Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (9)

9

Издържаха някак Деня на благодарността при Вера. Кейти остана четири дни и обеща да се върне и да прекара поне първата половина от зимната ваканция с майка си, след което планираше да отлети за Сиатъл и да погостува на Смити.

Декември дойде с още сняг и без никакви туристи чак до след празниците, когато любителите на ските и шейните започнаха да нахлуват отново в Доор, който смени цветовете си; сини сенки с бяла земя, черни, свели надолу клони, канадски ели и тук-таме червените плодове на смрадликовите храсти като огнени езици над белия сняг. Сойките, синигерите и кранчетата, и горските зидарки, които висяха с главата надолу и бягаха около дънерите на дърветата, останаха. Езерото започна да замръзва.

Една сутрин, малко преди обед, Меги отиде до града да си получи пощата. Сега по улиците имаше много свободни места за паркиране, така че остави колата си в разширението между пощата и универсалния магазин. Точно стъпваше на тротоара, когато някой извика:

— Меги! Хей, Меги!

Вдигна глава и засенчи очите си срещу яркото обедно слънце.

— Здравей, Меги!

Мъжът беше облечен със скиорско яке с качулка и държеше в ръка огромна червена коледна камбана. Слънцето улови сребристите гирлянди, които висяха от стълба на лампата на другата страна на улицата.

— Ерик, това ти ли си?

— Здравей! Как си?

— Чудесно. Какво правиш там горе?

— Слагам коледна украса. Правя го доброволно всяка година.

Тя се усмихна, огледа го набързо и й стана особено приятно, че го вижда отново.

— Добре изглежда. — Хвърли поглед надолу по Мейн стрийт, където окачените гирлянди вече създаваха ефект на балдахин над улицата, а червените камбани висяха на всеки стълб чак до завоя в дъното. — Боже господи, толкова впечатляваща гражданска съвест — закачи го тя, продължавайки да разглежда.

— Имам много свободно време. Освен това ми е приятно. Създава ми празнично настроение.

— И на мен също.

Усмихнаха се един на друг, преди той да попита:

— Как беше твоят Ден на благодарността?

— Чудесен, а твоят?

— Също. Дъщеря ти дойде ли си?

— Да.

От тротоара под него един мъж извика.

— Хей, Севърсън, ще окачиш ли това нещо, или да отида да обядвам, докато се наканиш.

— О, извинявай. Хей, Датч, познаваш ли Меги?

Мъжът се взираше в Меги от другата страна на улицата.

— Не мисля, че се познаваме.

— Това е Меги Стърн, която купи „Хардинг хауз“. Меги, Датч Уилкин. И той лови риба.

— Хай, Датч — поздрави тя и махна с ръка. Мъжът й отговори, когато един червен форд мина помежду им, извивайки да избегне големия камион, блокирал пътната линия. Шофьорът на форда махна на Датч и наду клаксона.

Когато колата отмина, Меги проточи шия да види отново Ерик.

— Не ти ли се завива свят там?

— На кого, на мен? На риболовец, който по цял ден стои на люшкаща се палуба?

— О, да, разбира се. Много мило от твоя страна да поработиш доброволно за празничната атмосфера на града.

— От тук можеш да гледаш всички красиви момичета, без да разберат, че ги наблюдаваш — пошегува се Ерик.

Ако не викаше така, че всеки на улицата да можеше да го чуе, Меги щеше да помисли, че флиртува с нея. Почувства върху бузите си да се разлива топлина и реши, че достатъчно се е задържала.

— Беше ми приятно да те видя. По-добре да вървя за пощата и за мляко. Довиждане!

— Довиждане! — Той гледаше отгоре как черната й коса и розовото й яке отминават.

Розово яке!

Внезапно се сети, че тя винаги бе обичала розовия цвят. Беше забравил. Сега си спомни как се шегуваше с нея и й подаряваше малки розови неща. Розово мече, което спечели на един карнавал. Розов божур от градината на майка си, който забучи в отвора за вентилация на училищното й гардеробче. Друг път — розови пискюли за кънките й. Но най-добре от всичко си спомняше онази пролет, когато бяха абитуриенти. Овощните градини буйно цъфтяха и той бе взел на заем колата от Майк да я заведе на автокино. По пътя към тях спря при една градина и набра цял наръч клонки, покрити с розов ябълков цвят. Постави ги зад огледалото, по дръжките на вратите, на закачалките за дрехи и даже в пепелника. Когато отиде да я вземе, спря колата две къщи преди тяхната от страх майка й да не види и да го помисли за луд. Вера винаги надзърташе от прозореца, когато той идваше да взима дъщеря й. Когато Меги видя цъфналите клони, закри устата си с две ръце и ахна. Спомняше си, че я прегърна или тя него, още на нейната улица, преди да потеглят. Ароматът на цветовете около тях замайваше главите им в спокойната пролетна вечер, а той беше влюбен — първата и най-прекрасната любов в живота му. Въобще не стигнаха до киното тази вечер. Спряха пред разцъфтелите овошки в градината на Ийзли и отвориха вратите на колата, за да потънат в цветовете на надвисналите клони. Там за първи път се любиха истински.

Застанал на площадката на автокрана, високо над Меги в този мразовит зимен ден, Ерик наблюдаваше как розовото яке изчезна във входа на пощата и си спомняше.

Когато тя отмина, продължи работата си разсеяно — с едно око все поглеждаше към пощата. Съвсем скоро тя се появи, преглеждайки писмата си, и забързано тръгна към универсалния магазин. Когато се изравни с него, отново махна с ръка, по-скоро с пръсти, а и той я поздрави по същия начин, без да говори. Меги изчезна в магазина. Привършвайки със закачването на пластмасовата камбана, погледна надолу от площадката.

— Хей, Датч, гладен ли си вече?

Датч погледна часовника си.

— Ами то е близо дванайсет. Искаш ли да спрем за обяд?

— Да, готов съм.

Докато площадката се спускаше надолу с шум и тръскане, Ерик продължаваше да не откъсва поглед от вратата на универсалния магазин.

„Ти я преследваш, Севърсън.“

„Какво пък, всеки обядва.“

В магазина беше доста оживено. Оживено за Фиш крийк през декември. Всеки в града знаеше в колко часа идва пощата: между единайсет и дванайсет. И тъй като нямаше служба за разнасяне на писмата по домовете, по обед много хора идваха в центъра до пощата и да си напазаруват от магазина. Ако имаше време за социални контакти във Фиш крийк, то беше между единайсет и дванайсет.

 

 

Когато Меги влезе в магазина, повечето от клиентите бяха струпани отпред. В дъното, при щанда за месо, не чакаше никой. Надзърна зад високата витрина с деликатесите.

— Хей, какво става тук отзад? — попита тя закачливо.

Рой вдигна поглед и широко се засмя.

— Е, това е най-хубавото нещо, което се случи днес. Как си, ангел мой.

Той остави машината за рязане и се приближи да я прегърне.

— Ммм… хубаво. — Целуна го по бузата. — Дали ще ми направиш един сандвич, след като съм дошла дотук?

— Какъв да бъде?

— Пуйка. И го направи дебел. Гладна съм като вълк.

— Бяло хлебче?

— Не, ръжено. — Докато баща й приготвяше сандвича, тя разучаваше съдържанието на витрината с деликатесите. — Какво хубаво имаш тук? О, херинги! — Вдигна тежката врата на ролетка, извади с решетестата лъжица едно парче херинга и с пръсти го пъхна в устата си. — Мммм… сега вече знам, че идва Коледа — изломоти с пълна уста.

— Искаш да ме уволнят ли, като бъркаш там с пръсти?

— Чисти са — заяви тя, облизвайки ги. — Само веднъж се почесах под мишниците.

Рой се засмя и размаха голям колбасарски нож към нея.

— Играеш си с прехраната ми, млада госпожо.

Меги се протегна, целуна го по челото и се наведе над месарската машина.

— Никой няма да те уволни. Ти си твърде сладък.

От другата страна на щанда за деликатеси някой отбеляза сухо:

— Аз точно щях да поръчам малко херинги, но…

Меги рязко се извърна при гласа на Ерик.

— Здравей — каза му Рой.

— Трудно е да опазиш пръстите на един скандинавец да не се докоснат до херингата, нали?

— Казах й, че ще ме уволнят заради нея.

— Каквото правиш там, направи го двойно — поръча Ерик.

— Пуйка в ръжено хлебче.

— Чудесно.

Меги отново отиде до витрината, повика Ерик с пръст и прошепна демонстративно като на сцена:

— Хей, Ерик, ела тук. — Огледа се внимателно към входа на магазина, извади с лъжицата едно парче херинга и му го подаде над стария хладилник. — Не казвай на никого.

Той го изяде с наслада, отметнал назад глава и засмян, и после облиза пръстите си.

— Много добре! Вие двамата, взимайте си сандвичите и се махайте от херингите ми! — скара им се добродушно Рой точно когато Елзи Чайлдс, градската библиотекарка, зави пред тезгяха. — Имам си работа. С какво мога да ти услужа днес, Елзи?

— Здравей, Елзи — поздравиха я едновременно Меги и Ерик, взеха сандвичите си и бързо напуснаха. Меги грабна една кутия с мляко, платиха на входа и излязоха заедно.

Навън Ерик попита:

— Къде възнамеряваш да ядеш сандвича си?

Тя погледна към дългата дървена пейка пред магазина, където през лятото туристите сядаха да ближат сладоледа си.

— Какво ще кажеш да седнем тук?

— Няма да имаш нищо против да се присъединя и аз, нали?

— Ама моля те!

Седнаха на замръзналата пейка, опряха гърбове на дървената стена на магазина, обърнаха лица на юг и почувстваха топлината на слънцето да ги гали. Както бяха с ръкавици, те отвиха по малко сандвичите си с дебели повече от два сантиметра парчета месо и едва отваряха устата си толкова широко, чеда успеят да отхапят.

— Мммм… — изрази възхищението си Меги още на първата хапка.

— Мммм… Хммм — продължи след нея Ерик.

Тя преглътна и попита:

— Къде е Датч?

— Прибра се вкъщи да обядва с жена си.

Продължиха да ядат и да разговарят.

— Разреши ли спора с дъщеря си?

— Да. Хареса къщата и иска да дойде да работи при мен през лятото.

— Чудесно.

Меги бръкна в кафявия плик, извади кутията с млякото, отвори я и отпи.

— Искаш ли малко? — предложи, подавайки му кутията.

— Благодаря. — Ерик наведе назад глава и тя гледаше как адамовата му ябълка се движи, докато пие. Когато свърши, обърса устата си с обратната страна на дланта, както беше с ръкавицата. — Хубаво е. — Усмихнаха се и тя се помести да направи място за кутията между двамата.

Протегнали напред кръстосаните си крака, обути в ботуши, лениво се подпираха на стената. Елзи Чайлдс излезе от магазина и Ерик дръпна краката си, когато тя мина пред тях.

— Здравей отново — каза й.

— Разположили сте се удобно — изкоментира тя.

Те отговориха едновременно.

— Слънцето топли.

— Тогава приятна почивка. — Елзи отиде към пощата.

Довършиха сандвичите си, а съгражданите им минаваха покрай тях, влизаха и излизаха. Двамата отпиха по още една глътка мляко и Меги прибра останалата половин кутия с плика.

— Е, трябва да си ходя.

— Да, и Датч скоро ще се върне. Имаме да окачваме още около шест-седем гирлянда.

Но никой не помръдваше. Стояха, опрели тилове на стената, и попиваха слънцето като два гущера на топъл камък. В клоните на една оголена бяла акация двойка синигери чуруликаха песен на два гласа. От време на време минаваше по някоя кола и гумите й изсъскваха в кишата по платното. Дървото на пейката под тях се беше стоплило от слънцето.

— Меги — измърмори Ерик, вглъбен в мислите си. — Мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

Мълчанието му продължи толкова дълго, че тя се надигна да погледне да не е заспал. Присвитите му очи обаче бяха втренчени в нещо оттатък улицата, а вплетените му една в друга ръце в ръкавици почиваха върху корема му.

— Никога не съм правил нещо подобно с Нанси — каза той накрая, обръщайки главата си към нея да я погледне. — Тя не би седнала на една замръзнала пейка да яде сандвич, а още по-малко би обула маратонки без чорапи. Тя просто не притежава това.

Няколко мига се гледаха, слънцето грееше в очите им.

— Правила ли си такива неща с мъжа си? — попита Ерик.

— Постоянно. Спонтанни глупави неща.

— Завиждам ти. — Обърна отново лице към слънцето, отпускайки надолу мигли. — Мисля, че мама и старецът се измъкваха навремето и когато бяха сами, също правеха такива неща. Спомням си как понякога се качваха на лодка, след като се стъмни, и никога не допускаха някое от децата да отиде с тях. — Отвори очи и се загледа в синигерчетата. — Когато се връщаха, косите й бяха мокри, а Майк и аз се кикотехме, защото знаехме, че тя никога не взима бански костюм. Мисля, че сега с Майк и Барбара е така. Защо светът е устроен така, че някои хора разгадават тайната, а други не могат?

Меги се забави минутка, преди да отговори.

— Знаеш ли какво мисля?

— Какво? — Отново я погледна.

Тя помълча още няколко секунди.

— Мисля, че човек неволно допуска едно недоволство да повлича друго. Всички го правим понякога. Недоволни сме от някого за нещо определено и това ни кара да усложняваме всичко незначително, което ни дразни у него. Излишно да го раздуваме. Според мен това, което трябва да се направи в такива случаи, е да си спомним доброто. Нанси вероятно има редица качества, които забравяш. Сигурна съм, че има.

Ерик въздъхна, отпусна се напред, подпря лакти на коленете си и започна да разглежда тротоара между ботушите си.

— Предполагам, че си права — каза след малко.

— Мога ли да те посъветвам нещо?

Все още наведен напред, той я погледна през рамо.

— Винаги.

— Покани я. — Меги започна да говори ентусиазирано. Наведе се към него и раменете им се допряха. — Накарай я да разбере, че това е нещо, което би искал да правиш с нея. Извади най-топлия й жакет, увий я в него, поръчай на татко два сандвича, заведи я на любимото си място и й покажи, че изпитваш радост от това да си с нея, както и от новото изживяване пикник на снега.

Няколко секунди той разглежда лицето й, което започваше твърде много да харесва. Често пъти през нощта в просъница това лице го посещаваше в тъмнината. Накрая каза:

— А ти как научи всичко това?

— Чета много. Имах чудесен съпруг, който проявяваше готовност да опитаме всичко, а също и преподавах „Семеен живот“ в училище, което означава посещаване на много лекции по психология.

— Майка ми не е чела много, нито е посещавала часове по психология.

— Не е, но се обзалагам, че е подминавала редила дребни недостатъци у баща ти и дяволски упорито е работила за запазване на брака си.

Погледна настрани и гласът му трепна.

— Да кажеш, че не искаш деца, не е малък недостатък, Меги. Това е нещо много сериозно.

— Вие говорихте ли за това, преди да се ожените?

— Не.

— Защо?

— Не знам. Просто приемах, че ще имаме деца.

— Но ако не сте говорили, чия е грешката тогава?

— Знам. Знам. — Скочи на крака, отиде до края на бордюра, и се загледа в празното място през улицата. Меги бе сложила пръст в раната, задавайки въпроса, който го беше измъчвал безброй пъти. Тя го гледа известно време в гръб, взе торбичката с млякото и застана до него.

— Ерик, мисля, че се нуждаеш от консултант по въпросите на брака.

— Предложих й, но отказа.

Досега Меги не беше усетила колко тъжно би могло да бъде мълчанието.

— Нямате ли приятели, с които бихте могли да разговарят и евентуално да ви помогнат? Понякога посредничеството върши работа.

— Това е друго нещо, което неотдавна ми дойде на ум. Нямаме приятели. Как, по дяволите, да създадем приятелство, когато едва намираме време за себе си? Аз имам близки, мога да говоря и с Майк. Вече го направих. Но Нанси никога няма да се отпусне пред него или пред когото и да било от семейството. Тя не ги познава достатъчно добре, а навярно не ги и харесва много.

— Тогава не знам какво да те посъветвам.

Той се обърна и я погледна.

— Голям досадник съм, нали? Всеки път, когато сме заедно, успявам да ти разваля настроението.

— Не ставай глупав. Моят дух е издръжлив, а твоят?

— Ще се оправя. Не се безпокой за мен.

— Мисля, че ще се безпокоя, както се безпокоях за учениците си, когато идваха при мен с разни проблеми.

Тръгнаха към колата й.

— Обзалагам се, че си била страшно добра учителка.

— Стараех се. И децата ми отговаряха със същото — каза тя след кратък размисъл.

Скромността й му се стори естествена, но знаеше, че е отгатнал. Тя беше умна, вглъбена и непредубедена. Хора като Меги учеха другите, без дори да усетят, че правят това.

Стигнаха до колата й и слязоха и двамата на платното.

— Е, все пак обядът беше много приятен — опита се да звучи по-весело Ерик.

— Наистина беше.

Отвори й вратата и тя постави млякото на седалката.

— Баща ти прави невероятно вкусни сандвичи. Кажи му го от мое име.

— Непременно.

Меги влезе в линкълна, а той продължи да стои с ръце на отворената врата. Спогледаха се и за момент никой от двамата не знаеше какво да каже. Той все още имаше най-красивите очи от всички мъже, които бе срещала. Тя все още изглеждаше чудесно в розово.

— Ето, Датч идва. По-добре е да се връщаш на работа.

— Дааа. Е… пази се.

— И ти.

— Довиждане. — Затвори вратата и отстъпи, когато тя завъртя ключа да запали. После остана на улицата, докато колата потегли и вдигна ръката си в ръкавица за сбогуване.

Същата вечер, сама в кухнята, Меги извади кутията с млякото да си сипе една чаша. Отвори ъгълчето и образът на Ерик отново изникна пред очите й, както го бе видяла днес — брадичката вдигната нагоре, русата му коса притисната до стената на магазина, очите — почти затворени, адамовата му ябълка, отбелязваща всяка глътка, и устните — обхванали отворчето на кутията. Докосна с пръст мястото, откъдето беше пил.

Решително отпъди образа му от съзнанието си, сипа си една чаша и сложи кутията в хладилника.

„Той е женен.“

„И нещастен.“

„Това е оправдание, Меги, и ти го знаеш.“

„Що за жена е тази, която отказва да има деца от съпруга си?“

„Правиш преценки, а си чула само едната страна.“

„Но на мен ми е жал за него.“

„Добре. Съжалявай го. Но стой от своята страна на улицата.“

Остана вярна на това само предупреждение и в същото време броеше дните до закуската на Търговската камара, въпреки че се двоумеше дали да отиде. Като жена смяташе, че най-мъдрото е да избягва следващи срещи с Ерик Севърсън, но като бизнесмен осъзнаваше важността не само на това да стане член на камарата, но и да прояви активен интерес и да опознае другите членове. В малък град като Фиш крийк техните препоръки можеха да й донесат голяма клиентела.

Във вторник сутринта тя стана рано, изкъпа се и се облече с масленозелени панталони, бял зимен пуловер, извезан около врата, с малко джобче с емблема и подплънки на раменете. Постави си наниз от перли, после ги смени със златна верижка, но после махна и нея в полза на една златна брошка и часовник, която забоде на лявата си страна. На ушите си постави тънки златни халки.

Подреди косата си, гримира се, пръсна се за втори път с парфюм и се взря в огледалото с напрегнато изражение.

„Ти знаеш какво правиш, нали, Меги?“

„Отивам на закуска на бизнесмени.“

„Обличаш се за Ерик Севърсън.“

„Не!“

„Колко пъти си се гримирала, откакто живееш във Фиш крийк? И парфюмирала, при това два пъти!“

„Но не съм облечена в розово, нали?“

„Е, голяма работа.“

Ядосана, удари електрическия ключ и излезе от банята.

Караше към мястото на закуската, съзнавайки, че вече много неща в града й напомнят за Ерик Севърсън. В стоманеносивото утро Мейн стрийт й се яви с бляскавия си като на катедрала таван от поставените от него гирлянди. Предните стъпала на енорийската черква й напомниха първата си среща в деня на сватбата на Гари Айделбах. Бялата пейка пред универсалния магазин пазеше спомена за прекарания заедно там обяд.

Пикапът му беше паркиран на Мейн стрийт и Меги не можеше да отрече вълнението си, когато го видя — кръвта нахлу в цялото й тяло и пулсът й се ускори, както когато за първи път се влюби в него преди години. Само един глупак би отрекъл, че това не е завладяващото чувство на очакване.

Пристъпвайки в „Дъ Кукъри“, моментално го улови с поглед сред двайсетте души и сърцето й подскочи. Това беше предупреждение, че трябва съзнателно да отбягва срещата. Ерик стоеше в дъното на стаята, разговаряйки с група мъже и жени, облечен в сиви панталони и синьо спортно сако върху бяла риза с отворена яка. Русите му коси бяха спретнато сресани, държеше в ръка лист и изглежда разискваха написаното на него. Тутакси вдигна поглед, като че ли влизането й беше задействало някакви сензори, предупреждаващи го, че е наблизо. Усмихна се и веднага дойде при нея.

— Меги, много се радвам, че дойде.

Ръкува се с нея — твърдо, силно ръкостискане, абсолютно коректно, без следа от задържане на ръката й, и все пак дъхът й секна от докосването му.

— Вече носиш очила — отбеляза усмихната. Правеха го малко по-различен и за миг тя се отдаде на фантазията си, че се среща с него за пръв път.

— А… да. — Една тясна ивичка злато свързваше две стъкла без рамки, поставени пред бистрите му сини очи. — Използвам ги за четене. А ти имаш ново палто. — Отстъпи зад нея, докато тя разкопчаваше бялото си палто „Честърфилд“.

— Не, не е ново.

— Чаках да видя розовото ти яке — призна, поемайки палтото й. — Винаги си изглеждала най-добре в розово.

Меги бързо хвърли поглед назад през рамо и когато очите им се срещнаха, разбра, че цяла зала, пълна с бизнесмени, не е никаква гаранция срещу страховете й. Думите му възкресиха спомени, за които си мислеше, че само тя пази и че може да се самозалъгва с престорено равнодушие. Не, той не беше непознат. Беше същият, който й подаряваше розови дреболийки, когато бяха млади, и който веднъж каза, че първото им бебе ще бъде момиче и ще боядисат стаята му в розово.

— Мислех, че си забравил.

— Бях, до онзи ден, когато стоях на двайсет стъпки височина и те гледах да влизаш в пощата, облечена в розовия жакет. Тогава много спомени от миналото се върнаха отново.

— Ерик…

— Ще го закача и се връщам веднага.

Обърна се и я остави разтърсена, опитваща да се съвземе, вдъхваща аромата на одеколона му, възхищаваща се на широките му рамене, докато отнасяше палтото й.

Върна се веднага и докосна лакътя й:

— Ела, ще те представя.

Ако очакваше от негова страна фалшиво безразличие, беше се излъгала — той направо и пред всички играеше ролята на неин домакин. Преди да седнат на масите, я представи на останалите бизнесмени, после я настани до себе си, на една кръгла маса за шестима. Поръча й чай, преди сервитьорката да я попита дали не иска кафе, поинтересува се дали тапетите вече са пристигнали. Откопча сакото си и извади един лист от вътрешния джоб.

— Имам нещо за теб. — Подаде й една изрезка от вестник. — Помислих си, че това ще те интересува. Там сигурно има много старинни вещи.

Беше реклама за разпродажба на едно имение. Очите й светнаха и се оживиха.

— Ерик, това звучи прекрасно! Къде го намери?

— В „Адвокат“.

— А аз как съм го пропуснала?

— Не знам. Споменава се, че има месингово легло. Нали това искаш за „Белведере“?

— И канапе, тапицирано с френски гоблен — възкликна тя, четейки нататък — … и стар порцелан, и гравирани огледала, и два стола от розово дърво… Непременно отивам? Четвъртък от девет до пет, 714 Джейс стрийт, Стърджън бей. — Погледна го лъчезарно, въодушевено. — О, благодаря ти, Ерик.

— Няма защо. Имаш ли нужда от камион?

— Може би.

— Старата уличница е много темпераментна, но е твоя, ако пожелаеш.

— Благодаря. Може би…

— Извинете — намеси се един мъжки глас.

Ерик погледна нагоре.

— О, Марк… здравей. — Отмести стола си назад.

— Предполагам, че това е новата собственичка на „Хардинг хауз“ — каза мъжът, протягайки ръка към Меги. — И тъй като ще я представям днес, помислих, че е добре да се запознаем преди това.

Тя вдигна глава и видя човек на около четирийсет години с рошава кестенява коса и продълговато, слабо лице. Може би беше привлекателен, но одеколонът му бе така сладникав, че чак раздразни гърлото й.

— Меги Стърн, а това е Марк Броди, председател на Търговската камара.

— Добре дошли отново във Фиш крийк — каза Марк, ръкувайки се. — Разбрах, че сте завършили гимназията „Гибралтар“.

— Да.

Задържа ръката й твърде дълго, стисна я прекалено силно и тя се досети моментално, че не е обвързан и задиря новата жена в града. Успешно я обсеби за следващите пет минути, проявявайки недвусмислен интерес. За това кратко време успя да съобщи, че е разведен по свое желание, че е притежател на ресторант, наречен „Ханът Еджуотър“ и че с голямо удоволствие в близко бъдеще би се срещнал с нея и би посетил къщата й.

Когато се оттегли, за да поеме задълженията си на шеф, Меги се обърна към масата и глътна малко вода да прочисти заседналия на гърлото й мирис на здравец от одеколона му. Една жена на име Норма забавляваше останалите на масата с някаква смешна история за деветгодишния й син.

Ерик се облегна назад в стола си и каза:

— Броди е голям женкар.

— Хм.

— И свободен.

— Хм.

— Също така бизнесът му е много успешен.

— Да, успя да ми го каже.

Погледите им се срещнаха и този на Ерик остана абсолютно безизразен. Той се облегна назад, държейки чашката си с кафе. Докато Меги се чудеше какво да му отговори, пристигна сервитьорката и застана между тях.

Когато закуската приключи, Марк Броди чукна по чашката си да въдвори тишина и след няколко делови въпроса представи Меги.

— Дами и господа, днес между нас има един нов член на Камарата. Тя е родена и израсла тук, във Фиш крийк, завършила е гимназията „Гибралтар“ и сега се връща, като открива свой пансион с легло и закуска. — Марк се доближи съвсем до микрофона. — Мога да добавя и това, че е страшно красива. Нека всички да поздравим с добре дошла собственичката на „Хардинг хауз“ Меги Стърн!

Тя се изправи, чувствайки как се изчервява. Как се осмелява Броди да я коментира пред целия град! Дори пред цялата околия! Представянето й беше сигнал за край на закуската и моментално се оказа обградена от хора, крито й пожелаваха успех и я канеха да ги посети за помощ или съвет, ако има нужда. При тази размяна на любезности Меги се отдалечи от Ерик и след няколко минути го видя да облича горната си дреха при изхода. Някой разговаряше с нея, а той говореше с друг, когато бутна стъклената врата и излезе. Точно преди да затвори след себе си, погледна назад към Меги, но се сбогува като само леко задържа вратата, преди напълно да я затвори.

 

 

Марк Броди бързо потвърди първоначалното впечатление, което създаде у Меги. Обади й се още същата вечер.

— Мисис Стърн? Марк Броди е.

— О, здравейте.

— Хареса ли ви закуската?

— Да, всички бяха много сърдечни.

— Исках да говоря с вас, преди да си тръгнете, но бяхте заобиколена от много хора. Мислех си дали ще ви е интересно да дойдете в събота вечер на разходка с шейни. Организира го младежката група от енорийската църква и търсят по-възрастни доброволци за придружители.

На срещали я канеше? Оплиташе я с покана, която тя не можеше да разбере точно какво е. Реши да го отреже.

— Искате да кажете, че има достатъчно сняг за каране на шейни?

— Малко е, но ако не става, Арт Свенсон ще свали ските си и ще монтира гумените колела. Започва към седем и ще бъдем навън около два часа. Какво ще кажете?

Меги прецени възможностите и реше, че Марк Броди не е неин тип, независимо дали е покана за среща, или не.

— Съжалявам много, но имам планове за събота вечер.

— Е, добре, може би някой друг път тогава — отговори той ведро, без ни най-малко объркване.

— Може би.

— Е… ако има нещо, което трябва да се урежда, само ми се обадете.

— Благодаря ви, мистър Броди.

Затвори и остана до телефона, спомняйки си и натрапчивия му одеколон, и натрапчивия маниер и помисли: „Не, благодаря, мистър Броди“.

На следващата сутрин той отново се обади с пресилено весел и бодър глас.

— Мисис Стърн, Марк Броди е. Как сте днес? — Гласът му й напомни прекалено старателен продавач на стари коли в рекламно предаване по телевизията.

— Добре — отговори автоматично.

— Заета ли сте в понеделник вечер?

— Мистър Броди, не ходя на срещи.

— Много добре. Тогава ще се появя на вратата ви някоя вечер с вечеря в кафяв плик и това няма да е среща.

— Мистър Броди…

— Марк.

— Марк. Казах ви, че не ходя на срещи.

— Много добре, но не се учудвайте, ако отново ви се обадя.

Този човек притежава достатъчно арогантност да напълни цяла плевня, помисли си тя, затваряйки телефона.

Телефонът иззвъня отново в сряда следобед и тя вече имаше подготвен отговор. Но вместо Марк Броди, чу гласа на Ерик, който започна разговора, без да се представя.

— Здравей, как си?

— О, Ерик, ти ли си? — Усмихна се широко.

— А ти кого очакваше?

— Марк Броди. Обажда се вече два пъти.

— Казах ти, че е женкар.

— Цяла напаст е.

— Би трябвало да очакваш това в малък град като нашия, в който няма много сами жени, още по-малко красиви и богати.

— Мистър Севърсън, карате ме да се смущавам. — Той се засмя и тя изведнъж се отпусна. — Би ли почакал за миг, докато си измия ръцете?

— Разбира се.

— Е, сега е по-добре — продължи тя след минута. — Бях изцапана с лепило.

— Тапетите ли слагаш?

— Да.

— Как изглежда?

— Великолепно. Почакай само да видиш Белведере! Тя е… — Меги прекъсна мисълта си, осъзнавайки, че е доста интимна и може да предизвика усложнения.

— Тя е? — насърчи я той.

„Тя е в оттенък увехнало розово и ти никога няма да я видиш. И двамата трябва да направим всичко възможно това да не става.“

— Почти завършена и е истинска мечта.

— Чудесно. А какво реши за камиона?

Камионът. Камионът. Не беше мислила за това, но нямаше друг начин за пренасяне на мебели.

— Ако си сигурен, че няма да имаш нищо против, ще го взема.

— Би ли приела и компания?

Очакваше, че просто ще заеме пикапа от него и ще го кара сама. Стоеше в кухнята, усещайки краката си като отсечени и се чудеше как да отговори. Гледаше дръжката на хладилника, а си представяше лицето му. Когато не намери отговор, той прибави:

— Мислех си, че ако купиш нещо голямо, ще имаш нужда от помощ при разтоварването. — И ако приеме, и ако откаже, може да му даде основание да я разбере неправилно. Реши да постъпи почтено независимо колко неделикатно ще прозвучи.

— Ерик, мислиш ли, че е разумно?

— Денят ми е свободен и ако не възразяваш, ще спрем при „Бийд енд Рикър“ да взема нещо, което съм поръчал за Нанси за Коледа. Обадиха ми се да кажат, че са го получили.

Самото споменаване на Нанси се оказа някак удобно и за двамата.

— Е, добре тогава.

— Кога да дойда?

— Рано, за да не изпусна някоя от хубавите вещи.

— Закусваш ли сутрин?

— Да, но…

— Ще те взема в седем и ще ядем по пътя.

— Чудесно.

— По-добре си обуй ботуши. Отоплението в старата уличница не е от най-доброто.

— Непременно.

— До утре сутринта.

Затвори и притисна челото си с длани. Подпря лакти на коленете си и седя така приведена, загледана в пода на кухнята, цели две минути. Докато чакаше да се върне разумът й, през главата и минаваха глупави мисли за вдовици, правещи се на глупачки.

Скочи на крака, отрони едно проклятие и грабна слушалката да отмени уговорката, но отново я тръшна и седна на столчето си.

„Знаеш в какво се забъркваш.“

„Не се забърквам в нищо. Това е последният път, когато ще се видим. Честно.“

 

 

На следващата сутрин се събуди с мисълта, която пееше в съзнанието й: „Ще го видя днес! Ще го видя!“. Обърна се на една страна и зарови бузата си във възглавницата, чудейки се докъде връзката с женен мъж е само приятелство. Лежеше и мислеше за него — за косата му, за очите, за устата, после отново се търкулна по гръб и остана със затворени очи и с ръце, притиснати върху стомаха.

Облече се в най-безличните дрехи, които можа да намери — сини джинси и гротескно златист пуловер, и окончателно провали вида си, като не успя с грима и си намаза косата с гел.

Пикапът пристигна точно в седем часа и тя го пресрещна на средата на пътеката към къщата, опакована в ботуши и в розовия си жакет и нарамила четири нагънати одеяла в ръка.

— Добро утро — поздрави я Ерик.

— Добро утро. Взех няколко одеяла да увия мебелите, ако купя нещо.

— Дай ги.

Пое ги от ръцете й и заедно отидоха до пикапа.

— Готова за покупки?

— Надявам се.

Отвън всичко изглеждаше толкова платонично, а вътре само от неговото присъствие се разгаряше забранен огън.

Остави одеялата отзад в пикапа и потеглиха. Слънцето още не беше изгряло. Вътре в кабината пробягващите светлини проблясваха приглушено и по радиото Барбара Стрейзънт пееше „Да имаш весела, малка Коледа“.

— Спомняш ли си, когато…

Припомняха си — разговорът им вървеше невероятно леко — любимите Коледи в миналото и особено една, когато бяха в шести клас и трябваше да пеят коледни песни на норвежки, за снежните замъци, които правеха като деца.

Седнала до Ерик в неговия пикап и смеейки се заедно с него в очакване да минат колите, за да се качат на шосето, Меги почувства такъв прилив на спомени, че нещо я залюля.

„Меги, Меги, внимавай!“

Но той се обърна и й отправи такава широка и щастлива усмивка, че тя пренебрегна вътрешния си глас и го закачи:

— Ти май си издигнал в култ поничките.

— Да. Можеш да ме съдиш.

На младини тя би се плъзнала под ръката му, за да почувства тежестта й върху гръдта си и биха продължили пътя така — контакт, прерастващ в силно желание.

Сега останаха на разстояние, свързани само с погледи. Съзнаваха какво се случва, но бяха неспособни да го спрат. Една кола профуча покрай тях и грохотът й постепенно утихна. Усмивката на Ерик остана едва загатната на устните му, но продължаваше да гледа Меги, докато лениво мина на първа скорост, после насочи вниманието си към пътя и пое по магистралата.

Известно време пътуваха овладявайки чувствата си и преценявайки и неизказаното и казаното. Меги придобиваше все по-ясна представа за неговия брак, за самотата му, за разпадащата се връзка с Нанси. Той вече правеше сравнения, а тя беше достатъчно прозорлива, за да види резултата.

В Стърджън бей лесно намериха адреса и вече чакаха, когато пазачът отключи главния вход на огромната къща от осемнайсети век, намираща се над пристанището Сойър. Била е построена от заможен корабостроител преди близо сто години и много от оригиналните й мебели бяха още в нея. Наследниците, разпръснати по всички краища на Америка, бяха решили да продадат всичко и да си поделят парите. Мебелите бяха съвсем запазени. Ерик наблюдаваше как Меги обикаля и възклицава.

— Погледни това! — Хващаше ръкава му и го теглеше към откритието си. — Това е клен „птиче око“. — Докосваше, разглеждаше, питаше, понякога коленичеше да види нещо отдолу. Тя беше наистина ентусиазирана, а той обожаваше това.

Нанси също се възхищаваше от хубави вещи, но по съвсем различен начин. Проявяваше сдържаност, която я лишаваше от въодушевление и понякога това граничеше с надменност.

Меги намери леглото — огромна старинна вещ, направена от златен дъб, с висока табла в горния край, украсена със змиевидни орнаменти и богата спираловидна дърворезба.

— О, погледни, Ерик — въздъхна тя, докосвайки го със страхопочитание като омагьосана. — О, боже… — Прокара върха на пръстите си по издялания дъбов лист на крака на леглото. — Това е, за което дойдох, нали? — Нито очакваше, нито получи отговор, дори не отмести поглед от леглото. Той я наблюдаваше от вратата как гали дървото и мислите му се върнаха далеч назад, в нощта в овощната градина на Ийзли, когато тя за пръв път го докосна така. — Това е чудесно легло. Стар, здрав дъб. Кой ли е правил тази вълшебна дърворезба. Не мога да гледам такова произведение, без да се замисля за твореца, който го е създал. Виж, няма надпис.

— Другите мебели са със същата изработка — каза той, обикаляйки стаята с ръце в джобовете.

— О, поставка за умивалник и тоалетка с кръгло огледало.

— Моята баба имаше такива мебели. — Стоеше до нея и я наблюдаваше как отваря врати на гардероби и чекмеджета на скринове.

— Когато нещо е истинско, човек просто трябва да го има.

Той отмести поглед.

По бузите й изби червенина, по неговите — също. Сърцата им трепнаха неспокойно. В този момент издадоха чувствата си, но той успя да си събере разума и каза:

— Добре. Ще доведа човека.

— Ерик? — Хвана го за ръката. — Старата уличница ще може ли да носи целия товар?

Той избухна в смях. Вулгарното име толкова малко й прилягаше.

— Какво е толкова смешно?

— Просто. — Той покри ръката й със своята и я стисна. — Ти си една приятна дама, Меги Стърн.

Купиха повече, отколкото можеше да поеме един пикап. Уредиха изпращането на останалите вещи и взеха със себе си само трите, които за нея бях най-ценни. Меги надзираваше товаренето със забавно усърдие.

— Внимавай за дръжката. Не облягай чекмеджето на стената на пикапа. Сигурен ли си, че си го завързал добре?

Ерик погледна и се захили.

— Ти като си търговец-вехтошар, а аз обикновен хамалин, не значи, че не мога да завържа приличен възел. При това съм карал лодка.

От другата страна на камиона тя шеговито кимна:

— Моля да ме извините, мистър Севърсън.

Едно последното стягане на възела и той извика:

— Идвай, тръгваме.

Прекараха часовете в имението, напълно забравили, че той е женен. Но следващото им спиране щеше да бъде в „Бийд енд Рикер“ и задачата му там върна действителността с цялата й острота. Докато Ерик паркираше в алеята пред магазина, между тях се настани мрачно настроение. Той изключи от скорост и за миг остана с ръце на волана, сякаш искаше да каже нещо, но после промени намерението си.

— Веднага ще се върна. Няма да ми отнеме много време.

Наблюдаваше го как се отдалечава — мъжът, когото не трябваше да има. Обичаше походката му, начина, по който косата му се допираше до вдигнатата яка на черното кожено яке, дрехите и цветовете, които избираше. Той влезе в бижутерийния магазин, тя остана загледана във витринката: пурпурно кадифе и върху него скъпоценни камъни, осветени подходящо и заобиколени украсени с листа от коледния храст холи. Беше поръчал за жена си нещо за Коледа. Тя, Меги, нямаше защо да пада духом по тази причина, и все пак се чувстваше унила. Какво купуваше за Нанси? Една толкова красива жена беше създадена да носи неща, които сияят и блестят.

Въздъхна и обърна погледа си към другата страна на улицата. Пред входа на един магазин за кухненски потреби стояха две възрастни жени. Едната носеше старомоден вълнен шал, а другата — пазарска чанта от плат с дръжки. Едната посочи нещо нагоре по улицата, а другата се обърна да види.

Меги затвори очи и облегна главата си назад. Не трябваше да бъде тук. Когато ги отвори отново попадна на черните кожени ръкавици на Ерик. Ръкавици, приели формата на ръцете му. Само една много глупава жена би имала силното желание да ги докосне, да ги надене на собствените си ръце.

Една много глупава жена го направи. Вдигна ги и нахлузи износената кожа, която беше обвила неговите ръце. Сви юмруци, за да се наслади на допира и да почувства това, което й беше забранено.

Ерик излезе от магазина и тя върна ръкавиците на мястото им. Той се качи и хвърли на седалката една торбичка от сребристо фолио. Очите на Меги неволно я проследиха и забелязаха вътре малка кутийка, увита в същото фолио и завързана с червена панделка. Погледна настрани в пукнатото като звезда странично стъкло, ударено преди много време от камък, и зачака да тръгнат. Когато това не стана, погледна към Ерик. Ръцете му без ръкавици стояха върху кормилото и гледаше напред. Изражението му беше като на човек, на когото лекарят току-що е казал: „Всичко, което можем да направим, е да чакаме!“. Цяла минута стоя неподвижен, накрая каза:

— Купих й пръстен със смарагд. Луда е по смарагдите.

Обърна глава и погледите им се вкопчиха.

— Не съм те питала — каза Меги спокойно.

— Знам, че не си ме питала.

В тишината, която последва, никой не намери повод да погледне настрани.

Беше се върнало. По-силно отпреди. И те отиваха към разрушение. Накрая той се обърна, взря се навън през страничното стъкло и мълчанието стана непоносимо. Въздъхна сподавено и се тръшна назад в седалката. Подпря лакътя си на рамката на прозореца и притисна с палец устните, извърнал лице. Стоеше така обърнат към тротоара, с неизказаното признание, увиснало помежду им.

Меги не знаеше какво да каже, да направи, да мисли. Докато никой не беше казал на глас и показал открито взаимното им привличане, не бяха в опасност. Но сега вече не беше така, въпреки че не бе изречена нито дума, нито пък се бяха докоснали.

Най-после той въздъхна, концентрира се и запали мотора.

— Най-добре е да те върна вкъщи — каза Ерик примирено.