Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (6)

6

След завръщането в Сиатъл животът на Меги се превърна в истинска лудница. Директорът на училището изказа съжаления, че напуска, но смяташе, че няма да е трудно да наеме друга учителка да я замести. Преди да напусне сградата, тя разчисти напълно бюрото си. Вкъщи събра нападалите иглички от боровете, подряза храстите и повика един свой познат — посредник за продажба на имоти, Елиът Типтън. По негово предложение нае работници да боядисат къщата отвън и да поправят една от баните. Обади се на „Уотъруейс Марина“ и им каза да свалят цената на продаваната лодка с две хиляди долара: искаше бързо да се отърве от нея. Свърза се транспортна фирма и поиска оферта колко ще й струва пренасянето на покъщнината й с техните камиони до Доор.

Обади се на Алтеа Мюн и й поръча да приготви документите за окончателната покупка и да ги задържи до следващо нареждане.

Свърза се с три предприемачески фирми в Доор и им възложи да представят планове и оферти за ремонта.

Обади се по телефона на баща си и той й каза, че ще бъде добре дошла у тях толкова време, колкото й трябва, докато направи новата си къща годна за живеене.

Говори с майка си, която й даде куп наставления, включително и това да не прекосява планините самичка, ако има сняг.

И най-после се обади на Кейти.

— Къде отиваш?

— Връщам се в Доор.

— И продаваш къщата в Сиатъл? — Гласът на Кейти се извиси от отчаяние.

— Да.

— Мамо, как можа!

— Какво искаш да кажеш? Безсмислено е да поддържаме две къщи.

— Но аз съм родена и съм отрасла в нея! Това е моят дом, откакто се помня! Искаш да кажеш, че вече никога няма да мога да го видя?

— Ще можеш да идваш по всяко време в моята къща във Фиш крийк.

— Не е същото! Моите приятели са в Сиатъл, и стаята ми няма да я има и… и… и всичко!

— Кейти, мен ще ме има все още, независимо къде.

Гласът на Кейти стана сърдит.

— Не ми натрапвай своята родителска психология, мамо. Мисля, че това, което си направила, е гадно. Продаваш къщата веднага след като тръгнах. Иначе не би могла.

Меги скри, че е разтревожена от гнева на Кейти.

— Кейти, мислех, че ще бъдеш щастлива, ако съм по-близо до теб и можеш да си идваш по-често. Толкова е близко, че би могла да идваш с колата за уикендите и да бъдем заедно с дядо и баба.

— Дядо и баба! Аз едва ги познавам.

За първи път гласът на Меги стана остър.

— Е, може би е дошло време да ги опознаеш. Струва ми се, Кейти, че се отнасяш доста егоистично към всичко.

На другия край на жицата настъпи учудена тишина. След няколко мига дъщеря й каза:

— Трябва да вървя, мамо. След десет минути влизам в час.

— Добре. Обади се, когато искаш — заключи Меги хладно.

Постави слушалката и остана загледана в телефона, притискайки стомаха си. Вътре в него нещо трепереше. Можеше да изброи на пръсти случаите, в които бе поставяла собствените си желания над тези на Кейти, и не можеше да си спомни някога да бяха имали подобен сблъсък. Почувства остра болка на разочарование. Колко невъобразимо егоистични могат да бъдат децата понякога. Що се отнася до Кейти, Меги беше готова да направи всичко, за да върне щастието й… да запази спокойствието й, а тя…

„Цял живот бях до теб, Кейти. Бях добра, внимателна майка и никога не жертвах за кариерата си моето време, което беше нужно на теб. А сега, когато се запалих за нещо и се нуждая от твоето одобрете, ти го отказваш. Е, младо момиче, дали ти харесва, или не, дошло е време да удовлетворявам собствените си желания, а не твоите.“

 

 

Премести се в Доор в средата на септември. Къщата в Сиатъл още не беше продадена, затова остави мебелите и взе само личните вещи, които можа да побере в колата.

Установи се временно, съвсем временно, в дома на родителите си и се обади на Кейти, че е пристигнала благополучно. Отговорът беше:

— Добре, мамо. Слушай, не мога да говоря точно сега, момичетата ме чакат, тръгваме към столовата.

Затваряйки телефона, си помисли: децата не могат да се тревожат за родителите си така, както родителите се тревожат за тях.

 

 

Във вторник вечерта изми косата си и много грижливо си избра тоалета, за да впечатли членовете на борда. Искаше да се яви пред тях зряла, изискана и да бъде приета като човек, достатъчно заможен, за да възстанови Хардинг хауз. И въпреки това да не бъде натруфена. Реши да облече една леко плисирана муселинена пола в есенни цветове — от ръждив до рубинов, блуза с цвят на слонова кост с бродиран бордюр, мек кожен колан с огромна катарама и кръгла брошка с голям аметист. Отгоре реши да сложи жакет от виненочервен велур с дължина до кръста.

Когато на другия ден слезе по стълбите, майка й я изгледа укорително и отбеляза:

— Обличаш се доста елегантно за заседание, струва ми се.

— Това не е обикновено заседание, мамо, а явяване пред борд, който ще се произнесе за мен и за бизнеса, който предлагам. Искам да им подскажа, че знам как да превърна една стара къща в привлекателен обект. Старинната кръгла брошка е хубаво допълнение, нали?

— Хубаво е, добре — отговори Вера. — Но не знам какво ще каже светът, като гледа как една вдовица обикаля цялата околия с женен мъж, и то под носа на майка си.

Меги почувства, че се изчервява:

— Мамо!

— Хайде, Вера — намеси се Рой, но тя не му обърна внимание.

— Ами това правиш, нали?

— Ерик ще се опита да убеди борда в моя полза, това е всичко.

— Но знаеш какво ще кажат хората. Жена му повечето време я няма, а той се развява с млада вдовица.

— Не се развява! Отвратителни ми са твоите намеци!

— Може да не ти харесват, Маргарет, но аз съм ти майка и докато си в тази къща…

Звънецът на входната врата прекъсна Вера и тя изтича да отвори, преди друг да е направил това. За ужас на Меги това беше Ерик, застанал на прага в синьо шушляково яке с надпис на гърдите „Чартърни кораби Севърсън“. Ако само беше се обадил с клаксона от алеята пред къщата, Меги нямаше да се притесни така. Но той стоеше на вратата — усмихнат и привлекателен, също както в дните, когато идваше да я взема за среща.

— Здравейте, мисис Пиърсън, как сте?

— Здравей — отговори Вера без усмивка.

— Меги ще пътува с мен до Стърджън.

— Да, знам.

Меги грабна чантата си и профуча край майка си.

— Съвсем готова съм, Ерик. По-добре да побързаме, иначе ще закъснеем.

Профуча покрай него като стрела и изтича надолу по стъпалата. Стоеше пред вратата на камионетката, безплодно дърпайки да я отвори, когато той приближи и отмести ръката й.

— Този стар боец е доста капризен. Понякога трябва да му поговориш, да го поласкаеш. — Притискайки вратата с тяло, той я отвори. Докато сядаше, Меги усети погледа на майка си да прави дисекция на всяко нейно движение през прозореца на гостната. Ерик затвори с трясък вратата, заобиколи колата и се качи.

— Извини ме за пикапа. Той е като стар семеен любимец. Знаеш, че трябва да го оставиш да почива, но ти е трудно да го направиш.

Меги остана скована и мълчалива, загледана през прозореца напред.

Когато потеглиха, Ерик я попита:

— Какво има?

— Майка ми — отговори тя, задушавайки се от възмущение.

— Сигурно ти е трудно с тях, след като си живяла толкова време далеч.

— С нея беше трудно да се живее и преди да се махна оттук!

— Трябва да призная, че посрещането тази вечер не беше от най-сърдечните в живота ми. Сърди се, че ще пътуваме заедно до Стърджън ли? — От упоритото й мълчание се досети, че е отгатнал. — Меги, трябваше да ми кажеш и можехме да отидем отделно. Само си мислех, че щом и двамата ще пътуваме до там…

— Защо ли ти казах? Защо й позволих да кълне по едно безобидно събрание? Отиваме заедно в съда и няма да допусна да ме обвинява за това! По дяволите, за нищо не се чувствам виновна! Това е само нейната болна фантазия! Вре си носа навсякъде и мисли, че всички в града са като нея — готови да мислят най-лошото за другите.

Ерик я гледаше напрегнато.

— Бедата е, че те май наистина са такива, а аз не се сетих да помисля за това до този момент. Искаш ли да се върнем и да вземеш твоята кола?

— Категорично не!

— Всеки в околията познава това старо камионче. По дяволите, та името ми е написано на вратата му.

— Няма да доставя това удоволствие на майка ми. И освен това, както казва Бруки, не могат ли двама души да бъдат приятели? Нуждая се от помощта ти тази вечер. Щастлива съм, че я имам. Да оставим нещата, каквито са, а мама да си фантазира каквото си ще. — Искайки да смени темата, Меги любопитно се заоглежда. — Значи това е старият ти пикап. — Разгледа износените седалки, пукнатото странично стъкло, прашния лост за скоростта.

— Измислил съм й име, но по-добре да не ти го казвам. Не е много прилично.

Меги се засмя.

— Почти си го представям.

— Не помислих и затова, че ще си така официално облечена. Може би предпочиташе да си със собствената си кола.

— Моята кола няма характер, а тази има.

Шегите намалиха напрежението помежду им и излизайки от града под големия свод на нощното небе, където първата звезда блестеше на хоризонта, заговориха за други неща: за есента и за туристическия бизнес, който ще достигне върха си заедно с есенните цветове след около две седмици; как сьомгата през есента се лови по-трудно, но кафявата пъстърва е в изобилие в Портедж парк и Лили бей; кога Ерик и Майк ще изтеглят корабите си на суша и какво правят момчетата Лавицки.

Изведнъж Ерик смени темата:

— Меги, много мислих за Лорета Макконъл и нейния… да го наречем консерватизъм. Ако някой от борда възрази за твоето разрешение, това ще бъде тя. Дойде ми наум един начин, по който можеш да я умилостивиш.

— Какъв?

— Избрала ли си вече име на пансиона си?

— Име? Не.

— Ами, разговарях в мама и излезе, че Лорета Макконъл е далечна роднина на Хардинг, собственика на мястото. Доколкото можахме да разгадаем, по майчина линия изглежда са трето поколение на Тадеуш Хардинг, макар че трудно може да се проследи. Но предполагам, че Лорета знае точно и ако има някой, който да е чувствителен към запазване на наследството, това ще е тя. Активен член е на историческото дружество и всяка година им дава доста пари. Представи си, че заложим на семейната й гордост и кажем, че си решила да оставиш името Хардинг хауз, за да запазиш колкото е възможно повече от историята на това място.

— О, Ерик, чудесна идея! Хардинг хауз… Харесва ми! И е толкова логично. В края на краищата от много години всички в града наричат къщата така, защо сега аз да променям името?

— Мислех, че може би ще искаш да носи твоето.

— Стърн хауз… — замисли се, после поклати глава. — Няма звученето на Хардинг хауз. Дори вече го виждам написано на блестяща медна табела, люлееща се над входната алея. Или може би дървена табела на един прът, с някакъв орнамент на върха. — Направи жест във въздуха, като че ли виждаше пред себе си табелата: — Хардинг хауз. Пансион с легло и закуска. Собственичка Меги Стърн.

Ерик се захили, очарован от ентусиазма й.

— Страшно ти харесва всичко това, нали? Да планираш, да действаш?

— Абсолютно. Толкова съм задължена на Бруки, че ме уговори да отида да го видя. Фантазията ми работи и вече си представям как първият посетител идва да наеме стая. Ако бордът тази вечер ми каже не, сигурно ще се разплача.

— Имам чувството, че ще излезеш от съда с усмивка.

 

 

Съдебната сграда в Стърджън беше комбинация от старо и ново — старата викторианска сграда бе заобиколена от по-нова от бежови тухли и сив камък. Паркираха на четвърта улица и пеша минаха по тротоара под редица дървета, чиито червени плодове бяха нападали по земята.

Ерик знаеше пътя до стаята, но очакването изнервяше Мери. Тя веднага разпозна Лорета Макконъл — изключително неприятна жена — двата й долни зъба липсваха, очилата бяха разкривени, а косата права и занемарена, грубо подстригана, като на паж от времето на кралица Елизабет.

— Ето я — каза тя на Ерик, сядайки до него на един сгъваем дървен стол.

— Не се подвеждай от вида й. Тя е жена с блестящ ум и проявява интерес към дейността на много изявлени политици, музиканти, артисти. Голям меценат е и дава огромни дарения за всичко — от излюпващи се цигулари до природния резерват Риджес. Във Вашингтон името й е така известно, както и в Доор. Но въпреки цялата власт е разбран човек. Помни това, ако ти се противопостави.

Докато чакаха реда си, слушаха разглеждането на други молби — собственик на земя, който не желаеше да премести оградата си, въпреки че тя създаваше затруднения при зимната оран; собственик на крайбрежна ивица искаше да се реши спор по изкопаване на нов кладенец; една жена искаше разрешение да открие магазин за антики в бившата колиба; собственик на ресторант искаше разрешение за продажба на алкохол; един оръфан, измършавял млад човек искаше околията да му купи нови очила, защото неговите били сгазени от околийската кола за разнасяне на книги. Последният беше упътен от Лорета Макконъл, че е сбъркал адреса.

Тогава дойде ред на Меги.

— Маргарет Стърн. — Председателят изчете молбата й. — Иска да открие хотел „Легло и закуска“ на Котедж роу във Фиш крийк.

Меги се изправи и отиде напред. Председателят вдигна очи от листа. Беше грубоват човек, на когото много повече подхождаше да кара трактор, отколкото да председателства заседание на борда. Очевидно той беше фермерът от Севастопол. Имаше големи уши и от тях стърчаха снопчета косми. Кафявият му костюм, явно от евтин магазин, бе овехтял, а възелът на връзката му стоеше накриво под жълтеникавата яка. Меги му хвърли един поглед и си благодари, че е сресала косите си скромно.

— Вие ли сте Меги Стърн? — попита той.

— Да, сър. Моминското ми име е Пиърсън. Баща ми е Лерой Пиърсън. Работи в месарския отдел на универсалния магазин във Фиш крийк вече от четирийсет и две години. Родена съм и съм израснала във Фиш крийк.

— Да, разбира се. Познавам Рой Пиърсън. — Погледът му пробяга по велурения й жакет и се върна към книжата.

— Живели сте някъде другаде?

— В Сиатъл, осемнайсет години. Съпругът ми почина миналата година, а дъщеря ми е първа година студентка в колеж в „Нортуестърн юнивърсити“ в Чикаго, затова реших да се върна в Доор.

— Тук пише, че вече сте купили въпросния имот.

— Точно така. — Тъй като домовете във Фиш крийк нямаха номера, тя назова къщата с популярното й име: — Старата Харцинг хауз. Наех архитект да провери стабилността на сградата. Ето доклада му. — Сложи на масата писмото на Томас Чоп. — Влагам шейсет хиляди долара в реконструкцията и подновяването на къщата. Работата вече започна. Ето копие от договора ми с братя Лавицки от Ефраим, които ще извършат подновяването на конструкцията. Ето и друг договор — с „Уъркмън Елекгрик“, те ще преместят и ще поправят електрическата инсталация според изискванията на закона. И още един — с „Кунтс Пламбинг“, които ще оборудват още една тоалетна и баня съгласно с разпоредбите на щата за хотели „Легло и закуска“. И последно, разполагам с извадка от „Мерил Лин“ за финансовото ми състояние през последните шест месеца. Оградила съм с червено телефонните номера, на които можете да проверите инвестициите и средния ми месечен баланс, което, вярвам, ще запазите в тайна. С всичко това искам да ви покажа, че съм се заела много сериозно с тази задача, че ми е напълно ясно колко скъпо струва да се отвори и поддържа подобно заведение, както и това, че мога да си го позволя. Искам да ви уверя, дами и господа, че няма да открия хотел за един сезон и да го закрия на следващия. Мисля, че пансионът ми ще бъде голяма придобивка на Фиш крийки Доор.

Меги отстъпи една крачка и зачака. В стаята беше толкова тихо, че човек можеше да чуе как растат космите в ушите на председателя, от дъното се дочу някакво хихикане и председателят мигна, като че ли излизайки от дрямка.

— Откога, казвате, сте се завърнали в Доор?

— Малко по-малко от три седмици.

Той отправи лека усмивка към членовете на борда от ляво и дясно и каза с искрица хумор в очите:

— Предполагам, че сигурно вече сте успели да узнаете дали всеки член от борда миналата година е имал разрешение за паркиране.

Меги се усмихна.

— Не, сър. Това не знам. Но знам колко печелите като член на борда. Тъй като вече съм данъкоплатец тук помислих, че е разумно да разбера.

В цялата стая избухна смях, дори и на масата на борда.

— Имате ли нещо против, мисис Стърн, да ви попитам с какво се занимавахте в Сиатъл?

— Преподавах домашна икономика, което смятам за допълнително преимущество в случая. Знам да готвя, да шия и да украсявам дома — всички изисквания за поддържане на един пансион и мисля, че няма да ми е много трудно да усвоя и другата страна — бизнеса.

— Въобще не се съмнявам. — Председателят погледна молбата, после Меги. — Разбирам, че става въпрос за определяне на района като подходящ за вашия бизнес.

— И аз мислех така, сър, докато получих брошурата с разпорежданията на службата за здравни и социални услуги, отнасящи се специално за малките пансиони с легло и закуска. Тя ясно подчертава, че ако имам в заведението пет или повече стаи, то ще бъда таксувано като нормален хотел и тогава ще мога да работя само в зона, определена за търговски цели. Но ако се придържам само към четири стаи за гости или по-малко, ще бъде приеман за пансион с легло и закуска, а такива са разрешени в жилищни райони. За вас също съм приложила копие от брошурата. Ще намерите разпоредбата в параграф трети под индекса ХСС 197.03, в раздел „Дефиниции“.

Шефът на борда гледаше като гръмнат. Веждите му почти допираха до косата, а долната му устна бе увиснала.

— Вече ме е страх да питам… Има ли още нещо, което бихте искали да прибавите?

— Само това, че ме придружава един предишен член борда — Ерик Севърсън, който може да даде препоръки за мен.

— Да, забелязах, че седи до вас. Здравей, Ерик.

Ерик вдигна ръка за поздрав.

Най-накрая се обади Лорета Макконъл.

— Имам няколко въпроса към мисис Стърн.

— Да, мадам. — За пръв път Меги се изправи пред строгия и заплашителен поглед на жената.

— Къде ще рекламирате заведението?

— Най-напред в изданията на Търговската камара, а след това възнамерявам да поискам от Норман Симсънс, автора на „Провинциални странноприемници и пътища“ моят пансион ще бъде включен в следващото издание на книгата. И, разбира се, ще поставя дискретна табела пред самата къща.

— Никакви табели по пътищата?

— Да развалям вида на Доор? Съвсем не. Аз съм родена тук, мис Макконъл, и искам да видя нашите места поддържани колкото е възможно по-чисти и автентични. Мога да преживея и без реклами по пътищата.

— А във външния вид на къщата предвиждат ли се промени?

— Само на външната стълба, за да се спази законът за противопожарната охрана. Едната нова веранда в задната част, защото старата е изгнила, но новата ще бъде точно нейно копие. Боядисването отвън вече е започнало и къщата ще бъде реставрирана в старите си цветове. Когато окача табелата с надпис „Хардинг хауз“, хората, които са познавали къщата през всичките тези години, ще я видят такава, каквато е била в самото начало.

Лорета Макконъл се хвана на хитро приготвената стръв.

— Хардинг хауз?

— Да, възнамерявам да запазя името. Къщата е една от местните забележителности, както и тази съдебна сграда. Такива места не трябва да сменят имената си, не мислите ли?

 

 

Пет минути по-късно Меги и Ерик излязоха с разрешението в ръце.

Докато минаваха през кънтящите от ехо коридори се държаха като светци, но веднъж намерили се навън, и двамата изреваха. Тя крещеше от радост, а той наддаде едно бойно „хууп“, грабна я на ръце и я вдигна високо във въздуха.

— Вси светии! Абе, жена, ти направо ги смаза! Къде, за бога, намери цялата тази информация толкова бързо?

Тя се засмя, все още замаяна, и възкликна:

— Ами ти ми каза да им представя факти!

Ерик я пусна на земята и се засмя.

— Факти да, но те не са очаквали Световния алманах, нито пък аз. Меги, ти беше фантастична!

— Така ли? — Тя весело се разсмя и почувства, че коленете й треперят. — О, Ерик, толкова бях изплашена!

— Въобще не изглеждаше изплашена. Приличаше на Доналд Тръмп, когато издига поредната сграда в Ню Йорк, или на Якока, обявяващ нов модел.

— Наистина ли? — попита тя невярващо.

— Трябваше да се видиш отстрани.

— Мисля, че се налага да седна. Цялата треперя. — Смъкна се върху циментовата саксия до главния вход и притисна с ръка стомаха си.

Той се намести до нея.

— Още след първата минута нямаше за какво да се безпокоиш. Бил съм в този борд, Меги. Знаеш ли колко хора идват да молят за разрешение да построят това или онова, а не могат да различат пчелен мед от бебешко аки, в смисъл как да започнат бизнеса, необходимите пари за поддържането му, шансовете за успех, нищо! Ти направо ги срази, Меги! По дяволите, въобще нямаше нужда от мен!

— Много съм щастлива, че дойде и ти. Когато се обърнах и те видях да се усмихваш… Толкова се радвам, че си тук да отпразнуваш победата с мен.

— И аз. — Ерик протегна ръка. — Поздравления, Меги. Моето момиче! — Тя му подаде ръката си, той я стисна и я задържа. Малко по-дълго от благоприличието. Името, с което я нарече, беше дошло от миналото. Очите им се срещнаха и останаха така, докато октомврийската нощ падаше около тях. През стъклената врата на съдебната сграда се процеждаше светлината на запалените вече лампи. Беше толкова хубаво да държи тънката й ръка в своята голяма десница.

Меги съзнателно се отдръпна.

— И така, сега вече си хотелиерка — отбеляза Ерик.

— Още не мога да повярвам.

— Повярвай го.

Тя се изправи, сключи ръце зад главата си и се завъртя в кръг, загледана в звездите.

— Ухаа! — въздъхна тя.

— Видя ли лицето на Лорета Макконъл, докато редеше един след друг всичките тези документи на масата?

— Господи, не. Беше ме страх да погледна към нея.

Той се захили, загледан към звездите:

— Хардинг хауз. Пансион с легло и закуска. Вече е пред очите ми.

— Искаш ли да видиш къщата? — Въпросът се изплъзна някак си от устата й, роден от ентусиазма.

— Сега?

— Да. Трябва да отида там, за да се уверя, че това наистина ще стане! Искаш ли да дойдеш с мен.

— Разбира се! Чаках да ме поканиш.

Трябваше да ускори крачка, за да се изравни с нея по пътя към пикапа.

— Ще направя най-образцовия пансион, който някога си виждал! — заяви тържествено тя. — Свещници на стената и батенбергска дантела, плетени кувертюри и старинни предмети навсякъде! Само почакай и ще видиш, Ерик Севърсън.

Той се засмя.

— Меги, поспри малко, ще си счупиш краката с тези високи токчета.

— Не, тази нощ съм омагьосана!

Бърбори през целия път обратно до Фиш крийк. Правеше планове от пералните услуги до чинийката с бонбони и какаовия ликьор със сметана за гостите преди лягане. Винаги бе обичала какаов ликьор със сметана — харесваше й да наблюдава как се смесват двата цвята след първата глътка.

При къщата Ерик паркира до гъстата стена от дървета и последва Меги по няколкото стъпала до реставрираната задна веранда. Тя отключи вратата и го въведе.

— Стой тук, докато намеря електрическия ключ.

Чу се щракане, но всичко остана тъмно. Отново прозвучаха четири бързи последователни превключвания.

— О, по дяволите, трябва да са прекъснали тока. Когато днес си тръгвах, Лавицки работеха с електрическите си уреди, но… Почакай, докато намеря друга светлина. — Минута по-късно той чу тъп удар и някакво драскане по дърво. — Уух!

— Меги, добре ли си?

— Само малко се ударих. — Щракането продължи. — По дяволите, нищо не работи.

— Имам фенер в колата. Ще го донеса.

Върна се след минута в кухнята със запален фенер и снопът светлина улови Меги. С високите си токове и велурения жакет изглеждаше толкова несъвместима с дърводелското магаре и купчината остъргана мазилка, до които беше застанала.

Стояха в тъмната стая, осветени от мъждивата светлина на фенера, както преди много години звездите ги осветяваха до късно през нощта в паркираната кола.

„Не биваше да идваш тук, Севърсън!“ — помисли си той.

„По-добре да си вървиш. Бързо!“ — помисли си тя.

— Хайде да разгледаме къщата. — Подаде й фенера. — Води.

Показа му кухнята, където скоро щеше да има бели шкафове със стъклени врати, стаята за прислугата, външната стена на която беше вече преместена, малката баня лично за нея, тикната под стълбата до самата кухня, големия салон с изящния кленов паркет, предназначен за гостите, и музикалния салон, който е решила да превърне в своя лична гостна, вратите, които ще разделят двата салона, трапезарията, в която ще сервира за закуска топли кифли и кафе, главното стълбище, красивите перила и колони, трите готови спални на горния етаж и четвъртата, която щеше да бъде разделена, за да се построят противопожарният изход и допълнителната тоалетна.

— Запазих най-хубавото за накрая — каза Меги, повеждайки Ерик към последната врата. — Това… пристъпи вътре — … е стаята „Белведере“. — Освети с фенера стените и се насочи към вратата насреща. — Погледни. — Отвори и пристъпи навън в хладния нощен въздух. — Това е „Белведере“, терасата с най-хубавия изглед. Не е ли красиво? През деня от тук се виждат заливът, корабите и остров Чеймбърс.

— Много пъти съм наблюдавал къщата от езерото и съм си представял впечатляващата гледка, която се разкрива.

— Това ще бъде най-хубавата ми стая. Много бих искала да е лично моя, но мисля, че не е разумно, след като мога да използвам стаята за прислугата със собствена малка баня, лична гостна и с лесен достъп до кухнята. Затова реших да направя стаята „Белведере“ апартамент за меден месец.

— Мисля, че ще бъдеш доста заета през зимата.

Тя се засмя.

— Няма значение. Очаквам я с нетърпение.

— И… — Той погледна към осветения циферблат на своя часовник. — Мисля, че е време да те върна вкъщи, преди майка ти да е припаднала.

— Май си прав. Сигурно ме чака, за да ми дръпне една лекция, като на четиринайсетгодишно момиче.

— Е, майките… понякога са като трън в задника…

Тръгнаха надолу по стълбата, светейки си с фенера.

— Не мога да си представя, че и твоята майка е такава.

— Не често, но и тя си има своите изблици. Все ме човърка, че Нанси работи и непрекъснато я няма. Твърди, че така не се поддържа брак. — Стигайки до края на стълбата, Ерик се обърна. — Бедата е в това, че и аз мисля така.

Меги също спря в тъмнината. Това беше първият намек, че нещо в брака му не беше наред и тя напрегнато затърси някакъв подходящ отговор.

— Слушай, забрави, че съм ти казал това. Съжалявам.

— Не… не, Ерик, няма нищо. Просто не знаех какво да кажа.

— Обичам Нанси, кълна се в бога, обичам я. Само че много се отдалечихме един от друг, откакто се преместихме тук. Отсъства пет дни в седмицата и когато се върне за събота и неделя, аз излизам с кораба. Тя мрази кораба ми, а аз мразя нейната работа. Това трябва някак си да преодолеем, друго няма.

— Всеки брак си има своите трудности.

— А ти имаше ли?

— Разбира се.

— Какви? Ако не възразяваш, че те питам.

Все още стояха, а Меги се опитваше да освети пода между тях.

— Той обичаше хазарта, а аз го мразех. И все още продължавам да го мразя, защото той го уби. Когато загина, отиваше на гуляй с хазартни игри в Рено. Всяка година ходеше там с група от „Воинг“.

— Никога ли не си ходила с него?

— Веднъж, но не ми хареса.

— И той ходеше сам?

— Да.

Настъпи мълчание. Няколко секунди стояха така близо един до друг, че можеха да се докоснат, но не го направиха. Накрая Меги пое дълбоко дъх.

— Господи, аз го обичах — прошепна тя. — Наистина имахме всичко, пътувахме, водехме луксозен живот — притежавахме платноходка, членувахме в елитен кънтри клуб. И все още щяхме да сме заедно и да имаме всичко, ако не беше тръгнал на това свое последно пътуване. Не можеш да си представиш колко виновна се чувствам, че още му се сърдя, а той вече е мъртъв.

Ерик посегна и стисна ръката й.

— Съжалявам, Меги, не исках да изравям нежелани спомени.

Настъпи отново мълчание, а заедно с него и някаква особена близост между тях.

— Меги, никога досега не съм разговарял с някого за това — призна той.

— Нито пък аз, освен в групата.

— Съвсем не улучихме момента, съжалявам. Беше толкова щастлива и въодушевена, преди да започна да ровя.

— О, Ерик, не ставай глупав. За какво са приятелите? И съм си все още щастлива и въодушевена… въпреки всичко.

— Добре.

Едновременно се обърнаха и последваха лъча на фенерчето през кухненската врата към верандата, където Меги за миг спря, осветявайки още веднъж стените.

— Харесва ми къщата ти, Меги.

— И аз си я харесвам.

— Бих искал да я видя, когато е напълно готова.

За да оправи спадналото им настроение, тя подхвърли:

— Със сигурност ще бъдеш поканен на чай в салона, когато имам изтъкнати гости.

Излязоха на задната веранда и Меги заключи вратата. По пътя към пикапа Ерик я попита:

— Утре ще бъдеш ли тук?

— И на следващия ден, и на по-следващия. Започнах да боядисвам дървените части на горния етаж, после ще поставяме тапети и завеси.

— Ще пусна свирката на кораба, когато минавам оттук.

— А аз ще ти махна от „Белведере“ ако те чуя.

— Разбрахме се.

Изминаха кратко разстояние до дома на родителите й в мълчание, съзнавайки, че тази вечер бе настъпила съществена промяна. Взаимното привличане се бе върнало. Обуздано, но завърнало се. Всеки си казваше, че това няма значение, защото тази вечер е просто един миг във времето, който никога няма да се повтори. Тя щеше да започне бизнеса си, а той — да продължи своя, и ако някога случайно се срещнеха на улицата, щяха да се разминат с приятелско „Здрасти!“, без никой да признае колко добре му е било през тази октомврийска вечер, колко близки се бяха почувствали, празнувайки победата в съдебната сграда. Щяха да забравят, че той неволно я бе нарекъл „Меги, моето момиче“ и бе признал, че в брака му има пукнатина.

Влезе в алеята пред дома на родителите й и изключи от скорост, но седалките продължаваха да треперят под тях. Меги седеше колкото е възможно по-далеч от него — дясната й ръка се притискаше до вратата. Завесите в дневната бяха спуснати, но още светеше.

— Толкова съм ти благодарна, Ерик.

— Удоволствието е мое — отвърна той меко.

Разглеждаха лицата си на слабата светлина на таблото: тя — стиснала папката си под мишница, той — с двете ръце кормилото.

„Колко лесно би било“ — помисли тя.

„Излизай, Меги, бързо!“ — помисли той.

— Довиждане — каза тя.

— Довиждане… и успех.

Меги погледна надолу, намери дръжката и я дръпна, но вратата заяде както винаги. Той се наведе над коленете й за краткия миг, докато отвори вратата рамото му докосна гърдата й.

Вратата зейна и Ерик се изправи.

— Готово.

— Благодаря ти отново и… лека нощ. — Изхвръкна навън, блъскайки вратата, преди той да може да отговори.

Пикапът включи на скорост и веднага потегли, а тя се изкачи по входните стъпала, докосвайки пламналото си лице.

„Мама ще разбере! Мама ще разбере! Сигурно чака до вратата.“

Наистина беше там.

— Е?

— Ще ти кажа след минута, мамо, първо трябва да отида до тоалетната.

Влезе тичешком, затвори вратата след себе си и затвори очи. Отиде до аптечката и започна да разглежда огледалните й вратички. Изглеждаше твърде нормално, не пламтеше като се има предвид чувството, с което беше заредена атмосферата в пикапа само преди минута.

„Той е женен, Меги.“

„Знам.“

„Следователно, край.“

„Знам.“

„Ще стоиш настрана от него.“

„Ще стоя.“

Даде си това обещание, но знаеше, че не е необходимо.