Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (4)

4

Гленда Холбрук Кершнър живееше в една деветдесетгодишна фермерска къща, заобиколена от двайсет акра черешови насаждения и шейсет акра необработвани ливади и гори.

Моторът на колата все още работеше, когато задната врата на къщата се отвори рязко и Бруки изскочи, викайки:

— Меги, ти си тук!

Оставяйки вратата на колата отворена, Меги се затича към нея. Залитнаха, прегръщайки се с блеснали очи.

— Бруки, толкова е хубаво, че те виждам!

— Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам!

— Тук съм. Наистина съм тук.

Отдръпвайки се най-после назад, Бруки каза:

— Господи, погледни се! Слаба като клечка! Не се ли храните там в Сиатъл?

— Дойдох тук да напълнея.

— Е, както виждаш, това е най-подходящото място за тази цел. — Завъртайки се, Гленда демонстрира новопридобитите си форми. След всяка бременност тя бе прибавяла около два килограма, но беше приятна жена на средна възраст с къса естествена коса, която се къдреше около лицето й, със заразителна усмивка и привлекателни лешникови очи.

Тя плесна с ръце широкия си ханш и се погледна:

— Както обича да казва Джийн, през зимата ми топли, а през лятото ми пази сянка. — Преди Меги да спре да се смее, притиснала я до себе си Бруки я отведе до къщата. — Ела да се видиш с него.

На стъпалата на задната врата чакаше Джийн Кершнър — висок, слаб, облечен в сини джинси и избеляла карирана риза. Държеше за ръка едно босо момиченце в нощничка, което стигаше едва до бедрото му. Има вид на доволен фермер и щастлив баща, помисли Меги, когато той освободи ръката си, за да я прегърне за добре дошла.

— Значи това е Меги. Мина много време.

— Здравей, Джийн. — Тя се усмихна на мъжа, който бавно произнасяше думите си.

— Може би сега, след като вече си тук, Гленда ще престане да се вълнува.

Малкото момиченце го дръпна за джинсите.

— Тати, коя е тази?

Той вдигна детето и то се настани на едната му ръка.

— Това е приятелката на мама, Меги. — А на Меги каза: — Това е предпоследното ни дете, Криси.

— Здравей, Криси! — Меги подаде ръка.

Момиченцето пъхна пръст в устата си и срамежливо зарови глава в бузата на баща си. Смеейки се, всички влязоха вътре и Гленда добави:

— Другите деца са някъде наоколо. Джъсти е на две години и вече е в леглото, слава богу. Джули и Дани са на езда с Пенелъпи, нашия кон. Ерика отиде на среща — тя е една сладурана на шестнайсет години и е влюбена до ушите. Той работи в града, сервитьор е в „Дъ Кукъри“. Деветнайсетгодишен е и размишлява дали да постъпи във въздушните войски. А Пол, най-големият, вече се върна в колежа.

Къщата беше обширна и удобна, с просторна фермерска кухня, в която доминираше голяма маса с крака като лапи и осем стола около нея. Всекидневната, продължение на кухнята, беше обзаведена със стари кресла и телевизор, а в дъното, където беше разширена с остъклената веранда, имаше стара желязна кушетка с люлеещи се столове от двете й страни. В интериора нямаше нищо бляскаво — детски училищни проекти, плакати и стайни растения, но в момента, в който влезе, Меги се почувства у дома си.

Веднага си личеше, че семейството на Бруки се ръководи от здрава, но любяща ръка.

— Целуни мама — каза Джийн на Криси. — Отиваш да спиш.

— Неее! — Детето подпря крачетата си на корема му и вдигна дупенцето си от ръката му в знак на съпротива.

— Страхувам се, че да.

Тя сграбчи лицето на баща си с две ръчички и се опита да приложи една женска хитрост.

— Моооля ти се, тати, хайде още мъничко.

— Ти си една малка кокетка — каза той, накланяйки я към майка й. — Целувай я бързо, ако искаш да получиш и ти целувка.

Дългите прави коси на Криси се разпиляха около брадичката на майка й, докато двете се прегърнаха и целунаха.

— Лека нощ, сладка.

Без повече оплаквания малката се качи горе, носена от баща си.

— Ето — каза Гленда, — сега можем да останем сами. И както ти обещах… — Тя отвори поривисто хладилника и извади зелена бутилка с дълга шия. — Бутилка зинфандел за случая! Какво ще кажеш?

— С удоволствие ще пийна. Особено след като прекарах последните три часа с майка си.

— Как е старият федцфебел Пиърсън? — Още помнеше ученическите години, когато отивайки в дома на Меги, заставаше пред главната врата и козируваше пред лъснатата до блясък буква „Г“ на вратата, преди да влезе.

— Изтощителна, както винаги. Наистина не знам как баща ми живее с нея. Сигурно го следи и когато отиде в тоалетната, за да провери дали не е напръскал капака.

— Много лошо. Защото баща ти е такъв прекрасен човек. Всички го обичат.

— Знам. — Меги взе чашата с вино и го опита. — Ммм, благодаря ти.

Последва Бруки до далечния край на голямата дневна, където домакинята седна на един от люлеещите се столове, а гостенката — на кушетката, прегръщайки една от пухкавите възглавници. Докато Меги разказваше за критичните бележки, които тя и Рой получиха за кратко време, докато си беше вкъщи, Джийн слезе долу при тях, сръбна една глътка от чашата на Бруки, целуна я по косата и каза:

— Забавлявайте се. — После дискретно ги остави сами.

След пет минути обаче Джули и Дани се втурнаха, миришещи на коне, почувстваха се неудобно от представянето, но учтиво понесоха церемонията, преди да се оттеглят в кухнята и да си направят сок. Ерика и приятелят й дойдоха с двойка техни приятели — експанзивни и шумни, да търсят в справочника на вестника какво дават в автокиното.

— О, здравейте! — каза Ерика, след като се запозна с Меги. — Чували сме много истории какво сте правили с мама в училище. Това са приятелите на Мат, Карли и Адам. Мамо, може ли да си направим малко пуканки за киното?

Докато приготвяха пуканките, Тод се върна, закачайки малките на минаване през кухнята, и каза:

— Здрасти, мамо! Това ли е Меги? Изглежда точно както на снимката в училищния ви годишник. — Ръкува се с Меги, после си присвои чашата на майка си и сръбна от нея.

— Това нещо ще попречи на растежа ти. Дай ми го.

— Не ми изглежда да е попречило на твоя — подкани я той и отскочи встрани, когато тя го шляпна отзад.

— Винаги ли е така тук? — попита Меги, когато Том се върна в кухнята да си открадне пуканки и да продължи да се заяжда с малките.

— През повечето време.

Контрастът между начина на живот на двете жени беше толкова ярък и предизвикваше толкова сравнения, че когато къщата най-после утихна и останаха сами, те разговаряха, като че ли никога не се бяха разделяли — леко и откровено.

Меги й разказа как се чувства човек, загубил съпруга си в самолетна катастрофа и научил за това на следващата сутрин от телевизора. Бруки и разказа какво значи на трийсет и осем години да откриеш, че си бременна.

Едната сподели колко самотен се чувства човек, когато изпрати единственото си дете в колеж, а другата колко е трудно през цялото време седем да ти се мотаят в краката.

Меги говореше за своите самотни вечери и тихата празна къща в компанията само на списания и книги, а Бруки описва какво означава да готвиш за девет души при повече от трийсет градуса в къща без климатична инсталация.

Меги разказа за отвращението си, когато един техен женен приятел й направил предложение в голф клуба, чийто поляни са оформени като лапи на мечка с отделни пръсти, а Бруки — как се плевят двайсет акра черешови градини.

Меги сподели как се чувства човек сам в леглото, след като години е прекарал сгушен в топлината на някого, когото е обичал. Бруки й отговори: „Ние все още спим по трима в леглото, понякога и по четирима, ако е имало гръмотевици“.

— Облажавам те — заключи Меги. — Къщата ти е пълна с живот.

— Не бих се отказала от нито едно от децата си, макар че имаше време, когато мислех, че матката ми вече ще се разкъса.

Смяха се. Бяха изпразнили бутилката със зинфандел и се чувстваха отпуснати и леко замаяни, удобно разположени в столовете си. Стаята, осветена само от една ниска лампа и притихналата къща предразполагаха към откровеност.

— Филип и аз искахме повече деца — довери Меги, качила краката си на кушетката и клатейки празната чаша напред-назад между пръстите си. — Опитахме два пъти, но не можах да износя децата, а сега навлизам в критическата.

— Нима, вече?

— Около три месеца след смъртта на Филип една нощ около единайсет часа лежах в леглото и помислих, че имам сърдечен пристъп. Почувствах нещо, което, предполагам, се чувства при инфаркт. Започна от гърдите и мина като електрически ток надолу по ръцете и краката, по пръстите и когато всичко свърши, бях потънала в пот. Изпаднах в ужас. Случи се втори път. Събудих Кейти и тя ме откара с колата в болница. Познай какво беше.

— Не знам.

— Гореща вълна.

Бруки се опита да скрие усмивката си, но не можа.

— Ако ми се смееш, ще те напляскам.

— Гореща вълна?

— Седях в кабината, очаквайки лекаря, а сестрата, която ми взимаше различни проби за изследване, ме накара да й разкажа какво се е случило. Докато говорех, се случи пак. Казах й. Тя ме наблюдава известно време и после попита: „Мисис Стърн, на колко години сте?“. Мислех, че е полудяла, щом се интересува на колко години съм, когато получавам сърдечна криза, но все пак й отговорих, че съм на трийсет и девет. Тогава ми обясни, че това не инфаркт, а гореща вълна. „Ето — каза, — наблюдавам как червенината се изкачва по гърдите към лицето ви.“

Гленда повече не можеше да търпи гуменките на краката си и ги изхвърли на пода една след друга. Отново се облегна на люлеещия се стол и се закикоти.

Меги протегна единия си крак, обут в чорап, и леко я ритна.

— Мислиш, че е много смешно, нали. Почакай, ще те налегне и теб и ще видиш тогава.

Бруки се усмири, облегна тила си на рамката на стола и кръстоса ръце на корема си.

— Лудоретино, можеш ли да повярваш, че вече остаряваме?

— Не ние. Само аз. Ти все още раждаш.

— Вече не! Не! Държа постоянно на масата една бонбониера с хапчета против забременяване.

Отново се разсмяха, после потънаха в приятелско мълчание. Меги протегна ръката си към Бруки.

— Толкова е хубаво, че съм тук, при теб. Ти си по-добра от д-р Фелдщайн. По-добра от всякаква групова терапия. По-добра от всичките ми приятели в Сиатъл. Толкова съм ти благодарна.

— А, започваме да се размекваме.

— Не, наистина мисля така, Бруки. Нямаше да бъда тук, в Доор, ако не се беше обадила на всички и не започна този телефонен маратон. Първо Тани, после Фиш и Лайза и даже Ерик.

— Значи той наистина ти се обади?

— Да. Бях така изненадана.

— Какво ти каза?

— Че е разбрал от теб истинската причина, заради която съм му позвънила. Беше разтревожен, че съм склонна към самоубийство, но го уверих, че не е така.

— И?

— И… както обикновено. Говорихме за работата му, как е минал риболовът, за моето учителстване, от колко време сме женени, колко деца имаме или нямаме… Каза ми, че е много щастлив в брака си.

— Почакай да видиш жена му. Направо те хвърля в нокаут. Истински модел.

— Съмнявам се, че ще я видя, дори и Ерик.

— Е, да, може би няма, щом си тук за толкова кратко време.

— Защо ли нямат деца? Вижда ми се странно, защото навремето, когато бяхме с Ерик, той казваше, че няма да възрази, ако има половин дузина.

— Кой знае?

— Е, във всеки случай не е моя работа. — Прозя се и се протегна, което предизвика прозявка и у Бруки. Спускайки краката си на пода, Меги каза: — Няма ли някакъв сигнал за гостите кога да си отиват. — Погледна часовника си и възкликна: — Господи, почти един часа!

Бруки я изпрати до колата. Нощта беше топла, а въздухът — пълен с уханието, идващо от лехите с петунии. Над главите им звездите се открояваха на тъмносиньото небе.

— Забавно нещо са родните градове — каза Меги развеселена.

— Винаги те викат обратно, нали?

— Ммм… Наистина е така. Особено когато в тях има приятели. А утре ще се съберем всички.

Прегърнаха се.

— Благодаря ти, че беше на разположение, когато имах нужда от теб. Благодаря ти за грижовността.

За първи път Гленда не се шегуваше.

— Добре е, че се върна. Иска ми се да останеш завинаги.

Завинаги. Меги мисли за това, докато пътуваше в хладната августовска нощ, чийто аромат на ожънато жито и зреещи ябълки напомняше за есента. Никъде другаде есента не беше така великолепна, както в Доор, а повече от двайсет години тя не беше идвала по това време, когато листата променяха цветовете си. С удоволствие би изживяла отново една есен в Доор. Но завинаги? С Вера в един и същи град? Едва ли.

Вкъщи майка й бе успяла да остави едно последно нареждане. На огледалото на тоалетната масичка, стърчеше закачена бележка: „Загаси лампата в банята“.

 

 

На другия ден в единайсет часа четири дами, отдавна навършили пълнолетие, се разположиха в къщата на Бруки и се вдетиниха в квинтет, който се кикотеше до припадък.

Прегръщаха се. Подскачаха. Плакаха. Целуваха се. Всичките говореха едновременно. Наричаха се с отдавна неизползваните училищни прякори. Изпускаха с лекота цветисти изрази, след като години наред ги бяха отстранявали от речника си като неподходящи за дами. Възхищаваха се на Лайза (все още най-красивата), съчувстваха на Меги (овдовялата), закачаха се с Бруки (най-плодовитата), с Керолайн (вече баба) и с Тани (най-побелялата).

За вечеря отидоха в града и се нахраниха в „Дъ Кукъри“, където сервираше Тод, синът на Бруки. Тази вечер той получи най-големия бакшиш за цялата си кариера. Разхождаха се по Мейн стрийт сред късните летовници, слязоха до градския плаж и седяха на скалите и гледаха как последните слънчеви лъчи се къдрят над водата.

— Защо не сме правили това преди? — каза една от тях.

— Трябва да се уговорим всяка година да се срещаме.

— Трябва.

— Защо всички изведнъж прозвучахте така тъжно? — попита Лайза.

— Защото е жалко да се разделим, беше такъв прекрасен ден.

— Но това не е сбогуване! Ще дойдете на сватбата на Гари, нали?

— Не сме поканени.

— Разбира се, че сте! О, забравих! — Лайза отвори ципа на чантата си. — Гари и Деб ви изпращат това. — Тя връчи една бледосива покана, на плика на която бяха написани имената на всички.

— Джийн и аз ще бъдем там — потвърди Бруки, оглеждайки събраните в кръг около нея лица. — Малък град… всеки отива.

— И Меги няма да е заминала преди неделя — отбеляза Лайза, — а вие двете живеете достатъчно близо, за да дойдете с коли. Наистина Гари и Деб искат всички да дойдете. Той специално ми напомни. Приемът ще бъде навън — в яхтклуба на Бейли Харбър.

Спогледаха се и свиха рамене, искайки да кажат „да“.

— Аз ще дойда — каза Тани, — обичам храната в яхтклуба.

— И аз — потвърди след нея Фиш. — А ти, Меги?

— Ами, разбира се, че и аз ще дойда, след като всички ще бъдете там.

— Чудесно!

Станаха от скалата, изтърсиха дрехите си и поеха по улицата.

— Какво ще правиш утре, Меги? — попита Бруки. — Хайде да измислим нещо! Да плуваме? Да отидем до остров Кана? Какво?

— Чувствам се виновна отново да те отнема от семейството.

— Виновна? — избухна Бруки. — Когато имаш толкова много деца, колкото мен, се научаваш да използваш всяка възможност да се измъкнеш от тях и да се забавляваш сама. Джийн и аз правим много за децата, а и те могат да направят нещо за мен — понякога да ми отпуснат по някой ден.

Планът беше готов и си определиха среща, преди да си пожелаят лека нощ.

 

 

Сутринта Меги седеше в кухнята и пиеше чай, опитвайки се да води разговор с майка си, без да си изпуска нервите.

— Бруки има чудесно семейство и домът й много ми харесва.

— И все пак е срамота, че така се изостави да надебелее — отбеляза Вера. — А колкото до семейството, мисля, че можеше да роди по-малко деца. Та тя беше на трийсет и осем, когато се роди последното.

Меги преглътна възмущението си и защити приятелката си:

— И въпреки това много добре се разбират. По-големите гледат по-малките и са научени да се грижат за себе си. Чудесно семейство са.

— И въпреки това, когато една жена наближава четирийсет години, трябва да е по-внимателна. Та тя може да роди и бавноразвиващо се дете!

— Вече не е такава рядкост да се забременее след четирийсет години, мамо. А и Бруки казва, че е искала всяко едно от децата си. Последното не е било някаква грешка.

Вера сви устни и вдигна едната си вежда.

— А Керълайн? — попита тя.

— Керълайн изглежда щастлива, че е фермерска съпруга. Тя и мъжът й се готвят да отглеждат женшен.

— Женшен? Кой на света яде женшен?

Още веднъж Меги трябваше да се пребори с надигащото се възмущение в себе си. Колкото повече остаряваше Вера, толкова по-компетентна се чувстваше по всички въпроси. За каквото и да се отнасяше, ако тя самата не го използваше, притежаваше или одобряваше, останалата част от света също не можеше да го прави. Когато разпитът стигна до Лайза, Меги беше готова да се разкрещи: „Защо въобще питаш, мамо, като не обръщаш внимание?“, но вместо това отговори:

— Лайза е красива, както винаги, може би дори още повече. Мъжът й е пилот, така че са пътували из целия свят. А спомняш ли си яркочервените коси на Тани? Сега имат най-красивия прасковен цвят, който си виждала, като сребристо листо на клен през есента.

— Чух, че мъжът й отворил някакъв магазин за мотори и преди няколко години го изгубил. Тя каза ли нещо за това?

„Млъкни и се махай оттук, преди да си избухнала“, помисли си Меги.

— Не, мамо, не каза.

— И, обзалагам се, нито една от тях няма толкова пари.

„Как може да си такава, мамо? Нима няма никаква милост у тебе.“

Меги стана да постави чашата си в умивалника.

— Днес сме намислили да бъдем с Бруки, затова не предвиждай обяд за мен.

— С Бруки… Та ти не си прекарала и два часа вкъщи, откакто си тук!

Меги направи изключение и не се извини.

— Ще ходим на пазар и ще си направим пикник на остров Кана.

— За какво, по дяволите, ще ходите там? Ти си била на острова стотици пъти.

— От носталгия.

— Безполезна работа. Старият фар ще се срине някой ден и когато това стане, общината ще трябва да плаща…

Меги излезе по средата на Верината тирада.

Тръгна с колата. Взе Бруки и отидоха до универсалния магазин на Фиш крийк, където Рой им направи сандвичи, отрупани с месо от пуйка и кашкавал, и усмихнато им каза „Забавлявайте се!“.

Сутринта прекараха, обикаляйки антикварните магазинчета по Хацуей-57.

Бруки откри една очарователна синя кошничка, пълна със синчец и други сушени полски цветя, украсена с огромна розова фльонга на дръжката.

— Ах, колко ми харесва! — Тя я вдигна на един пръст.

— Купи я — предложи Меги.

— Много е скъпа. Нямам толкова пари.

— Аз имам. — Меги я взе от ръцете на Бруки.

Бруки я дръпна и я постави обратно на рафта.

— Не, няма да правиш това.

Меги отново грабна кошничката.

— Да, ще го направя.

— Не, няма.

— Бруки — каза сериозно Меги, докато държаха кошничката помежду си. — Имам много пари, а нямам за кого да ги харча. Моля те… позволи ми.

Очите им се срещнаха в приятелската разпра, а над главите им леко иззвъня, подухнато от вятъра, едно звънче.

— Добре. Благодаря.

Един час по-късно, след като вече бяха прекосили скалистата плитчина до остров Кана, бяха посетили стария фар, разгледали брега, бяха плували и изяли сандвичите си, гледайки към Мичиганското езеро, Меги легна по гръб на одеялото, слагайки слънчевите си очила.

— Хей, Бруки?

— Хм?

— Мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

Меги вдигна малко нагоре очилата си и се загледа в един облак, вдигнала лактите си във въздуха.

— Знаеш ли, това, което ти казах в магазина, е вярно. Аз съм страшно богата, но това дори не ми прави впечатление.

— Не бих имала нищо против и аз да съм, дори за малко.

— Въпросът е защо съм богата, Бруки. — Рязко намести очилата си. — Дадоха ми повече от един милион долара заради живота на Филип, но бих ги върнала до последното пени, ако можех отново да съм с него. Ужасно чувство е… — Меги се търкулна към Бруки, подпря брадичката си върху дланите и погледна приятелката си. — От момента, в който получих заключението на комисията: грешка на пилота, земният екипаж е оставил една клапа отворена, знаех, че парите никога вече няма да са проблем за мен. Не можеш да си представиш колко са застраховките в такива случаи. — Изброи ги на пръстите си. — Тъгата на децата, тяхната издръжка и обучение в колеж, мъката и страданията на останалите живи близки, дори страданието на жертвата по време на падането на самолета. За всичко това се плаща на мен, Бруки… на мен! — Докосна гърдите си, като че ли да потисне вълнението си. — Можеш ли да си представиш, какво означава да получиш пари за това, че Филип е страдал?

Бруки попита:

— Предпочиташ да не беше получила нищо ли?

Устната на Меги се отпусна, когато погледна приятелката си. Отново се обърна по гръб и сложи ръка на челото си.

— Не знам. Не. Глупаво е да кажа, че предпочитам. Но не разбираш ли? Плаща се за всичко — къщата в Сиатъл, обучението на Кейти, нови коли и за двете. А на мен ми омръзна да уча десетокласници как да точат тесто, след като вече могат навсякъде да си купят готово. Уморена съм от шумните деца от детската градина, от това да обучавам децата как да се грижат за малки деца, след като статистиката показва, че една трета от двойките, които се женят в наше време, решават да нямат деца, а повечето от останалите навярно ще свършат в бракоразводната зала. Имам всички тези пари и нямам с кого да ги харча. Още не съм готова да излизам с мъже, а и да го направя, винаги ще гледам с подозрение всеки, който ме покани, защото ще мисля, че го прави заради парите ми. О, господи, не знам какво се опитвам да ти кажа.

— Аз знам. Търсиш оправдание. Трябва ти промяна — заключи Бруки.

— Това е, което всички непрекъснато ми казват.

— Кой от всички?

— Психиатърът. Ерик Севърсън.

— Е, щом всички го казват, трябва да е вярно. Значи това, което трябва да направим, е да измислим каква да бъде тази промяна. — Бруки се загледа във водата, дълбоко замислена.

Меги погледна към нея с крайчеца на окото и измърмори:

— Това ще е добре.

— Сега да видим… Да помислим в какво ще бъдеш добра. Минутка… минутка… Идва ми на ум… — Скочи на колене. — Сетих се! Старата къща на Хардинг в Котедж роу. Говорехме за нея миналата седмица на вечеря. Знаеш ли, че старият Хардинг умря тази пролет и оттогава къщата стои празна? От нея ще стане чудесно хотелче — легло със закуска. Тя просто чака да…

— Ти луда ли си? Аз не съм хотелиерка!

— … някой да дойде и да пригоди мястото.

— Не искам да бъда обвързана с едно място.

— Лятно време. Ще бъдеш обвързана само през лятото. През зимата можеш да си взимаш купищата пари и да ходиш на Бахамските острови да си търсиш мъж, по-богат от теб. Каза, че си самотна. Каза, че мразиш празния си дом. Тогава купи къща, в която да идват хора.

— Категорично не.

— Винаги си обичала Котедж роу, а старата къща на Хардинг навярно крие много чар, който лъха от дървените й подове.

— Отказвам да живея на разстояние по-малко от хиляда мили от майка ми. О, небеса! Дори няма да се налага междуградски разговор с нея.

— Вярно. Забравих. Майка ти е проблем… — Бруки замислено прехапа долната си устна. Внезапно просветна. — Но и това ще уредим. Ще й дадеш работа — да търка, да чисти. Нищо не прави старата Вера по-щастлива от това да държи в ръка кърпата за прах.

— Ти подиграваш ли ми се? За нищо на света не бих взела майка си.

— Добре тогава. Кейти може да чисти. — Лицето на Бруки още повече оживя. — Разбира се, това е чудесно! Кейти може да се връща тук през лятната ваканция от колежа и да ти помага. И ако живееш толкова близо, може да идва с колата за уикендите и за празниците. Нали това искаш?

— Бруки, не ставай глупава, никоя жена без мъж не би се наела с такава стара къща.

— Мъж, глупости. Можеш да наемеш мъже. Работници, градинари, бояджии, дърводелци, даже моите собствени синове, които още учат, си търсят нещо за през лятото. Цялата мръсна работа можеш да оставиш на наемната работна ръка, а ти да се занимаваш с бизнеса. И времето е съвсем подходящо. Купи я сега, използвай зимата, за да сложиш всичко в ред, да имаш време за реклама и да откриеш хотела за следващия туристически сезон.

— Не искам да управлявам хотел или пансион!

— И какво разположение! Точно на залива е! Обзалагам се, че от всяка стая има изглед към морето. Клиентите ти ще чакат на опашка, за да отседнат на такова място.

— Не искам клиенти, които да чакат пред вратата ми.

— И доколкото си спомням, има жилище за градинаря над гаража. Помниш ли? В подножието на хълма, оттатък пътя? О, Меги, ще бъде прекрасно.

— Да, но за някой друг. Забравяш, че съм преподавател по домашна икономика в Сиатъл и се връщам на работа в понеделник.

— О, да, Сиатъл. Мястото, където вали през цялата зима, където най-добрият приятел на мъжа ти ти прави предложение в кънтри клуба и където изпадаш в такава депресия, че трябва да посещаваш сеанси за групова терапия.

— Сега се правиш на глупачка.

— А ти? Кои приятели се притекоха, когато имаше нужда от това? Тук е мястото, където са приятелите ти. Тук са корените ти, независимо дали искаш, или не. С какво те привлича Сиатъл?

С нищо. Меги сви устни, за да не отговори.

— Защо упорстваш? Връщаш се на работа, която те отегчава, в празна къща, при… по дяволите, не знам при какво се връщаш. Състоянието ти е такова, че имаш нужда от промяна и въпросът е каква? Е, как някога би могла да разбереш, ако се опиташ да промениш живота си? Може и да не е точно хотелът с легло и закуска, но какво ще ти навреди, ако опиташ? И като се върнеш обратно в Сиатъл, кой ще те вдъхновява и ще те кара да опиташ? Е, какво седиш още? Стягай си нещата, отиваме да видим Хардинг хауз.

— Бруки!

Но тя беше вече на крака, изтърсвайки плажната хавлия.

— Събирай нещата, казах. И без това нямаме какво друго да правим този следобед. Ти, ако искаш, остани тук. Аз отивам да видя Хардинг хауз самичка, щом трябва.

— Бруки, почакай!

Но тя беше вече на няколко метра с хавлията под едната мишница и празната бяла чанта под другата, запътила се към брега. Когато Меги се изправи и се загледа след нея отчаяно, приятелката й извика троснато през рамо:

— Обзалагам се, че това място е поне на сто години, достатъчно старо, за да влезе в националните регистри. Помисли, можеш да влезеш в „Хотели в Америка — «легло със закуска»“!

— Чуй ме, не желая да бъда вписана там. — Меги плесна ръце по хълбоците си. — По дяволите, Бруки — извика и се запрепъва да я настигне.

В „Жилищни имоти“ Алтеа Мюн вдигна поглед към тях, облизвайки с език един плик за писмо, за да го залепи.

— Сега ще дойда при вас, дами. О, здрасти, Гленда!

— Здравейте, мисис Мюн. Помните Меги Пиърсън, нали?

— Разбира се. — Алтеа се изправи и се приближи, разглеждайки Меги през очилата си, чиито рамки имаха повече ъгли и стенички от покрива на Ватикана.

Бивша учителка, тя изпитателно разгледа Меги каза:

— Випуск 64-а, почетното общество, училищният хор, първа във веселбите.

— Всичко е вярно, с изключение на годината. Беше 65-а.

Телефонът иззвъня и когато Алтеа се извини, за да отговори.

Меги погледна към Бруки, която я стрелна с хитра усмивка и смотолеви:

— Виж, ако можеш да прибавиш и един посредник по покупко-продажби от Сиатъл.

Мисис Мюн се завърна веднага и попита:

— Какво мога да направя за вас.

— Имате ли при вас оферта за Хардинг хауз? — запита Бруки.

— За Хардинг хауз… — Алтеа облиза устните си. — Да. Коя от вас се интересува.

— Тя.

— Тя.

Меги посочи Бруки, а Бруки посочи Меги.

Алтеа изду устни. Чакаше, както една учителка чака класът да се усмири.

Меги въздъхна и излъга.

— Аз се интересувам.

— Офертата е деветдесет и шест хиляди и деветстотин. Към къщата има акър и половина земя и четири и половина километра брегова линия. — Алтеа се обърна да вземе документацията, а Меги хвърли съкрушителен поглед към Бруки. Посредничката се върна. — Това отговаря ли на вашите намерения за цена?

— Ааа… — Меги скочи. — Да, това е… това е във възможностите ми.

— Къщата е празна. Нуждае се от малък ремонт, но има безгранични възможности. Желаете ли да отидем да я видим?

— Ааа… — Меги се запъна и получи дискретно ръгване в коляното от Бруки. — Да, аз… да, разбира се.

Алтеа караше колата и междувременно им разказа накратко историята на къщата.

Хардинг хауз била построена през 1901 година от чикагски корабен магнат на име Трокмортън за съпругата му, която починала, преди сградата да бъде завършена. Неутешимо натъжен от нейната смърт, Трокмортън продал къщата на някой си Тадеуш Хардинг, чиито наследници я обитавали до внука на Тадеуш — Уилям, който починал миналата пролет. Потомците на Уилям живеели разпръснати в различни части на страната и не проявявали никакъв интерес към ненужното наследство. Единственото, което искали, била полагаемата им се част от парите след продажбата.

Алта не беше глупава. Въведе ги през главния вход през широката долна веранда, подът на която беше в много по-добра форма от този на задната, през една дъбова врата с дърворезба и оцветени оловни стъкла с подходящо странично осветление. В просторното входно антре имаше вита стълба, която предизвика въздишка на възторг у Меги. Поглеждайки нагоре, видя, че стълбата извива през две площадки, докато стигне до горния етаж.

Сърцето й започна да тупти равномерно, когато до обонянието й стигна миризмата на плесен.

— Дървените части в цялата къща са изработени от клен. Говори се, че мистър Трокмортън е поръчал изработката им в Стърджън бей.

От една странична врата Бруки се провикна:

— Меги, виж това!

Отвори една малка врата между две стени и повлече със себе си прах, паяжини и ръждясали отпадъци.

Алтеа бързо обясни:

— Мистър Хардинг живя тук сам близо двайсет години след смъртта на жена си и се опасявам, че всичко е доста занемарено. Някои от стаите просто затвори. Но човек с набито око ще забележи качеството и под дебелия слой прах и мръсотия.

На долния етаж беше официалната гостна с каменна камина, а в съседство — музикалният салон. От другата страна на входното антре беше трапезарията, съединена чрез кухнята в дъното на къщата. Срещу килера беше стаята на домашната прислужница. Когато Алтеа отвори вратата, една катеричка се шмугна между вестниците, струпани на голям куп на пода, явно овлажнявали и изсъхвали години наред.

— Има нужда от малко стягане — каза Алтеа закачливо и влезе в кухнята.

Тя беше в окаяно състояние, в единия й ъгъл се стичаше зелена боя от повредена тръба. Умивалникът беше по-ръждясал и от океански танкер, а долапите бяха дървени и боядисани в същото зелено като стените. На двата дълги ниски прозореца висяха скъсани дантелени пердета с цвят на стар конски зъб, а зад тях имаше изпочупени сенници в зелено. Между двата прозореца една разнебитена врата водеше към малката гниеща веранда, която бяха забелязали от задната страна на къщата още при влизането.

Кухнята върна Меги към реалността.

— Мисис Мюн, страхувам се, че само ви губим времето. Нямах предвид нещо подобно.

Алтеа продължи, необезпокоена.

— Човек трябва да си го представи какво може да бъде, а не какво е сега. Съжалявам за тази кухня, но след като сме дошли, да погледнем и на втория етаж.

— Не мисля, че е нужно.

— Да, нека да видим — изкомандва Бруки и накара Меги да се съгласи. Изкачвайки се по стълбите след мисис Мюн, Меги щипна ръката на Бруки и процеди през стиснати зъби:

— Това място е една развалина и мирише на тор от прилепи.

— Ти откъде знаеш как миришат лайната на прилепите?

— Помня от тавана на леля Лил.

— Има пет спални — каза Алтеа. — Мистър Хардинг ги е държал всичките затворени, с изключение на една.

Тази, която, беше използвал, се оказа стаята „Белведере“ и в момента, в който пристъпи в нея, Меги усети, че потъва, че е изгубена. Нито влажните тапети, нито вмирисаният килим, нито изгризалата от мишки старинна мебел можеха да попречат на прелестната привлекателност на тази стая. Тя идваше от изгледа към езерото, който се разкриваше през високите френски прозорци и изящно извитите колони на верандата. Като омагьосана Меги пристъпи през вратата и излезе на терасата. Притисна коленете си към дървените перила, загледана на запад, където слънцето позлатяваше водите на Грийн бей. Под нея се разстилаше занемарената поляна, един изгнил дървен пристан висеше над брега, наполовина във водата. Терасата беше солидна, грациозна, привлекателна — място, откъдето навярно жените бяха очаквали мъжете им да се върнат с корабите.

Меги усети отново загубата нейният съпруг никога няма да крачи по тази поляна, няма да сподели с нея тази стая, или да изтрополи по дървената стълба.

Но със сигурност знаеше, както и беше сигурна, че ще съжалява десетки пъти, че ще извърши това безумно нещо, което Бруки й беше подсказала: Ще живее в Хардинг хауз.

— Покажете ми останалите спални — разпореди се, влизайки вътре.

Те не струваха нищо. Всяка от тях притежаваше своя чар, но нито една не можеше да се сравни с „Белведере“. Завръщайки се от тавана, който доказа, че е имала право относно прилепите, още веднъж пристъпи в любимата си стая.

„Аз съм дошла у дома“, помисли безразсъдно и потръпна.

Следвайки Алтеа надолу по стълбището, каза:

— Ще го направя хотел „Легло със закуска“. Ще има ли някакви проблеми с района?

Бруки дръпна Меги и я обърна към себе си, зяпнала от почуда.

— Сериозно ли говориш? — прошепна.

Меги натисна стомаха си с длан и отвърна с шепот:

— Нещо трепна у мен.

— Пансион „легло и закуска“, хм… — каза Алтеа, спирайки на първия етаж. — Не съм сигурна. Трябва да проверя.

— И бих искала един строителен инженер да огледа мястото, за да потвърди, че конструкцията е здрава. Има ли мазе?

— Както знаете, намираме се на твърда скала. Затова има само малък зимник.

Испанската инквизиция спокойно би могла да се настани в него, толкова бе усоен и тъмен. Но в него имаше казан за парно отопление и Алтеа потвърди, че работел. Един повторен преглед на кухнята и слугинското помещение показа, че водопроводните тръби наистина са повредени. Навярно инсталациите на баните и тоалетните на горния етаж бяха готови да пропаднат през тавана. Но докато Меги се колебаеше, Бруки се провикна от големия салон.

— Меги, ела тук! Трябва да видиш това!

Беше навила един прояден от молците килим, стоеше на четири крака и търкаше пода с влажна книжна салфетка. Плю и затърка отново.

— Точно така. Това е паркет!

Настроението на Меги се повиши.

Коленичили двете заедно, както бяха по банските костюми и с халати, откриха това, което Алтеа още не беше разгадала: подът на салона бе покрит с гладко изрязани с два инча ширина кленови дъсчици, наредени във формата на птиче гнездо. В самия център намериха най-малкото парченце — един идеален квадрат. От него нататък ивичките се увеличаваха в калейдоскоп и ставаха по-дълги и по-дълги, докато накрая изчезваха в перваза.

— Велико! Представи си този под излъскан и полиран — каза Бруки. — Ще изглежда като нова цигулка.

Меги не се нуждаеше от повече убеждаване. Отново тръгна към втория етаж, за да хвърли още един поглед на стаята „Белведере“, преди временно да се раздели с нея.

Един час по-късно напуснаха „Жилищни имоти“ и седнаха в наетата тойота. Впериха погледи една в друга, потискайки възторжените си викове.

— Какво, за бога, правя аз? — попита Меги.

— Лекуваш се от депресията си.

— О, господи, Бруки, това е безразсъдно.

— Знам! Но се чувствам толкова въодушевена, че съм готова да си хвърля шапката от радост.

Смееха се, възклицаваха и тупаха с крака по пода.

— Какво е днес? — попита Меги, твърде възбудена, за да може да си събере ума.

— Четвъртък.

— Значи имам на разположение два дни за тичане по учреждения. Всъщност ден и половина, ако отида на онази сватба. По дяволите, иска ми се да не бях обещавала на Лайза, че ще отида. Имаш ли представа къде мога да разбера дали районът позволява поддържане на хотел „Легло и закуска“?

— Можем да проверим в кметството.

— В този град има ли въобще архитект или инженер?

— Архитект има в Систър бей.

— А адвокат?

— „Карлстром и Нивес“, както винаги. Боже мой, ама ти говориш сериозно, Меги. Наистина прие всичко насериозно.

Меги притисна с ръка тупкащото си като чук сърце.

— Знаеш ли колко много време изтече, откакто съм се чувствала така? Аз съм свръхпречистена! — Бруки се засмя, а Меги стисна кормилото, отхвърли глава назад и силно притисна гръб в облегалката на седалката. — О, колко хубаво чувство е това!

С малко закъснение Бруки предупреди.

— Ще ти струва цяла торба пари да поправиш тази старина.

— Аз съм милионер. Мога да си го позволя.

— А може би няма да успееш да преодолееш забраната за хотели в жилищен район.

— Мога да опитам. „Легло и закуска“ има в жилищни райони из цяла Америка. Те как са успели?

— Ще живееш близо до майка си, в район с еднакъв код.

— О — изпъшка Меги, — не ми напомняй.

— Какво ще направим най-напред?

Меги запали мотора усмихната и усетила, желанието си за живот се връща.

— Ще отидем да кажем на татко.

Лицето на Рой грейна:

— Ще ти помогна с всичко, каквото мога.

Вера се намръщи:

— Ти си луда, дъще.

Меги избра да повярва на баща си.

 

 

През последния работен час за деня Меги посети службата в кметството и се увери, че Котедж рой е зона за резиденции и е необходимо да направи молба за промяна в това зониране, но чиновникът й каза, че този въпрос се решава от областните органи, а не от градските. След това се свърза с Бърт Невис, за да изготви книжата, които трябваше да придружат парите. Разговаря с архитекта от Систър бей Иймс Гилард, който каза, че е плътно ангажиран през следващите две седмици, но я упъти към един строителен инженер в Стърджън бей на име Томас Чоп. Чоп каза, че може да прегледа къщата и да даде мнение за здравината й, но няма да се ангажира с писмени гаранции, защото било нелепо да се намери такъв инженер, който да гарантира за къща на деветдесет години. Накрая отиде при Алтеа Мюн.

— Утре до пет часа следобед ще имам парите за депозита и документите за споразумение.

След вечеря Меги седна с Рой, който изработи приблизителен списък на нещата, които трябваше да се проверят и изпробват в къщата: парният котел, водопроводната система, дали има термити, изследване на почвата и проба на водата, ако има частен кладенец. Той предполагаше, че е така, защото град Фиш нямаше централно водоснабдяване.

След това състави списък на консултанти, от които можеше да получи изследвания и съвети.

През всичкото време Вера пилеше на главите им:

— Не виждам защо не си построиш една хубава нова къща на върха на скалата или да се настаниш в някоя от новите кооперации, които никнат навсякъде в околията. Така ще имаш наблизо съседи и няма да се разправяш с пробити тръби и термити. А ако говорим за наемателите, Меги, това е под твоето достойнство. И освен това не е работа за сама жена да отваря вратите си за непознати. Откъде да знае човек какви хора могат да дойдат? И да спят под твоя покрив! Тръпки ме побиват, само като си помисля.

За изненада на Меги Рой наведе брада, погледна изпод вежди и каза:

— Защо не си намериш нещо да чистиш, Вера?

Майка й отвори уста да възрази, внезапно я затвори и напусна стаята с почервеняло от гняв лице.

 

 

Следващият ден и половина беше бясна въртележка от телефонни разговори, уточняване на обещания и срещи, сравняване на цени, посещения при адвокати; връзка с Търговската камара, с Алтеа Мюн, с околията, с щатските и държавните власти и отново, и отново, и отново — усилия да се получи законникът на щата Уисконсин за регулиране на правата на пансионите „Легло и закуска“. След не по-малко от девет погрешни насочвания, Меги най-после стигна до човека, под чието разпореждане попадаха тези хотели: щатски инспектор по млякото.

— Щатският инспектор по млякото. Господи, боже мой!

След като изтръгна от него обещание да й изпрати веднага в Сиатъл искания документ, тя изтича да получи договора за покупка, който адвокатът беше и екипирал, а после в офиса на Алтеа Мюн, където връчи сумата за депозит, въпреки че все още нямаше отговор на молбата си за ново зонално решение. Когато стиснаха ръце с Алтеа, Меги погледна към часовника и едва потисна вика си. Оставаха й само петдесет минути, за да се прибере у дома, да се изкъпе, облече и да стигне до енорийската черква за сватбата на Гари Айделбах.