Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (20)

20

Ерик едва успя да си наложи да не заговори на Нанси за подозренията на майка си от момента, в който влезе вкъщи. Чувствата му бяха още твърде сурови, объркването му — съвсем прясно, и, както се оказа, тя беше заспала. Той лежеше до нея, чудейки се дали майка му е права. Върна се назад в датите. Беше началото на юли, когато тя му каза, че е бременна в четвъртия месец, и той изкоментира, че не й личи. Какво точно каза тя? Някаква забележка между другото, докато я гледаше гола. Беше се учудвал, че продължава да бъде толкова слаба, но тя му обясни, че всекидневно прави упражнения, че е в изключителна форма и спазва диета. И че докторът й казал, че бебето е малко. Към края на август, когато обяви, че е направила спонтанен аборт, е трябвало да бъде вече в петия месец. Опита се да си спомни как изглеждаше Барбара в петия месец, но тя въобще беше по-едра жена. А Меги? И тя беше вече почти на пет месеца, когато избяга от него в дъжда, но също като Нанси още не носеше дрехи за бременни. Може би майка му грешеше? Сутринта отиде в кабинета на Нанси под претекст, че попълва кочаните със сметките, които беше платил преди три дни. Стоеше пред отвореното чекмедже на един висок канцеларски шкаф, когато тя мина по коридора.

— Ей, Нанси — извика той, насилвайки се да придобие безразлично изражение, — не трябва ли да получим сметка от болницата в Омаха?

Тя се върна до вратата. Изглеждаше много шик в сиви панталони и дебел ирландски пуловер.

— Вече се погрижих за това — отговори тя и продължи.

— Ей, чакай малко.

Тя се върна нетърпеливо.

— Какво има? Трябва да бъда в козметичния салон в десет.

— Как си се погрижила? Искаш да кажеш, че осигуровката не го е покрила? — В „Орлейн“ тя имаше много добра осигуровка.

— Разбира се, че го покрива. Искам да кажа, ще го покрие, когато й изпратя формулярите.

— Още не си го направила? — Учуди се, защото Нанси беше най-стриктният човек по отношение на сметките, когото той познаваше. За нея беше съвсем неприсъщо да изостави някое плащане цели три месеца.

— Какво означава това? Разпит ли е? — запита тя остро.

— Просто се учудвам това е всичко. Какво направи, плати в болницата с чек ли?

— Мисля, че с теб сме се разбрали: ти се грижиш за твоите сметки, а аз — за моите — отговори тя и изчезна.

Когато излезе, той основно претърси документите. Поради пътуванията й имаше известна логика да са с отделни сметки, но тъй като тя винаги имаше много писмена работа, той се бе съгласил да поеме грижата за сметките, свързани с домакинството.

Прелисти папката, но намери само сметките от зъболекарите им през последните няколко години, някакво изследване на секрет от неговото гърло преди две години и тези за ежегодните й натривки на зърната.

Той претърси всички папки в четирите чекмеджета на шкафа, после се обърна и седна на бюрото й. Беше здрава орехова мебел, може би около осемдесетгодишно. Беше го купила от една банкова разпродажба преди години и той никога не беше надзъртал в него, освен, за да вземе от там някой кламер или химикал.

Дръпвайки първото чекмедже, се почувства като крадец.

Без всякакво усилие намери анулираните й чекове, подредени и надписани — последните бяха от октомври. Обърна се на августовските и отвори един лист, на който всички бяха описани. Постави го на бюрото и внимателно го проучи. Нищо за болницата „Сент Джоузеф“ или за някакви лекари или клиники на други места. Отново внимателно прегледа всичко, за да се увери.

Нищо.

Провери септемврийските — пак нищо.

Октомврийските. Никаква болница.

Свали очилата си, остави ги на писалището, разтвори широко лактите си и ги облегна, притискайки устата си с ръце.

Може ли да е бил толкова глупав? Дали тя наистина го е лъгала, както мисли майка му. За да го откъсне от Меги? С надигаща се в гърдите му мъка продължи да търси.

Кочани на чекове от „Орлейн“. Сметки за дрехи от магазини, които никога не беше виждал. Папка с кореспонденция по търговските й дела с Ню Йорк и копия от нейните отговори. Кочани от сметките й за бензин. За поправки на колата й. В една дебела папка с надпис „Профили за продажби“ намери затворена с цип пластмасова чантичка с името на компания за недвижими имоти, за която никога не беше чувал — „Шванс“.

Отвори ципа и откри болнична сметка, написана на компютър. Разучавайки сгънатата хартия, зърна някои специфични думи — измерване на пулса, обем на вдишване, които внезапно събудиха у него подозрение. Разгъна четирите листа, видя името на болницата и започна да диша по-леко.

Почакай за миг!

Болницата не беше „Сент Джоузеф“ в Омаха, а Медицински център на Хенепин Каунти, Минеаполис. Датите на приемане и изписване не бяха август 1989, а май 1986 г.

Преди три години?

Какво, по дяволите означава това?

Намръщи се на кодовете и предписанията, на имената на лекарства, повечето от които не ми говореха нищо. Накрая прочете: „Родилна зала: нормално Д. и К. Следродилно“.

Д. и К.? Не знаеше какви бяха съкратените думи, но разбра какво означават. Тя е правила аборт през май 1986 г.

Ужас стегна гърлото му, когато дочете документите. Вътрешностите му се разбъркаха. Гледаше втрещено към една алуминиева рамка на снимка на отсрещната стена, а ръцете и краката му трепереха. Устните му бяха стиснати. Гърлото го болеше. Имаше чувството, че е на ръба на задушаването. След около минута скочи от стола, събаряйки го назад, и изхвърча от стаята със сметката в ръка. Качи се в пикапа и гневно го запали. Изрови кафявата трева, докато го изкарваше на заден ход от двора. Камионът изръмжа по хълма и завивайки покрай ъгъла, вдигна трийсет мили. От внезапно набраната скорост, моторът, без малко не се взриви и прогърмя по нанадолнището като дезертиращ бомбардировач.

Петнайсет минути по-късно, когато нахлу в кабинета на д-р Нейл Ланг в Ефраим, съвсем не беше в настроение да спори.

— Искам да видя д-р Ланг — съобщи той в прозорчето на рецепцията, а пръстите му тракаха по перваза като усилено работещ кълвач.

Патриша Карпентър погледна нагоре и се усмихна. Беше дебела и умна и му помагаше по алгебра, когато бяха в девети клас.

— Здравей, Ерик. Нямаш час при доктора, нали?

— Нямам, но ми трябват само шейсет секунди.

Тя погледна в книгата за приемите.

— Днес наистина цялото време е запълнено. В най-добрия случай в четири следобед днес.

Нервите му не издържаха и той извика:

— Не се опитвай да ме разкараш, Пат! Казах, че това ще отнеме само шейсет секунди, а и до обед му остава само един пациент. Таксувай ми каквато искаш дяволска консултация, но трябва да го видя!

Устната на Патриша увисна и лицето й почервеня, погледна към чакалнята, където една възрастна жена вдигна поглед от списанието си, когато Ерик избухна.

— Ще видя какво мога да направя. — Патриша бутна стола си назад.

Когато тя влезе някъде навътре, той кръстосва насам-натам и се почувства отвратителен мерзавец, спомняйки си как Пат се беше трепала заради него. Тупайки с навитите листове по бедрото си, кимна за поздрав на белокосата жена, която се взря в него, сякаш е видяла познато лице от афишите „Търси се престъпник.“

След по-малко от минута Патриша Карпентър се завърна, следвайки разпалена един гигант в бяла престилка, който посочи с пръст към Ерик, когато мина покрай рецепцията:

— Влез тук, Севърсън! — Отвори вратата със замах, лицето му бе потъмняло от яд и посочи края на коридора.

— Там, в дъното.

Ерик се вмъкна в кабинета на д-р Нейл Ланг и чу вратата да се тръшка зад него.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, идвайки тук да ругаеш Пат? Иде ми да те изритам по задника!

Ерик се обърна и видя Нейл с ръце на кръста, със стиснати устни и раздразнени тъмни очи зад квадратните кокалени рамки на очилата. Той беше лекар второ поколение, само с три години беше по-възрастен от Ерик и беше акуширал всички бебета на Майк и Барбара. Нейл беше установил високото кръвно налягане на майка им, а навремето излизаше със сестра му Рут.

Ерик пое дълбоко дъх и се помъчи да се успокои.

— Съжалявам, Нейл. Имаш право. И тя има право. Дължа й извинение и тя ще го получи, преди да си тръгна, но ти трябва да ми обясниш нещо.

— Какво?

— Това. — Ерик разви компютърните разпечатки и му ги подаде. — Кажи ми за какво е тази сметка.

Нейл Ланг съсредоточено започна да чете. Когато стигна някъде към средата, вдигна поглед към Ерик и пак продължи.

Приключвайки, той остави листовете да се навият отново и попита:

— Защо искаш да знаеш?

— Това е за жена ми.

— Да, виждам.

— И е от някаква проклета болница в Минесота.

— И това виждам.

Двамата мъже стояха лице срещу лице, мълчаливо.

— Знаеш какво те питам, Нейл, затова не ме гледай така. Д. и К. това ли означава, което мисля аз?

— Означава дилатация и кюртаж.

— Аборт, нали?

Ланг замълча секунди и потвърди.

— Да, така изглежда.

Ерик отстъпи назад и се отпусна на бюрото, хващайки главата си с две ръце, Ланг отпусна ръце и меко попита:

— Не си знаел досега?

Ерик поклати глава, загледан в кафявите шарки по дебелия килим.

— Съжалявам, Ерик. — Ланг постави утешително ръката си на рамото му.

Той вдигна глава.

— Можело ли е да има друга причина, за да го е направила?

— Страхувам се, че не. Лабораторните изследвания показват серумна бременност и хирургическа тъкан, което винаги означава аборт. Освен това той е направен в провинциална болница, а не в частна или в болницата на някоя религиозна общност, които обикновено не правят аборти.

На Ерик му трябваше около минута да преглътне ужаса, после дълбоко въздъхна и се изправи на крака.

— Е, сега знам. — Уморено пое листовете. — Благодаря ти, Нейл.

— Ако искаш да говорим, обади се на Пат и си запиши час, но друг път не прави такъв скандал.

Със сведена глава Ерик вдиша ръка за сбогом.

— Слушай, Ерик, този град е малък — продължи Ланг. — Тук слуховете бързо се разнасят, и ако е вярно това, което чувам, трябва да сложиш живота си в ред. Ще се радвам много да поговорим за това, даже вън от клиниката, където няма да ни прекъсват. Ако предпочиташ забрави за обаждането на Пат, а се обади направо на мен. Ще се обадиш ли?

Ерик вдигна глава, изглежда доктора с открито отчаяние, кимна веднъж и продължи. При рецепцията спря.

— Слушай, Пат, съжалявам за… — Той махна листовете. — Понякога мога да бъда истински кучи син.

— О, няма нищо, то…

— Не. Не е нищо. Обичаш ли сьомга? Може би пушена? Филе?

— Обожавам я.

— В какъв вид?

— Ерик, ама ти не трябва…

— В какъв вид?

— Е, добре, филе.

— Ще го имаш. Утре ще ти оставя един пакет. Като извинение.

 

 

Към дома си караше бавно, чувствайки се тъжен като ноемврийския ден. Зад него се натрупаха коли, които не можеха да го изпреварят по криволичещия път, но той се движеше, без да се сеща за тях. Особено тъжно беше да приключиш осемнайсетгодишен брак с такъв удар. Неговото дете… О, Исусе, тя се беше отървала от неговото дете все едно, че изхвърля старата си рокля.

Взираше се в шосето и се учудваше дали е било момче или момиче, русо или тъмнокосо, дали е имало чертите на майка му или на стария. По дяволите, досега то щеше да кара велосипед на три колела, щеше да моли да му четат приказки, щеше да пътува с баща си, да учи за чайките.

Белите линии на средата на платното се размазаха от сълзите му. Неговото дете, нейното дете, което можеше да порасне и да стане риболовец или президент, а някой ден — майка или баща. Нанси му беше съпруга и въпреки това толкова малко я беше грижа за него, че съвместният им живот за него беше напълно изгубено време, осемнайсет години се беше надявал, а може би през половината от това време се беше молил. И когато най-после се беше случило, Нанси го бе убила.

Тя все още не се беше върнала, когато той пристигна, така че подреди кабинета й. Ядът му се увеличаваше, след като първата вълна на меланхолия беше преминала, опакова нейните куфари, после ги разопакова и опакова своите, натовари камиона и седна до кухненската маса да чака.

Тя пристигна малко след един часа, влизайки странично през вратата. Ръцете й бяха пълни с пакети, а косата й бе боядисана в черно.

— Почакай да видиш какво съм купила! — каза тя, надвиквайки шума от стоварването на пакетите върху масата. — Влязох в малкото магазинче до…

— Затвори вратата — заповяда той сухо.

С бавно движение тя погледна през рамо.

— Какво има?

— Затвори вратата и седни.

Тя затвори и унило се приближи до масата, сваляйки кожените си ръкавици.

— Я гледай, ти наистина си се надул за нещо. Да ти донеса ли камшика?

— Днес намерих нещо. — С леден поглед той хвърли пред нея болничната сметка. — Да имаш нещо да ми кажеш?

Тя погледна надолу и ръцете й замръзнаха, както сваляше ръкавиците си. Изненадата й пролича само от изопването на челото, след което тя я прикри с пренебрежение.

— Ти си ровил из бюрото ми? — Гласът й прозвуча враждебно.

— Да, аз рових из бюрото ти! — повтори той, повишавайки глас, и зъбите му блеснаха при последната дума.

— Как се осмеляваш! — Нанси захвърли ръкавиците на масата. — Това са мои лични документи и когато изляза от тази къща, очаквам…

— Недей да ми се перчиш, ти, лъжлива безсрамнице! — Той скочи. — Не и когато доказателството за твоето престъпление лежи пред очите ти! — Той забоде пръст върху сметката.

— Престъпление? — Тя разпери ръка върху гърдите си и зае поза на много обидена. — Излизам да си направя косата, ти ровиш из личните ми документи, а накрая аз съм престъпница! — Тръсна глава ядосано. — Аз съм тази, която трябва да бъде засегната, скъпи съпруже.

— Ти уби моето дете, скъпа съпруго, и аз пет пари не давам какво казва законът. За мен това е престъпление.

— Убила съм твоето дете? Не ставай смешен!

— 1986 година. Д. и К. Всичко е написано там, в сметката.

— Ти имаш фиксидея, Ерик, знаеш ли? Тя те превръща в параноик.

— Тогава обясни!

Тя сви рамене и заговори невъзмутимо.

— Цикълът ми стана нередовен. Това беше съвсем рутинна операция.

— Направена тайно, в някаква си болница в Минеаполис?

— Не исках да те безпокоя, това е всичко, постъпих и ме изписаха в същия ден.

— Не ме лъжи, Нанси. Това само те прави по-жалка.

— Не лъжа.

— Показах разписката на Нейл Ланг и той каза, че това е аборт.

Тя опъна врата си като гъсок, устните й се свиха и не каза нищо.

— Как можа?

— Не съм длъжна да стоя тук и да слушам всичко това. — Понечи да се обърне, но той я хвана за ръката.

— Няма да избягаш, Нанси — изкрещя той. — Ти си забременяла и дори не си си направила труда да ми кажеш. Решила си да се отървеш от детето, за което те моля от години. Просто… пфют. — Той махна с ръка. — Изхвърли го така, както се… изхвърля боклук. Уби го без дори да се замислиш какво ще почувствам аз. И сега смяташ, че не трябва да стоиш тук и да чуеш тези думи? — Той сграбчи предницата на палтото й и я повдигна от пода. — Що за жена си ти, а?

— Остави ме!

Вдигна я още по-високо.

— Можеш ли да си представиш какво почувствах, когато намерих тази разписка? Какво изживях? Някога зачитала ли си това, което чувствам аз?

— Ти, ти! — извика тя, отблъсквайки го и препъвайки се назад. — Винаги си ти. Ти решаваш къде да живеем, ти определяш кога да си легнем. А какво ще кажеш за моите желания?

— Знаеш ли какво, Нанси? Вече не давам пукната пара за желанията ти.

— Ти не разбираш, никога не си разбирал.

— Не разбирам! — Лицето му почервеня от гняв и едва се въздържа да не стовари юмрука си върху красивото й лице. — Не разбирам това, че си абортирала бебето, без да ми кажеш? Исусе Христе, жено, какво съм бил аз за теб през всичките тези години? Нищо повече от добър партньор за секс? Всичко, което имаше значение за теб, беше да получиш добър оргазъм, така ли?

— Обичах те.

Той я отблъсна с погнуса.

— Глупости! Ти знаеш ли кого обичаш? Себе си. Никого другиго, освен себе си.

— А кого обичаш ти, Ерик — запита тя студено.

Гледаха се един друг, умишлено замълчавайки.

— И двамата знаем кого обичаш ти, нали? — настоя тя.

— Това не беше така, докато ти не направи всичко възможно да престана да те обичам. И дори тогава се върнах тук и се опитах нещата да тръгнат.

— О, благодаря ти много — каза тя саркастично.

— Но ти и тогава ме излъга. Беше бременна, колкото и аз, но аз, глупакът, ти повярвах.

— Излъгах, за да те запазя.

— Излъга, за да угодиш на своите криворазбрани нужди.

— Е, падаше ти се! Целият град знаеше, че ти си бащата на нейното бебе.

Борбеността му го напусна и в гласа му се почувства вина.

— Съжалявам за това, Нанси. Никога не съм искал съзнателно да те нараня по този начин и ако мислиш, че съм го направил нарочно, грешиш.

— Но сега ти отиваш при нея, нали?

Той видя как устните й се извиха тъжно, но не каза нищо.

— Аз още те обичам.

— Нанси, недей. — Той се извърна.

— Всеки от нас направи някаква грешка — каза тя, — но можем да започнем отново. Ново начало.

— Твърде късно е. — Ерик гледаше през прозореца, без да вижда нищо. Застанал в кухнята на къщата, която беше обичал, а тя бе мразила, той за миг почувства мъка от провала на брака им.

— Ерик… — каза тя умолително, докосвайки гърба му.

Той се отдръпна от нея и издърпа коженото си яке от облегалката на кухненския стол.

— Ще бъда у мама.

Ципът на якето му се затвори със звук, който сякаш сложи точка.

— Не отивай! — Нанси започна да плаче, и в най-добрите си спомени не я беше виждал да прави това.

— Недей — прошепна й.

Тя сграбчи предницата на якето му.

— Ерик, този път ще бъде различно.

— Недей… — Отмести ръцете й. — Поставяш и двама ни в неудобно положение. — Взе сметката от болницата и я постави в джоба си. — Утре ще се срещна с адвоката си и ще му наредя или бързо да се справи с тази работа, или ще намеря друг адвокат, който ще го направи.

— Ерик… — Тя протегна ръка.

Той хвана дръжката на вратата и погледна назад.

— Докато те чаках днес, осъзнах нещо. Ти не трябваше да имаш дете и аз не трябваше да те карам да раждаш. Щеше да бъде грешка по отношение на теб, както е грешка за мен да живея в семейство без деца. Ние се променихме някъде по пътя, и двамата се променихме. Нужни са ни различни неща. Трябваше да видим това преди много години… — Отвори вратата. — Съжалявам, че те нараних — каза той тържествено. — Говорех истината, когато твърдях, че никога не съм искал да те нараня нарочно.

Той излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.

 

 

В малък град като Фиш крийк нямаше тайни. Меги чу, че Ерик е напуснал Нанси, почти веднага, и заживя на тръни. Улови се, че при всеки звук на спираща на пътя кола вдига глава и наостря слух. Когато телефонът звънеше, сърцето й затуптяваше два пъти по-бързо и тя бързаше да отговори. Ако някой почукаше на кухненската врата, ръцете й се изпотяваха моментално.

Тя изчисти листата на розовите рози, които Ерик й беше изпратил и ги окачи с цветовете надолу, за да ги запази. Те бяха вече изсъхнали и вързани с бледоморава панделка, а тя все още не беше чула и дума от него.

Бърбореше на Сюзън:

— Мислиш ли, че той ще дойде при нас? — Но бебето само кръстоса очите си и хлъцна.

Дойде Денят на благодарността, а от Ерик все още нямаше нито дума. Меги и Сюзън прекараха празника у Бруки.

На 8 декември заваля сняг. Меги ходеше от прозорец на прозорец да гледа бялата пухкава покривка на двора и се чудеше къде ли е сега той и дали ще й се обади скоро.

Започна да се подготвя за Коледа, покани с писмо Кейти да си дойде вкъщи. Отговорът беше една кратка бележка:

„Мамо, за Коледа отивам със Смити в Сиатъл. Не купувай нищо за мен.

Кейти“.

Меги я прочете, борейки се със сълзите си, после се обади на Рой.

— О, татко — изплака тя, — изглежда, че с това бебе направих всички нещастни. Мама не ми говори, Кейти не ми говори. Коледата ти ще бъде ужасна, моята също. Какво да направя, татко?

— Ще облечеш Сюзън в топли дрешки — отговори й той — и ще я заведеш на голяма разходка, за да я запознаеш със зимата. Прекарай и ти малко време навън сред снега и боровете и под небето, когато има цвят на стар тенекиен чайник, и ще разбереш, че има още много неща, за които да си благодарна.

— Но, татко, чувствам се много виновна, че мама така се отдръпна и сега ти как ще прекараш Коледа?

— Е, може би и аз от време на време трябва да отивам да погледам боровете и небето, но ще се справя. Ти гледай само себе си и Сюзън.

— Много добър човек си, татко.

— Ето, виждаш ли? — отговори Рой със закачка в гласа си. — Ето това е нещо, за което трябва да бъдеш благодарна.

Така Рой и Бруки й помагаха да преживее.

За Меги Коледа беше свързана със смесени чувства — но без останалата част от семейството. И все още без никаква вест от Ерик. Отново прекара празника у Бруки и на Нова година реши да се откаже от мисълта за Ерик Севърсън и да приеме явния факт, че след като не го е видяла досега, няма да го види и занапред.

 

 

Един ден през януари беше повела Сюзън на консултация за втория й месец. Спря на червения светофар на една пресечка в Стърджън бей и случайно погледна встрани, видя Ерик, загледан в нея, седнал зад кормилото на един блестящ черен пикап. И двамата се вцепениха.

Меги гледаше втренчено, Ерик — също.

Тя почувства болка в средата на гърдите си. С мъка си пое дъх.

Светлината се смени и зад нея една кола наду клаксона си, но тя не помръдна.

Погледът на Ерик се премести върху двете ръчички, които въодушевено махаха във въздуха — единственото, което можеше да се види от Сюзън, завързана в своята бебешка седалка и загледана в една книжна фигурка, закачена отпред на стъклото, която се въртеше от топлия въздух.

Клаксонът на колата отзад отново изсвири, този път по-дълго, и Меги потегли. Изгуби от погледа си пикапа му, когато той направи ляв завой и изчезна.

Отчаяна, тя разказа по-късно случката на Бруки.

— Той дори не махна с ръка. Не се опита да ме спре.

За пръв път Бруки не намери думи за утеха.

След това зимата стана по-тежка. Хардинг хауз й изглеждаше потискаща — толкова голяма и празна, а в нея само те двете с дъщеря й, без никаква надежда да дойде някой. Меги си взе ръкоделие, за да запълва времето си, но често отпускаше ръце в скута си и облягаше главата на облегалката на стола. Ако я е напуснал, защо не дойде при мен?

Февруари беше много студен и Сюзън за пръв път се простуди. Меги се разхождаше из стаята, носейки я на ръце през нощта, изтощена от безсъние. Чувстваше силна нужда от някой, който да поеме за малко детето от ръцете й и да я принуди да си легне.

През март започнаха да пристигат писма с искания за резервации за лятото и Меги разбра, че е време да вземе решение ще продава ли Хардинг хауз или не. Разбира се, най-доброто време за това щеше да бъде, когато започне пролетният наплив.

През април се обади на Алтеа Мюн и я помоли да дойде и да направи оценка на къщата. В деня, в който табелката „ЗА ПРОДАН“ беше поставена в двора, Меги взе Сюзън и отиде с колата при Тани в Грийн бей, защото не можеше да приема чужди хора, които да надзъртат и трополят из къщата, в което беше вложила толкова много от сърцето си.

През май Джийн Кершнър дойде с големия си трактор, закачи пристана и го издърпа обратно във водата за лятото. На следващия ден, докато Сюзън спеше следобедния си сън, Меги се залови да го боядиса с бяла боя.

Беше на колене с гръб към къщата, косата й бе вързана с червен шал. Чу стъпки по пристана зад гърба си. Тя се подпря, обърна се и в нея избухна взрив от емоции.

Облечен в бели джинси, синя риза и бяла капитанска шапка, Ерик Севърсън идваше по пристана.

Тя го гледаше как се приближава. О, как появата на един човек може да промени деня, годината, цял един живот! Забрави четката за боя в ръката си. Забрави, че е боса, с избелели черни панталони и размъкната сива тениска. Забрави за всичко — толкова дълго беше очаквала това пристигане.

Ерик спря от другата страна на кутията с боя и погледна надолу.

— Здравей — каза й простичко.

— Здравей — прошепна тя. Чувстваше пулса си в цялото тяло.

— Донесох ти нещо. — Подаде й един бял плик.

Сякаш минаха години преди тя да намери сили да повдигне ръка. Взе плика, без да каже дума, загледана в мъжа пред себе си — един силует на яркото синьо небе, синьо като очите му. Слънцето заигра по лъскавата черна козирка на шапката му.

— Отвори го, моля те.

Тя закрепи четката върху кутията с боя, избърса ръката си в панталона и започна да отваря плика с разтреперани пръсти, а той стоеше над нея и я наблюдаваше, наблюдаваше. Извади книжата и ги разтвори. Докато четеше, листовете се в треперещите й пръсти.

Доказателствени факти, заключение на закона, правова наредба, присъда и нареждане…

Прочете заглавието и вдигна питащ поглед.

— Какво е това?

— Документите за развода ми.

Шокът на сълзи очите й. Текстът се размазва пред очите й и две едри капки паднаха върху хартията. Смутена тя наведе глава.

— Меги… — Той коленичи на едното си коляно и докосна косата й, затоплена от слънцето и покрито с грозната кърпа. — Меги, не плачи.

Почувства ръцете му да я прегръщат и разбра, че е коленичил пред нея. Най-после беше тук и агонията свърши. Тя обви с ръце врата му, плачеше и правеше признания.

— Аз… мислех, че нямммма вече да се върнеш.

Голямата му ръка притиска главата й силно към себе си.

— Майка ми ме накара да обещая, че няма да дойда без документите за развода в ръка.

— Аз мислех… мислех… Не знам какво мислех.

Струваше й се, че се държи и бъбри детински, но беше напълно неподготвена и облекчението й беше огромно.

— Помисли, че вече не те обичам?

— Мислех… че ще бъда сама до края на… живота си и че Сюзън няма никога да те познава. Не знаех как ще се справя без теб.

— О, Меги — каза той, затваряйки очи. — Аз съм тук и оставам.

Тя плака известно време долепила нос до врата му, а ръката му галеше косата й. Накрая той прошепна:

— Толкова много ми липсваше.

Той също й беше липсвал, но не можа да намери подходящи думи, с които да изрази сложността на чувствата си. Завръщането му беше смяна на горчивия вкус със сладък, липсващото парченце от самата нея дойде на мястото си.

Отдръпвайки се, тя го погледна в лицето с още мокри очи.

— Значи ти наистина си разведен?

Той избърса сълзите й с палците си и каза бавно:

— Наистина съм разведен.

Меги се опита да се усмихне. Пръстите му спряха да се движат, болката напусна сините му очи и главата му леко се наклони. Това беше една нежна целувка с аромата на май, на сълзи и съвсем мъничко на терпентин. Устните му бяха меки и отворени върху нейните — една несигурна първа целувка, като че ли не можеха да повярват в поврата на съдбата си. Все още коленичили, той придърпа бедрата й и силно ги притисна към своите, сякаш да останат завинаги така. Големи бели пухкави облаци минаха над главите им, вятърът докосна косите й и той свали кърпата. Целуваха се коленичили на майското слънце, усещаха как мъката от раздялата им се стопява и осъзнаваха, че между тях не стои вече никакъв Божи или човешки закон.

Той ту се отдръпваше и гледайки я, й разказваше моменти от своите преживявания, ту я притискаше плътно до себе си и стояха така неподвижни и смълчани. Вече не бяха празни самотни кораби.

— Преживях истински ад, след като те видях в Стърджън бей — каза й той.

— На мен ми се искаше да ме спреш, да ме принудиш да спра отстрани до тротоара и да ме отвлечеш.

— Имах желание да изоставя пикапа по средата на улицата, да вляза в твоята кола и да отидем някъде в Тексас, в Калифорния или в Африка, където никой няма да ни намери.

Тя се засмя.

— Нямаше как да стигнем до Африка!

— Мисля, че бих могъл да го направя. — Погали гърба й с отворена длан. — Мисля, че с теб всичко е възможно.

— Хиляди пъти съм посягала да ти се обадя, но се отказвах.

— Минавах с колата покрай къщата ти всяка нощ. Гледах светлината в прозореца на кухнята и страшно ми се искаше да вляза и да седна при теб. Без да те целувам и да правим любов… Само да бъда с теб в една и съща стая щеше да ми бъде достатъчно. Да поговорим, да те гледам, да се смеем, както преди.

— Веднъж ти написах писмо.

— Изпрати ли го?

— Не.

— Какво ми писа?

Загледана в едно тънко бяло облаче, тя каза:

— Благодарих ти за розите.

Бяха коленичили с преплетени пръсти на ръцете.

— Значи си разбрала?

— Разбира се. Бяха розови.

Той поклати тъжно глава, спомняйки си.

— Исках да бъда там, когато раждаше, да мога да те посещавам, да искам да ми я показват и да пратя света по дяволите.

— Изсуших розите и ги запазих за Сюзън, когато порасне в случай… е само за всеки случай.

— Къде е тя? — Той погледна към къщата.

— Вътре. Спи.

— Мога ли да я видя?

Меги се усмихна.

— Разбира се. Отдавна очаквах да ме попиташ.

Изправиха се, коленете му изпукаха. В самотата й дори това пукане й беше липсвало. Хванати за ръце отидоха до къщата под златните лъчи на следобедното слънце. Кленовете пускаха нови листа, а ирисите вече цъфтяха. Минаха през голямата предна веранда, тръгнаха по стълбата вътре, която толкова пъти бяха изкачвали заедно.

Той прошепна.

— Целият треперя.

— Сигурно. Не всеки ден баща среща шестмесечната си дъщеря за първи път.

Въведе го в „Сара“ — една стая с южно изложение, боядисана в жълто, с нежно бяло перде на широкия еркерен прозорец, пред който имаше огромен дървен люлеещ се стол. До едната от стените беше леглото, а до отсрещната — детското креватче, заобиколено от водопад от бяла дантела. Креватче на принцеса.

И там беше тя.

Сюзън.

Тя лежеше на едната си страна, двете й ръчички — разтворени настрани, а крачетата й оплетени в пастелното юрганче, апликирано с животни. Косата й беше с цвят на мед от детелина, миглите й — една идея по-светли, бузките й — пълнички и румени като праскови. Устичката й беше със сигурност най-сладката от сътворението на света. Разглеждайки я, Ерик почувства, че нещо го задавя.

— О, Меги, много е красива — прошепна той.

— Вярно е.

— И е толкова голяма вече. — Гледайки спящото дете, той почувства тъга за всеки ден, който беше пропуснал, откакто я видя през прозореца в родилното.

— Има едно зъбче. Сега ще го видиш! — Меги се наведе и нежно потърка едната бузка на бебето с пръста си. — Сюзън — повика я тя нежно. — Хей, сънливке, събуди се да видиш кой е дошъл.

Бебето трепна, лапна единия си палец и започна да го смуче, все още спейки.

— Не е нужно да я събуждаш, Меги — пошепна Ерик, стигаше му да стои и да я гледа. Искаше до края на живота си да стои и да я гледа.

— Няма нищо, спи вече два часа. — Тя погали нежната косичка на бебето. — Сюзъъъън… — изпя й леко.

Детето отвори очички, затвори ги отново и затърка нослето си с юмруче.

Един до друг Меги и Ерик наблюдаваха как тя се събужда, прави физиономии, търкаля се и най-накрая застава на четири крака като мече. Загледа се в странния мъж, който стоеше до креватчето с майка й.

— Опала, ето я. Здравей, сладка. — Меги вдигна сънливото бебе на ръце. Сюзън веднага се сви на кълбо, заравяйки главичка в майка си. Беше облечена в розово и резеда и на гръбчето й дрешката беше пухкава. Едното й чорапче се беше смъкнало и откриваше малка остра петичка. Меги го дръпна нагоре.

— Погледни кой е тук, Сюзън, това е татко ти.

Бебето погледна Меги — долното му клепаче бе залепнало за меката кожичка под него, после премести погледа си върху непознатия. Гледаше го, подпряла се с една ръка на гърдите на Меги.

— Здравей, Сюзън — каза Ерик спокойно.

Тя стоеше, без да мига като коте, а Меги я полюшна един-два пъти и допря лицето си до главичката й.

— Това е твоят татко, ела да му кажеш здрасти.

Като хипнотизиран Ерик протегна ръце, пое дъщеря си и я вдигна до нивото на очите си. Увиснала във въздуха, тя се загледа с интерес в лъскавата му козирка.

— Господи, ти си все още съвсем мъничка. Не тежиш повече от една сьомга.

Меги се засмя, преливаща от щастие.

— И не си по-голяма. — Той приближи бебето и докосна нежното му бяло личице до своето — тъмно и загоряло. Усети аромата на детска пудра и чисто бебешко бельо. Постави я на ръката си, обгръщайки гръбчето й със силната си ръка и целуна копринените косички. Очите му се затвориха. Гърлото му се стегна.

— Мислех, че никога няма да изпитам това — прошепна Ерик, гласът му прозвуча дрезгаво.

— Знам, скъпи… знам.

— Благодаря ти за нея.

Меги обгърна с ръка двамата, допря челото си до гръбчето на Сюзън и до ръката на Ерик и тримата споделиха този свещен миг.

— Тя е толкова съвършена.

Като че ли да каже обратното, Сюзън започна да протестира, бутна Ерик и посегна към майка си. Той й я подаде, но остана там, докато Меги смени памперса й, отново дръпна чорапчетата й нагоре и й обу меки бели обущенца. След това тримата легнаха на леглото — бебето между тях, и я наблюдаваха как си развързва обувките, как прави балони от плюнка, как се впечатлява от копчетата на ризата на баща си. Гледаха бебето, от време на време разглеждаха себе си, протягаха ръце и докосваха лицата си, косите, ръцете си. Или просто лежаха неподвижни, изпълнени с блаженство.

По едно време Ерик взе ръката на Меги.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита тихо.

— Всичко. Всичко, каквото поискаш, Ерик Севърсън.

— Ще дойдете ли с мен на разходка с колата? Ти и Сюзън?

— О, с голямо удоволствие.

Излязоха заедно. Ерик носеше Сюзън, а Меги — шишенце с ябълков сок и едно одеялце. Един мъж, една жена и едно дете. Заедно, както би трябвало да бъде.

Вятърът духна в лицето на бебето и то сви очички.

Те вървяха бавно; сега времето им беше съюзник.

— Имаш нов пикап — отбеляза Меги, когато приближиха.

— Аха. Старата уличница окончателно умря. — Той й отвори вратата.

Меги беше поставила крак на стъпалото, когато видя цветовете.

— О, Ерик! — Допря ръка до устните си.

— Можех да направя предложението си и вътре, вкъщи, но след като всички черешови дървета са цъфнали, помислих, че можем да го направим, както му е редът. Качвай се Меги, за да отидем там, където е най-подходящо за целта.

Усмихната и отново склонна да заплаче от щастие, Меги влезе в блестящия нов пикап на Ерик и се огледа наоколо. Цялата кабина бе украсена с клонки от цъфнали череши — напъхани зад огледалото, натикани зад задната седалка, почти закриващи прозореца.

Ерик се качи до нея.

— Какво мислиш, а? — попита той захилен и запали мотора.

— Мисля, че те обожавам.

— И аз те обожавам. Просто трябваше да измисля начин да ти го кажа. Сега дръж здраво бебето ни.

Пътуваха през пролетния Доор, през изпълнения с аромат късен следобед, край овощните градини с каменни огради и лъсналите на фона на зелената трева бели брези, край пасящи крави и червени плевни, край канавки, пълни с крякащи жаби. Накрая стигнаха до овощната градина на Ийзли, където Ерик спря пикапа между сведените цъфнали клони.

В тишината той се обърна към Меги и хвана ръката й.

— Меги Пиърсън Стърн, ще се омъжиш ли за мен? — Бузите му пламтяха, очите му бяха втренчени в нея.

В мига преди да му отговори, всичката сладост на миналите преживявания нахлу в нея — мястото, мъжът, уханието на градината около тях.

— Ерик Джоузеф Севърсън, готова съм да се омъжа за теб в този момент, ако това е възможно. — Наведе се към него да го целуне. На коленете й Сюзън протегна ръчички да хване клончето, забучено в пепелника. Той вдигна глава и погледите им се срещнаха. Усмихваха се на своето щастие, когато Ерик бръкна в левия джоб на тесните си бели джинси.

— Мислех да ти купя голям бял диамант, но това ми се стори по-подходящо.

Свали пръстена, който носеше още в училище, взе лявата й ръка и го постави на пръста й. Беше й малко широк. Вдигнала ръка, тя разгледа украсата му отпреди двайсет и четири години.

— Изглежда толкова на мястото си тук — каза усмихната. С ръката с пръстена тя погали лицето му и пошепна: — Не знам какво да кажа.

— Кажи ми: Обичам те, Ерик, и ти прощавам за всичко, което ми причини.

— Обичам те, Ерик, но нямам какво да ти прощавам.

Опитаха се да се целунат отново, но Сюзън им попречи, като се изскубна от ръцете на майка си, опитвайки да се намести на седалката между тях. Изправи се на двата си крака докопа едно от клончетата и така силно го размаха, че едва не бръкна в окото на Ерик.

Той се дръпна назад:

— Ауу, малка госпожичке! — Подхвана я с едната си ръка под дупенцето, с другата — през гърдичките, и я върна в скута на майка й. — Не виждаш ли, че тук се ухажва дама.

И двамата се смееха, когато той запали колата и потегли обратно към Фиш крийк, държейки ръката на Меги.

 

 

Ожениха се пет дни след това в градината на Хардинг хауз. Беше скромна церемония във вторник вечерта. Младоженецът беше в сив фрак, с момини сълзи на ревера (от лехата в северната част на къщата), булката — в розов костюм и държеше букет от цъфнали ябълкови клони (от градината на Ийзли). Присъстваха Мия Сюзън Пиърсън, Бруки и Джийн Кершнър, Майки Барбара Севърсън, Ана Севърсън и Рой Пиърсън, който придружи дъщеря си от предната веранда до поляната, докато от входа звучеше малко дращещият запис на мелодията „Аз ще бъда с теб, когато ябълките цъфтят“, изпълнявана от Ендрю Систърс.

На свежата пролетна поляна беше сложена старинна салонна маса, в средата на която, в млечнобяла ваза, ухаеха цъфнали ябълкови клони. До масата чакаше един съдия в черна тога и ръкавите му се надуваха и спадаха от лъхащия от езерото ветрец. Когато песента свърши и сватбарите застанаха срещу него, съдията каза:

— Булката и младоженецът ме помолиха да ви прочета едно стихотворение, което те са избрали за случая. Нарича се „Удовлетворение“:

„Погледни, аз съм отворила за теб дверите на мойто същество и като приливна вълна ти навлизаш в мен.

Веща клетка в моето тяло е изпълнена с теб и всички артерии на душата ми станаха сладки от твоето присъствие, защото ти ми донесе спокойствие;

спокойствието на тихите води и тишината на лятното море, ръцете ти са пълни с покой, както обедният прилив е изпълнен със светлина;

около главата ти е образуван ореол — вечният покой на звездите, а в сърцето ти живее спокойното чудо на здрача.

Аз съм напълно задоволена.

В цялото ми същество няма тръпка на неспокойствие, защото аз разтворих за теб

широките двери на моето същество и като приливна вълна ти навлезе в мен“.

Когато стихотворението свърши, Ерик се обърна към Меги. Тя постави букета си на масата и той хвана двете й ръце. На късното следобедно слънце лицето й беше като златно, очите й — бледокафяви като жълъди. Косата й беше сресана назад и на ушите си имаше деликатни розови перли. В този момент тя можеше да бъде отново на седемнайсет години и клоните, които остави на масата, можеха да бъдат същите, които той беше набрал, за да й каже за първи път колко я обича. Струваше му се, че никой друг момент от живота му не е бил толкова завършен, колкото този, когато произнесе своята клетва.

— Ти беше моята първа любов, Меги, и ще бъдеш единствената ми любов до края на живота ни. Ще те уважавам и ще ти бъда верен, ще работя упорито за теб и с теб. Ще бъда добър баща на Сюзън и на всяко от децата, които може би ще имаме. Ще направя всичко по силите си ти да бъдеш щастлива — завърши нежно той. — Обичам те, Меги.

В кратката тишина, която последва, Ана избърса очите си, а Бруки пъхна ръката си в ръката на Джийн. Някаква светлинка блесна в очите на Меги и на устните й се задържа изпълнена с копнеж усмивка.

Тя сведе поглед към ръцете на Ерик — големи, силни ръце на риболовец; взря се в очите му — първите, които някога бе обичала, сини като цъфнал синчец, в скъпо за нея обрулено от вятъра лице, което с течение на годините щеше да й става все по-скъпо.

— И аз те обичам Ерик… отново. — Бледа усмивка докосна очите им и изчезна. — Ще направя всичко по силите си да задържа тази любов свежа и взаимна, каквато беше, когато бяхме на седемнайсет години, и каквато е днес. Ще поддържам дома ни като място, в което живее щастието, и в него ще обичам нашето дете и теб. Ще остарея с теб. Ще ти бъда вярна. Ще бъда твой другар завинаги. Ще нося името ти с гордост. Обичам те, Ерик Севърсън.

Някъде на Грийн бей се обади двойка гълъби и слънцето легна върху дългата златна пътека над водата. Меги и Ерик си размениха пръстени — гладки златни халки, които уловиха огъня и топлината на залязващото слънце.

Ерик се наведе и целуна двете ръце на Меги. Тя направи същото и се обърнаха към масата. Съдията им подаде една писалка и те се подписаха на брачното свидетелство. Свидетелите на подписите им бяха Бруки и Майк. Церемонията приключи само пет минути, след като започна.

Ерик се усмихна към Меги, после към съдията, който сърдечно протегна ръка.

— Поздравления, мистър и мисис Севърсън. Желая ви дълъг и щастлив семеен живот.

Ерик вдигна Меги на ръце и я целуна.

— Мисис Севърсън, обичам те — прошепна той в ухото й.

— И аз също.

Гостите се приближиха. Бруки плачеше, докато целуваше Меги:

— Е, май отдавна беше време.

Джийн ги прегърна и им пожела:

— Бъдете щастливи. Заслужавате го.

Майк заключи:

— Братче, мисля, че печели.

— Не бих могла да бъда по-щастлива. Добре дошла в семейството — каза Барбара.

Дойде ред на Ана:

— Успяхте да разплачете една стара жена. На моята възраст да получа и снаха, и внуче в един ден. Хайде, Ерик, вземи дъщеря си, за да мога да прегърна Меги. — Прегърна снаха си и долепила буза до нейната, продължи: — Знаех, че този ден ще дойде още когато бяхте на седемнайсет години. Видях, че ти най-после направи моето момче щастливо и затова те обичам. — После прегърна Ерик. — Иска ми се баща ти да беше жив да види този ден. Винаги е имал слабост към Меги, аз също. Поздравявам те, сине.

Рой прегърна дъщеря си.

— Красива си като картина, скъпа, и аз съм страшно доволен, че всичко това се случва. — После потупа Ерик по гърба: — Е, най-после имам с кого да ходя на риба и, за бога, наистина смятам да го направя.

Всички тръгнаха към къщата, бъбрейки щастливо, докато пресичаха поляната. Сюзън яздеше ръката на баща си, а майка й бе плътно притисната до него.

В трапезарията ги очакваха шампанското и тортата.

Майк вдигна тост:

— За щастливите младоженци, които започнаха на задната ни веранда, когато бяха на седемнайсет години. Дано да бъдат така щастливи и на деветдесет години, както са днес!

Когато Сюзън започна да търка очички и да хленчи, изглежда, беше време празникът да приключва. Сбогуванията бяха сърдечни и продължителни. Рой остана последен. Прегърна Меги и каза:

— Скъпа, толкова ми е мъчно, че майка ти и Кейти не бяха тук. Трябваше да дойдат.

Не можеше да се отрече, че отсъствието им й причини болка.

— О, татко… мисля, че не може всичко в живота ни да е съвършено, нали?

Той я потупа по рамото и се отдръпна.

— Искам да знаеш нещо, Меги. Ти ме научи на много неща през последните няколко месеца. Само мога да съжалявам, че не съм ги знаел, когато бях много по-млад. Никой не може да те направи щастлив, освен ти самият. Направи го, а сега ще го направя и аз. Ще започна, като за известно време оставя работата си. Знаеш, че през всичките години, откакто работя в магазина, не съм взимал повече от четири отпуски и ги използвах да боядисвам къщата. Сега ще замина за известно време, имам нужда да поразмисля.

— Мама няма ли да дойде с теб?

— Не, няма. Но не искам да се безпокоиш. Ще говорим с теб, когато се върна, съгласна ли си?

— Добре, татко. Но къде…?

— Просто продължавай да бъдеш щастлива, нали ще го направиш, обична моя? На моето сърце му е добре, като те вижда така. А сега е време да ви кажа лека нощ. — Той целуна Меги, погали главичката на Сюзън и мушна Ерик между ребрата. — Благодаря ти, сине! — каза със сълзи в очите и си тръгна.

 

 

Рой Пиърсън бавно караше колата към къщи. Мина по заобиколения път от къщата на Меги нагоре по хълма, извън града между нивите, после надолу по извиващата се магистрала до светофара на Мейн стрийт. Зави надясно, мина покрай магазина, в който беше работил през целия си живот.

Магазинът щеше да му липсва.

Влезе в алеята пред къщата си на задна скорост, паркира пред затворената врата на гаража и прекоси задния двор. По тревата имаше роса и обувките му се намокриха. Вера щеше да му се скара, ако е будна, но къщата беше тиха и тъмна. Той пренебрегна бърсалката, пресече кухнята и отиде направо в килера под стълбата. Излезе от там с един неугледен платен куфар и една картонена кутия, които занесе горе в спалнята си.

Вера беше будна, косата й бе прибрана в мрежа и четеше на светлината на нощна лампа, защипана на таблата на леглото над главата й.

— Е? — Гласът й прозвуча, като че ли заповядва на куче. — Говори!

Рой постави на пода куфара и кутията и не отговори.

— Е, тя омъжи ли се за него все пак?

— Да, омъжи се.

— Кой беше там? Кейти беше ли?

— Трябваше да дойдеш и да видиш, Вера.

— Хм! — Тя се върна към книгата си.

Рой запали лампата и отвори един гардероб.

За първи път Вера забеляза куфара.

— Рой, какво правиш?

— Напускам те.

— Какво?

— Напускам те.

— Рой, не ставай глупак. Прибери куфара и си лягай!

Той спокойно започна да изпразва чекмеджетата и да реди куфара. И кутията. Донесе от килера три найлонови торби за костюми и ги метна в края на леглото.

— Рой, ще измачкаш панталоните, а вчера съм ги гладила. Прибирай ги веднага, на минутата.

— Вече приключих с твоите заповеди, Вера. Изпълнявах ги цели четирийсет и шест години. Вече край.

— Какво, по дяволите, ти е хрумнало? Полудя ли?

— Не, може да се каже, че най-после поумнях. Още десет-петнайсет години ще бъда здрав и ще се опитам да ги изживея щастливо, както направи дъщеря ми.

— Дъщеря ти! Тя е зад всичко това, така ли?

— Не, Вера, не е. Ти си. Ти и тези четирийсет и шест години, през които ми бе нареждано къде да събуя обувките си, как да сложа коледната елха на поставката, колко мазнина да изрежа от свинските пържоли, къде да не си слагам краката и колко високо да пускам телевизора. И че никога не правя нещо както трябва. Искам също да знаеш, че не съм взел това решение сега. От пет години го замислям. Трябваше ми само куражът на Меги, за да събера малко смелост и аз. Наблюдавах я през последната година — как си пробиваше път през трудностите, как си изгради нов живот, как си създаде щастие сред всичките неприятности и си казах: Рой, ти можеш да научиш нещо от тази млада жена.

— Рой, не говориш сериозно!

— Съвсем сериозен съм.

— Но ти не можеш просто… просто да ме оставиш!

— Тук за мен не съществува нищо, Вера. Няма топлина, щастие, любов. Ти си жена, която е неспособна да обича.

— Но това е смешно!

— Така ли? Ако те попитам ей сега, Вера, обичаш ли ме, би ли могла да го кажеш?

Тя го гледаше втренчено със стиснати устни.

— А казвала ли си го въобще някога? Или да си го показала — на мен или на Меги? Къде беше тази вечер? Къде беше, когато се роди Сюзън? Беше тук и подхранваше собствената си горчивина, поздравявайки се, че отново си излязла права. Е, аз взех решение, когато се роди това бебе, че ще ти дам време да се осъзнаеш и да станеш истинска майка на Меги и баба на Сюзън, но когато днес ти не отиде на сватбата на собствената си дъщеря, аз си казах: Каква полза от всичко? Тя никога няма да се промени. И наистина не вярвам, че някога ще го направиш.

Рой постави една сгъната риза в куфара си.

Вера го беше зяпнала, неспособна да мръдне.

— Друга жена ли има?

— О, господи, я ме погледни. Толкова съм стар, че мога вече да си изтегля социалната осигуровка. Съвсем ми опада косата, а онази работа не ми е ставала вече осем години. Какво да правя с друга жена?

Вера започна да разбира, че той наистина си отива.

— Къде ще отидеш?

— Като начало ще отида в Чикаго и ще се опитам да поговоря с Кейти, да й внуша малко разум и да й кажа, че ако продължава както е тръгнала, ще стане също като баба си. После не знам. Напуснах магазина, но ги помолих да не казват нищо засега. Може би наистина ще си изтегля социалната осигуровка. Мога да си взема инструментите и да си отворя малка работилница. И ще правя кукленски мебели за новата си внучка. Искам да ходя на риба с Ерик. Не знам.

— Напуснал си магазина?

Той кимна, натъпквайки чорапи в кутията.

— Без да ми кажеш?

— Сега ти казвам.

— Но… какво ще стане с нас? Ще се върнеш ли? — Когато той продължи да опакова, без да вдигне поглед, тя попита с разтреперан глас: — Искаш да кажеш, че ще поискаш развод?

Той я погледна тъжно. Гласът му, когато отговори, беше спокоен и дълбок.

— Да, Вера.

— Но не можем ли да поговорим за това… не можем ли… не можем ли… — Тя сви ръката си на юмрук и го притисна към устата си. — Господи, Боже — прошепна.

— Не, не искам да говоря за нищо. Просто искам да си отида.

— Но, Рой… четирийсет и шест години… не можем просто да обърнем гръб на четирийсет и шест години.

Той затвори ключалката на куфара и го постави на пода.

— Изтеглих половината пари от спестяванията ни. Останалото е за теб. Ще оставим адвокатите да уточнят подробностите, свързани с пенсионирането ми. Взимам колата, но ще се върна, когато намеря къде да се установя, за да взема останалите си дрехи и инструментите. Къщата остава за теб. Тя и без това винаги е била повече твоя, отколкото моя.

Вера се беше изправила и седеше на ръба на леглото. Изглеждаше объркана и изплашена.

— Рой, не си отивай… Рой, съжалявам…

— Да, сигурен съм, че сега съжаляваш, но си закъсняла с доста години, Вера.

— Моля те… — продължи тя със сълзи в очите.

Той отиде в банята да вземе тоалетните си принадлежности, върна се и ги пусна в картонената кутия.

— Едно нещо трябва да се погрижиш да направиш веднага, Вера. Да си извадиш разрешително за каране на кола. Ще ти е нужда, бъди сигурна.

Вера вече гледаше с ужас. Държеше ръката си стисната в юмрук пред гърдите.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Когато реша какво ще правя нататък. След Чикаго може да проверя как е във Финикс. Казват, че зимите там са по-меки и има много хора на наша възраст.

— Ф… Финикс? — прошепна тя. — Аризона? — Финикс беше на другия край на света.

Той закрепи кутията на единия си хълбок и вдигна куфара със свободната си ръка.

— Въобще не ме попита, но сватбата на Меги и Ерик беше чудесна. Ще бъдат много щастливи, а нашата внучка е истинска красавица. Може би някой ден ще имаш желание да се разходиш до там и да я видиш. — Последния път, когато беше виждал Вера да плаче така, беше когато майка й умря през шейсет и седма. Помисли, че това е добър знак: може пък да успее да се промени в края на краищата.

— Сигурен съм, че в минутата, в която изляза, ще се обадиш на Меги да й се оплакваш, но поне веднъж през живота си помисли за някого другиго и си спомни, че днес е сватбеният й ден. Тя не знае, че те напускам. Ще й се обадя след няколко дни и ще й обясня. — Погледът му обгърна стаята и се спря върху нея. — Е, сбогом, Вера.

Без ядни думи или каквато и да следа от огорчение, той напусна къщата.

 

 

Рой адски стресна Кейти, когато позвъни в стаята й от фоайето на общежитието.

— Дядо ти е. Дошъл съм да те изведа на закуска.

Заведе я в ресторант „Пъркинс“, поръча и за двамата по един омлет с шунка и сирене и й каза много внимателно за какво е дошъл да говори с нея.

— Липсваше ни на сватбата, Кейти. — Почака, но тя не отговори. — Беше хубаво тържество на поляната, която слиза към езерото. Не мисля, че през живота си съм виждал толкова щастливи хора като майка ти и Ерик. Тя беше с красив розов костюм и носеше клонки с ябълков цвят. Произнесоха клетвите си. Беше много вълнуващо и след това се черпихме с торта и шампанско. Бяхме малко хора: Кершерови, майката на Ерик, брат му с жена си… и аз. — Рой отпи глътка кафе и прибави, като че ли току-що му е дошло наум. — О, имаше и още един човек. — Наведе се и постави на масата една снимка. — Твоята малка сестричка. — Облегна се назад и пъхна пръста си в дръжката на чашата. — Мммммм… Много сладко малко момиченце. Брадичката й е цялата на Пиърсънови. Прилича много на теб и на майка ти.

Очите на Кейти, сведени надолу, останаха приковани в снимката и бузите й порозовяха.

Сервитьорката дойде и напълни отново чашите им с кафе. Когато си отиде, Рой облегна лакът на масата и каза:

— Но това не е причината, поради която съм тук. Дойдох да ти кажа нещо друго. Напуснах баба ти, Кейти.

Момичето бързо премести невярващия си поглед върху него.

— Напусна я? Завинаги?

— Да. Това е изцяло моя идея и тя се почувства много зле, когато я оставих. Ако намериш време да отскочиш до там някой уикенд, и то скоро, мисля, че много ще се зарадва да те види. Ще бъде доста самотна известно време… ще има нужда от приятел.

— Но… но ти… и баба… — Кейт не можеше да го възприеме, не можеше да приеме, че баба й и дядо й са се разделили. Хората на тяхната възраст просто не го правеха.

— Ние сме женени от четирийсет и шест години и през това време я наблюдавах как става все по-студена, по-сурова, по-непрощаваща, докато накрая ми се стори, че просто забрави какво значи да обичаш. Много е тъжно, знаеш ли? Хората не стават такива за една нощ. Започват с малки неща — намират кусури, критикуват, осъждат другите, и много скоро започват да мислят, че целият свят е объркан и те са единствените, които знаят как да го оправят. Много лошо. Баба ти напоследък имаше един чудесен случай да прояви съчувствие, да бъде нормален човек, но отблъсна майка ти. Осъди Маргарет за нещо, за което никой няма право да осъжда другите. Каза й, че ако не води живот, какъвто тя смята за правилен, е… тогава не иска да има нищо общо с нея. Въобще не посети майка ти в болницата, когато Сюзън се роди, и още не е отишла. Не е виждала бебето — собствената си внучка, отказа да дойде и на сватбата. Един мъж не може да живее с такава жена, аз поне знам, че не мога. Ако баба ти иска да бъде такава, ще бъде сама. — Помисли малко и добави: — Такива хора са осъдени да свършат в самота, защото никой не обича да живее сред горчивина.

Кейти седеше известно време, загледана в масата. Когато погледна дядо си, по миглите й имаше сълзи.

— О, дядо — прошепна, — чувствах се толкова нещастна.

Той протегна ръка през масата и я сложи върху нейната.

— Това трябва да ти подскаже нещо, Кейти. — Сълзите в очите й наедряха, надвиснаха и рукнаха по бузите.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря ти, че дойде.

Рой стисна ръката й и мило й се усмихна.

 

 

В събота след сватбата Меги хранеше Сюзън, а Ерик бе излязъл рано сутринта. Момиченцето седеше на бебешкото столче, прикрепено на кухненската маса и устенцата му бяха изцапани с ябълкова каша, когато телефонът иззвъня.

Меги отговори, държейки в свободната си ръка бурканчето с топла детска храна.

— Ало?

— Здравей, сладка.

— Ерик, здравей! — отвърна тя, усмихвайки се широко.

— Какво правиш?

— Храня Сюзън с ябълкова каша.

— Кажи й здравей от мен.

— Сюзън, татко ти казва здравей. — После отново каза в слушалката: — Маха ти с юмруче. Сега ще обядваш ли?

— Аха. Сутринта беше добра, а за теб?

— Да. Изведох Сюзън на слънце и стоя с мен, докато подрязвах хамеропса. Явно изглеждаше много до… — Меги спря в средата на думата. Миг след това гласът й прозвуча като някакъв дрезгав шепот. — О, господи…

— Меги, какво има, какво стана? — Ерик се изплаши.

— Ерик, Кейти е тук! Слиза надолу по пътеката.

— О, мила — каза той разбиращо.

— Скъпи, по-добре да вървя.

— Да… много добре… и… Желая ти късмет — прибави набързо.

Беше облечена в сини джинси и пуловер на университета „Нортуестърн“, на лявото й рамо висеше тънката дръжка на малка чантичка. Колата й беше паркирана на върха на хълма и слизаше надолу по стъпалата с приковани в мрежената врата очи.

Меги пристъпи до входа и зачака.

Преди да се качи на верандата, Кейти спря.

— Здравей, мамо.

— Здравей, Кейти.

В този момент в главата на момичето дойде единствено най-баналният въпрос:

— Какво правиш?

— Щастлива съм, Кейти, а ти как си?

— Нещастна.

Меги отвори мрежената врата.

— Би ли искала да влезем вътре и да поговорим?

С наведена глава дъщеря й влезе в кухнята. Очите й моментално се спряха на масата, където бебето седеше в сини гащички с къдрички, завързано в каишки, и смучеше юмручето си. Лигавчето беше обърнато някъде отзад. Пускайки леко мрежената врата, Меги наблюдаваше как Кейти замря, зяпнала в бебето.

— Това е Сюзън. Точно обядваше. Защо не седнеш, докато свърша? — Беше болезнено учтива, като че ли на гости беше дошъл някакъв църковен настоятел.

Кейти седна, хипнотизирана от бебето, а Меги остана права до масата и продължи да я храни. Вниманието на Сюзън беше привлечено от новодошлата.

— Дядо дойде да ме види в сряда.

— Да, знам. Обади се.

— Не е ли ужасно това с него и с баба?

— Всяко разтрогване на брак е тъжно.

— Каза ми някои неща за баба, за това, какъв човек е тя… искам да кажа… — Кейти се запънали спря. Лицето й издаваше страдание. — Той каза… че аз съм също като нея, а не искам да бъда такава. Наистина не искам, мамо.

Беше наполовина жена, наполовина дете, когато очите й блеснаха от сълзи и лицето й се сви от плач.

Меги остави храната на детето и заобиколи масата с разтворени ръце.

— О, милото ми момиче…

Кейти се строполи на рамото й разплакана.

— Държах се така ужасно с теб, мамо, съжалявам.

— Това беше време на изпитание за всички ни.

— Дядо ме накара да видя колко егоистично съм постъпила. Не искам да загубя хората, които обичам, както стана с баба.

Прегърнала дъщеря си, Меги затвори очи и почувства още една от радостите на майчинството. Тя и Кейти минаха през големите сътресения през тези две години. Горчиви понякога, понякога сладки. Когато дъщеря й я прегърна, всичко друго, освен сладкото изчезна.

— Скъпа, толкова съм доволна, че си дойде.

— И аз.

— Кейти, много обичам Ерик. Бих искала да знаеш това. Но обичта ми към него по никакъв начин не намалява моята обич към теб.

— Знам и това. Аз просто… Не разбирам какво ми стана. Бях объркана и наранена. Много искам да си щастлива, мамо.

— Щастлива съм — усмихна й се Меги. — Той ме направи неизказано щастлива. — Като че ли тази размяна на откровения се оказа подходящият момент за Меги да каже: — Искаш ли да се запознаеш със сестричката си?

Кейти се обърна, бършейки очите си с ръка.

— Ами ти за какво мислиш, че дойдох?

Погледнаха към бебето.

— Сюзана Банана, това е Кейти. — Меги я вдигна от бебешкото столче. Сините очи на детето се спряха на Кейти с откровено любопитство. Поглеждаше към майка си, после към Кейти и накрая я дари с усмивка и гъргорещ вик на одобрение.

Момичето посегна и взе бебето от ръцете на майка си.

— Сюзана, здравейййй! — каза тя, разглеждайки я учудена. Обърна се към майка си: — Аууу, погледни, дядо беше прав. Има брадичката на Пиърсънови. За бога, мамо, много е красива! — Кейти люшна бебето, подаде й палеца си и се засмя в розовото личице. — Ооо! — продължаваше да възклицава тя, напълно завладяна, а Меги стоеше отзад и имаше чувството, че всички добри сили я закрилят.

Двете все още се опознаваха, когато се тресна врата на кола и Ерик слезе надолу по пътечката.

Меги отвори мрежената врата и я задържа, докато той се приближаваше.

— Здравей. — Гласът му прозвуча с нехарактерно спокойствие.

— Здравей, имаме си компания.

Той спря на вратата, откри с поглед Кейти и зачака, тя стоеше от другия край на масата, на лицето й се четеше смесица от тъга и страх. Сюзън високо се засмя при появата му.

— Здравей, Кейти — проговори най-сетне той.

— Здравей, Ерик.

Той остави капитанската си шапка на бюфета.

— Е, това е приятна изненада.

— Надявам се, че е добре, че дойдох.

— Разбира се, и двамата сме щастливи, че си тук.

Очите на Кейти се местеха от Меги на Ерик. Устните й се извиха в плаха усмивка.

— Помислих, че е време да се запознаем със Сюзън.

Той премести усмивката си към бебето.

— Както виждам, тя те харесва.

— Това е цяло чудо! Искам да кажа, че напоследък не бях много за харесване, нали?

Настъпи неудобна пауза и Меги я запълни.

— Защо не седнете на масата, а аз ще направя по един сандвич.

— Не, почакай — каза Кейти. — Нека първо да кажа, защото не мисля, че бих могла да преглътна каквото и да е преди това: Ерик… мамо… съжалявам, че не дойдох на сватбата ви.

Двамата се погледнаха, търсейки отговор.

— Твърде късно ли е да ви изкажа поздравленията си?

За момент никой не мръдна. Изведнъж Меги се стрелна през стаята и допря бузата си до тази на Кейти, а през рамото й момичето гледаше Ерик с пълни със сълзи очи. Той последва жена си, застана несигурен до нея и се втренчи в младата жена, която приличаше толкова много на бебето, седнало на ръката й.

Меги се оттегли и остави Ерик и Кейти един срещу друг.

Той не беше неин баща.

Тя не беше негова дъщеря.

Но и двамата обичаха Меги, която стоеше между тях с разтреперани устни, а Сюзън наблюдаваше сцената с широко отворени невинни очички.

Ерик направи последната крачка и постави ръка на рамото на момичето.

— Добре дошла у дома, Кейти — каза просто той.

И Кейти се усмихна.