Питър Дейвид
Проход между световете (8)

Глава осма

— Всички системи функционират нормално — чу се гласът на първия офицер.

Мистър Спок се извърна от мястото си в научния сектор и каза:

— Капитане, компютърните диагностични проверки са завършени. Всички системи функционират нормално.

Капитанът се усмихна, а очите му блестяха закачливо:

— Е, какво облекчение — отвърна той с въздишка. — След всичките проблеми, които имахме напоследък, е добре да знаем, че нещо тук знае и две, и двеста.

Спок кимна и след това добави:

— Със сигурност пристигането на доктор Дейстрьом би се омаловажило, ако компютърът не работеше както трябва.

Капитан Джеймз Т. Кърк се изправи и се протегна, като отново съжали за липсата на старото кресло. То беше много по-меко и квадратните му облегалки за ръце бяха по-удобни от тесните на новото. Защо хората изпитват непреодолимо желание да подобряват неща, които нямат нужда от подобрения? Каквато и полза да имаше от това, загубата беше същата по величина.

— Мисля, че сегашното посещение на доктор Дейстрьом не цели последна проверка на компютърната система — отбеляза Кърк и пристъпи, като изпъна ръце назад. — Мистър Сулу, времето до срещата ни с транспортния кораб?

— Деветнадесет часа, сър.

— Добре. В такъв случай, ще обърна внимание на гостите ни за…

Вратата на турболифта се плъзна, като издаде съскащ звук. Това веднага привлече вниманието нататък, тъй като целият упълномощен персонал беше вече заел местата си в командната зала.

В рамката на отворената врата застана комодорът. На лицето му беше изписано силно вълнение. Усмихваше се широко. Изглеждаше по-добре, когато се усмихваше. Принудителното строго изражение не му приличаше. Всеки път, когато комодорът беше зает с работа, на Кърк му се струваше, че всъщност той прави всичко възможно, за да се преструва, че подражава на някого.

Близо до него стоеше Маккой, който извика:

— Комодорът подмина себеподобния си с развети знамена, капитане, но в последния момент ме забеляза и ме попита дали не би могъл да дойде в командната зала и си помислих, че…

— Винаги — каза Кърк и зачака по-възрастният офицер да излезе от турболифта.

Но комодорът просто си стоеше там, като се взираше в командната зала, сякаш беше изпаднал в транс.

— Комодор Тайлър — каза Кърк, като улови погледа на възрастния човек.

Тайлър го погледна. Посивялата му коса беше оредяла на темето. Беше набит, но, изглежда, не беше спрял да спортува, тъй като външният му вид излъчваше жизненост и го подмладяваше. Това явно се подчертаваше и от факта, че, изглежда, продължаваше да се забавлява с флиртове с жените офицери, когато му се удаде случай:

— Да, капитане?

С жест Кърк го покани да влезе.

— Не стойте там, сър. Влезте! Чувствайте се удобно!

Тайлър пристъпи колебливо и след това влезе. Вратата на турболифта се затвори със свистене, когато влезе и Маккой. Комодорът погледна наляво, като търсеше нещо, което явно не намираше, и каза:

— Винаги имахме охрана точно там. Мисля, че се казваше Валдини. Най-проклетото нещо бе, че на лицето му винаги беше изписана самодоволна усмивка. Мисля, че се чувстваше глупаво — да стои там само заради проклетия протокол — обърна се към Спок и каза: — Помните ли го, мистър Спок?

— Да, сър — отвърна Спок.

— Знаете ли какво стана с него?

— Беше убит при една акция на Аргус Х на звездна дата 3619,2.

— О — тези спомени, изглежда, помрачиха за момент настроението на Тайлър, а после той въздъхна. — Опитвате се да извлечете смисъла от нещата, а всичко, с което се сблъсквате, е така безсмислено.

Тръгна бавно из командната зала, като разглеждаше наоколо учудено.

— Знаете ли… забавно ми е колко различно изглежда… и всъщност почти всичко си е същото. Двуредното разположение, местата на станциите — всичко е както по мое време. Нещата, които тогава смятахме за прогрес, изглеждат така примитивни сега. А кой знае как ще е за в бъдеще, когато този кораб ще се счита за антика.

— Има някои — Кърк погледна Спок накриво, — които и сега го смятат за антика. И то членове на екипажа.

— О — усмихна се Тайлър, — не съм чул такова нещо. А вие, Спок?

— Да, сър — отвърна Спок.

Тайлър го изгледа за момент, като се замисли върху начина, по който Спок говореше, и върху лекото високомерие, с което се отнасяше към останалите.

— Знаете ли, Спок… преди се усмихвахте по-често.

Маккой се изненада:

— Шегувате се. Спок?! Има ли нещо на света, което да го накара да се усмихне?

— Без съмнение, докторе — отвърна Спок сухо. — Фактът, че все още не сте назначен постоянно на „Ентърпрайс“ не е за пренебрегване.

Тайлър погледна Кърк и каза с престорено възмущение:

— Капитане, това ме учудва. Офицерите ви спорят пред част от екипажа. Това е възмутително. Не мислите ли?

При тези думи Кърк се усмихна:

— Според мен, комодор — каза той шепнешком, — докторът и мистър Спок провеждат „караниците“ си по необичаен начин. Е, преди може би наистина е имало омраза между тях, както между двама боксьори, които се въртят в кръг, нанасят си удари, но никой не пада. Сега мисля, че те продължават така, защото… е… така са свикнали. По-добре е, отколкото всеки от тях да се опитва да убеди другия в правотата на своята философия. Те са си нужни един на друг, за да поддържат на ниво своето остроумие.

Маккой и Спок се втренчиха в Кърк, който им се усмихна невинно. Ухура, Чеков и Сулу се спогледаха многозначително, като се опитваха да не се изсмеят на глас.

— Свършихте ли? — попита Маккой.

— Мисля, че да.

— Тогава ще ви благодаря — процеди през зъби, — че се опитвате да запълвате времето си, като се правите на начинаещ психолог.

— Това е моята командна зала — отвърна Кърк, — на моя кораб. Това е моето време. И тази забележка за начинаещия психолог ме наранява, Боунс. В края на краищата… по дяволите, Боунс. Аз съм капитан, а не доктор.

— Тогава погрижете се да помните това — каза Маккой твърдо, завъртя се на пета и излезе от командната зала. Но точно когато вратата на турболифта се затвори, Кърк дочу силния му смях.

 

 

Докато капитанът минаваше покрай залата за почивка на екипажа, дочу, за своя най-голяма изненада, уникалния звук от арфата на Вулкан. Стори му се, че не я бе чувал от векове, и влезе вътре. Видя Спок да седи, дългите му пръсти се движеха плавно по струните и от тях се откъсваше нежна, но натрапчива мелодия. Около него се бяха насъбрали младши лейтенанти и офицери с по-нисък чин. Кърк се усмихна при тази гледка. По дяволите, трябваше да си признае, че от момента, когато за първи път беше чул тайнствената мелодия, която Спок свиреше на арфата си, беше изминало доста време. Повечето от тези офицери тогава може би още са се учили да ходят или да се хранят, или може би техните родители още не са се познавали.

Младите офицери изглеждаха омаяни от тази музика и Кърк не можеше да ги вини. Тя беше завладяваща. Странно, но командирът беше доста старомоден и предпочиташе мелодия, която може да се тананика и която прилича на песен. Всичко в нея изглеждаше една еклектична смесица от ноти — и все пак по някакъв начин успяваше да заприлича на мелодия.

Кърк беше разбрал, че най-добрият начин да бъде оценена музиката от арфата на Вулкан, е подсъзнателният. Вместо да се концентрира върху музиката, той позволяваше на съзнанието си една разходка, като го оставяше да бъде водено от нотите. Беше (ако смееше да си признае) очарователно, че музиката на Вулкан може да разбуди толкова много чувства, при положение че философията му така строго беше ориентирана в точно противоположната посока.

Унесе се от мелодията, като позволи на мислите и мечтите си да се реят свободно из съзнанието му. Никога не се чувстваше по един и същи начин, когато слушаше тази музика. Понякога лицата на предишните му любовници се открояваха ясно, понякога се виждаше сам вкъщи, из полетата на Йова, взиращ се замечтано в небето в очакване на времето, когато можеше да кандидатства в академията. Каква ирония… още веднъж, точно както когато е бил дете, мечтата за академията…

Този път не видя нищо подобно, никаква картина, никаква сцена. Вместо това пред него изникна миналото му, настоящето и бъдещето. Всеки един звук, който се откъсваше от арфата на Спок, се отразяваше в съзнанието му като блещукаща звезда.

Звездите отдавна не бяха блестели само за него. Това беше първото нещо, което забеляза, когато полетя в Космоса — блещукането на звездите беше резултат от пречупването на светлината през атмосферата на земята, но извън границите на атмосферата звездите представляваха отделни, твърди и непремигващи сигнални кули. И всяка сигнална кула го привличаше по свой начин. Това беше главното, което изпълваше със съдържание съществуването му. Всяка отделна звезда за него беше покана, лична покана към него, Джеймз Т. Кърк. И щеше да бъде грубо, ако откажеше такава покана.

И така, той беше прекарал живота си в приемане на тези покани, една след друга. И щеше да продължи да ги приема до последния си ден, когато просто ще се присъедини към звездите завинаги.

Музиката свърши.

За момент Кърк се почувства дезориентиран, което му се случваше всеки път, когато Вулкан спираше да свири. Изкашля се и се присъедини към аплодисментите.

Погледна към един ъгъл и забеляза там комодор Хосе Тайлър. Очите му бяха пълни със сълзи и първоначално не аплодираше, явно вглъбен в чувствата си, предизвикани от музиката. Но, изглежда, се съвзе, изтри сълзите си и се присъедини към аплодиращите.

Спок благодари с леко кимване, а след това погледна нагоре. Ухура беше в дъното на залата, като се усмихваше и кимаше одобрително.

Пръстите на Спок отново се задвижиха по струните, но този път мелодията беше по-жива в сравнение с предишната. И след това, за изненада на Кърк, Ухура запя. Гласът й се извисяваше в прекрасно мецосопрано. От увереността, с която пееше, командирът се досети, че тя знае тази песен. Може би дори я е пяла понякога и преди със Спок.

Думите обаче не бяха от традиционните песни на Вулкан. Може би тя си ги измисляше в момента. Ако това беше така, то го правеше великолепно.

Тя заобиколи Спок с гъвкава, игрива походка, докато пееше:

Имаше мъж и кораб славен,

изчезнаха двама в безкрая незнаен.

Жените имената им не смееха да изрекат,

а чара си на теб можеха да посветят.

Мъжът в душата не един спомен скътал

в неземната любов на себе си нямаше равен.

Годините не можаха да го надвият

и корабът при теб го връща, него… самия.

 

О, девойко, от космоса пази се, внимавай,

девойко, внимавай! Лесно не му се доверявай!

Ухура леко се засмя и отново шумни аплодисменти изпълниха залата. Кърк видя Тайлър да става и като се усмихваше под мустак, излезе от стаята. След миг колебание той също стана и тръгна след него.

Видя Тайлър да върви по коридора, погълнат от мислите си, и бързо го настигна.

— Много вълнуваща музика, нали, комодор? — попита той.

— О — каза Тайлър, — без съмнение. Вълнението ме накара да напусна залата — погледна Кърк: — Интересно е да се види как се държат с екипажите си командирите на „Ентърпрайс“. Пайк беше много по-различен от вас, Кърк. Нямате нищо против да ви сравнявам с него, нали?

— Разбира се. Към Кристофър Пайк изпитвам само възхищение — отвърна Кърк.

— Изглеждате много по-достъпен от него. Екипажът ви уважава, а вие не се опитвате да прокарвате идеята за идеален ред. Това прави атмосферата спокойна, но не пречи на професионализма и ефективността на работата. Дори вероятно помага. Поне е по-здравословно. Пайк… — Тайлър леко подсвирна — Пайк поддържаше строг ред и дисциплина. Най-строгия ред и дисциплина. Държеше се повече като военен. Понякога се опитваше да стане „член от екипажа“, но никога не му се удаде. Винаги се държеше формално. Чувстваше се по-удобно така. Първият му офицер беше точно негово копие. Дори по-зле, но не мисля за това в отрицателния смисъл. Той и тя — и двамата един и същи тип. Носеха се слухове за тях. Предполагам, че сте чули?

— Слухове? — попита Кърк със закачлива усмивка.

— За това, че действително… е, няма значение — Тайлър махна презрително с ръка. — Няма смисъл да говоря за това.

— Наистина — съгласи се Кърк сериозно. После се замисли и каза: — Всъщност аз се възхищавам на Крис Пайк. Но ми е трудно да си представя как прекарва свободното си време.

— Е… веднъж се боксирахме.

— Наистина ли? И какво стана?

— Е… беше само един спаринг. Мисля, че всъщност завършихме на равно. Да, спомням си — каза Тайлър. — Не можах да му нанеса нито един добър удар… Беше много добър боксьор.

— Представям си.

Стигнаха стаята на Тайлър и Кърк се спря пред вратата.

— Комодор… всичко наред ли е?

Тайлър го погледна право в очите и попита:

— Какво имате предвид, капитане?

— Изглеждахте… някак… разстроен преди малко?

— О, това ли? Хм… — изкашля се и каза: — Просто си спомних за една жена, която изоставих. Насълзявали ли са ви се очите някога заради жена, която не сте могли да направите част от своя живот?

— О, да, сър — отвърна Кърк.

— Тогава значи ме разбирате.

— Ако мога да попитам… кога за последен път сте я видели? Спомняте ли си?

— Да, със сигурност. Преди 33,4 години.

— Тридесет и три и четири де… — Кърк се намръщи. — Комодор, тогава проходът е бил отворен за последен път. Проходът, към който пътуваме…

— Доста добре знам това, капитане.

— И вие — каза Кърк бавно, като започваше да разбира — помолихте да присъствате на новото отваряне на цепнатината, като изтъкнахте опита си от предишното отваряне.

— Продължавайте, капитане — каза Тайлър. — Почти улучихте.

— Жената, която сте изоставили… комодор, тя е…

— От Калигар. Да — влезе в стаята си и се усмихна, когато вратата се затвори. — Стимулиращо, нали?