Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (5)

5

Не можеше да има по-хубав ден за сватба. Беше топло, небето — чисто, а върху стълбите на енорийската черква на Фиш крийк беше паднала сянка точно там, където се бяха събрали след церемонията.

Ерик Севърсън се ръкува с родителите на младоженците и представи жена си:

— Скъпа, това са майката и бащата на Гари. Карл и Мери, това е съпругата ми Нанси.

Докато размениха по няколко думи, наблюдаваше възхищението в очите им, когато гледаха жена му. Където и да я заведеше, всички се взираха в нея. Жени, деца, старци и младежи очевидно се впечатляваха. Дори сега младоженката не привличаше толкова погледи, колкото тя.

Ерик целуна булката по бузата.

— Изглеждаш чудесно, Дебора. Смяташ ли, че ще може да държиш здраво този гуляйджия? — подразни с усмивка младоженеца, който беше с десет години по-възрастен от жената в бяло до него.

Усмихнат, той притегли силно съпругата до себе си, и се засмя:

— Няма проблем.

Ерик се ръкува с Гари.

— Поздравления, приятелю, ти го заслужаваш. — Всички знаеха, че първата жена на Гари го беше напуснала с двете му деца преди пет години заради един режисьор от Лос Анжелис, който беше дошъл в Доор да снима филм. Децата му стояха до него облечени в най-официалните си дрехи.

— Шейла — закачи Ерик дъщеря му, хващайки ръцете й. — Не знаеш ли, че не е учтиво да бъдеш по-красива от булката? — Целуна я по бузата и я накара да порозовее като роклята й.

Момичето се усмихна с уста, пълна със скоби по зъбите, и отговори срамежливо:

— Вашата съпруга е по-красива от всички булки на света.

Ерик се засмя, сложи ръката си на врата на Нанси и докосна лицето й е одобрителен поглед.

— Е, благодаря ти, Шейла, и аз мисля така.

След това Ерик прокара пръст по копринения ревер на смокинга на единайсетгодишния Брети подсвирна с уста:

— Я, каква тъкан! Майкъл Джексън ряпа да яде!

— Бих предпочел футболния си екип — изпъшка Брет, изтегляйки копринения си пояс. — Това нещо непрекъснато пада.

Разсмяха се и продължиха надолу по редицата от приемащи поздравления. На лицето на Ерик се появи широка усмивка — видя някого, когото не беше виждал от години.

— Проклет да съм, ако… Лайза… Здравей!

— Ерик!

Той прегърна красивата чернокоса жена, после се обърна да представи жена си.

— Нанси, това е сестрата на Гари, Лайза. Завръщането на кралицата на випуск 65-а. С нея бяхме приятели още навремето, когато Гари беше малко хлапе. Все искаше от нас, големите момчета, да му подадем някой шут или да го вземем в лодката. Лайза, това е жена ми, Нанси.

Двете жени се поздравиха и Ерик прибави:

— Лайза, наистина мисля това, което казвам. Изглеждаш фантастично! — След него хората чакаха и трябваше да продължи. — После ще си поговорим повече, нали?

— Да. Ще го направим… О, Ерик! — Лайза го хвана за ръка. — Видя ли Меги?

— Меги? — Той целият се превърна в слух.

— Тя е някъде тук.

Ерик потърси с очи из гостите, пръснали се по тротоара и булеварда.

— Ето там… — посочи Лайза. — С Бруки и Джийн. С тях е и моят мъж, Лайл.

— Благодаря, Лайза. Ще отида да им се обадя. — Обърна се към Нанси: — Нямаш нищо против, нали, мила? — Тя обаче се въздържа да потвърди.

Наблюдавайки го как се отдалечава, Нанси почувства нещо да я пробожда, съзнавайки, че отива към своята ученическа любов. Жената беше богата вдовица, която неотдавна му се бе обадила по телефона посред нощ, а Ерик беше привлекателен мъж, с нов сив костюм и бяла риза, които подчертаваха линията и здравия му слънчев тен. Докато се движеше през тълпата, две млади момичета и една жена най-малко на седемдесет години го проследиха с поглед. Ако те хвърляха към него такива погледи, какво ли щеше да направи старото му гадже?

Ерик видя Меги най-напред в гръб — в бяла рокля и с розов шал около врата, преметнат през рамото й, все още с черни коси и все още слаба.

Приближавайки я, усети напрежение — очакване и любопитство.

Докосна рамото й.

— Меги?

Обърна се и остана неподвижна. Гледаха се втренчени. Бяха изминали години, но някогашната близост за момент ускори пулса им, и двамата не знаеха нито какво да направят, нито какво да кажат.

— Ерик… — каза тя, съвземайки се първа, и се усмихна.

— Помислих си, че си ти.

— Е, Ерик Севърсън, толкова е хубаво да те видя отново. — Всеки друг би прегърнала, но на него само подаде двете си ръце.

Той ги пое и ги стисна силно.

— Как си?

— Добре. Много по-добре. — Вдигна рамене и широко се усмихна. — Щастлива съм.

— Щастлива! Е, наистина е облекчение да чуя това. И изглеждаш прекрасно.

— Ти също — отговори тя.

Синевата на водите на Мичиганското езеро все още оцветяваше очите му и кожата беше гладка и загоряла. Косата му, някога почти жълта и влизаща в яката, сега бе потъмняла до цвета на ябълков сок и бе подстригана спретнато. Беше възмъжал, юношеският вид си бе отишъл. Беше станал красив, улегнал мъж. Беше наедрял, имаше гладко опънато лице и силни, големи ръце.

Тя дискретно ги пусна.

— Не знаех, че си тук — каза Ерик.

— Аз самата не знаех. Бруки ме уговори да се върна у дома, а Лайза настоя да дойда и на сватбата.

В този момент Бруки пристъпи напред и го прекъсна.

— А на нас, останалите твои приятели, няма ли да кажеш поне едно здрасти, Севърсън?

Ерик със закъснение се обърна да ги поздрави.

— Кажи му новината си, Меги — подкани Бруки хитро.

Ерик я погледна, а Меги му се усмихна.

— Купувам старата къща на Хардинг.

— Шегуваш се.

— Не. Току-що внесох капаро и подписах предварително споразумение за покупка.

— Това огромно, старо чудовище?

— Ако всичко върви добре, това ще бъде първата странноприемница с легло и закуска на Фиш крийк.

— Много бързо действаш.

Отново установиха, че се изучават взаимно — двама стари приятели и дори нещо повече, съзнавайки, че винаги ще бъдат един за друг нещо повече от това.

— Слушай — каза той отривисто, поглеждайки назад през рамото си. — Ела да се видиш с майка ми. Сигурен съм, че ще ти се зарадва.

— Тя тук ли е? — попита Меги заинтересувано.

Ерик се захили.

— За случая нави цялата си коса на ролки.

Меги се смееше, когато се обърнаха към една група няколко крачки от тях. Веднага позна Ана Севърсън — ситна накъдрена, с посивели, коси и изправена като двоен сладолед във фунийка. Беше застанала до брата на Ерик — Майк, и жена му Барбара. Меги си го спомняше от горните класове в училище — в една пиеса играеше убиецът. С тях стоеше красива жена, за която Меги веднага се сети, че е съпругата на Ерик. Ерик я побутна за лакътя напред.

— Мамо, виж кой е тук.

Ана прекъсна едно изречение по средата, обърна се и вдигна и двете си ръце.

— Здравейте, мисис Севърсън.

— Маргарет Пиърсън, ела тук! — Притисна Меги силно и три пъти я потупа по гърба, преди да я отстрани леко, за да я разгледа. — Не изглеждаш много по-различна от времето, когато идваше в кухнята ми и изяждаше половин тава топъл хляб. Само си малко по-слаба.

— А това — прекъсна ги Ерик, поставяйки собственически ръка на тила на най-красивата жена, която Меги някога бе виждала — … е жена ми Нанси. — Чертите й имаха естествена симетрия, почти стряскаща в своето съвършенство, подчертано от безупречно положен, като че ли от повей на вятъра, грим. Прическата беше специално избрана семпла, така, че да не разсейва погледа от красотата й. Към естествената хубост се прибавяше и добре поддържана линия, подчертана от скъпо облекло, носено с безгрижна лекота.

— Нанси… — Меги подаде ръка, гледайки я право в очите. Забеляза фино удължените мигли. — Поне една дузина близки и приятели ми казаха колко сте красива и са били съвсем прави.

— О, благодаря — отговори Нанси и дръпна ръката си. Ноктите й бяха гранатови, оформени като бадеми.

— И искам веднага да ви се извиня, че ви събудих онази нощ, като се обадих. Трябваше първо да изчисля разликата във времето.

Нанси се опита да се усмихне, но усмивката й не достигна до очите й. Нито пък отговори с някаква утешителна любезност, с което остави неприятна празнота в разговора.

— Меги има новина — съобщи Ерик, за да запълни паузата.

— Каза ми, че е подала молба за закупуване на Хардинг хауз. Иска да стане хотелиерка. Какво мислиш, Майк, тази стара къща ще издържи ли достатъчно дълго, за да има смисъл да го прави?

Отговори Ана.

— Ама, разбира се, че ще издържи! Строена е по времето, когато знаеха как се строи. — Ана прекъсна, за да погледне Меги. — Хотелиерка, а?

— Ако успея да получа разрешение за хотел в този район. До момента не мога дори да разбера къде трябва да отида да подам молба.

— Това е лесно — обади се Ерик. — В плановия борд на Доор. Събират се веднъж месечно в Стърджън бей. Знам го, защото и аз по-рано бях негов член.

В този момент се намеси Бруки.

— Тръгваме за приема, Меги. С нас ли ще дойдеш? Здравейте всички. Здравейте, мисис Севърсън. Някой ще възрази ли, ако ви отнема Меги?

— Да, но… — Меги поглеждаше ту Бруки, ту Ерик, който приключи разговора, като каза:

— Върви. И ние ще бъдем на приема.

 

 

Яхтклубът беше на полуострова от страната на езерото на около двайсет минути с кола. През целия път Меги оживено разговаряше с Бруки и Джийн, чертаеше планове за идната пролет, когато се надяваше да открие бизнеса си, безпокоеше се за преподавателския си ангажимент, за който имаше договор, и какви трудности би срещнала, ако го наруши, за продажбата на къщата в Сиатъл. Когато стигнаха яхтклуба и видя множеството закотвени лодки, възкликна:

— И лодката ми! Забравих лодката! И нея трябва да продам.

— Спокойно, милата ми, спокойно — посъветва я Бруки с хитра усмивка. — Първо ще влезем вътре — очаква ни сватбарска гощавка, и едва след това можеш да започнеш да се безпокоиш за бизнеса си и да действаш.

Тук, сред познатата обстановка и лицата от миналото, въодушевена от важните промени в живота си, Меги най-после призна пред себе си една истина, която от цяла година пътуваше към нея.

„Ако по-рано бях посегнала отново към живота, щях да бъда по-малко самотна и нещастна.“

— Красиво е, нали? — отбеляза Ерик до рамото на Меги.

Тя потисна импулсивното си желание да се обърне към него, съзнавайки, че жена му е в залата и навярно ги наблюдава.

— Красиво и близко, което е още по-добре.

— Наистина се нуждаеше от това пътуване до дома.

— Да. Не осъзнавах колко много ми е нужно, докато не дойдох.

Меги хвърли поглед през салона и видя, че Нанси ги наблюдава.

— Не искам да ставам причина за неприятности между вас, но имам да те питам куп неща.

— Питай. Мога ли да ти донеса едно питие?

— Не, благодаря.

— Чаша бяло вино, може би, или нещо безалкохолно.

— Като си помисля, вино ще бъде добре.

Когато той отиде, тя реши да направи безусловно ясно за Нанси Севърсън, че не преследва мъжа й. Мина през танцуващите, проправи си път до масата на Ерик и каза:

— Извинете ме, мисис Севърсън.

Нанси погледна с хладно безразличие към Меги и отговори.

— Макофи.

— Извинете?

— Казвам се Макофи, Нанси Макофи. Запазих фамилията си, когато се омъжих за Ерик.

— О! — отвърна Меги стъписана. — Мисис Макофи, мога ли да седна при вас?

— Разбира се. — Нанси премести малката, обшита с мъниста чантичка от един стол, но не придружи това с приветствена усмивка.

— Надявам се, че няма да възразите, ако отнема за кратко мисълта на Ерик. Имам съвсем малко време, преди да отлетя обратно за Сиатъл, а трябва да проуча толкова много неща.

Махвайки с ръката и отправяйки към съпруга си, който в момента се завръщаше на масата, рязък поглед, Нанси каза:

— Напълно ваш е.

— Ето, заповядай. — Ерик подаде на Меги чаша ледено вино и погледна към жена си, учуден от неприкритата й неприязън, граничеща с грубост.

Нанси рязко стана.

— Извинявай, но ще отида да послушам малко музика.

Задържайки дъха си, явно заинтригуван от разговора, той я остави да отиде.

— Трябва добре да помниш, че апелираш пред група жители на Доор, на които е поверено да се грижат за общите интереси. В момента членове на градския борд по планирането са един фермер от Севастопол, един гимназиален учител, един репортер от вестник, един собственик на ресторант, един от търговския риболов и Лорета Макконъл. Спомняш ли си Лорета Макконъл?

Оптимизмът на Меги спадна.

— Страхувам се, че да.

— Тя ламти за всичко, което не е нейно във Фишкрийк. Нейният род е тук, откакто Аса Торп е построил своята колиба. Ако реши да гласува против твоето разрешение за зониране, ще ти предстои голяма битка. Тя има пари и власт, на осемдесет години или не, управлява добре и двете неща.

— Какво да правя, ако ми откажат?

— Отново ще подадеш молба. Но най-добре е да избегнеш това, като се въоръжиш добре с всички възможни факти и цифри. Кажи им колко си готова да похарчиш, за да подновиш мястото. Изнеси действителните квоти. Изучи статистиката за броя на леглата, които не достигат в самия разгар на сезона, и колко са потенциалните туристи, които се отказват да дойдат поради липса на квартири. Дай им уверения за паркинга. Намери местни жители, които да говорят в твоя полза и да разговарят с борда.

— Ти би ли го направил?

— Да направя какво?

— Да говориш в моя полза.

— Ами не виждам защо не. Но може би и аз самият трябва да бъда по-подробно запознат с това, което искаш да предприемеш.

— Разбира се. Веднага щом получа изчисленията и плановете, ти ще бъдеш първият, който ще ги види.

— И още нещо.

— Какво?

— Не се опитвам да си пъхам носа и можеш да не, ми отговориш, ако не желаеш, но имаш ли достатъчно пари да осъществиш проекта си?

— Парите не са проблем, Ерик. Когато един самолет катастрофира, останалите живи получават добри застраховки.

— Добре. Сега кажи кого си натоварила да ти изчисли разноските по работата.

Разговорът продължи за инженери, работници, архитекти — нищо лично. Меги му каза, че ще се обади, когато дойде време за неговата помощ, благодари му и се сбогуваха със съвсем прилично ръкостискане.

 

 

Малко след полунощ същата вечер Ерик и Нанси се събличаха в противоположните краища на спалнята, когато тя подхвърли:

— Меги, или каквото й беше там името, не си губи времето да се навре в ръцете ти.

Ерик спря, наполовина развързал връзката си.

— Очаквах да го кажеш.

— Обзалагам се, че си очаквал. — Жена му го стрелна с поглед в огледалото, сваляйки обиците си. — Щях да пукна от унижение. Мъжът ми флиртува със старата си изгора пред очите на половин град!

— Не съм флиртувал, нито пък тя.

— Как ще го наречеш тогава? — Хвърли обиците си в една кристална чиния и грубо дръпна гривната от ръката си.

— Беше и чу. Говорихме за бизнеса, който тя иска да започне.

— А какво говорихте там, до прозореца? Не ми казвай, че също е било за бизнес.

Ерик се обърна и вдигна двете си длани да я спре.

— Слушай, пил съм две-три мартинита, ти също. Защо просто не отложим тази дискусия за утре сутринта?

— А, иска ти се, нали? — Нанси изтегли роклята през главата си и я захвърли настрани. — Тогава ще избягаш на безценния си кораб и няма да се наложи да ми отговаряш.

Ерик издърпа вратовръзката изпод яката си и я закачи на вратата на гардероба, след което свали сакото.

— Бяхме приятели в училище. Какво очакваше? Да се направя, че не я познавам ли?

— Не очаквах да й се умилкваш пред проклетата черква и после да ме изоставиш по средата на приема, за да отидеш да я гледаш с телешки поглед.

— Телешки поглед? — Той тръсна глава. Стоеше все още с извадени от панталона краища на ризата.

— Не лъжи, Ерик! Видях те. Нито за миг не свалих поглед от вас.

— Нанси, какво, по дяволите, ти става? През всичките години, откакто сме женени, кога съм погледнал друга жена? — Гледаше я, изпънал рамене и с ръце на хълбоците.

— Никога. Но тогава нямаше стари изгори наблизо, нали?

Останала по морскосиньо сатенено бельо, Нанси отиде пред огледалото на тоалетната си масичка, вдигна брадичката си и прокара върховете на четирите си пръста нагоре по шията си.

— Е, мога да ти кажа едно нещо. Имаш добър вкус. Избираш ги красиви.

Докато я наблюдаваше, му дойде на ум, че самата тя беше твърде красива, за да се безпокои. Наблюдаваше я, а тя продължи да прокарва пръсти по идеалната си шия, възхищавайки се на отражението си в огледалото.

Явно доволна от красотата си, Нанси сведе надолу брадичка и посегна да свали колието. После яростно започна да разресва косата си.

— Не искам да помагаш на тази жена.

— Вече казах, че ще й помогна.

— Така значи? Ще го направиш независимо дали възразявам, или не. Пет дни в седмицата съм на път и очакваш да оставя да развеждаш старата си любовница по заседания на комитети, докато ме няма?

— Ти си на път пет дни от седмицата по свой избор, скъпа моя. — Ерик сърдито размаха пръст към нея.

— О, сега пък започваме старата кавга.

— Не започваме, ти започваш и нека да приключим веднъж завинаги. Да изясним, че искам жена ми да живее с мен, а не само да се отбива вкъщи за уикендите.

— А какво ще кажеш за това, какво искам аз? — Нанси разпери длан на гърдите си. — Омъжих се за човек, който каза, че иска да бъде чиновник в корпорация и да живее в Чикаго. После ми съобщи, че зарязва всичко, за да стане… рибар! — Вдигна ръце нагоре. — Рибар, о, боже мой! Попита ли ме дали искам да бъда съпруга на рибар? — Приведе се напред от кръста. — Попита ли ме дали искам да живея в това забравено от Господа място, на осемдесет мили от цивилизацията…

— Твоята представа за цивилизация и моята са две различни неща, Нанси. В това се състои бедата ни.

— Нашата беда, мистър Севърсън, е в това, че ти промени курса в средата на брака ни и изведнъж за теб престана да има значение моята процъфтяваща кариера, а за мен тя означава точно толкова, колкото твоят риболов за теб!

— Ако напрегнеш паметта си, скъпа моя, ще си спомниш, че разговаряхме за твоята кариера и смятахме, че ще продължи още година-две, а после ще имаме деца.

— Не, това ти си го мислил, Ерик, не аз. Ти начерта петилетния план, не аз. Всеки път, когато съм ти казвала, че не ме интересуват децата, ти се правеше на глух.

— И явно очакваш от мен да продължавам да правя същото. Е, Нанси, времето тече. Вече съм на четирийсет години.

Тя се обърна.

— Знаеше го, когато се оженихме.

— Не! — Грабна я за ръката и я накара да се изправи. — Не, никога не съм го знаел. Аз приемах…

— Е, приемал си нещата погрешно! Никога не съм казвала, че ще искам деца! Никога!

— Защо, Нанси?

— Знаеш защо?

— Да, знам, но искам да го чуя от теб.

— Сам разсъди, Ерик. За какво, мислиш, говорим? Имам работа, която обичам, и неща, за които хиляди жени биха се претрепали — пътувания до Ню Йорк, карта за първа класа в самолет, заседания по продажбите в Бока Рейтън. Работила съм упорито да получа всяко от тези неща, а ти искаш от мен да се откажа от всичко, да се залостя тук, в тази… тази бисквитена кутийка и да отглеждам деца.

Думите, които тя подбра, дълбоко го засегнаха. Сякаш ставаше въпрос за някакви си деца, като че ли за нея почти нямаше значение, че това щяха да бъдат неговите и нейните деца. Въздъхна и се отказа. Обичаше я и не искаше да я наранява. Истината беше, че и той обичаше красотата й. Но с течение на годините тя имаше все по-малко и по-малко значение. Много отдавна беше съзнал, че ще я обича също толкова, а може би и повече — ако устните й станеха по-дебели или фигурата й загубеше стройната си линия, така грижливо пазена с диета. Би я обичал също толкова, ако в седем часа сутринта се появеше в кухнята с някое кресливо дете в ръце, а гримовете й си останеха в бурканчетата на тоалетната маса. Ако се обличаше в джинси и фланелка вместо в модните дрехи, създадени в „Сакс“ и „Нийман-Маркус“.

— Да си лягаме — каза натъжен, повдигайки завивките и отпускайки се тежко в своя край на леглото, за да си свали чорапите. Хвърли ги настрани и остана загледан в тях, привел рамене.

Нанси дълго го наблюдава от другия край на стаята. Почувства, че техният брак се пропуква и се зачуди какво, след като нямат деца, ще го спаси. Отиде боса до него и коленичи в краката му.

— Ерик, моля те, разбери. — Обгърна го с двете си ръце и притисна лице до гърдите му. — Една жена не трябва да зачева дете, което ще мрази.