Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (16)

16

Меги никога не се беше обаждала в дома на Ерик, освен миналото лято, когато изживявайки депресия, послушала съвета на д-р Фелдщайн да потърси стари приятели. Набирайки телефона този следобед, се чувстваше някак прозрачна и много уязвима. Случи се това, от което се страхуваше: отговори Ана.

— Да, „Севърсън чартъс“ — прозвуча грубият й глас.

— Здравейте, Ана. Меги Стърн се обажда.

— Кой?

— Меги Пиърсън.

— О… Меги Пиърсън. Да пукна, ако можех да те позная.

— Как сте?

— Аз ли? Добре съм. Имам още една внучка, научи ли?

— Да, чух, поздравления.

Замълчаха и Меги не виждаше друг начин да наруши мълчанието, освен да попита направо:

— Ана, Ерик там ли е?

— Навън е с клиенти. За какво ти е?

— Бихте ли му казали да ми се обади?

— О… — Ана сякаш се стресна. — Разбира се. Разбира се. Ще му кажа. Очаквам го към шест.

— Благодаря, Ана.

— Ами, дочуване тогава.

— Дочуване.

Когато окачи слушалката, Меги забеляза, че ръцете й са изпотени.

А мозъкът на Ана защрака.

Ерик акостира към шест и пет минути. Майка му го наблюдаваше през прозореца на офиса как се шегува с гостите, заведе ги в бараката за чистене на рибата, изкорми улова, окачи седем сьомги на „дъската на честта“ и ги снима пред нея.

В 6,30 нахлу като вихрушка в офиса.

— Нещо за ядене, мамо?

— Да. Направила съм ти сандвич от печено месо, а в хладилника има студен чай.

Той я потупа по гърба, обикаляйки тезгяха.

— Благодаря.

— О, да не забравя, Меги Пиърсън те търси. Иска да й се обадиш.

Той спря, като че ли се блъсна в невидима стена, и се завъртя на пети, изведнъж ставайки напрегнат.

— Кога?

— Ами около четири или някъде там.

— Защо не ме извика по радиото?

— Защо да те викам? И без това не можеше да й се обадиш, преди да се върнеш.

Той тръшна вратата и бързо влезе навътре. Когато завърналите се рибари дойдоха в офиса за цигари и чиле, тя го чу да се обажда по телефона от кухнята, но не можеше да долови нищо от разговора. След няколко минути Ерик се върна, свъсил вежди.

— Мамо, имам ли група в седем часа?

— Да — отговори тя, проверявайки на таблото. — Четирима.

— А Майк?

— Майк? Не, той няма.

— Би ли му се обадила да го попиташ може ли да поеме моята група в седем?

— С удоволствие, но какво толкова важно има, че да оставиш клиентите?

— Трябва да бягам до града — отговори той неясно, влизайки в кухнята. Няколко минути по-късно тя чу старите водопроводни тръби да бучат, пълнейки ваната. Когато мина през офиса петнайсет минути по-късно, беше обръснат, сресан, миришеше много хубаво и беше облечен в чисти бели панталони и червено поло.

Значи натам вее вятърът, помисли Ана.

Меги беше предложила да се срещнат вън от града в една малка баптистка черква, източно от Систър бей.

Беше клекнала до един надгробен камък, когато той пристигна. Погледна го как отваря вратата на пикапа си и отново се върна към заниманието си, наведена напред, а резедавата й рокля бе разперена наоколо.

Ерик се придвижи, без да бърза, по пукащия чакъл, събрал дневната жега, мина по тревата като кадифе, която предсказваше нощния хлад, и пое по пътеката към Меги между надгробните камъни, чиито надписи едва се четяха, износени от времето.

Застана до нея в сянката и погали нежно косата й.

— Какво има, Меги, момичето ми?

Тя вдигна към него тъжните си кафяви очи.

— Ще имам бебе от теб.

Шокът прекоси лицето му, мина като ритник в гърдите му и го блъсна назад, така че той седна на петите си.

— О, господи — прошепна, пребледнявайки. Погледна към корема й, после отново към лицето й. — Сигурна ли си?

— Да. Сигурна съм. Днес бях на лекар.

Той преглътна. Адамовата му ябълка отскочи нагоре.

— Кога?

— След около четири месеца и половина.

— Толкова си напреднала?

Тя кимна.

— Толкова много, че няма никакво съмнение? И почти няма риск да го загубиш?

— Не. — Опита се да прошепне, но от устата й не излезе нито звук.

Усмивка на истинско блаженство цъфна на лицето му.

— Меги, това е чудесно! — възкликна той, обгръщайки я с ръце. — Това е невероятно!

Закрещя като луд:

— Хей, чухте ли? Ще си имаме бебе! Меги и аз ще си имаме бебе! Прегърни ме, Меги, прегърни ме!

Тя не можеше да направи нищо, защото той силно я притискаше до себе си. Едва успя да произнесе.

— Ерик, ти си женен за друга жена, която отказва да ти даде развод, а аз… ние сме на четирийсет години. Това съвсем не е чудесно, а направо е ужасно. И всеки човек в града ще знае, че детето е твое.

Той обхвана раменете й с двете си ръце.

— Ти си дяволски права, че всеки ще знае, защото аз ще им кажа. Няма повече да се влача с този развод. Ще я отстраня като стара риза, а какво значат четирийсет години? Господи, Меги, аз от години желая дете и вече бях изгубил надежда. Как може да не си щастлива?

— Не забравяй, че аз съм тази, която не е омъжена.

— Не е за дълго. — Опиянен, той разпери ръце и възторжено я попита: — Меги, ще се омъжите ли за мен? Ти и детето? Веднага щом законно бъде възможно? — Преди тя да успее да отговори, той се беше изправил и възбудено ходеше напред-назад, коленете на белите му панталони бяха боядисани в зелено.

— Господи, само четири месеца и половина. Трябва да направим планове, да подготвим стая за бебето.

— Ерик, спри! — Тя се изправи и го докосна. Охлаждащ допир на разума. — Чуй ме.

— Какво? — Застинал като надгробните камъни наоколо, той се взря в нея с безкрайно наивен израз, лицето му пламтеше от въодушевление и беше златисточервено, като залеза на запад.

— Скъпи, ти като че ли забравяш, че аз не съм твоя съпруга. Тази привилегия — напомни му тя, — принадлежи на друга жена. Ти не можеш просто да обикаляш из града и да крещиш това, защото не сме женени. Това ще бъде страшно неудобно за Нанси, нали? И за родителите ни. Аз имам и дъщеря, с която трябва да се съобразявам. А тя има приятели. Разбирам, че си щастлив, но аз имам известни резерви.

Той изтрезня, сякаш се беше случило някакво внезапно нещастие пред очите му и бе смразило радостта му.

— Не го искаш?

Как можеше да го накара да разбере?

— Не е въпросът дали го искам, или не го искам. То е тук. — Тя притисна ръцете си към корема. — И вече е на половината си път, което означава, че върви много по-бързо от твоя развод. Освен това ще трябва да прекъсна за дълго бизнеса си, а положих толкова усилия да се утвърдя. Аз съм тази, която ще носи товара, докато ти се освободиш, аз съм тази, върху която ще се спират любопитните погледи на улицата, аз съм тази, за която ще говорят, че разбива семейства. Нуждая се от време, за да се приспособя към всичко това, и ти трябва да бъдеш толерантен, Ерик.

Той се усмихна несигурно, жадуващ да я прегърне, но останаха на разстояние. Това беше глупаво. Тя носеше негово дете, за бога, и се обичаха толкова много!

— Меги, мога ли да те прегърна? И двама ви?

Със слаб вик, който заседна в гърлото й, тя се хвърли към него и прекрати мъчителните мигове, които бяха преживели. Вдигна се на пръсти и обви врата му с ръце. Той силно я притисна и почувства, че сърцето му отново започва да бие.

— О, Ерик, така ме е страх — призна тя.

— Не се страхувай. Ще бъдем семейство. Ще бъдем, ще видиш — зарече се той. Затвори очи и прокара ръка по тялото й. Коленичи и, обхванал корема й с двете си ръце, притисна лице към него.

— Здравей, малкото — каза със заглушен от зелената рокля глас. — Аз страшно много ще те обичам.

Дъхът му стопли кожата й през дрехите. Думите му стоплиха сърцето през обзелата я тъга. Но когато той се изправи и я прегърна, тя почувства, че това не е достатъчно. Нищо не беше достатъчно, освен да стане негова съпруга.

 

 

Имаше сезони, трябваше да си признае Нанси Макофи, когато Доор беше почти поносим. Сега, през лятото, в края на една гореща и трудна седмица, да се завърне в него не беше толкова безвкусно, както в студена зима. Риболовът и реколтата от овощните градини бяха основните теми за разговор по улиците. Пазаруването в бакалниците беше отвратително, а къщата, в която живееше, беше непоносима.

Но на кухненската маса имаше бележка от Ерик.

„Нанси, трябва да говоря с теб. Ще мина в събота.“

Тя се усмихна и изхвърча до горния етаж. Много добре. Не й беше купил блестящ дворец в Лейк Пойнт Тауърс с изглед към Златния бряг и Чикаго, но, по дяволите, страшно й липсваше! Искаше го. Искаше някой да й отвори вратата на гаража и да сготви вечеря, да се погрижи за колата й, да коси поляната и да направи кафето в събота сутрин. А когато се мушне в леглото, отново да се почувства желана.

Напълни ваната в тясната грозна баня, разпени водата с шампоан и се потопи с въздишка. Със затворени очи мислеше за Ерик. Усмихна се. Беше твърде далеч до утре. Ще си сложа новия костюм „Бил Блас“, ще се напръска с любимия му парфюм „Страст“, и ще отиде, за да разбере дали е променил решението си.

Чакайки някой да отговори на почукването й, Нанси с погнуса разглеждаше обстановката наоколо. Ако имаше място, което да мрази повече от собствената си къща, беше това: Риба! Цялата гора наоколо като че ли вонеше.

На почукването й отговори Ана, която както винаги изглеждаше отвратително — с тениска с надпис отпред „Маратон на бабите ’88“.

— Здравей, Нанси.

— Здравей, Ана. — Нанси формално допря бузата си до тази на свекърва си. — Как си?

— О, знаеш ли… момчетата ми създават достатъчно работа. Риболовът е наистина добър. А ти?

— Също заета. Самотна.

— Да… е… Понякога трябва да минем и през това. Сигурно си дошла да видиш Ерик. Той е долу в навеса за чистене на рибата, оправя, за да затвори за през нощта.

— Благодаря.

— Внимавай в тъмното надолу с тези високи токове — извика Ана след нея.

Нанси прекоси постланото с чакъл разстояние до пристана. Беше десет часа вечерта. Откъм вътрешността на бараката се дочуваха мъжки гласове, по пода се разливаше вода и стъпките на Нанси не бяха чути от никого.

Тя спря на около стъпка от вратата и се заслуша.

— Е, не е изпаднала чак в екстаз. — Беше гласът на Ерик.

— Искаш да кажеш, че не го иска? — И Майк.

— Не иска да прекъсва започнатото.

— Можеш да й кажеш от мое име, че и ние не го искахме, но сега, след като имаме Ана, не бихме я дали за нищо на света.

— За Меги е по-различно, Майк. Тя смята, че не би могла да поддържа пансион с бебе, което ще се буди и ще плаче през нощта, и тя предполагам, че е права.

— Виж, за това не бях помислил.

— Освен това смята, че сме твърде стари, за да имаме дете.

— Това са глупости, човече, та тя не знае ли, че ти цял живот това си искал?

— Знае и казва, че ще го обича, но просто изживява някакъв шок.

— Кога очаква?

— След четири месеца и половина.

Нанси чу достатъчно. Чувстваше се като попарена. В тъмнината бузите й пламтяха, сърцето й бясно удряше. Водата продължаваше да се плиска, когато тя се отдръпна и гласовете останаха зад нея. Под сянката на кленовете се върна обратно, до колата си, отвори вратата и седна, стискайки здраво кормилото, а в очите й бодеше.

Беше направил бебе на друга жена.

Наказана, тя отпусна чело върху ръцете си на кормилото и кръвта нахлу в главата й. Обзеха я страх и яд, беше шокирана. Страх от неизвестната бъркотия занапред, разрушаване на дома им, на финансите и на начина им на живот, в който тя наистина искаше промяна, но по свой избор, а не по принуда.

Страх от това, че ще загуби един мъж, когото бе уловила за двайсет години, и от невъзможността да хване друг на четирийсет.

Шок от това, че наистина го губеше, когато беше толкова сигурна, че ще може да си го върне, че нейната красота, сексуалност, интелигентност, амбиция и положението й на законна съпруга ще бъдат достатъчни да го привлекат обратно, когато дойде на себе си.

Яд, защото беше загърбил всичко това и я беше направил за посмешище с една жена, за която всеки тук знаеше, че му е била любовница едно време.

„Как се осмеляваш да ми причиниш всичко това? Аз съм все още твоя жена!“ Сълзите дойдоха, сълзи на огорчението и обидата, които ще изстрада, когато хората разберат.

„Проклет да си, Севърсън! Надявам се твоят вонящ кораб да потъне и тя да остане с твоето копеле.“

Когато сълзите й намаляха, се загледа в мъждивата светлина при вратата на навеса, където сенките на мъжете влизаха и излизаха.

Внимателно изсуши очите си, издуха носа си, запали лампата в колата и провери отражението си в огледалото. В чантата си намери един молив за мигли и набързо поправи вида си, а после изгаси светлината.

Долу в навеса водата спря да плющи. Когато братята заключваха бараката, Нанси излезе от колата и силно затвори вратата.

— Ерик! — извика тя приятелски, приближавайки към мъжете в тъмнината под дърветата. — Здравей. Намерих бележката ти.

— Нанси. — Тонът му беше хладен. — Можеше само да позвъниш.

— Знам, но исках да те видя. Имам да ти кажа нещо важно. — Като че ли сега го забелязва тя се обърна: — Здравей, Майк.

— Здравей, Нанси. Слушай, Ерик, ще се видим утре.

— Да. Лека нощ.

Когато брат му си тръгна, настъпи тишина, нарушавана само от звуците на лятната вечер. Застанал твърде близо до нея, Ерик се почувства застрашен и припряно се отдалечи.

— Няма смисъл, Нанси. Всичко, което искам от теб, е развод и колкото по-скоро, по-добре.

— Ще промениш мнението си, когато чуеш какво имам да ти кажа.

— Какво? — сопна се той.

— Ще те направи щастлив.

— Съмнявам се. Освен ако ми съобщиш датата на делото.

— Какво си искал повече от всичко друго на света?

— Хайде, Нанси, престани да играеш играчки. Днес имах дълъг ден и съм уморен.

Тя се засмя, изкарвайки насила гласа от гърлото си. Отново го докосна по ръката, въпреки очевидното му нежелание, но искаше по-добре да усети шока му. За миг я прободе съмнение: това, което правеше, беше осъдително. Но и това, което беше направил той, също.

— Ще имаме дете, скъпи.

Съобщението удари Ерик като високо напрежение. Борейки се за въздух, отстъпи крачка назад. Гледаше я зяпнал.

— Не ти вярвам!

— Истина е. — Тя кимна убедително. — Около Деня на благодарността.

Той набързо направи изчисление — нощта, когато я беше повалил насила на кушетката.

— Нанси, ако лъжеш…

— Бременна съм на три месеца и половина с твоето дете, Ерик Севърсън — повтори Нанси мрачно.

— Тогава защо не ти личи? — Пусна лицето й и хвърли поглед на тялото й.

— Заведи ме вкъщи и ме погледни гола.

Той не искаше. Прости му, Господи, но не искаше. Единствената жена, до която искаше да бъде близо, беше Меги.

— Защо ми го казваш чак сега?

— Исках да съм сигурна, че не е фалшива тревога. Много неща могат да се случат през първите три месеца. След това е по-сигурно. Просто не исках да ти давам надежда твърде рано.

— Тогава защо не си обезпокоена? — попита я той с присвити очи.

— За спасяването на брака ни ли? — попита тя логично и после изигра съвършено ролята си, правейки се на учудена. — Ти си този, който е разстроен, и аз не виждам защо. В края на краищата, винаги си искал това, нали?

Той се облегна назад на седалката с въздишка, притискайки с пръсти носа си в горната част между очите.

— По дяволите, не сега!

— Не сега? — повтори тя. — Но нали винаги изтъкваше, че не ставаме по-млади. Мислех, че ще си доволен. Мислех… — Остави гласа си да прозвучи жално. Пусна и няколко сълзи, които изиграха ролята, която им беше определила. Той посегна, вдигна ръката й от скута, и я погали леко с палеца си?

— Съжалявам, Нанси, аз… Ще отида да си прибера нещата и тази вечер ще се върна вкъщи, съгласна ли си?

Тя успя да прозвучи още по-отчаяно и жално.

— Ерик, ако не искаш това бебе след всичките години…

Накара я да замълчи, като допря пръста си до устните й.

— Иди си вкъщи, Нанси. Аз скоро ще бъда там. Ще разговаряме утре.

Отивайки към къщата, Ерик се чувстваше като при смъртта на баща си — безнадежден и отчаян. Дори повече — пожертван.

Той беше съпруг на Нанси и от години я молеше да роди дете. Да я напусне щеше да бъде върхът на безсърдечието, а той не беше безразсъден. Дългът го притискаше със силата на земното привличане: детето беше негово, заченато от жена, която трудно щеше да се примири с ролята на майка и постоянно отсъстваше, а Меги — обичаната, милата Меги, щеше да се радва на детето, щеше винаги да бъде при него, да го напътства и съветва. Беше сигурен в това. От двете деца това на Нанси щеше повече да се нуждае от него.

Обърна се безнадеждно и бавно тръгна към къщата на майка си да си приготви багажа и да се изправи лице в лице със своето чистилище…