намерение да го въведе в ловуването, показвайки му всички тайни за гората и дивите зверове. И ето че сега седеше тук, в кръга на бащи и синове, които предаваха от генерация на генерация въодушевлението си, а неговият син стоеше настрана, чужд на всичко това. Изпита болезнено чувство.

Хилде Падгет влезе и покани всички на масата.

Настаниха Михаел и Бес на единия край на масата, а на другия — Хилде и Жак. Марк и Лиза седнаха в средата, а останалите — всеки, както пожела.

След като изтегли стола на Бес и я изчака да седне, Михаел също зае мястото си и погледна към Ранди, който беше диагонално на другата страна на масата. След минута той тихо каза на Бес.

— Имам впечатлението, че Ранди не одобрява това, че сме един до друг.

— Твърде е възможно. Той ли ти каза нещо за това?

— Не, просто ме погледна мълниеносно, когато ти предложих стола.

— Затова пък Лиза е много доволна. И на двамата им обясних, че трябва да направим добро впечатление на тези мили хора. Е, тогава… да се чукнем!

Тя вдигна чашата си към него за наздравица.

— Да видим дали в името на децата си ще издържим този фарс.

Той отговори на тоста и двамата отпиха по глътка.

Сервираха печено месо със зеленчуци, ориз и салата, топли бротхени и масло. Всичко щедро се предлагаше, като в една голяма фамилия. Когато Михаел й предлагаше една от салатиерите, тихо й каза.

— Ако някой ми беше казал седмица по-рано, че в разстояние на няколко дни ще се видим два пъти, щях да го помисля за ненормален.

Бес го наблюдаваше, как си сипва от пържените картофи в чинията.

— Хилде ги е направила точно по вкуса ти, нали?

Той си взе още една лъжица.

— Да, това все още с удоволствие ям.

„Удоволствие е да се готви нещо за Михаел, тъй като той има вкус и умее да цени“ — беше казала майка му.

„По дяволите!“ — Бес гледаше безизразно в чинията си. — „Не беше лесно да седиш до един мъж, с когото си споделил хиляди обеди и вечери, на когото познаваш и плюсовете и минусите, знаеш всяко негово следващо движение.“

— Говори ли с Лиза? — откъсна я той от мислите й.

— Да, още на следващия ден бях при нея.

— И какво е мнението ти сега? Одобряваш ли решението им?

— Да, определено!

Бес наблюдаваше лъчезарното лице на дъщеря си, която разговаряше с бъдещия си съпруг. Без всякакво съмнение те бяха щастливи.

— Погледни към тях — настоя Бес. — Тя ме убеди, че той е истинският мъж за нея. Нея вечер тя ме накара да заплача от вълнение.

— И какво решихте за твоята сватбена рокля?

— Ще бъде с нея.

Бес проследи погледа му и видя същата тъга в очите му, която чувстваше и тя.

— Мисля, че Ранди ни наблюдава и сигурно се пита, какво се разиграва тук? — спокойно отбеляза той.

— Защо, разиграва ли се нещо?

Той я шокира с думите си.

— Изглеждаш чудесно, Бес.

Тя се изчерви и откъсна парче от печеното.

— За бога, Михаел, та това е абсурд!

— Но е така. Толкова ли е лошо, че ти го казвам? Ти невероятно си се променила, откакто не сме заедно.

Яростта в нея се възпламени.

— Не, това наистина е върхът! Колко време живееш сам, без жена до себе си? Един месец? И вече правиш комплименти. Моля те, без обиди, Михаел!

— Не го направих преднамерено.

В този момент Жак Падгет се изправи с чаша в ръка и прекъсна разговора им.

— Мисля, че сега е момента да вдигнем тост. Не съм добър в тези неща, но ще трябва да ме изтърпите.

Той разтърка окото си с ръка и продължи.

— Марк е нашият първороден син и първият, който встъпва в брак и ние се надяваме, че той ще избере човек, с когото и ние ще се разбираме и ще обичаме. И когато той доведе Лиза в къщи, стана ясно, че желанието е изпълнено. Не можем да бъдем по-щастливи от избора, който той направи, а ти, Лиза, детето ми, ще го направиш най-щастливия мъж в Минесота. Искаме да ти кажем добре дошла в нашата фамилия и че много се радваме, че днес тук са и твоите родители.

Той поздрави Михаел и Бес и кимна на Ранди.

— И така… — Той вдигна високо чашата си. — Да пием за щастливия съвместен живот на Лиза и Марк. Ние винаги ще бъдем до тях и ще им помагаме.

Всички се присъединиха към наздравицата.

Когато Жак зае отново мястото си, Бес и Михаел набързо размениха реплики.

— Един от нас също трябва да вдигне тост.

— Искаш ли ти да направиш това?

— Не, ти.

Михаел стана и вдигна чашата си.

— Хилде и Жак! Преди всичко искам да ви благодаря за сърдечната покана. Най-добрият път за едно младо семейство е нивелираният път, по който ние, техните родители, съвместно ще ги поведем и ще им покажем, че винаги могат да разчитат на нашата подкрепа. Майката на Лиза и аз се гордеем с нея. Ние споделяме радостта си с вас и казваме на Марк, като на неин бъдещ съпруг, най-сърдечно добре дошъл при нас. Лиза! Марк! Ние ви обичаме и ви желаем много щастие.

След наздравицата Михаел отново зае мястото си.

Бес почувства тоста му прекалено рафиниран. Нито една фалшива дума в поздрава. Беше сладко и същевременно горчиво това, че семейството им е отново заедно. Опитът на Михаел да се доближи до Ранди й даде надежда, която скоро се превърна в разочарование от начина, по който беше отблъснат. Това, че беше до Михаел, събуждаше в нея чувства, които трябваше да потисне.

Тя беше разведена и независима. Беше доказала, че сама успя да се справи: създаде фирма, къща, кола, градина и въпреки това имаше чувството, че тостът, който вдигна Михаел, сякаш беше за тях двамата. Отдавна потисканото желание сякаш се събуди и не позволяваше да бъде заглушено.

Сервираха кафе и десерт — една божествена бяла пухкава комбинация с ягоди и банани. Погледът й продължаваше да се мести от Михаел към Ранди, който игнорира баща си и предпочете да разговаря с шестнадесетгодишната дъщеря на Падгет.

— Ти намери верните думи — наведе се към него Бес.

— Да, мисля, че се справих, въпреки опасенията си — съгласи се той.

Тя потисна желанието си да положи ръка върху неговата и само се обърна с думите.

— Не се отказвай от Ранди, моля те!

Съзнавайки задълженията си и съобразявайки се с хората, с които току-що се запознаха, те усмихнато даваха вид, че разговорът им е непринуден, но тонът беше друг.

— Причинява ми болка — тихо каза той.

— Зная, с него е същото. Затова не бива да се отказваш.

Той взе чашата кафе, отпи глътка и, гледайки през нея към сина им, каза.

— Той наистина ме мрази.

— Мисля, че си го налага, но му е трудно.

Михаел остави чашата си и се обърна към нея.

— Каква роля играеш ти в този случай? Защо са тези неочаквани усилия за одобряването между мен и Ранди?

— Много просто. Ти си негов баща. Постепенно започвам да проумявам, какво причинихме на децата си, въвличайки ги в нашата студена война.

Той тежко въздъхна и се облегна назад.

— Добре, Бес, ще се опитам.

 

 

На път за дома Ранди се държеше доста навъсено.

Бес го попита.

— Кажи ми, какво става с теб?

Той я удостои само с кратък многозначителен поглед и отново се концентрира в пътя.

— Ранди? — продължи да настоява тя.

— Какво се разиграва между теб и стария?

— Нищо! И не го наричай „стария“. Той ти е баща.

Ранди погледна встрани през прозореца и промърмори „лайно“.

— Той полага усилия да поправи стореното, не забелязваш ли това?

— Умът ми не го побира! — извика Ранди. — Изведнъж той е мой баща и аз трябва да му се кланям, макар че ти шест години не скриваше, че го мразиш като чума.

— Може би не съм била права. Не беше редно да прехвърлям своите чувства върху вас.

— Аз имам свое собствено мнение, мамо. Не е нужно да се съобразявам с твоето. Той се държа гадно. Хвана се с друга жена и разби нашето семейство.

— Имаш право! — изкрещя Бес и продължи по-спокойно. — Имаш право. Имаше друга жена. Но има и нещо като разкаяние и прошка.

— Струва ми се, че не чувам добре. Той отново ти се докарва, нали? Изтеглиха му стола и той се присламчи към теб. Едва го е изгонила другата, той вече се подмазва на теб. Този тип ме побърква.

Бес отново изпита чувство за вина за това, че беше насадила толкова омраза в него, без да се замисля за последствията. Такъв род огорчение можеше да унищожи и други негови чувства.

— Съжалявам, че имаш такова мнение за него, Ранди.

— Струва ми се, че твърде бързо се обръщаш кръгом, мамо. Не сили даваш сметка, че пак те прави на глупачка, готов да те изиграе?

Тя чувстваше как яростта се надига в нея, защото той изричаше нейните мисли. Ядосваше се и за това, че днес тя изпита желание отново да бъде с него.

„Не забравяй какво ти причини — казваше й вътрешен глас. — Даже, ако отношенията се прояснят, запази дистанция.“

Следващият ден беше неделя. Както винаги беше много трудно да се изкара Ранди от леглото, за да я придружи до неделната служба в църквата. Следваше един унил обяд за двама от печено пиле и картофи. Ранди упорито мълчеше. Веднага след това той каза, че отива при приятеля си Бърни, за да гледат по телевизията мача на националната футболна лига.

В къщата беше тихо. Бес оправи кухнята, облече един анцуг и влезе в безлюдния хол. Тишината я потискаше. Реши да поработи върху проектите си, но беше много трудно да се концентрира и затова често ставаше и поглеждаше навън през прозорците снега и прокрадващото се слънце.

Отново се опита да работи, но мислите за Михаел и разбитото й семейство не я напускаха. Тя безцелно се отправи към пианото и продължително натисна един от клавишите. Отново се върна до прозореца. В една от стръмните градини отсреща деца се пързаляха с шейни.

Спомни си един такъв слънчев зимен ден, когато тя, Михаел и децата отидоха в парка в Минеаполис, за да се пързалят с шейни на хълмистата част. Носеха червените си пластмасови шейни. Михаел пръв се спусна, но още в началото рязко се преобърна и продължи надолу, пързаляйки се. Шапката и очилата му бяха изхвръкнали и когато се спря и надигна, главата му беше побеляла от сняг. Видът му, толкова комичен, ги накара да се натъркалят от смях.

Години по-късно, когато семейството им вече блокираше, един ден той й каза: „Нищо не предприемаме да се разнообразим. Вече изобщо не се смеем“.

Бавно се върна във всекидневната. Камината беше студена, а на канапето имаше куп разхвърляни вестници. Тя ги събра и се отпусна на фотьойла, замислена и изпълнена с въпроси. Не беше от тези, които лесно се разплакват, но в момента чувстваше напрежението в очите си. Изведнъж изпита желание да потърси майка си. Набра номера й.

Стела Дорнер се обади както винаги с бодър, весел глас и с подчертаното.

— Ал-о-о.

— Ало, мамо, Бес е тук.

— Много мило, точно си мислех за теб.

— И какво по-точно?

— За това, че вече една седмица не съм те чувала.

— Заангажирана ли си?

— В момента гледам спорт.

— Мога ли да дойда при теб? Искам да си поговорим.

— Разбира се, ще се радвам да те видя. Ще останеш ли за вечеря? Мога да ти приготвя ребра на грил, които толкова обичаш, с лук и лимонени резенчета.

— Хм, звучи добре.

— Веднага ли ще дойдеш?

— Щом се облека и обуя.

— Добре, до скоро, скъпа.

Майка й живееше в предградието близо до Оакглен-Голфплац, западно от Стилуотър. Не беше минала и една година от смъртта на съпруга й, когато тя купи тази къща, обзаведе я с нови мебели и обясни, че тя не е погребана с него и ще продължи да живее пълноценно. Продължаваше да работи като медицинска сестра в болницата „Лакевиев Мемориал“, макар че скоро щеше да навърши шестдесет години. Освен това ходеше на голф, даже се беше включила в един дамски отбор, пееше в църковния хор на С. Мария и беше член на американско дружество за защита на африкански редки растения. Когато имаше желание, посещаваше дъщеря си Джоан в Денвър. В понеделник играеше бридж, във вторник гледаше любимото си телевизионно предаване, в сряда посещаваше организираната разпродажба, а в петък имаше час за козметика и фризьорство. Веднъж даже беше посетила клуб за запознанства, но след това заяви, че тези мъже там изобщо не й допадат. Нямаше никакво намерение да се обвързва.

Триетажната къща с големи витринни прозорци блестеше от слънцето. Винаги, когато идваше при нея, я обземаше жизнено чувство и днес не беше по-различно. Още с влизането усети миризмата на ребра на грил.

Стела се появи в спортен анцуг, който беше пъстроцветен като кърпата за почистване на художника. Бяла основа и петна във всички цветове. Гъстата й прошарена коса беше разделена с пътека в средата и падаше на вълни около лицето й. Имаше навика едновременно с две ръце да отхвърля косата си назад. С това движение тя поздрави дъщеря си.

— Бес… скъпа!

Майка й беше доста по-ниска и за да я прегърне трябваше да се повдигне на пръсти.

— Внимавай! Не искам да те изцапам с боя.

— Каква боя?

— Записах се в курс по маслена живопис и току-що привърших първата си картина.

— Но как намираш време за всичко това?

— За любимите си неща човек винаги трябва да намира време.

Стела я въведе навътре. Макар че слънцето не огряваше директно стаята, вътре беше светло. От големия прозорец се виждаше побелелия от сняг плац за голф. Дългото канапе с цвят на фламинго беше обърнато към прозореца, а от телевизора, който се намираше на стенния шкаф от абаносово дърво, предаваха футбол. Пред стъклената врата, която водеше към градината, имаше изправен статив с почти готовата картина в африкански стил.

— Как я намираш?

— Хм… — Бес се вгледа в картината, докато се събличаше. — Много ми харесва.

— Може да не е великолепна, но какво от това? Уроците ми доставят върховно удоволствие.

Стела намали звука на телевизора.

— Искаш ли кола?

— Аз ще се обслужа сама. Ти си продължавай работата.

— Добре…

Тя отново отметна косата си назад, след което взе една четка и застана пред статива. През това време Бес отиде в кухнята и отвори хладилника.

— Да донеса ли и на теб?

— Не, благодаря, аз пия чай.

На подвижната маса Бес си сипа чаша кола и отпи от нея.

— Как са децата?

— Не ми се говори сега за това.

Бес вече се беше върнала обратно и, събувайки обувките си, се настани удобно на канапето.

— Лиза очаква дете и ще се омъжва.

Стела хвърли бегъл поглед към нея, като каза.

— Може би трябва малко да изсветля тази част. — Тя взе парцала и избърса четката.

— Не, моля те, продължавай.

— Не ставай глупава, за това имам много време.

Четката изчезна в един буркан с терпентин, след което Стела свали престилката си и, поемайки чашата чай, седна до Бес.

— Така… Лиза чака дете и това значи, че аз ще стана прабаба.

— А аз — баба.

— Ужасно, нали?

— Може би…

— Това, разбира се, е маловажно. Но ти си доста шокирана, нали Бес?

— Да, бях, но вече съм по-спокойна.

— Иска ли тя това дете?

— Да, даже много.

— Е, това облекчава нещата.

— Познай, какво още се случи?

— Още нещо?

— Срещнахме се с Михаел.

— По дяволите, имала си тревожна седмица.

— Лиза инсценира това. И двамата ни покани в апартамента си, за да ни съобщи новината.

Стела се засмя, отмятайки главата си.

— Браво на Лиза! Добре го е направила. Момичето има стил.

— Можех да я удуша!

— Как е тя?

— Щастлива, развълнувана и, както казва, много влюбена.

— А Михаел?

— Отново е свободен, развежда се.

— Охо!

— А между другото имаш поздрави от него. Ще ти цитирам думите му: „Поздрави старата дама и й кажи, че много ми липсва“.

Стела вдигна чашата си в отговор на поздрава.

— Хм, Михаел. — Тя отпи от чая. — Не се учудвам, че имаше желание да поговорим. А как приема Ранди всичко това?

— Както винаги той е възмутен и ненавижда баща си.

— А ти?

Бес изхълца.

— И аз не зная, мамо. — Тя се загледа замислено пред себе си. — Шест години преглъщах тази обида не ми е лесно да се отърся от това.

Стела отпиваше от чая, без да каже нито дума. След минута Бес погледна към нея.

— Мамо, да не би да искаш да кажеш, че аз… — Тя не продължи.

— Какво ти…

— Когато се развеждахме, ти не каза нито дума.

— Не беше моя работа да се бъркам.

— Когато разбрах, че Михаел ми изневерява, много се надявах, че ти ще вземеш моята страна и ще го упрекнеш за това. Но ти не каза нищо.

— Аз много държах на Михаел.

— Мислех, че и ти като мен трябва да го ненавиждаш. Но ти не каза нито дума. За това трябва да е имало някаква причина?

— Сигурна ли си, че искаш да я чуеш?

— Мислиш, че можеш да ме засегнеш?

— Не зная. От това ще разбера до колко си израснала през тези шест години.

— Да не би да искаш да кажеш, че и аз имам вина?

— За това винаги има двама, но когато един мъж изневери, винаги се хвърля вината върху него.

— А каква е моята вина, в какво аз сбърках?

— Никаква вина, ти просто беше забравила своя мъж.

— Това не е вярно! Той не ме освободи от задълженията ми, аз продължих да чистя, да готвя, да пера.

— Това са странични неща. Аз говоря за вашите лични отношения.

— Мамо, времето не стигаше за нищо!

— Виждаш ли, ти сама сложи пръст в раната.

Стела остави Бес да размисли върху думите й и отиде в кухнята, за да си сипе чай. Когато се върна, Бес стоеше пред прозореца, загледана навън.

— Спомняш ли си в първите години от брака ви колко често ни молеше мен и баща ти да гледаме децата, за да отидете някъде на къмпинг само двамата? Как за Коледа му купи ловна пушка, която той толкова желаеше, след което я скри у нас? Спомняш ли си с какво усилие я внесохме тайно, за да си получи той подаръка за Бъдни вечер?

Бес продължаваше замислено да гледа към заснежения плац.

— Приятните изненади никога не трябва да престават — продължи Стела.

— Аз ли бях тази, която прекъсна всичко това?

— Не зная. А ти как мислиш?

— Тогава не виждах нещата в тази светлина.

— Ти се впусна в обучението, след като завърши създаде фирмата. Когато идваше у нас, вече беше сама и вечно бързаше. Знам, как престана да ни каниш на вечеря, как децата все по-рядко идваха и видът им беше потиснат и самотен.

— Аз го молех да ми помага в домакинството, но той отказа. Това не е ли вина?

— Може би. Това обаче касае само вас двамата. Може би щеше да ти помогне, ако ти не го подценяваше и умееше да го предразположиш. Как беше сексуалната ви връзка по това време?

Бес отново се загледа навън. След малко каза.

— Мизерна.

— Ти просто нямаше време, беше уморена, така ли е?

— Смятах, че като изкарам изпитите си и открия собствена фирма ще си взема помощничка в къщи и отново ще имаме повече време за нас двамата.

— Да… но той не издържа толкова дълго време?

— Вчера той ми каза, че изглеждам чудесно. Не можеш да си представиш, как ме ядоса това!

— Защо?

— Защото… — Бес размаха ръце. — Защото, по дяволите, и аз не зная защо. Може би защото едва се е разделил с другата, чувства се самотен, а аз не искам това да е причина за неговото завръщане, не искам да се връща при мен унизен. По време на вечерята Ранди не ни изпускаше от поглед. Аз се стремях да направим добро впечатление, но после усетих, че… — Бес закри лицето си с ръце. — За бога, мамо, не знам вече. Изведнъж се почувствах толкова самотна, главата ми е пълна с въпроси. Не зная какво ще стане по-нататък.

Стела остави чашата и седна до нея. Погали я по главата, след което започна нежно да масажира раменете й.

— Сега ти преживяваш това, което се е натрупало в продължение на шест години — време, през което си го мразела и си прехвърляла вината изцяло на него и изведнъж започваш да осъзнаваш и собствените си грешки. Това не е толкова лесно.

— Аз не го обичам вече, мамо, наистина не го обичам.

— Е, щом го казваш, значи е така.

— Защо тогава срещите с него ми причиняват такава болка?

— Защото изпитваш желание да прозреш истината.

Стела извади една смачкана книжна салфетка и я подаде. Миришеше на терпентин.

— Съжалявам, мамо — промърмори Бес, бършейки сълзите си.

— Не се тревожи, мога да понеса това и те разбирам.

— Неочаквано идвам при теб и развалям целия ти ден.

— Това не е вярно, напротив. — Стела я притегли към себе си. — По-добре ли си вече?

— Да, до известна степен.

— Тогава чуй, какво ще ти кажа. Това, че след развода беше ядосана, сигурно е било за добро, защото ти се амбицира и това ти помогна да се справиш по-нататък без негова помощ. Сега ти си професионално независима жена. Дотук добре. Но аз се опасявам, че ти и в бъдеще ще имаш такива дни на размишления. Винаги можеш да дойдеш при мен. Такива разговори помагат. Така, а сега седни добре и ми разкажи нещо за плановете около сватбата, за младия мъж на Лиза, за това, какво трябва да облека на това чудесно парти и дали пък няма да намеря там един интересен мъж за мен.

— Мамо, ти си невъзможна — засмя се Бес. — Нали казваше, че не искаш беля на главата си.

— Аз наистина не желая това, но човек не може да слуша само женско крякане около себе си, трябва да чува и мъжки глас.

Бес спонтанно я прегърна.

— Мамо, не съм ти го казвала досега, но за мен ти винаги си била като идол. Винаги съм искала да бъда като теб.

Стела я притисна към себе си.

— Ти си взела много мои черти и приликата е голяма.

— Само че никога не си била сломявана като мен.

— И още как, само че като ми се случи такова нещо, аз веднага ставам член на нов клуб.

— Или се оглеждаш за някакъв мъж?

— Бих казала, че това не е погрешно. И понеже говорим за мъже, какво става с теб и Кайт?

— Ах… Кайт? — Бес направи гримаса. — Той ми се разсърди за това, че отказах поканата му и отидох на вечеря в семейство Падгет. Знаеш го какъв е.

— И понеже водиш откровен разговор, искам да ти кажа, че той не е мъж за теб!

— Лиза и ти — да не сте се наговорили?

— Може би…

Бес засмя.

— Що за дяволи сте и двете! Само че, ако си въобразявате, че покрай сватбата ще ни съберете с Михаел, много се лъжете.

— Не съм казала нито дума за това.

— Не, но го мислиш и аз веднага ще ти кажа, че можеш да го забравиш.

Стела повдигна вежди.

— Как изглежда той? Все така ли е впечатляващ?

— Мамо! — Бес сърдито я погледна.

— Само се интересувам.

— Изключено е, мамо! — увери я Бес.

Стела я погледна многозначително, казвайки.

— Човек никога не знае. Толкова неща могат да се случат.