Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (13)

XIII

Вечерта преди курса Михаел стоеше пред гардероба, без да знае какво да облече за този първи урок по готвене. Нямаше готварски шапки или престилка, затова облече джинси и поло блуза с плетена яка.

Курсът се състоеше от пет мъже и три жени. Това го успокои донякъде. Не се чувстваше вече така комично. Учителката не беше Силвия Радуай, а Бети Грат, около петдесетгодишна жена, руса, пълна и много естествена, склонна да се шегува, така че около нея непрекъснато се усмихваха. След въвеждане и пояснения за редица неща, те получиха съответните продукти и подправки и всеки трябваше да приготви възложеното ястие.

Когато накрая седна, за да опита своето произведение, той се чувстваше така горд, сякаш беше завършил колеж.

Скоро след това той обзаведе кухнята си, накупи всичко необходимо от тенджерите до прибори за храна. Откри, че му е приятно да се разхожда в магазина на Силвия Радуай и да купува всякакви дреболии.

Във втория курс правеха пиле на грил, пържени картофи и салата. Когато накрая седнаха, мъжът до него, който явно беше машинист, открито недоумяваше, убеждавайки Михаел, че и чай не е правил.

— Мисля, че моята ще припадне, като види какво се научих да майсторя.

— Моята също — промърмори Михаел.

— Разведен ли сте?

— Да, а вие?

— Моята просто избяга. Остави ми децата и офейка. Тя и без това беше тъпачка, не можеше и да готви.

— Докато бях семеен у нас готвеше само жена ми и даже когато посещаваше Колежа и искаше да й помагам в домакинството, аз отказвах. Смятах, че това е само женска работа. Но сега мога да Ви убедя, че ми доставя удоволствие!

Михаел дори не усети, че мислеше само за Бес. За втората си жена не си спомняше.

Михаел беше учуден, доколко този курс промени живота му. След работа той си купуваше месо и зеленчуци и бързаше за към къщи, за да си приготви нещо вкусно. Когато една вечер си приготвяше телешко с гъби, той сложи и чаша вино вътре и беше във възторг от резултата. Друг път той приготви портокалови резенчета с пилешки гърди. Вършеше всичко спокойно, без да усеща вече така силно самотата. Изпълнявайки всичките задължения, които има в едно домакинство, той се чувстваше надраснал себе си и справяш се добре в ситуацията, в която беше.

От събирането за сватбата не беше виждал Бес. В средата на май тя му се обади, за да му каже, че първите мебели вече са пристигнали.

— И кои са те?

— Канапето и креслата за всекидневната.

— А кожените?

— Не, те са за салона. Освен това, пердетата са готови. За кога можеш да определиш ден за декораторите? Ти трябва да определиш дни и аз да се уговоря с тях.

— Трябва ли да присъствам?

— Не е наложително.

— Тогава всеки ден е възможно. Ще оставя ключ на домоуправителя.

— Добре! — Последва пауза. — Как си, Михаел?

— Добре, имам много работа.

— Аз също.

Може би трябваше да й каже, че се обучава в готвенето, но защо? Нали тя му каза, че целувките им са били грешка и че на този свят повече не иска да има нищо общо с него.

Говориха още малко за децата, за последното й посещение при Лиза и как върви при Ранди. Нямаше повече какво да си кажат.

Бес приключи разговора.

— Добре, ще ти се обадя, за да знаеш кога да оставиш ключ.

Михаел затвори разочаровано телефона.

„Какво всъщност очакваше от нея? Да я види отново? Или да го похвали за напредъка му? Не. Той трябва да бъде в апартамента, когато дойдат от фирмата. Той се надяваше, че така ще я вижда по-често, но се излъга.“

Когато в уречения ден Михаел се прибра в къщи, пред камината самотно стояха диванът и креслата. Прозорците бяха променени от поставените пластини и корнизи за пердетата. В кухнята имаше бележка за Михаел.

„Михаел,

Надявам се, че декорацията на прозорците ти ще ти хареса. Дневните завивки прибрах в гардероба, докато докарат леглата. Мисля, че добре изглеждат. За спалнята ще има подходящи столове. Продължавам да контролирам останалите доставки. Скоро ще трябва да те помоля отново да ме пуснеш в жилището. Вълнувам се от това последователно доставяне на мебелите и от крайния ефект. Скоро ще ти се обадя.

Бес“

Той задържа написаното в ръка и беше объркан от чувството на самота, което тази бележка внесе в него.

Във вградения шкаф в коридора той намери дебелите дневни завивки. Отново го обзе чувство на меланхолия при мисълта, че тя е била за малко и си е отишла. Колко грозна беше мисълта, че за нея той беше само един клиент. Изведнъж в него се събуди чувство на наранен човек, който моли за прошка, както след кавга между двама влюбени.

Той вдигна слушалката на телефона и набра номера й.

— Здравей, Бес.

— Здравей, Михаел, харесват ли ти прозорците?

— Да, много!

— А мебелите?

— Също. Много са хубави.

— Аз също съм доволна, само че вече идват сметките една след друга. Да задържа ли масите и след това всичко заедно да докарат?

— Както прецениш.

— Искам да постъпвам така, както ти предпочиташ. Нали, все пак, ти си клиентът.

— Не се съобразявай с това. Ще оставя ключ при домоуправителя, за да можеш да влизаш по всяко време.

— За мен е добре, тъй като складът не може да поема всичко.

— А как стои въпросът с кожените мебели?

— Сигурно след около месец ще ги докарат.

— Е, добре… Ще ми се обадиш.

— Михаел, какво мислиш за аксесоарите, сама ли да ги набавя или ще присъстваш?

— И аз не зная, Бес.

— Нека направим следното. Аз ще одобря подходящите според мен и ще ти ги докарам. Това, което не ти хареса, ще го върна.

— Превъзходно!

Вече свикна с това, всеки път, когато се прибираше, да намира нещо ново — маси за всекидневната, огромна порцеланова риба до камината или някакви произведения на изкуството.

В края на май получи съдебното решение за развода и го прие като служебно приключване. Той го сгъна и си помисли: „Хубаво е, че най-после се приключи“.

Той се обади за третия урок от курса по готвене, който се отнасяше за сладкиши. Този път той се запозна с Джени Айлес, четиридесетгодишна, разведена, доста атрактивна, която беше записала курса, за да убива времето си и да разнообрази самотата си. Той я покани на концерта на Бари Манилов, а тя го убеди да опита с голфа. При това тя му показа ударите, които нанася синът й. По пътя той се опита да я целуне, но тя го отблъсна и се разплака, обяснявайки му, че обича още мъжа си и че той я е напуснал заради друга жена. Накрая те поговориха откровено и той призна, че е силно привързан към Бес.

Той си купи плодове и след това на верандата, загледан към езерото, изяде вечерята си.

В стаята му се появи и лампа, а в средата на галерията върху столче намери бележка:

„Сигурен ли си, че искаш тук да поставиш скулптура? Искам да кажа, този път ти решавай сам и ми дай възможност да разбера.“

Той се отби във фирмата й, но там беше само Хеатър.

— Моля Ви, предайте й, че сам ще се погрижа за скулптурата.

Няколко дни по-късно той намери съобщение на телефонния си секретар: „Купувай спално бельо, Михаел. Утре ще докарат леглата“.

В края на юни най-после дойде известието, което очакваше.

„Михаел, Бес е на телефона, сега е девет без петнадесет. Обзавеждането за трапезарията е тук, както и кожените мебели. Всеки ден трябва да може да се влиза. Ще ти се обадя пак.“

На следващия ден той се прибра в четири часа и я намери у дома си да разопакова столовете за трапезарията. А под короновидното осветление блестеше масата с опушено стъкло. Успя само да възкликне.

— О-о… здравей!

От сватбата на Лиза не бяха се виждали. Тя вдигна глава, явно притеснена, с паднал кичур коса на зачервеното й лице.

— Не те очаквах толкова рано!

Той влезе и постави ключовете си на масата до канапето, която тази сутрин още я нямаше.

— Не мисля, че е излишно да съм тук. Имах още работа, но просто не ми се връщаше обратно в бюрото, след едно служебно излизане. И както виждам и столовете вече са тук.

— Дотук са добри. Остават още четири.

— Тук е горещо, защо не си отворила? — Михаел дръпна големите стъклени врати към верандата.

— Не знаех дали е редно, като не си в къщи.

Той се приближи към нея.

— Дай да ти помогна.

— Не, това е моя работа. Освен това си облечен официално.

— Ти също.

Беше с хубава бледожълта лятна рокля с подходящо сако, което беше до неговото на канапето.

— Дай, моля те.

Той коленичи, взе от ръцете й инструмента и се зае да освобождава останалите кламери.

Тя изтри ръцете си.

— Е, добре, благодаря ти!

— Тук има още нещо ново.

Той посочи с глава към букета от изкуствени копринени цветя.

— Умишлено го поръчах по-малък и по-семпъл, мисля, че е подходящ за мъж.

— Всичко е чудесно, Бес. Да ти призная, разбираш си от работата.

— Така трябва да бъде, иначе няма да мога да се справям и да оцелявам.

Той приключи с разопаковането на стола, разхлаби връзката си, разкопча копчето на яката си и продължи по-нататък.

— Ти имаш тен на лицето. Как намери време за това? Обикновено винаги отказваше подобни излети.

— Хеатър ми наговори куп неща, че имам много работа и се преуморявам, че не намирам време за почивка и аз си наложих да полежа в градината. Беше чудесно. Стана ми ясно, че през всичките години, докато бяхме… откакто живея в този дом, не съм използвала пълноценно градината.

— Аз правех същото на моята тераса. Ако не съм във водата, наслаждавам се оттук на изгледа.

— Гребеш ли?

— Понякога, но по-често ходя на риболов.

— Май че полека-лека ставаме по-умерени и по-спокойни.

Той погледна кротките й очи.

— Това важи и за следващите ни години и за старостта ни. Не мислиш ли?

Той беше прекъснал работа. Не сваляше очи от нея. Отвертката седеше забравена в ръката му. Отвън се носеше миризма на прясно окосена трева. От парка се чуваха гласове на играещи деца. Бес си представи, че това са Лиза и Ранди, които тичат навън. Понякога и това се беше случвало. „Бързо, докато децата са още навън.“ Неочаквани желания, затруднение със събличането на дрехите, бързата любов, наслада и накрая притеснението, че децата вече са на вратата на кухнята. Сякаш той преживяваше същите спомени, защото упорито я наблюдаваше, а ризата и сгънатият панталон явно го притесняваха.

Бес първа сведе поглед.

— Вчера говорих с Лиза — каза тя, за да преодолеят напрежението и да помислят за по-практични неща!

Той разопакова и последния стол и събра опаковъчния материал. Когато приключи, те седнаха един срещу друг и започнаха да коментират обстановката.

— Имаш ли препарат за почистване на стъкло?

— Не!

— Може би е излишно да те питам за оцет?

— Е, това вече имам.

Тя очевидно беше изненадана и Михаел изпита удоволствие от това. Той отиде в кухнята, навлажни една кърпа с оцет и вода и избърса плота на масичката. Бес се възхити от блясъка, след което постави вазата. Вече нямаше никакви причини да продължава визитата си. Тя стана и взе сакото си.

— Мисля, че това беше. Трябва да тръгвам.

Той й помогна при обличането. Тя разтърси глава, за да оправи падналите кичури под яката й.

Той застана отново с ръце в джобовете.

— Какво ще кажеш в събота да вечеряме заедно?

— Аз? — погледна го тя с широко отворени очи.

— Да, ти.

— И защо?

— А защо не?

— Не го намирам за разумно, знаеш.

— Какво си мислеше преди малко?

— Кога?

— Знаеш точно кога.

— Михаел, моля те, изяснявай се.

— Не можеш добре да лъжеш.

— Трябва да тръгвам.

— Бягаш ли?

— Не ставай смешен!

— Какво реши за събота вечер?

— Казах ти, по-добре да не се срещаме.

Той се ядоса.

— Изпускаш шанса в твоя живот. Аз вече мога да готвя.

— Ти? — Изненаданото й лице му направи отново удоволствие.

Нямаше думи.

— Тук, ще отпразнуваме на новата маса. Какво ще кажеш?

Тя стоеше с полуотворена уста.

— Едно мога да ти кажа, Михаел. Ти си способен да ме изненадваш.

— В шест и половина?

— Добре, нека да се уверя.

— Да те взема ли от къщи?

— Не е необходимо. Щом ти можеш да готвиш, то аз ще мога да карам.

— Добре! До събота.

Той я изпрати до входа и, облегнат на рамката на вратата, изчака, докато се качи в асансьора. Неочаквано тя се спря и се обърна към него.

— Правиш си шеги с мен или наистина си се научил да готвиш?

Той отговори усмихнат.

— Имай търпение!