Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (2)

2

Телефонът изтръгна Ерик Севърсън от дълбок сън. До него Нанси промърмори и се обърна на другата страна, а той посегна към нощната масичка и отговори в тъмнината.

— Ал… — Прочисти гласа си. — Ало?

— Ало, Ерик Севърсън ли е?

— Кой е? — попита неучтиво, взирайки се в червените цифри на часовника.

— А, Маргарет Стърнс… а… Пиърсън.

— Кой?

Нанси тръсна хълбока на матрака и завивките й ядно се разтърсиха.

— Кой, по дяволите, звъни по това време на нощта?

— Меги е, Ерик — каза жената на телефона. — Меги Пиърсън.

— Мег… — Сви рамене в усилието да си спомни коя беше Меги Пиърсън.

— О, аз те събудих, нали? Наистина съжалявам. Как не помислих. Но аз съм в Сиатъл и тук е едва девет часа. Слушай, Ерик, ще ти се обадя някой друг път през деня, когато…

— Не, всичко е наред, кой… Меги? Искаш да кажеш Меги Пиърсън от гимназията „Гибралтар“, 65-а година? — Той разпозна смеха й и се отпусна по гръб, напълно разсънен. — Проклет да бъда!

Нанси отново се обърна и попита:

— Кой е?

Закривайки слушалката, той отговори:

— Едно момиче, съученичка, Меги Пиърсън.

— Голяма работа — тросна се Нанси и отново се обърна на другата страна.

— Има ли някой при теб?

Ерик каза в самата слушалка:

— Да, жена ми.

— Наистина съжалявам, Ерик. Съвсем импулсивно реших да се обадя. Извини ме, моля те, пред съпругата си, че я събудих, и заспивайте отново и двамата.

— Почакай за миг — настоя той, седна в леглото и пусна крака на пода. — Меги?

— Да?

— Ще отида на другия телефон. Постой малко. — Изправи се в тъмното, отметна завивките, облегна се върху тях с две ръце и целуна Нанси по бузата. — Затвори тази слушалка, когато се обадя от долу, моля те, скъпа. Извинявай за безпокойството.

— Тя какво иска?

— Не знам — каза той, излизайки от стаята. — Ще ти кажа утре сутринта.

Другите телефони бяха долу. Придвижи се умело в тъмното по коридора и надолу по стълбата, по килима на дневната и по хладния под на кухнята, където запали флуоресцентната лампа над умивалника. При внезапната светлина, заляла кухнята, присви очи, и посегна към телефона на бюфета.

— Ало?

— Да — отговори Меги.

— Е, сега можем да говорим. Аз съм долу. Голяма изненада е, Меги, че ми се обади.

— Много съжалявам, Ерик. Глупаво беше от моя страна да не преценя разликата във времето. Знаеш ли, току-що говорих с Бруки. Тя ми даде твоя телефон и идеята да ти се обадя беше нейна. Така славно си поговорихме, че когато затворих, въобще не помислих колко късно е станало.

— Стига си се извинявала.

— Но какво ще си помисли жена ти?

— Сигурно вече е заспала. — Ерик беше чул изщракването, когато Нанси затвори слушалката. Само по гащета, той се сви на един кухненски стол, взимайки телефона. — Много пътува, така че е свикнала да спи в хотели, в самолети, където й се наложи. Когато е тук, в собственото си легло, заспиването не е проблем за нея, повярвай ми.

— Бруки ми каза, че си женен, и то за много красива жена.

— Да, наистина е красива, благодаря. Казва се Нанси.

— Не е от Доор, нали?

— Не, от Ийстървил е, Айова. Срещнах я през последната година в колежа. А ти какво правиш? Живееш в Сиатъл, нали? — Той направи пауза.

— И аз се омъжих преди осемнайсет години, но мъжът ми почина преди една година.

— Съжалявам, Меги… Четох за това в „Адвокейт“. — След нова пауза попита: — А деца?

— Едно. Дъщеря. На седемнайсет. А ти?

— Нямам, за съжаление, нито едно.

Отговорът му остави празнина. Опитвайки се да я запълни, Меги вметна:

— Бруки ми каза, че управляваш чартърния кораб на баща си.

— Да. На Гилс Рок, с брат ми Майк. Нали помниш Майк? Той беше две години по-голям от нас.

— Разбира се, че помня Майк. Отидохме с неговата кола на абитуриентския бал.

— Точно така. Бях забравил. Сега имаме два кораба, а мама е на радиото и върши цялата работа на брега — ангажирането на места и продажбата на билети.

— Майка ти… — Усмихна се, като помисли за нея. — Как е тя?

— Не се спира. Изглежда както винаги — като овца в главата.

Меги се засмя. Звукът, който идваше по жицата, търкулна времето назад:

— Мама никога не се променя. Пълна е с енергия — прибави Ерик и се настани по-удобно на стола.

— Много смела жена. Харесвах я. А баща ти… той май почина. Мисля, че мама ми писа.

— Да, преди шест години.

— Беше толкова привързан към него. Сигурна съм, че ти липсва.

— На всички ни липсва. — Вярно беше. Дори и след шест години Ерик чувстваше загубата. Всичко ценно, което беше научил, го знаеше от стареца. — Е… Имаше дяволски хубав живот, кара кораба до самия си край и умря тук, вкъщи, държейки ръката на мама, а ние — четирите деца, бяхме около леглото му.

— Вярно, забравих за другите ти брат и сестра. Къде са те сега?

— Рут живее в Дълът, а Лари е в Милуоки. Често виждам вашите, главно баща ти, когато отивам в магазина. Винаги се интересува дали кълве рибата.

— Сигурна съм, че ти завижда, дето риболовът ти е професия.

Ерик се разсмя.

— Бях при него преди около месец и му казах да дойде някой ден, ще го взема със себе си.

— Предполагам, че не е дошъл.

— Не, не дойде.

— Със сигурност мама не му е разрешила — отбеляза Меги язвително.

Майката на Меги винаги е била една стара вещица, винаги, откакто я познаваше. Ерик си спомни колко го беше страх от Вера Пиърсън, когато се срещаха с Меги, и как жените от квартала я мразеха.

— Предполагам, не се е променила.

— Не много. Поне не беше последния път, когато си бях у дома… Ммм… преди три години, мисля. Тя все още води татко за носа и иска да направи същото и с мен. Затова и не си ходя вкъщи много често.

— Не беше на последната среща на класа.

— Не… Тогава вече живеехме тук, в Сиатъл и… е, доста е далеч. Някак си не се организирахме, макар че много пътуваме, но все пак е далеч… Искам да кажа, пътувахме…

Нейната грешка предизвика моментно неудобство.

— Съжалявам — извини се Меги, — опитвам се да не правя това, но понякога ми се изплъзва.

— Няма нищо, Меги. — Той замълча, после си призна: — Знаеш ли, мъча се да си представя как изглеждаш. Смешно, нали, да се опитваш да си представиш един човек по-възрастен.

В неговите представи тя беше все още на седемнайсет години, тъничка, с кестеняви коси, с кафяви очи и деликатно лице с привлекателна дупчица на брадичката. И винаги засмяна.

— Аз съм по-стара. Определено по-стара.

— Та нали всички сме!

Ерик взе една круша от тиково дърво от дървената купа на масата и започна да я търка с палеца си. Така и не можа да разбере защо Нанси поставя на масата дървени плодове, след като имаше всякакви истински из целия Доор.

— Много ти липсва съпругът ти, нали?

— Да. Ние имахме образцов брак.

Ерик се опита да потърси някаква реплика, но нищо не му дойде на ум.

— Страхувам се, че не съм много добър в тези неща, Меги, съжалявам. Когато баща ми умря, беше същото. Аз, по дяволите, не знаех какво да кажа на майка си.

— Няма нищо, Ерик. Такава ситуация поставя повечето хора в неудобно положение, дори самата мен понякога.

— Меги, мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

Той нерешително замълча.

— Не, може би е по-добре да не питам.

— Давай, какво е?

— Просто съм любопитен, това е всичко. То е… е… — Въпросът може би беше нахален, но не можеше да се въздържи да не го зададе. — Защо ми се обади?

Вероятно въпросът му я стресна, но не можеше да бъде сигурен секунди мълчание.

— Не знам. Просто да ти кажа здравей.

След двайсет и три години просто за да каже здравей? Изглеждаше странно, но въпреки това беше логично.

Меги побърза да каже:

— Е… късно е, а сигурна съм, сутринта трябва да ставаш рано. Събота в Доор… Добре си спомням. Тогава винаги има много туристи и вероятно всички искат да отидат да ловят сьомга, нали? Слушай, прости ми, че те събудих и, моля те, извини ме пред жена си. Знам, че и нея събудих.

— Няма проблем, Меги. Ей, наистина ми беше приятно, че се обади, наистина.

— И на мен.

— Е… — Ерик почака, без да има някаква основателна причина. Най-после му дойде една заключителна мисъл. — Следващия път, когато дойдеш тук, обади ни се. Бих искал да се запознаеш с Нанси.

— Ще го направя. И поздрави от мен майка си и Майк.

— Непременно.

— Дочуване, Ерик.

— Дочуване.

Линията прекъсна веднага, но той остана още дълго време объркан, загледан в телефона.

Какво, по дяволите?

Окачи слушалката, върна апарата върху бюфета и остана загледан в него. В единайсет часа през нощта след двайсет и три години Меги се обажда. Защо? Отвори хладилника и остави известно време студеният въздух отвътре да лъха върху босите му крака, като мислеше единствено: „Защо?“.

Беше казала, че е само за да каже здравей. Но това звучеше подозрително.

Ерик извади бутилка с портокалов сок, развинти капачката й и я преполови. Като обърса устата си с длан, продължи да стои озадачен в светлината на отворената врата. Може би никога нямаше да разбере истинската причина. Може би самотата й. Нищо повече.

Прибра сока, загаси лампата в кухнята и се върна в спалнята.

Нанси седеше в леглото с кръстосани крака и облечена в пижамата си с цвят на праскова, а красиво оформените й крайници блестяха на светлината на запалената лампа.

— Това бая се проточи — отбеляза тя сухо.

— Дяволски ме изненада.

— Меги Пиърсън?

— Да.

— Тази, която си водил на абитуриентския бал?

— Да.

— Какво иска?

Той се отпусна в леглото, обви с ръка бедрата й и целуна лявата й гърда над приканващото ръбче на деколтето, обточено с дантела с цвят на праскова.

— Моето тяло, какво друго.

— Ерик! — сграбчвайки в шепата си кичур коса, тя повдигна главата му. — Какво искаше тя?

Той сви рамене.

— Проклет да съм, ако знам. Каза, че говорила с Бруки, Бруки й дала моя телефон и й казала да ми се обади. Още не мога да разбера.

— Бруки?

— Гленда Киршнър. Моминското й име беше Холбрук.

— Оу, жената на плантатора на череши.

— Да. Тя и Меги бяха приятелки в училище. Бяхме цяла банда и навсякъде ходехме заедно.

— Това все още не е отговор на въпроса ми. За какво твоята приятелка от онова време ти се обажда посред нощ?

Потърквайки коленете й с длани, той се усмихна:

— Ревнуваш ли?

— Любопитна съм.

— Е, не знам. — Целуна Нанси по устата. — Мъжът й умрял. — Целуна шията й. — Тя е самотна. Това е всичко, което можах да разбера. — Целуна гърдите й. — Каза ми да ти предам извиненията й, че те е събудила. — Захапа зърното на гърдата й заедно с коприната.

— Къде живее тя?

— В Сиатъл. — Думата потъна в бельото й.

— О… В такъв случай… — Нанси отпусна краката си, плъзна се по гръб и го дръпна върху себе си, обгръщайки го с ръце и крака. Целуваха се дълго и лениво, люлеейки се в любовен ритъм. Когато той вдигна глава, тя го погледна в очите и му каза:

— Липсваш ми, когато не съм тук, Ерик.

— Тогава спри да пътуваш.

— И какво да правя?

— Ще ми водиш книжата, ще отвориш бутик и ще продаваш всичките си изискани козметични средства на туристите тук, във Фиш крийк… — замълча, преди да прибави: — Ще бъдеш домакиня и ще отгледаш дузина деца. — И едно само би стигнало, но знаеше, че не трябва да настоява прекалено.

— Хей! — смъмри го тя. — Започваме нещо интересно, нека да не го разваляме със старата песен.

Смъкна надолу главата му, покани езика му в устата си и стана активната страна, смъквайки шортите му, обръщайки го да легне по гръб и освобождавайки се от собственото си хлъзгаво бельо. Беше умела, много умела и ненаситна. Грижеше се да утоли своето желание, както някои съпруги се грижат да свършат домакинската си работа, влагайки в това време и енергия.

Господи, беше красиво създание. Когато смени ролите и активно го прелъсти, той й се възхищаваше, наблюдавайки отблизо бялата й като черупка на яйце кожа, учудващо млада и свежа за жена на трийсет и осем години, за която два пъти на ден се полагаха грижи със скъпата френска козметика, която продаваше, ноктите й — и изкуствено удължени, лакирани в малинов цвят със специална добавка за блясък, професионално направени в скъп козметичен салон в някой далечен град, където е била преди няколко дни. Фирмата „Орлейн“ даваше на своите търговски представители възможност безплатно да правят косите и маникюра си и им предоставяше неограничено количество от стоките, които предлагаха, разбирайки, че те са подвижна реклама за техните продукти. Фирмата си връщаше многократно парите, които даваше за Нанси Макофи. Тя беше най-красивата жена, която Ерик познаваше.

Нанси прокара дългия си нокът по устните му и го вкара в устата му. Той леко захапа пръста й и все още лежейки под нея, протегна ръка и погали косите й.

— Харесвам новия цвят — измърмори, вдигайки косите й нагоре и пускайки ги да паднат. Косата й бе твърда като конска грива, гъста и здрава. Денем я носеше гладко опъната назад в класическа стегната опашка, закопчана със златна шнола за шейсет долара. Тази вечер я бе спуснала около лицето си и приличаше на Клеопатра.

Седеше на корема му — гъвкава гола, клатейки глава, а косите й докосваха ъглите на очите му. Пъхна пръстите си в космите на гърдите му и измърка като котка.

— Морис ми я направи… в Чикаго.

— Морис, хм?

Тя поклати глава за последен път и пусна загадъчна усмивка по устните си, изучавайки го изпод спуснатите си клепачи.

— Мммммм…

Ръцете му се движеха в ритъм с ханша й.

— Знаеш ли, ти си невероятна.

— Защо?

Драскайки леко с нокът, Нанси остави белезникава линия от гърлото до корема му и я наблюдаваше как изчезва.

— Събуждаш се посред нощ и изглеждаш, като че ли току-що си станала от стола на Морис.

Веждите й бяха извити нагоре, миглите й — гъсти и черни, обграждаха дълбоки кафяви очи. Много отдавна — беше му казвала тя, — когато още е учила професията си, бе осъзнала един факт: повечето хора се раждат с един ред мигли, но някои са благословени с двоен.

Нанси имаше двоен ред мигли. Имаше невероятни очи и устни.

— Ела тук — изиска той с прегракнал глас, хвана я под мишниците и я свали долу. — Имаме да наваксваме за пет дни. — Легна нежно върху нея и промуши ръката си между краката й.

Докосна я вътре и откри, че е влажна и набъбнала от желание като самия него. Усети хладната й ръка да го обхваща и потръпна от първата й милувка. Познаваха безпогрешно сексуалните си темпераменти, знаеха от какво се нуждае другият, какво обича и иска.

Но в момента, когато той се приготви да влезе в нея, тя го натисна, отдръпна го от себе си и му прошепна:

— Почакай, любими, връщам се веднага.

Ерик не помръдна, държейки здраво и нея.

— Защо не го забравиш тази нощ?

— Не мога. Много е рисковано.

— Е, и какво? — Той продължи да я примамва, страстно да я гали, да я целува по цялото лице. — Опитай — мърмореше той в устните й. — Нима ще дойде краят на света, ако забременееш?

Тя се изкикоти и повтори:

— Веднага се връщам. — Освободи се и бързо отиде до банята в дъното на коридора.

Той въздъхна, обърна се по гръб и затвори очи. Кога? Но знаеше отговора: никога. Пазеше тялото си не само заради „Орлейн козметикс“, не само заради него, но за себе си. Боеше се да не наруши съвършенството си. Отново се опита да говори по въпроса тази нощ. В повечето случаи, когато споменеше желанието си да имат дете, изражението й ставаше презрително и тя си намираше някаква работа. След това през целия уикенд атмосферата оставаше напрегната. Затова се бе научил да не я дразни. Но годините вече преваляха. През октомври щеше да стане на четирийсет и една; след някоя и друга година вече щеше да се чувства твърде стар за деца. Едно дете се нуждае от баща с енергия и ищах, с когото може да играе и да се бори, с когото да се хвали пред по-големите.

Ерик се върна към най-ранните си спомени, когато баща му го носеше на конче над главата си, или седнал върху широката длан на стария, а чайките крещяха наоколо: „Виждаш ли тези птици, сине? Следвай ги и те ще ти покажат къде има риба“. В остър контраст нахлу споменът за братята и сестрите му, заобиколили смъртния му одър. По лицата на всички се стичаха сълзи, докато един след друг целуваха безжизнените бузи на стареца, а след това майка си, преди да я оставят насаме с него.

Повече от всичко на света той искаше семейство.

Матракът се размърда и Ерик отвори очи.

Нанси коленичи над него.

— Здравей, върнах се.

Правиха любов съвсем умело, като по книга. Бяха изобретателни и ловки. Опитаха три различни пози. Желанията си изказваха на глас. Ерик получи един оргазъм, Нанси — два. Но когато свършиха, той лежеше в тъмната стая, разглеждаше сенките по тавана, сгушил глава в рамото си, като размишляваше колко празен може да бъде един акт, когато е лишен от истинското си съдържание.

Нанси се приближи, прехвърли през него ръката и крака си и се опита да го накара да я прегърне, като взе ръката му и обви с нея талията си.

Но той нямаше желание да я сгуши до себе си, когато се унесоха в сън.

 

 

Сутринта Нанси стана в пет и половина, а Ерик в шест без петнайсет — веднага щом душът се освободи. Къщата в прериен стил от 1919 година никога не й беше харесвала. Беше влязла в нея по принуда, оплакваше се, че кухнята не я задоволява, че щепселите били неподходящи, а банята — една подигравка. Също и тоалетната масичка в спалнята.

Докато Ерик взе душ и се облече, Нанси извърши утринния си ритуал за разкрасяване: бурканчета, туби, шишенца и кутийки; гелове и лосиони, спрейове и кремове; сешоари, лакове и четка за коса. Въпреки че никога не можа да разбере как всичко това й отнема само час и четвърт, той достатъчно често го бе наблюдавал, за да се увери, че е така. Козметичният ритуал, както и диетата бяха дълбоко внедрени в живота на Нанси; тя приемаше и двете като закон, смятайки за невъзможно да не се яви на масата за закуска също така безупречна, както когато летеше за Ню Йорк да се срещне със своите шефове от „Орлейн“.

Докато Нанси седеше пред огледалото на тоалетната масичка, Ерик се въртеше из спалнята, слушайки прогнозите за времето по радиото. Облече бели джинси, бели маратонки и небесносин пуловер със знака на фирмата — корабно кормило, и името му, избродирано на горното джобче.

Завързвайки обувките си попита:

— Какво ще правиш днес?

— Седмичният доклад за продажбите. Какво друго? Работата би била идеална, ако не беше цялата тази бумащина.

И пътуванията, помисли си той. След цели пет дни на път тя прекарваше шестия, а често и половината от седмия, в приключване на книжата си. Беше дяволски прилежен работник, това й признаваше. Но обичаше блясъка на магазини като „Бонуит-Телър“, „Нийман-Маркус“ и „Роко Алтобели“, държеше на него. И ако пътуването, свързано с работата й причиняваше някакви несгоди, тя ги приемаше безропотно в името на този блясък.

Нанси запази работата си в „Орлейн“, когато се преместиха в Доор, а той мислеше, че ще се откаже, ще остане вкъщи и ще роди деца. Но вместо това тя раздели времето си между дома и пътуванията, за да запази работата си.

— А ти? — попита, слагайки си очила, за да прегледа седмичния вестник.

— Днес графикът ми е пълен, на Майк също. Имам три чартърни групи. — Изплакна чашата си, постави я в миялната машина и нахлупи бяла капитанска шапка с лъскава черна козирка.

— Значи няма да се върнеш до седем часа?

— Вероятно не.

Нанси погледна през големите си очила с костени рамки.

— Опитай да си дойдеш по-рано.

— Не мога да обещая.

— Просто опитай.

Той кимна.

— Е, аз по-добре да отивам да работя — каза Нанси, затваряйки вестника.

— И аз също.

С кафе и сок в ръката тя докосна бузата си до неговата.

— До довечера.

Тръгна към малкия си кабинет на долния етаж, а той излезе от къщата и прекоси тесния тротоар до гаража. Вдигна вратата, погледна към ултрапредставителната с цвят на стомана „Акура“ на Нанси и се качи в един ръждясал пикап „Форд“, който преди дванайсет години е бил бял, имал е задна лява решетка и не се е нуждаел от тел, която да поддържа ауспуха. Това превозно средство беше срам за Нанси, но Ерик си обичаше Старата уличница, както с любов наричаше пикапа. На мотора още можеше да се разчита, името на фирмата и телефонният номер все още можеха да се прочетат на вратите, а седалката на шофьора, след всички тези години, беше приела формите на неговото тяло.

Завъртайки ключа, измърмори:

— Добре, Стара уличнице, давай.

Нужно беше малко насърчаване и след около минута колата изпръхтя.

Той я форсира, усмихна се, включи на задна скорост и излезе от гаража.

Паркирайки колата под своето любимо дърво — захарен клен, Ерик забеляза, че синовете на Майк — Джери Джо и Никълъс, вече бяха на палубите на „Мери Диър“ и „Дав“. Чистеха с прахосмукачки, пълнеха с лед контейнерите за риба и зареждаха с разхладителни напитки и закуски. Както него и Майк, и тези деца израснаха край водата и тръгнаха на корабите, веднага, щом ръцете им станаха достатъчно големи, за да се държат на перилата. На осемнайсет и на шестнайсет години, Джери Джо и Никълъс бяха вече отговорни, компетентни помощник-капитани на двата кораба.

Затваряйки с трясък вратата на пикапа, Ерик махна с ръка на момчетата и тръгна нагоре към къщата.

Беше израснал в нея и не го притесняваше фактът, че тя се използва и като канцелария за чартърния риболов.

Заобикаляйки тезгяха с неповторимата пиринчена каса, Ерик продължи навътре през една тясна врата и влезе в стаята, която на времето е била страничен чардак. Вътре стояха машината за лед и стиропорови кутии за охлаждане. В другия край на бившата тераса имаше врата към кухнята.

— Добро утро, мамо — каза той, влизайки.

— Добро утро и на тебе.

Той бръкна в шкафа, извади масивна бяла чаша и си наля кафе от очуканата емайлирана кана върху старата газова печка, същата, която стоеше там, от времето, когато беше малко момче. Скарите й бяха наслоени от многократно кипели върху тях ястия и стената над печката имаше като че ли жълт ореол, но майка му беше непростимо лоша домакиня с едно изключение: печеше хляб два пъти седмично, отказвайки да сложи в устата си купен от магазин и упорствайки, че „това нещо може да те убие“.

Тази сутрин месеше тесто за хляба върху масата, покрита със синя мушама. Доколкото Ерик си спомняше, тази мушама беше единственото нещо, сменяно в кухнята след 1959 година, когато старата кутия за замразяване се беше повредила и майка му бе купила хладилник „Гибсън“, който сега представляваше една жълтеникава реликва, но все още действаше.

Майка му никога не хвърляше нещо, което можеше да се използва още един ден.

Беше облечена както обикновено — сини джинси и стегната светлосиня тениска, с която приличаше на купа сено. Ана Севърсън обичаше тениски с надписи. На тази пишеше „Аз го правя с по-млади мъже“ и имаше картинка, на която стара жена и млад мъж ловяха риба. Стегнатите й къдрици с цвят на никел издаваха домашно направена фризура, а носът й крепеше чифт очила, навярно толкова стари, колкото хладилника „Гибсън“, и пожълтели като него.

С чаша в ръка Ерик я наблюдаваше как отива до бюфета да изрови тавата за хляба.

— Как си днес? — попита той.

— Ха!

— Както обикновено, а?

— Идваш тук само да ми пиеш кафето и да ми създаваш ядове.

— Така ли му викаш на това? — Той погледна в чашата. — Може да накара един шофьор да заспи.

— Тогава пий от онази оцветена вода в канцеларията.

— Знаеш, че мразя картонени чаши.

— Тогава си пий кафето вкъщи. Или тази твоята жена не знае да прави кафе? Тя върна ли се снощи?

— Аха! В десет и петнайсет.

— Ха!

— Мамо, не се захващай пак с мен.

— И това е един живот… ти си живееш там, а тя из целите Съединени щати на Америка. — Намаза с масло една тава и шумно я тръсна на мушамата. — Баща ти би ме хванал за косите и би ме довлякъл вкъщи, само да бях се опитала да направя нещо подобно.

— Нямаш достатъчно коса. Какво, впрочем, си направила с нея? — Ерик се направи, че сериозно е загрижен за грозните й стегнати букли.

— Снощи отидох при Барбара и я накарах да ме навие.

Барбара беше жената на Майк. Те живееха в гората само на около петдесет крачки от брега.

— Изглеждаш така, като че ли те боли.

Тя го шляпна с една тава и после хвърли хляба в нея.

— Нямам време да ходя да си фризирам косата и ти го знаеш много добре. Закусвал ли си?

— Да!

— Какво? Понички с глазура ли?

— Мамо, ти пак се бъркаш.

Тя пъхна хляба във фурната.

— За какво друго са майките? Господ не е издал заповед „не се бъркай“ и аз се бъркам. Затова са майките.

— А аз мислех, че са да продават разрешителни за риболов и да правят резервации за чартърните плавания.

— Ако искаш наденичка, оставила съм ти, изяж я. — Кимна към един железен тиган върху печката и започна с края на дланта си да събира останалото по мушамата брашно.

Ерик вдигна капака и намери две почти изстивали наденички — една за него и една за Майк, както винаги. Взе с пръсти едната и се облегна на печката, размишлявайки.

— Мамо, ти помниш ли Меги Пиърсън?

— Разбира се, че помня Меги Пиърсън. Косите ми не са чак толкова стегнато накъдрени, че да забравям. Какво се сети за нея?

— Тя ми се обади снощи.

За първи път, откакто беше влязъл в стаята, майка му престана да се движи. Обърна се от умивалника и погледна през рамо към него.

— Тя ти се обади? За какво?

— Просто за да ми каже здравей.

— Тя живее някъде на запад, нали?

— Сиатъл.

— Тя ти се обади от Сиатъл само да ти каже здравей?

Ерик вдигна рамене.

— Вдовица е, нали?

— Да.

— Значи това.

— Кое?

— Винаги те е харесвала. Души наоколо, това е, което прави. Вдовиците душат, когато им трябва мъж.

— О, мамо. Нанси беше до мен, когато тя се обади.

— Когато кой се обади? — прекъсна ги Майк, влизайки посред разговора. Той имаше в повече от брат си трийсет килограма и две години, плюс голяма кафява брада.

— Старата му изгора — отговори Ана Севърсън.

— Тя не ми е стара изгора.

— Кой? — повтори Майк, отивайки до бюфета за чаша, която напълни с кафе от печката.

— Момичето на Пиърсън, което той се опитваше да сваля ей тук, на терасата, когато мислеше, че всички сме заспали.

— О, Юда — изрева Ерик.

— Меги Пиърсън? — Майк вдигна вежди.

— Дъщерята на Вера и Лерой Пиърсън, спомняш си я — доуточни Ана.

Опитвайки с устни димящото кафе, Майк се захили към брат си.

— Уха! Ти и Меги в ученическите си години едва не подпалихте старата кушетка.

— Ако знаех, че вие двамата ще откриете такъв артилерийски огън, нямаше въобще да ви казвам.

— И какво искаше тя? — Майк намери останалата наденичка и я взе.

— Не знам. Свързала се с Гленда Холбрук и тя просто… — Ерик вдигна рамене. — Просто се обади. Каза: здравей, как си, женен ли си, имаш ли деца, такива работи.

— Души — обади се пак Ана от умивалника с гръб към момчетата.

— Мамо!

— Да, чух те. Само да каже здравей…

— Също поръча да поздравя и вас двамата, но не знам защо, по дяволите, въобще си правя труда.

— Мммм… Тук нещо липова. — Започна да разсъждава Майк.

Ерик саркастично прекъсна брат си:

— Добре, когато разбереш какво е, сигурен съм, че ще ми кажеш.

Навън в канцеларията радиото изпращя и се чу гласът на Джери Джо.

— „Мери Диър“ вика базата. Там ли си, бабо?

Ерик, който беше най-близко, отиде да отговори.

— Ерик е. Продължавай, Джери Джо.

— Добро утро, капитане. Групата за седем часа е тук.

 

 

До седем вечерта Ерик зареди със стръв въдиците общо четирийсет и два пъти, срещна се с осем нови и единайсет стари клиенти, помогна им да донесат на брега петнайсет сьомги и три кафяви пъстърви, изчисти всичките осемнайсет риби и все пак успя да мисли за Меги Пиърсън повече, отколкото искаше да си признае. Странно, какви неща започнаха с това нейно обаждане. Стари спомени, носталгия, въпроси като: „Ами ако…?“.

Изкачвайки наклона към къщата на майка си за последен път, отново помисли за Меги. Погледна часовника си. Седем и петнайсет и Нанси сигурно е приготвила вечерята, но вече бе решил. Ще се обади по телефона, преди да си тръгне за вкъщи.

Майк и момчетата се бяха прибрали, а майка му затваряше офиса, когато той влезе.

— Голям ден — каза тя, изваждайки щепсела на кафеварката.

— Да.

В кухнята до телефона на стената край хладилника висеше на една мръсна връв телефонният указател на Доор. Поглеждайки номера, знаеше, че майка му ей сега ще дойде след него, но нямаше какво да крие. Набра номера, телефонът иззвъня и той се облегнах лакът на хладилника. Разбира се, майка му влезе с кафеварката и започна да изпразва от цедките утайката от кафе, а той вече чуваше четвъртото позвъняване.

— Ало? — обади се детски глас.

— Гленда там ли е?

— Една минута. — Телефонът силно изщрака в ухото му. Същото дете се върна и попита: — Тя иска да знае кой е.

— Ерик Севърсън.

— Един момент. — Чу детето да вика „Ерик Севърсън!“, а в това време майка му си намираше работа в кухнята и слушаше.

Няколко мига по-късно Гленда се обади.

— Ерик, ало! Тъкмо говорехме за вълка, и той в кошарата.

— Здравей, Бруки!

— Тя обади ли ти се?

— Меги? Да, и дяволски ме изненада.

— И мен. Аз много се безпокоя за нея.

— Безпокоиш се?

— Ами да… по дяволите, а ти не се ли безпокоиш?

Той се замисли.

— Трябва ли?

— Ами не разбра ли колко е депресирана?

— Не. Искам да кажа, тя не каза и дума за това. Ние просто, как да кажа, разменихме няколко думи за едно-друго, за миналото.

— Не ти ли каза нищо за тази група, в която участва?

— Каква група?

— Тя е зле, Ерик. — Бруки му заразказва. — Преди година е изгубила съпруга си, а дъщеря й току-що е заминала на изток в колеж. Явно търси съветите на психиатър в група за страдащи от тъга и някак си всичко изведнъж й се е струпало. Борила се е да приеме факта, че мъжът й е починал, и точно тогава някой от групата се е опитал да се самоубие.

— Да се самоубие? — Лакътят на Ерик отскочи от хладилника. — Искаш да кажеш, че е възможно и тя да е толкова зле?

— Кой знае. Знам единствено, че нейният психиатър й е казал, когато се почувства депресирана, да се обади на стари приятели и да поговори за миналото. Затова ни се е обадила. Ние сме нейната терапия.

— Бруки, аз не знаех. Ако имах представа… но тя не ми каза нищо за психиатър, за терапия или каквото и да било. Тя в болница ли е, или какво?

— Не, вкъщи си е.

— Как ти се стори? Беше ли все още потисната, или… — Неговият обезпокоен поглед беше фиксиран върху Ана, която беше прекъснала работата си и го наблюдаваше.

— Не знам. Аз дори малко я разсмях, но е трудно да се каже. А на теб как ти се стори, когато говорихте?

— И аз не знам. Все пак, минали са двайсет и три години, Бруки. Трудно е да кажа само по гласа й и аз я разсмях, но… по дяволите, само ако беше ми казала нещо.

— Ами, ако можеш да отделяш по малко време, обаждай й се понякога. Аз вече разговарях с Фиш, Лайза и Тани, ще се редуваме.

Ерик помисли две секунди, преди да вземе решение.

— Знаеш ли телефонния й номер?

— Разбира се. Имаш ли молив?

Взе този, който висеше на мръсната връв.

— Да, казвай.

Докато майка му го наблюдаваше, той записа телефонния номер на Меги между стотиците други, надраскани по корицата на указателя.

— 206-555-3404 — повтори. — Благодаря, Бруки.

— Ерик?

— Да.

— Поздрави я и й кажи, че мисля за нея и че скоро ще й се обадя.

— Добре.

— Поздрави и майка си.

— Ще го направя. Сега съм при нея. Дочуване, Бруки.

— Дочуване.

Когато окачи слушалката, погледът му се кръстоса с този на Ана. Имаше чувството, че табун коне галопират вътре в него.

— Тя е в някаква група от хора, склонни към самоубийство, под наблюдение на психиатър. Лекарят й им казал да се свържат със стари приятели. — Пусна една тежка въздишка и изглеждаше объркан.

— О, горкото същество.

— Но тя въобще не ми каза, мамо.

— Не е лесно да говориш за такива неща.

Ерик отиде до един от прозорците на кухнята, загледан навън и виждаше Меги, каквато я помнеше — едно весело момиче, което толкова лесно се разсмиваше. Стоя така дълго, изпълнен с учудващо безпокойство, и размишляваше как е правилно да постъпи.

Накрая се обърна към Ана. Беше на четирийсет години, но се нуждаеше от нейното одобрение, преди да направи това, което беше в главата му.

— Трябва да й се обадя, мамо.

— Непременно.

— Имаш ли нещо против, ако се обадя оттук?

— Давай. Трябва да вляза да се изкъпя. — Заряза кафеварката и филтрите с утайката в умивалника, пресече стаята покрай него и го прегърна, нещо, което рядко правеше, после го мушна с палец няколко пъти в гърба. — Понякога, сине, нямаме избор — каза тя и го остави в празната стая до очакващия го телефон.