Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (8)

8

В понеделник Нанси отново отпътува по работа. Целувката им на сбогуване бе изпълнена с несигурност и той я наблюдаваше как тръгва с чувство на пустота. Прекара следващите дни в зимни занимания — пресмяташе колко фута риболовно влакно е използвал през сезона и броя на изгубените примамки, ровеше се из стотиците каталози, търсейки най-изгодни цени за новите покупки. Изпрати предварителните такси за нова регистрация в павилионите на спортните панаири в Минеаполис, Чикаго и Милуоки и поръча брошури, които да раздава там. Пресметна броя на продадените хладилни кутии и доволен сключи договор за цял камион за следващия сезон.

И през цялото време се чудеше какво да прави със своя брак.

Хранеше се сам, спеше сам, работеше сам и се питаше колко години още ще продължи това. Колко още години може да понесе този самотен живот.

Отиде в града да се подстриже, преди още да му е необходимо, защото вкъщи беше пусто, а в бръснарницата винаги имаше приятна компания.

Обаждаше се на майка си всеки ден, отиде да провери варела й за нафта, преди да са му казали, че е празен, защото знаеше, че ще го покани на вечеря.

Смени маслото на пикапа и се опита да оправи заяждащата врата, но не можа. Това му напомни за Меги — как се наведе над нея вечерта, когато я изпрати. Често мислеше за нея. Какво ли прави, как ли напредва ремонтът на къщата, дали е намерила старинните вещи, за които говореше? Носеше се слух, че къщата вече е боядисана отвън и изглеждала като картина. Един ден реши да отиде и да погледне сам.

Само да хвърли един поглед.

Всички листа бяха изпаднали и вятърът ги разнасяше от вятъра по Котедж роу, докато пикапът му се изкачваше нагоре по хълма. Вечнозелените иглолистни дървета изглеждаха рунтави и черни на фона на следобедното слънце. Беше студено и небето предвещаваше, че утрешният ден ще е още по-студен. Повече от къщите по Котедж роу сега бяха празни — богатите им собственици зимуваха в южните градове. Когато наближи дома на Меги, забеляза един „Линкълц Таун“ с вашингтонска регистрация, паркиран до гаража — вероятно нейната кола. Кедрите край сградата все още не бяха подкастрени и закриваха много от гледката, но той бавно приближи и в пролуките между тях я зърна. Хората бяха прави: боядисана във весели цветове, тя наистина беше като модел за показ.

Същата вечер вкъщи включи телевизора и седя пред него близо час, когато осъзна, че не е чул нито една дума. Загледан в движещите се фигури, мислеше за Меги.

Вторият път, когато мина край „Хардинг хауз“ се беше въоръжил с един формуляр от Търговската камара за регистрация и с един екземпляр от рекламната си брошура. Колата й беше паркирана на същото място Ерик се вмъкна край кедрите, загаси мотора и остана загледан в брошурата на седалката до него. Шейсет секунди стоя така, после запали мотора и пое нагоре по хълма, без да погледне към къщата.

Следващия път, когато отиде, един зелен камион бе паркиран в края на алеята, задните му врати бяха отворени и от тях висеше алуминиева стълба. Ако камионът не беше там, може би отново щеше да отмине, но това, че имаше работник в къщата беше добре дошло.

Отново беше късен следобед, бръснеше леден вятър и книжата, които държеше заплющяха, когато излезе от пикапа и тръшна вратата. Навивайки ги на руло, мина край камиона и надзърна вътре: проводници, макари с жици и инструменти — добре, прав беше. Слезе по широките стълби към къщата и потропа на задната врата.

Тихо подсвирквайки през зъби, разглеждаше задната веранда, докато чакаше. На стената висеше сноп царевица, завързан с оранжева панделка; овална месингова табелка съобщаваше: „Хардинг хауз“; бяло дантелено перде покриваше прозореца на старинната врата; нови парапети, боядисани в жълто и синьо; нов под, боядисан в сиво; плетена изтривалка, а в ъгъла глинен съд, пълен с папур. Според слуховете Меги не пестяла пари за украсата и ако външната веранда със своето очарование можеше да бъде критерий, наистина го правеше.

Ерик почука още веднъж, по-силно, и един мъжки глас извика:

— Влизай!

Кухнята, светла и подновена, беше празна. Погледът му обхвана белите кухненски шкафове с множеството стъклени витрини, боядисаните в розово етажерки, лъскавия дървен под, дългата тясна маса със спускащи се странични крила, дантеления тишлайфер, кошницата с шишарки и с широка розова панделка на дръжката.

От друга стая се чу глас:

— Госпожата ли търсите?

Ерик последва гласа и намери един електротехник, приличащ на Чарлз Бронсън, да окачва полилей в празната трапезария.

— Здрасти! — поздрави Ерик, застанал на вратата.

— Здрасти! — Мъжът погледна през рамо с вдигнати нагоре ръце. — Ако търсите госпожата, тя е горе, работи. Можете да се качите направо.

— Благодаря. — Ерик прекоси трапезарията и мина във входното антре. На дневна светлина беше впечатляващо: излъскан под, още миришещ на подово масло, и наскоро измазани стени — широко бяло пространство, пресечено от лъскави ивици дърво. Някой изпусна нещо на горния етаж, чуваше се музика от радио.

Изкачи се, спря в края на стълбата да погледне към големия хол, всичките врати, на който бяха отворени, и тръгна по посока на музиката. Спря до вратата вляво.

Коленичила, Меги боядисваше широките летви в края на пода. Тя, кутията с боя и радиото бяха единствените неща в стаята. Нищо друго не отвличаше вниманието. Самата Меги, застанала на четири крака, изглеждаше свежо делнична. Той се засмя на ходилата на босите й крака, на петната от боя по износените й дънки и на провисналите краища на широката й фланелка, които се опираха в кутията с боя.

— Здравей, Меги!

Тя се стресна и извика, като че ли беше надул корабната сирена в ушите й.

— О, господи! — Едва си пое дъх, отпускайки се назад на петите си и притискайки сърцето си с ръка. — Ах, как ме изплаши.

— Нямах такова намерение. Човекът долу ми каза, че мога да се кача направо.

Какво правеше тук? Меги, коленичила пред него и с още подскачащо сърце, го гледаше как стои на вратата. Мокасини, джинси, черно кожено яке и вдигната към светлите му коси яка — точно така изглеждаше преди много години. Завладяващ и приветлив.

— Мога да дойда друг пък, ако…

— О, не, чудесно е… само дето… радиото свиреше твърде силно… — Все още на колене, се пресегна и го намали. — Точно си мислех за теб и изведнъж ти произнесе името ми… Аз… ти беше…

„Разбърбори се, Меги. Бъди внимателна.“

— И ето ме — продължи той вместо нея.

Тя се овладя и се усмихна.

— Добре дошъл в „Хардинг хауз“. — Широко разтвори ръце и погледна надолу към одеждите си. — Както виждаш, облечена съм за гости.

Изглеждаше му страшно завладяваща — изпоцапана с бяла боя, косата й вързана назад с мръсна връзка от обувка. Не можеше да спре да й се усмихва.

— Всъщност… — и той разтвори ръцете си като нея — аз не съм гостенин. Просто ти нося малко информация за членството в Търговската камара.

— О… страхотно! — Меги постави четката върху кутията с боя и с един парцал, който извади от задния джоб на джинсите си, изтри пръсти, докато се изправяше. — Може ли да ти предложа една обиколка? Сега имам светлина.

Той пристъпи навътре в стаята и я огледа с одобрение.

— Много бих искал.

— Поне си мисля, че имам. Почакай за миг. — Изтича в коридора и извика: — Мога ли да запаля лампите, мистър Дийтц?

— Още минута и ще го закача — долетя отговорът.

Тя се обърна към Ерик.

— След малко ще имаме осветление. Е, това е една от стаите за гости… — Отново размаха ръце. — Една от четирите. Както виждаш, използвам оригиналните осветителни тела, защото са направени от солиден месинг. След като внимателно ги разгледах, открих, че първоначално са били газови лампи. Знаеш ли, че този град не е имал електричество до 1930 година?

— Наистина ли?

— И така, всичко се приспособява. Обичам старите предмети, защото са автентични. Когато мистър Дийтц ни пусне тока, ще видиш колко са красиви.

Стояха под лампата, загледани нагоре, достатъчно близо, за да се помиришат. От него лъхаше на свеж въздух и кожа, а от нея — на терпентин.

— Нали подовете станаха чудесни? Почакай да видиш този в големия салон.

Той погледна надолу. Краката й бяха боси под навитите крачоли — познати крака, които беше виждал десетки пъти на „Мери Диър“ през лятото, което бяха предимно по бански костюми.

— Изглеждат съвсем като нови — каза той за подовете и се огледа в празната стая. — Но мебелировката е малко сдържана.

Меги се изкикоти и пъхна ръце в предните си джобове.

— Всичко с времето си.

— Чух, че си се преместила. Продаде ли къщата в Сиатъл?

— Аха.

— Къде ти е покъщнината?

— В гаража. Досега съм извадила само кухненската мебел и едно легло, на което спя.

— Кухнята изглежда страхотно. Виждам, че имаш усет.

— Благодаря. Чакам да свърши цялата дърводелска работа, за да мога да внеса и останалите мебели. — Тя вдигна поглед към широкия сводест перваз над тях и той се улови, че наблюдава извивката на шията й. — Реших да боядисам всички дървени части на горния етаж в бяло, а на долния ще ги оставя в естествения цвят на дървото. Веднага след като свърша с това, ще започна да слагам тапетите, но всичко отнема толкова време. Три седмици за доставка от Стърджън бей. Когато свърша с боядисването, ще си дам малко почивка и ще отида до Чикаго. Там мога да си набавя тапетите за един ден.

— Сама ли ще ги слагаш?

— Да.

— Кой те е учил? — попита той, следвайки я в другата спалня.

— Да ме е учил? — Меги погледна назад към него и сви рамене. — Опитът и грешките, предполагам. Бях преподавателка по домашна икономика. Трябва ли да ти казвам колко неикономично е да наемаш работници за поставяне на тапети? Освен това обичам да го правя и имам на разположение цяла зима. Защо да не го направя сама?

Помисли си, че би могъл да идва понякога и да й помага. Глупава мисъл.

Тя първа погледна настрани към прозореца и възкликна:

— Я, виж… сняг!

Беше започнало да вали на големи парцали, които се стелеха върху кленовете и изчезваха моментално, щом докоснеха водата. Небето беше без цвят, без слънце, някакво грандиозно сливане на бяло с бяло.

— Липсваше ми — промълви Меги, приближавайки се към прозореца. — В Сиатъл, разбира се, валеше сняг в планините, но ми липсваше това, как променя вида на градината, докато я покрива, или как, като се събудиш сутрин и в спалнята е толкова светло, а таванът е като осветен, веднага разбираш, че през нощта е валял сняг.

Ерик приближи и застана до рамото й, наблюдавайки снега. Искаше му се поне веднъж той и Нанси да можеха да му се порадват така, но за нея снегът винаги означаваше началото на сезона на трудните пътувания, така че намираше малко радост в него. А и когато си беше вкъщи, никога не намираха време за спокойни неща като това.

„Какво правиш тук, Севърсън? Защо сравняваш Меги и жена си? Дай й проклетите книжа и си тръгвай!“

Но остана край прозореца до Меги, наблюдавайки как оголените клони изчезват под пухкавото бяло покривало.

— Знаеш ли на какво ми прилича? — попита Меги.

— На какво?

— На ледена покривка, която светът постила за Деня на благодарността. Сигурно тогава ще има сняг, нали?

Погледна нагоре и го видя съвсем близо — наблюдаваше нея, а не снега.

— Разбира се — отговори той спокойно и за миг забравиха и гледката, и присъствието на техника долу и причините, поради които не трябваше да стоят така близо един до друг.

Меги първа се съвзе и дискретно се отмести, предлагайки:

— Хайде да слезем долу.

Движеха се из къщата, преструвайки се, че нищо не се е случило. Тя продължи оживено да му показва стените, прозорците и подовете, особено в големия салон.

Минавайки през трапезарията за кухнята завариха техника да поправя с отвертка един електрически ключ в стената. Тъй като токът още не беше пуснат, в стаята цареше полумрак.

— Познаваш ли Патрик Дийтц?

— Не, струва ми се.

— Патрик Дийтц, това е Ерик Севърсън. Има чартърен кораб в Гилс рок. Ще пием кафе, искате ли и вие?

— Нямам нищо против, мисис Стърн. — Патрик пусна отвертката в джоба си и се ръкува с Ерик. — Почакайте само за миг да включа тока.

Той излезе, оставяйки Меги и Ерик в полумрака пред голям прозорец с изглед към залива. Този път всичко беше наред: Дийтц беше наблизо, а и те бяха преодолели мига на взаимно привличане. Гледаха снега, свързваше ги смълчаната къща, промяната на сезона, която стана пред очите им, и с настъпването на мрака.

— Ще обикна живота си тук — каза Мери.

— Разбирам защо.

Дийтц се завърна, провери с фазомер ключа и попита:

— Как ви се струва, мисис Стърн?

Меги се усмихна към излъскания, покрит с орнаменти полюлей.

— Чудесно, мистър Дийтц. Бяхте съвсем прав за крушките. Формата им на свещи му придава съвсем специален вид. Великолепен е. Нали, Ерик.

Всъщност беше грозно парче метал, но колкото повече го гледаше, толкова по-силно усещаше старинното му очарование. Първо снегът, после подът, сега полилеят. Въпреки че беше си наложил да не прави сравнения, беше невъзможно, защото, вървейки из къщата, разбра колко малко Нанси цени нещата, дребните, обикновените неща. Меги — обратното, можеше да превърне дори настъпването на здрача в празник.

— Е, какво ще правим с кафето? — попита тя.

Седнаха на масата в кухнята и тя сервира кафе за тях в големи чаши — за себе си чай и чинийка с канелени бисквити, която се наложи да напълни два пъти. Говориха за сезона в Грийн бей и как човек вече не може да си купи праскови с мъх, защото науката ги е направила гладки, кой е най-добрият начин за приготвяне на сьомга и за кухненската маса на Меги, която тя бе намерила в гаража на баща си, затрупана с инструменти. Оживено спориха кои са най-добрите магазини за антика в Доор и Меги чу много анекдоти за притежателите им.

След половин час Патрик Дийтц погледна часовника си, плесна с длан коляното си и обяви, че трябва да тръгва, защото вече е пет и половина.

Веднага щом той стана, се изправи и Ерик.

— Добре е и аз да тръгвам — каза той, когато Дийтц отиде в трапезарията.

— Няма ли да ми покажеш какво си донесъл? — попита Меги, посочвайки книжата, оставени на един стол.

— О, забравих. — Връчи й ги през масата. — Това е само малко информация, как човек може да се регистрира в Търговската камара. Членувам в нея и се стараем да обхванем всеки нов бизнес колкото е възможно по-скоро след започването му.

— Благодаря ти. — Меги погледна към списанието „Ключ към полуостров Доор“. На корицата имаше летен изглед от езерото, а вътре — сбор от информация за услуги, свързани с хранене, квартири и покупки в Доор.

— Това е един миналогодишен брой, а допълнителната страница ти дава информация колко струва регистрацията. Ще бъде невъзможно да поддържаш пансион в Доор, без да принадлежи към Камарата. Най-много препоръки ще получиш от нея, така че това ще са добре изразходвани пари за реклама.

— Благодаря. Ще го прегледам веднага.

— Мисля, че ще даваме броя за печат през февруари или март, тоест ще имаш достатъчно време да включиш обявата си. Моята я направих в Стърджън бей при „Баркърс“. Графичният им отдел е много добър.

— Ще запомня. Благодаря.

Приближиха до вратата и спряха.

— Като членове на Камарата се събираме веднъж месечно на закуска в различни ресторанти на града. Неформално, просто за среща с другите бизнесмени. Следващия месец де бъде на четвърти, мисля, в ресторант „Кукъри“. Заповядай, ще бъдеш добре дошла.

— Може би ще го направя.

Дийтц влезе през кухнята с чантата си с инструменти.

— Е, лека нощ, мисис Стърн. Благодаря за кафето и бисквитите, много бяха хубави.

— Радвам се.

— Беше ми приятно да ви срещна, Ерик.

— И на мен.

Дийтц кимна с глава и мина между тях. Меги му отвори вратата, а след като той си отиде, продължи да стои на студения въздух, без да я затваря.

— Е, помисли за закуската — насърчи я Ерик.

— Ще го направя.

— И благодаря, че ми показа къщата.

— Беше ми приятно.

— Много ми харесва.

— И на мен. — Студът продължаваше да нахлува. Тя скръсти ръце.

— Е… — Ерик бръкна в джоба си за ръкавиците. — Тогава, довиждане.

Никой от двамата не помръдна, само очите им се срещнаха. Меги нямаше намерение да казва тези думи, но те дойдоха незнайно откъде.

— Почакай да си взема дреха и ще те изпратя нагоре.

Той затвори вратата и зачака. След миг тя излезе от стаята за прислугата с маратонки на бос крак и загърната с плътен розов жакет. В средата на кухнята клекна и спусна крачолите си. Вече при вратата вдигна пипа на дрехата.

— Готова?

Тя погледна нагоре и се усмихна.

— Аха.

Ерик отвори вратата и я остави да мине пред него в тъмнината, паднала още в пет и половина. Меко сипещият се сняг бе образувал нещо като ореол над лампата на задната веранда. Въздухът ухаеше на свежест, на първи сняг. Движеха се един до друг по оставените от Дийтц следи.

— Внимавай, хлъзга се — предупреди я той. Вместо да я хване за лакътя, той долепи рамото си до нейното — нещо повече от докосване на плат до плат, но въпреки това през двата зимни ръкава те почувстваха физическа близост. Някъде горе над тях Дийтц затвори вратата на камиона си, запали мотора и потегли. Те продължиха бавно нагоре по широките стъпала.

Едрите снежинки падаха косо надолу. Въздухът бе толкова спокоен, че можеше да се чуе как се сливат небето и земята като леко жужене на хиляди бръмбари в топла лятна нощ. На второто стъпало Меги спря.

— Шшт… Слушай! — Наклони назад глава.

Ерик погледна към млечнобялото небе и… слушаше… слушаше.

— Чуваш ли? — попита тя. — Чува се как пада снегът.

Той затвори очи и почувства снежинките да падат по миглите и бузите му и да се топят там.

„Отпивай си вкъщи, Ерик Севърсън, и забрави, че си стоял на снега с Меги Пиърсън.“ Никога не мислеше за нея като Меги Стърн.

Отвори очи и за миг почувства, че му се завива свят от движението на снежинките над него. Една снежинка кацна на горната му устна. Той я облиза и тръгна с усилие.

Меги се движеше близо до лакътя му.

— Какво ще правиш в Деня на благодарността? — попита я, сетил се изведнъж, че на този ден ще мисли за нея.

— Кейти ще се върне и ще бъдем при мама и татко. А ти?

— Всички се събираме при Майк и Барбара. А мама ще пълни пуйката. Страхува се до смърт да не би Барбара да предложи купен хляб и да погуби цялата фамилия.

Още се смееха, когато стигнаха до пикапа. Обърнаха се един към друг сякаш със заковани крака в снега.

— Кейти за пръв път ще види къщата.

— Ще я хареса.

— Не съм съвсем сигурна. Бяхме на различно мнение относно продажбата на дома ни в Сиатъл. — Усещайки раменете си приведени, Меги продължи, ядосана на себе си. — О, по дяволите, мога да бъда съвсем откровена. Скарахме се за това и тя съвсем не се отнася сърдечно към мен оттогава. Малко съм неспокойна дали ще дойде. Тя смята, че е дълг на майката да поддържа домашното огнище, дома, в който децата й са израснали. Бях в Чикаго преди две седмици и отидохме на вечеря, но атмосферата между нас беше хладна, най-меко казано. — Въздъхна. — О, деца…

— Майка ми твърди, че всички деца прекарват период на егоизъм някъде между пубертета и разумната възраст. Тогава мислят, че родителите им са проклети глупаци, които не знаят как да се обличат, да говорят или да мислят. Спомням си, че и аз минах през такъв етап.

Меги невинно ококори очи.

— Дали и аз?

Той се засмя.

— Не знам. Дали?

— Предполагам. Едва издържах да се махна от майка си.

— Е… видя ли.

— Ерик Севърсън, ти ни най-малко не ми съчувстваш — упрекна го тя шеговито.

Той отново се засмя, а после замислено се обърна към нея.

— Цени нещата, които ти е дал животът, Меги — отбеляза, станал изведнъж сериозен. — Имаш дъщеря, която ще дойде при теб за Деня на благодарността. Бих дал всичко, за да имам и аз.

Признанието му внесе елемент на изненада, последвана от неудобното усещане, че е казано нещо доста интимно.

— Знаеш ли, Ерик, правиш такава забележка, че пъхваш в ума на другия неизбежен въпрос. И все пак няма да ти го задам, защото не е моя работа.

— А ако аз ти отговоря въпреки това? — Тя премълча и той продължи. — Нанси никога не поиска да имаме.

След минута мълчание Меги тихо каза.

— Съжалявам.

Той се размърда, разравяйки снега под краката си.

— А може би не трябваше да го казвам. Това е мой проблем и съжалявам, ако съм те притеснил, като го споделих.

— Не… не си.

— Да, точно това направих и съжалявам.

Меги вдигна очи и устоя на желанието да докосне ръкава му и да му каже, че тя е тази, която съжалява, спомняйки си колко самата тя бе искала деца. Ако направеше това, щеше да бъде непростимо, защото, независимо от пукнатините между Ерик и жена му, оставаше фактът, че те са женени. Един миг говореше само снегът, падащ около тях. Тя си спомни как в една нощ като тази го беше целунала в една клисура под скалата, усещайки снега и зимата по кожата му. Бе спрял мотора на шейната си и стояха в мълчание с лица, вдигнати към небето. Тогава той се обърна, прехвърли крак през седалката си и каза меко: „Меги“.

— По-добре да тръгвам — промърмори Ерик, отваряйки вратата на пикапа.

— Радвам се, че дойде.

— Искам да я видя, когато пристигне цялото обзавеждане — каза той, поглеждайки назад към къщата.

— Разбира се.

Но и двамата знаеха, че приличието изисква той никога повече да не се връща тук.

— Приятно прекарване на Деня на благодарността — пожела й той, качвайки се на пикапа.

— Също и на теб. Поздрави семейството.

— Непременно. — Но знаеше, че не може да предаде този поздрав, защото нямаше как да обясни идването си тук.

Вратата на пикапа се затвори и Меги отстъпи назад, когато моторът започна да гъгне… и да гъгне… и да гъгне. Чу се тъп удар от кабината — явно Ерик се опитваше да насърчи мотора, удряйки таблото с юмрук. Гъгненето продължи и той свали стъклото:

— Тази проклета стара уличница — каза с добро чувство.

Докато Меги се смееше, моторът забоботи. Ерик пусна чистачките и надвика шума:

— Довиждане, Меги!

— Довиждане. Карай внимателно!

Миг след това следите от гумите се изгубиха в тъмнината. Тя дълго гледа след тях, чувствайки се възбудена и неспокойна.

 

 

В Деня на благодарността около масата на Севърсън се събраха двайсет души, единайсет от които внуци на Ана. Майк и Барбара с техните пет деца, Рут, най-малката от семейството, беше дошла от Далът със съпруга си Дан и трите си деца. Лари, предпоследният по ред, и жена му Френ бяха дошли от Милуоки със своите три, едното от които още толкова малко, че се нуждаеше отвисоко столче.

Този ден Ерик се чувстваше някак си особено унил. Това, че беше отново с братята и сестра си, върна у него много живописни спомени от детството му в шестчленната фамилия — шумът, оживлението, препирните. Беше вярвал, че и в неговото собствено семейство ще бъде така. Да приеме, че това няма никога да стане, му струваше доста усилия. Болката му беше толкова силна, че и празниците не можеха да му донесат радост.

Заобиколен от прозрачното оживление, Ерик изпадаше в периоди на мълчание. Заглеждаше се в телевизионния екран, без да забелязва какво върви по него, а другите се опитваха да го развеселят, като го дразнеха, че заспива. Но той не дремеше, а само беше замислен. В друг момент се заглеждаше в снега през прозореца, спомняйки си как Меги се обръща и казва през рамо: „На Деня на благодарността трябва да има сняг, нали?“. Представяше си я в дома на родителите й, седнала на празничната маса и се чудеше дали ще успее да уреди недоразуменията с дъщеря си. Спомни си часа, прекаран в къщата й, и осъзна, че там е бил по-щастлив, отколкото сега, заобиколен от хората, които обича.

Забеляза, че Нанси го гледа от другия край на стаята, и се помъчи да се съсредоточи върху истинския смисъл на празника. Взимайки пример от Майк, твърдо си втълпи нещата, за които трябваше да бъде благодарен: за това семейство, което го заобикаляше, за доброто здраве на всички, за неговата собствена жизненост, за кораба, къщата, за трудолюбивата и красива съпруга.

Когато се прибраха вкъщи същата вечер към осем часа, Ерик твърдо реши да престане да мисли за Меги Стърн и да стои настрана от дома й. Когато Нанси отваряше предната врата, той я притегли и я обгърна с двете си ръце отзад, заравяйки лице във врата й. Яката на бялото й вълнено палто миришеше на цветна градина. Вратът й беше топъл и мек, когато наведе главата си и постави ръка върху неговата.

— Обичам те — каза той и наистина го чувстваше.

— Аз също те обичам.

— И съжалявам.

— За какво?

— Че ти отказах последния път, когато поиска да се любим. За това, че две седмици не те докоснах. Не бях прав.

— О, Ерик! — Обърна се тя и плътно се притисна до него, обгръщайки врата му с ръце. — Моля те, нека въпросът за децата да не застава между нас и да ни разделя.

„Вече е застанал.“

Целуна я и се опита да избие от ума си тревогите, но те останаха и целувката, поне за него беше безрадостна. Зарови лицето си в нея, чувствайки се печален и много изплашен.

— Така дяволски завиждам на Майк и Барбара.

— Знам — каза тя. — Прочетох по лицето ти днес. — Държеше го, потупвайки леко главата му отзад. — Моля те… недей. Ще бъда в къщи четири дни. Нека да ги прекараме щастливо.

„Ще се опитам, закле се. Ще се опитам.“ Но осъзна нещо, което носеше дълбоко у себе си, нещо ново, обезпокояващо и разрушително — първото семе на горчивината.

 

 

Кейти Стърн тръгна от Чикаго, след като приключи обедният й час в колежа преди Деня на благодарността. Пътуваше в колата сама, давайки си достатъчно време да се настрои за обиди против майка си.

„Трябваше да си отида в Сиатъл със Смити.“ Трябваше да се срещна с бандата на фара, за да видим кой дебелее от храната в стола на колежа и кой вече се е влюбил… Трябваше да се изфукам с пуловера си от Нортуестърнския университет и с новата си прическа и да проверя какво става с Лени — дали вече ходи с някое момиче от своя университет, или съм завладяла сърцето му завинаги. Трябваше да се разхождам по улици, които познавам, да чакам да ми се обадят приятели и да си спя в своята стара стая.

Едва навлязла в осемнайсетте, типично за възрастта си смяташе, че не е егоист, а майка й е навредила с внезапното си решение да замине за Доор.

Нарочно отказа да разбере къде се намира новата къща и пристигна направо при баба си и дядо си малко преди седем часа.

Баба й отвори вратата:

— Кейти, здравей!

— Здравей, бабо!

Вера я прегърна и погледна към празния вход зад нея.

— Къде е майка ти?

— Още не съм била там. Реших да дойда първо тук.

Отдръпвайки се назад, Вера й се скара.

— Боже господи, дете, къде са ти ботушите? Искаш да кажеш, че си карала през целия път от Чикаго до тук без ботуши? Ами ти можеш да хванеш пневмония, ако ти се счупи колата и се наложи да ходиш пеша.

— Колата ми е съвсем нова, бабо.

— Това не е извинение. И новите коли се повреждат. Рой, виж кой е тук, и то без ботуши!

— Здравей, дядо!

— А, малката Кейти. — Излезе от кухнята и я прегърна като мечок. — Не мога да си представя, че си вече толкова голяма и караш сама от Чикаго до тук. Как е в училище?

Разговориха се, отивайки към кухнята. Вера попита дали е вечеряла и когато получи отрицателен отговор, отвори хладилника.

— Имам останала супа, ще ти я стопля. Рой, помести си партакешите малко настрани. Разхвърлял си ги по цялата маса. — Сложи супата да се топли, а Кейти и Рой седнаха на масата и той я заразпитва за Чикаго и за училището.

Когато най-напред реши да постъпи в този далечен колеж, точно така си представяше сцената на първото си връщане у дома при майка си. Ако беше отишла най-напред при нея, щеше да стане там, но тази странна къща в този странен малък град! Как можа майка й да й скрои такъв номер? Как можа! Обвиняваше нея, Кейти, че постъпва егоистично, докато тя виждаше в решението на майка си да се премести прибързан акт на егоизъм.

Вера пристигна със супата, солени бисквити, сирене и месна консерва и се присъедини към тях, докато момичето се нахрани.

След това започна да шета и да мие съдовете, а Рой отново сложи нещата си по средата на масата.

Пътят беше стръмен и с много завои. Смътно си го спомняше от предишни години, когато бяха идвали тук за летните ваканции и се качваха горе на хълма да погледнат „къщите на богаташите“.

Забеляза колата на майка си и влезе в алеята близо до редицата от иглолистни дървета. Спирайки, се загледа в колата с шапка от сняг, в странния гараж, в бялата повърхност на тенис корта и разпадналата се дървена пейка, за която майка й толкова много пишеше в писмата си. Чувстваше се странно далеч от тези неща, защото вече означаваха толкова много за майка й. Отново я обзе чувството, че е изоставена, защото тя, Кейти, не беше част от нищо наоколо.

Вдясно гъст жив плет закриваше изгледа към къщата. С нежелание момичето изгаси фаровете, изключи мотора и излезе от колата.

Спря на верандата, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си и загледана в дантелата на прозореца. Стори й се, че дори собственият й образ, отразен в стъклото, изглежда замъглен. Не се нуждаеше от майка си и все пак отсъствието й предизвикваше болка. Нямаше желание да дойде тук за празника, но беше немислимо и да бъде в Сиатъл сама, без семейство. Погледна към снопа царевица и към месинговата табелка. Въпреки желанието да мрази това място отбеляза приветливия му чар.

Почука на вратата, отдръпна се и зачака. Сърцето й биеше от очакването, когато видя пред дантеленото перде да се приближава една фигура. Вратата се отвори и Меги застана усмихната, облечена в модерен сив гащеризон, със зацапана като детско лигавче предница и розова риза.

— Кейти, пристигна ли?

— Здравей, мамо — отговори момичето хладно.

— Е, влизай.

Прегръщайки дъщеря си, която повече или по-малко допусна това, Меги помисли: „О, Кейти, не бъди като мама. Моля те, не ставай като нея!“. След прегръдката момичето застана с ръце в джобовете зад бариера като стоманена стена, оставяйки майка си да търси пролуки за общуване.

— Как пътува? Очаквах те много по-рано.

— Спрях у баба и дядо. Вечерях там.

— О! — Меги внимателно прикри разочарованието си. Беше приготвила спагети с кюфтенца и ябълков пай — все любими ястия на Кейти. — Сигурна съм, че им е било много приятно. Те очакваха с нетърпение да дойдеш.

Издърпвайки вълнения шал от врата си, Кейти огледа кухнята.

— Значи това е къщата. — Топла и гостоприемна стая, но толкова различна от дома, в който беше израснала. Къде е старата им кухненска маса? Откъде беше дошла тази? И откога майка й бе започнала да се облича като ученичка? Толкова много промени, които оставяха у Кейти впечатлението, че я е нямало години, а не само седмици, и майка й е била напълно щастлива без нея.

— Да. Това е първата стая, която ремонтирах. Тази стара маса е от дядо ти, шкафовете са нови, но подът е оригинален. Искаш ли да видиш и останалото?

— Мисля, че да.

— Свали си жакета и ще обиколим.

Докато се движеха из празните стаи, Кейти попита:

— Къде са мебелите ни?

— В гаража. Когато пристигнаха, подовете още не бяха изчистени.

Кейти виждаше, минавайки от стая в стая, че майка й няма намерение да рови останките от миналото и че ще обзаведе цялата къща с чужди неща. Недоволството отново изби на повърхността, макар че беше принудена да признае, че съвременните мебели биха изглеждали не на място в тази къща с десетфутови тавани и обширни стаи. Архитектурата й изискваше обем, характер и дълга история.

Стигнаха до „Белведере“ и там най-после тя намери познатата й атмосфера, за която толкова страдаше: собственото й легло и тоалетната масичка, изглеждащи смешно малки, като джуджета, в обширната стая. Леглото беше покрито с любимата й кувертюра — синя на маргарити, която сега изглеждаше избеляла и неподходяща. Меги беше изровила от багажа няколко грамадни сламени играчки и ги бе поставила до леглото. На тоалетната масичка стоеше кутията за бижута, която Кейти бе получила като коледен подарък, когато бе на девет години, и кошничка, съдържаща толкова спомени: мънистени гердани, шишенца от парфюми, помпоните от летните кънки.

В гърлото й се заседна буца. Колко детинско изглеждаше всичко изведнъж.

Зад нея Меги заговори спокойно.

— Не знаех какво би искала да ти извадя.

Сините маргарити заиграха пред очите й и Кейти се почувства смазана от огромната тежест на промените. Гърлото й се сви. Искаше й се да е отново на дванайсет години, татко й да е жив и да не трябва да свиква с никакви промени. Едновременно с това й харесваше да бъде в колеж и да прави първите си стъпки в живота без родителски ограничения. Рязко се обърна и се хвърли в прегръдките на майка си.

— О, мамо, то е… толкова трудно… да порастваш.

Сърцето на Меги се сви от обич и разбиране.

— Знам, милото ми, знам. И за мене също е трудно.

— Съжалявам.

— И аз.

— Сиатъл и старата ни къща ми липсват толкова много.

— Знам, че е така. — Меги потърка гърба на Кейти. — Но тя и всички спомени, свързани с нея, са част от миналото. Трябваше да ги напусна, за да отворя място за нещо ново в живота си, иначе щях да загина, не разбираш ли?

— Да, наистина разбирам.

— Напуснах Сиатъл, но това не означава, че съм забравила баща ти или това, което беше за нас двете. Аз го обичах, Кейти, и ние с него имахме най-хубавия живот, който бих могла да си представя. Такъв бих пожелала и на теб. Но открих, че когато той умря, аз също умрях за много неща. Затворих се и само тъгувах. Престанах да се грижа за неща, които не е здравословно да пренебрегваме. Откакто съм тук, се почувствах толкова… толкова жива отново! Имам цел, нали виждаш? Имам къщата и работя по нея, очаквам пролетта и бизнеса, който да започна.

Кейти видя майка си в друга светлина — жена с такава издръжливост, която можеше да остави настрана ограниченията на вдовството и да процъфти отново, потопена в нови интереси. Жена, която можеше да прибере някъде цяло домакинство със съвременна мебелировка и с настървение да се впусне да търси старинни вещи. Жена бизнесмен, приветстваща всяко предизвикателство с учудваща увереност. Да приеме тази нова Меги означаваше да каже сбогом на предишната, но Кейти осъзна, че трябва да го направи.

Обърна се назад, все още подсмърчайки.

— Къщата ми харесва, мамо. Не исках, но не мога да не призная, че ми харесва.

Меги се засмя.

— Не искаше?

— Е, по дяволите — оплака се момичето, избърсвайки очите си. — Мразя старовремските неща. Винаги съм ги мразила, ти ми пишеш за разни гардероби и месингови кревати. Но ето, сега стоя тук, представям си ги и започват да ме заинтригуват.

Смеейки се, Меги отново привлече дъщеря си в прегръдката си и двете се залюляха.

— Това се нарича порастване, скъпа — да се научиш да приемаш новите неща.

— А как се нарича това: — Кейти се оттегли назад и подръпна ръкава на блузата на майка си. — Моята четирийсетгодишна майка облечена като момиче? И това ли е порастване?

Меги пъхна ръце в дълбоките джобове на гащеризона, завъртя се на пети и погледна надолу към дрехите си.

— Харесват ли ти?

— Не. Да. — Момичето размаха ръце във въздуха. — Господи, не знам. Вече не приличаш на моята майка, а на някое от момичетата в общежитието. Това ме плаши!

— Само защото съм ти майка не означава, че трябва да се обличам като Хериет Нелсън, нали?

— Коя е Хериет Нелсън?

— Хериет, на Ози. Впрочем, аз харесвам да съм на четирийсет.

— О, мамо… — Хванаха се под ръка и тръгнаха към стълбите.

— Радвам се за теб, наистина се радвам. Съмнявам се, че някога въобще ще почувствам тази къща като мой дом, но щом ти си щастлива, мисля, че трябва да съм доволна заради теб.

По-късно, докато се настаняваше в „Белведере“, Кейти отбеляза.

— Баба не се радва много, че си купила това място, нали?

— На какво въобще някога баба ти се е зарадвала?

— Май че не си спомням. Как можа да станеш толкова различна от нея?

— Със съзнателни усилия — отговори Меги. — Понякога я съжалявам, но друг път направо ме вбесява. Откакто напуснах нейната къща и се преместих тук, ходя у тях само един път седмично. Това е единственият начин да я караме някак.

— Но пък дядо е сладък.

— Да, и съжалявам, че не мога да го виждам по-често. Но той се отбива тук. Харесва къщата.

— А баба?

— Още не я е виждала.

— Какво? — Кейти зяпна от изненада.

— Още не я е виждала.

— Не си ли я канила?

— О, канила съм я, но все намира някакво оправдание да не дойде. Нали ти казах, че ме вбесява.

— Но защо? Не разбирам.

— Нито пък аз. Никога не сме се разбирали. Напоследък се опитвам да го разгадая и ми се струва, че не иска другите да са щастливи… Не знам. Каквото и да спомене някой, ако е нещо, което го прави щастлив, тя или ще го омаловажи, или ще му се скара за нещо, съвсем странично.

— Скара ми се в момента, в който влязох, защото не съм си обула ботуши.

— Тъкмо това имам предвид. Защо го прави? Ревнува ли? Звучи смешно, но понякога се държи, като че ли ревнува, без да знам от какво. В моя случай, може би е отношението ми към татко — двамата винаги сме се разбирали чудесно. Може би заради факта, че мога да бъда щастлива въпреки смъртта на баща ти. Наистина има нещо, което я безпокои, в покупката на тази къща.

— Както разбирам, ще вечеряме в Деня на благодарността у тях?

— Да.

— И ти си разочарована?

Меги намери сили за широка усмивка.

— Следващата година на този ден ще бъдем тук. Какво ще кажеш?

— Договорено! Без тъга от моя страна.

Меги изтръгна Вера от мислите си:

— И през лятото, ако искаш, можеш да работиш за мен. Ще почистваш стаите. Ще можеш да ползваш плажа тук, а и познавам някои млади хора, с които ще те запозная. Помисли си дали си съгласна?

Кейти се усмихна:

— Може би.

— Добре. А сега какво ще кажеш за малко ябълков пай?

— Мисля, че го подуших, когато влизах — засмя се момичето.

Меги обгърна кръста й с ръка. Цели три месеца бяха отчуждени. Отхвърлянето на тази тежест беше единственото нещо, от което Меги се нуждаеше, за да бъде Денят на благодарността щастлив за нея. Запътиха се една до друга към кухнята.