Питър Дейвид
Проход между световете (17)

Глава седемнадесета

— Освен че е в безсъзнание, нищо друго не може да се каже за състоянието й.

Екма, която лежеше в медицинското легло наблизо, не мърдаше и едва-едва дишаше. Кривите, които характеризираха жизнеността й, изписвани върху мониторите, се колебаеха — постепенно се спускаха надолу, но после внезапно отскачаха нагоре леко и се задържаха.

Няколко фута встрани стоеше Маккой със скръстени ръце. Изглеждаше замислен. Кърк и Тайлър също бяха там и Маккой, за облекчение на Кърк, не наруга и не се раздразни от присъствието им в лазарета. Обикновено това означаваше, че той знае, че пациентът му се възстановява или че има много малко шанс нечие присъствие да промени състоянието му. Кърк имаше неприятното чувство, че в този случай е второто.

— Не може да е припаднала без причина — каза Тайлър и гласът му леко изтъня в края на изречението.

— Дръжте се, комодор — обърна се към него Кърк, а после погледна към Маккой. — Няма ли физиологическа причина? Никаква?

— Имате ли нещо против да я прегледате отново, докторе? — попита Маккой язвително. — Казвам ви, че не мога да открия нищо нередно. Изследвах всичко, което можах, само дето не съм й направил дисекция, което, разбира се, ще намали шансовете й за живот. Вярвам, че съм доловил коя е причината за припадъка й. Въпросът е как да я излекувам?

Кърк се замисли и се отправи към компютърната станция. Наведе се, опря ръце на плота и каза:

— Компютър, покажете записа в конферентната зала от заседанието преди час.

Сцената се показа на монитора. Виждаха се Екма, Фокс и останалите, всички по местата си. Кърк усети, че Маккой е до него, и го чу да казва:

— Какво се надявате да откриете?

— Нещо. Каквото и да е. Някакъв намек. Компютър, стартирайте записа.

— Скорост? — запита компютърът.

— Нормална, едно към едно — отвърна Кърк. — Но фокусирайте върху индивида, наречен Екма.

И последователността на събитията се повтори отново върху монитора, само че екранът бе изцяло запълнен от образа на Екма.

Те изгледаха всичко до момента, когато Екма припада при вика, че се страхува да умре.

— Забави! — заповяда Кърк. След това бавно се извърна към Маккой. — Това напомня ли ви за нещо?

— Трябва ли? — попита Маккой.

— Изглежда, тя се опитва да ни каже нещо — каза Кърк. — Спомнете си, че наблегна, че нашите табута не са нейни. Но явно калигарианците имат свои собствени табута.

— И строго се придържат към тях — отвърна Маккой. — Освен това…

— Освен това, по дяволите, не знаем много неща — прекъсна го Кърк. — Мисля, че точно тогава беше решила да наруши една от забраните. Тя се опитваше да ни каже нещо, нещо във връзка с обществото им, нещо, което не искат да бъде разбрано от пришълците. И нещо й попречи да го направи.

Маккой се намръщи и започна да чупи пръсти, като че ли искаше да пришпори паметта си.

— Знаете ли, това ми напомня… — очите му се разшириха и той се взря в Кърк. — Йонада.

— Точно за това си мислех — отвърна Кърк. — Когато старецът припадна…

— Инструментът за подчинение.

— Да — каза Кърк.

— Приспособлението, което по хирургически път беше вкарано и ги задържаше при оракула.

— Точно така.

— Мислите, че тя може би е привързана по някакъв начин към суперкомпютър или от този род и то е предизвикало припадъка й, ако е имплантирано подобно нещо в нея — Маккой беше развълнуван.

— Точно така — каза Кърк.

— Перфектно! Боже мой, Джим, това е страхотно!

— Наистина ли? Отличен отговор.

— Добре. Значи вие…

— Само един проблем.

— Какъв е той?

— Вече съм се сетил за това.

Лицето на Кърк помръкна.

— Какво? Вече…

— Да. Не съм лукова глава. Проверих я много внимателно за какъвто и да е механичен имплант. Няма нищо.

Кърк беше разочарован.

— Значи точно сега вие се опитвахте…

— Да ви избудалкам, да. Просто за да ви напомня кой от нас е докторът.

Кърк каза раздразнено:

— Колкото повече остарявате, толкова по-отвратителен ставате, Боунс.

И след това чуха нещо странно.

Тананикане.

Тиха песен, с която сякаш се приспиваше дете.

Обърнаха се и видяха комодор Тайлър да стои близо до леглото. Държеше ръката на Екма и й тананикаше. Нищо определено или съществено. Просто бавничко и тихичко тананикаше.

Кърк и Маккой го приближиха смълчани и объркани и тогава докторът погледна биоотпечатките.

— Боже! Тя се стабилизира. По-бавно, отколкото бих желал, но все пак не се влошава. Не съм много сигурен, но това, което правите, комодор, определено й помага. Продължавайте.

— Екма обича да бъде в хармония с околните — отвърна Тайлър. — От това, което видях, и от това, което капитан Пайк докладва за дома на Зио, следва, че светът им съответства на техните мисли. Аз просто исках да я приведа в хармония със себе си… и с нас. И си помислих, че като запълня тишината с нещо като музика, ще достигна до нея и ще мога да й помогна.

— Мога да поръчам музика за лазарета — каза Кърк.

Сега Тайлър пееше нежно:

— Саамо мен и моята сяянка…

— Знам тази песен — каза Кърк.

— Добре. Пейте с мен.

— Но, комодор…

— Не ме е грижа за ранга ви, капитане.

Кърк повдигна рамене и се присъедини с:

— Вървейки по аавенюто — и заедно с Тайлър продължи: — аз и моята сяянкаа…

Изпяха два пъти тази песен и дишането на Екма, което беше неравномерно, се стабилизира. След това, по настояване на Тайлър, продължиха с „Рокаби бейбе“, „Блести, блести, моя малка звездице“, „Отведи ме на Луната“ и с най-популярната песен в академията „От Сатурн до Уран“. После Маккой се присъедини към Тайлър, като изпълниха „Дикси“. Докторът замести Кърк, който приближи комуникатора и каза:

— Кърк до командната зала. Ухура.

— Да, капитане — отвърна тя, а после продължи. — Капитане, има смущения по канала. Сякаш някой пее.

— Точно така. Ухура, искам да програмирате подбрани песни в определен ред и да ги пуснете в лазарета.

— Песни?

— Да, Ухура, песни.

— Някакви предпочитания?

— Не, никакви. Просто нещо спокойно.

Кърк чу Сулу, който го заместваше сега в залата, да казва:

— Капитане, тук е Сулу. Имате ли някакви затруднения?

— Не, мистър Сулу, просто искаме в лазарета да зазвучи музика.

Изглежда, че Сулу се замисли:

— Може ли да ви препоръчам по-весели мелодии, сър? Винаги съм ги харесвал.

— Опера — чу се гласът на Чеков. — Ако искате да почувствате истински музиката — трябва да е опера.

— Три пълни часа рев на италиански! Не, благодаря — отвърна Ухура пренебрежително. — Всъщност истинската красота се усеща в мадригала.

— Това не е за възстановяване — възпротиви се Кърк. — Имаме пациент тук, който се подобрява под въздействието на музиката. Не ме е грижа дали ще е валс или попмузика, но моля, пуснете музика, по дяволите!

— Да, сър — отвърна Ухура, която не беше разбрала, че музиката е необходима като лекарство. — Дайте ми десет секунди.

Точно след десет секунди един спокоен, хубав звук изпълни лазарета и Кърк веднага позна какво е. Беше запис на арфата на Спок.

— Ще намаля осветлението с петдесет процента — каза Маккой. — Ако тя се нуждае от спокойна среда, това със сигурност ще помогне.

— Добра идея, докторе — каза Кърк.

Секунди по-късно осветеността наистина беше намалена и Кърк дори почувства, че почти хипнотично се отпуска в спокойната среда, която беше създадена в лазарета. Тайлър тананикаше в съзвучие с музиката на Вулкан и продължаваше да държи ръката на Екма.

— Капитане, изглежда, че… — каза Маккой тихо — сякаш се отдръпва.

— Въпросът е от какво се отдръпва.

— Не знам — каза Маккой. — Проблемът е, че при отдръпването състоянието се влошава, преди да се подобри. С други думи…

— Състоянието й може да продължи да се влошава, а ние просто печелим малко време — каза Кърк бавно. — Добре. Но все пак тя каза нещо: отслабване. Какво, по дяволите, означава това?

— Не знам, но каквото и да е — разсъждаваше Маккой, — със сигурност има фатални последици.

— Командната зала до капитана.

Кърк приближи комуникатора на стената и го включи:

— Тук е Кърк. Музиката е чудесна.

— Не се обаждам за това, капитане — отвърна Ухура. — Получаваме съобщение от Калигар. Настояват да говорят с командира на кораба и, изглежда, са доста нещастни.

Кърк размени поглед с Маккой и докторът промълви, но само с устни, без глас: „Те знаят.“ Кърк кимна тъжно:

— Веднага се качвам, Ухура — после се обърна към Тайлър: — Комодор, мисля, че вие също бихте искали да чуете.

— По-добре да стоя тук, с Екма — започна Тайлър, но Кърк го прекъсна:

— Комодор, като командващ офицер мисля, че трябва да присъствате, когато това съобщение се приеме. И, за бога, престанете да се държите като болен от любов ученик.

Лицето на Тайлър доби сурово изражение.

— Нищо не разбирате, капитане.

— Напротив. Разбирам. Търпението ми е на свършване, комодор.

Комодорът отвори уста, но като че ли размисли и после каза:

— Много добре. Прав сте, разбира се. Докторе, моля, повикайте ме, ако има промяна.

— Разбира се — отвърна Маккой.

Тайлър внимателно сложи ръката на Екма върху стомаха й, хвърли поглед към мониторите, които следяха стабилизирането й, и после кимна на Кърк:

— Добре. Да вървим.

Кърк отново включи комуникатора на стената.

— Кърк до посланик Фокс.

— Тук е Фокс — веднага долетя отговорът.

— Къде сте, посланик?

— В моята стая. Почивам си.

— Останете там, но се включете към корабния комуникатор чрез вашия компютър. Получаваме съобщение от Калигар и може би ще поискате да участвате.

Гласът на Фокс беше пълен със сарказъм:

— Очаквате от мен да защитавам позиция, с която не съм съгласен?

— Точно така, посланик. Точно това очаквам.

— Чудесно!

Кърк се обърна и бързо тръгна към вратата на лазарета, следван от Тайлър.

Маккой въздъхна и каза на себе си:

— Господи, мразя тази ужасна музика на Вулкан. Трябваше да се съгласят на по-весела музика.

 

 

Кърк влезе в командната зала, следван от Тайлър, и кратко каза:

— Покажете ги, Ухура.

— Да, сър.

Изображението на прохода, което стоеше постоянно на екрана, сега изчезна. Вместо него се появиха образите на няколко калигарианци и мистър Спок, който изглеждаше спокоен както винаги.

— Капитане — каза Спок небрежно, сякаш четеше бюлетина за времето, — възникна проблем, който доста разстройва калигарианците.

— Мисля, че знам какъв е, мистър Спок — отвърна Кърк, подражавайки тона на Вулкан.

— Тези джентълмени — продължи Спок, като леко кимна с глава в тяхна посока — са Алт — Майстор на социалния статус — Макро и Регер — съответно брат и син на индивида под въпрос.

— Индивидът под въпрос — каза Алт, като явно се опитваше да се владее — е нашият Майстор-строител. Екма очевидно сама е решила да обърне гръб на своя народ. Това не е позволено. Тя трябва да ни бъде върната.

— Може ли да попитам как разбрахте за това? — попита Кърк.

— Бях уведомен от Макро — отвърна Алт. — А Макро…

— Няма да кажа нищо друго, освен че мисля за вас като за измамници и кретени — допълни грубо Макро. След това посочи Тайлър. — Обвинявам вас за това, Тайлър! Вие сте я придумали да направи това. Тя беше щастлива и доволна до момента, в който ви срещна.

— Аз се запознах с нея преди много години, а срещата ни бе кратка, Макро — отвърна Тайлър. — Съмнявам се, че бих могъл да имам такова голямо влияние над нея. Може би още преди нашата среща тя е била недоволна от нещо.

— В момента не обсъждаме недоволството на Майстор-строителя — каза Алт. — Това, което подлежи на дискусия, е концепцията за дълготрайно доверие и сътрудничество между моя народ и вашия. Това е невъзможно, ако не можем да ви вярваме, че вие ще върнете нашата най-добра стока.

— Тя не е просто стока — намеси се Регер. Раздразнението му впечатли много повече Алт, отколкото екипажа на „Ентърпрайс“. — Тя е моята майка. Тя е нашият Майстор-строител. Ние сме зависими от нея. Нуждаем се от нея. През целия ми живот ме е обучавала да поема длъжността й, след като тя си отиде, но аз никога няма да имам дързостта да твърдя, че съм готов да го направя — и се обърна към Кърк. — Капитане, умолявам ви… накарайте я да се осъзнае.

— Точно сега това е невъзможно — отвърна Кърк. — Тя се намира в лазарета ни.

— Разбира се, че ще е там — каза Макро. — Не може да оцелее далеч от нас. Това е против волята на силата, която я е извикала на живот. Това е срещу нашата същност. Цикълът й на живот започва и завършва на Калигар и ако вие мислите да попречите на това, няма на кого друг да се сърдите за последствията, освен на себе си.

— За индивид, който няма какво да каже, вие със сигурност имате проблем да млъкнете — вметна Тайлър.

— Не ме дразнете, мъж от Федерацията — злобно каза Макро, като посочи с пръст към Тайлър.

— Капитане — чу се гласът на Фокс, — ако мога…

Кърк пое дълбоко въздух. Това беше пресметнат риск. И преди бе имал вземане-даване с Фокс и други като него. Но беше пренебрегнал, че калигарианците ще бъдат така развълнувани и толкова категорични в случая. Вярваше, че едно от нещата, които могат да му помогнат в деликатното положение, в което се намира, е „обединеният фронт“. Последното нещо, от което се нуждаеше, бяха вътрешните препирни. Това означаваше, че много разчита на дипломатичността на Фокс, и затова каза:

— Да, посланик, продължете.

— Аз съм посланик Фокс — каза той и по знак на Сулу в долния десен ъгъл на екрана се появи изображението на Фокс, който се намираше в стаята си. — Очевидно вие твърдо държите на своите аргументи, така както и капитан Кърк.

— Екма трябва да бъде третирана по законите на Калигар — заяви Алт.

— Склонен съм да се съглася — продължи Фокс. — Ако бяхме на Калигар, нямаше да има съмнение. Но, джентълмени, ние се намираме в космическото пространство на Федерацията. Затова молбата на Екма за убежище би трябвало да се разглежда по нашите закони и затова капитанът трябва да вземе решение по въпроса.

— В този случай — каза бързо Кърк, като вътрешно въздъхна с облекчение — използвам възможността да дам на Майстор-строителя временно убежище. Трябва обаче да отбележите, между другото, че тя анулира всичките права, които й дава титлата.

Алт беше като втрещен, тъй като никога не беше допускал това. Погледна въпросително към Регер, а той сякаш се забавляваше.

— Капитане, това означава — започна бавно синът на Екма, — че сега аз съм Майстор-строител. Най-възхваляваната титла. Но и титлата, която с радост ще отстъпя на тази, която направи много за нея.

Сега Макро, за учудване на всички, се обърна към Регер и каза:

— Ти, малък сополанко! Говориш така, сякаш никога не си искал тази титла. Знам какво искаш, Регер. Не си мисли, че не знам. Винаги си го искал, нали? Не съм глупав баща, който не познава собствения си син.

В този момент, като наблюдаваше спора между калигарианците, Кърк беше много доволен, че е успял да обедини своя фронт.

Регер изглеждаше така нещастен, сякаш някой го е предал. Пренебрегна думите на баща си и като се обърна към екрана, каза:

— Моля… извинете баща ми. Много е разстроен, както и всички ние, но той говори неща, които не са истина.

— И Екма говореше неща, които… — намеси се Тайдър — като…

— Като… — повтори Кърк, с което искаше да накара Тайлър да замълчи за момент. След това бавно седна в креслото си. Изглеждаше нехаен, сякаш притежаваше власт над времето. Дори леко се усмихна.

— Като какво? — попита нетърпеливо Макро.

— Каза ни за отслабването. И че отслабването означава сигурна смърт за нея, ако се завърне обратно при вас.

Тайлър погледна въпросително към Кърк, но капитанът не реагира. Разбира се, той нямаше ни най-малка представа за какво точно говореше Екма, но не възнамеряваше да позволи на калигарианците да разберат това.

Всъщност по израженията на лицата им се четеше меко казано учудване. Но после сякаш Алт се съвзе и сериозно каза:

— Не се е осмелила да го направи. Лъжете, капитане. Но това няма значение.

— Народе на Калигар — намеси се отново Фокс, — последното нещо, което Федерацията би желала, е да стане причина за прекратяване на преговорите. Но нашето зачитане на правото за свободна воля…

— Ако може да се намеся — опита да се включи в дискусията Спок, — сигурен съм, че може да стигнем до разумен компромис, ако поддържаме комуникационните канали отворени.

— Ние ще сме повече от щастливи да го направим — отвърна Алт натъртено, — но нашата страна настоява да ни върнете Майстор-строителя и да го направите бързо. С цялото си уважение и добри намерения към вас, Кърк, като водач, не виждаме друг начин.

— Той е виновен — каза Макро и отново посочи към Тайлър. — Нещата щяха да се наредят много добре…

Тайлър не издържа:

— А замислял ли си се някога, че може би ти бъркаш, ти, отвратително прасе?

— Комодор! — извика застрашително Кърк.

Но Тайлър не обръщаше внимание на нищо. Погледът му беше закован в Макро и той продължи:

— И може би не толкова тя бяга при мен, колкото бяга от теб. Може би се е уморила от вашия консервативен изолиран свят? Или може би се е уморила от теб?

— Ухура, прекъснете аудиосигнала — нареди Кърк. А после веднага се извъртя на стола, за да погледне Тайлър. — Комодор, с това не ми помагате.

— Извинете ме, капитане — отговорът беше спокоен.

— Ухура! — Кърк кимна аудиосигналът да бъде възстановен отново. — Алт, мистър Спок е прав. Нашите два народа са интелигентни и разумни. Сигурен съм, че ще разрешим въпросите в полза на всички засегнати.

— Готов ли сте да заложите вашата група за това, капитане? — попита Алт.

— Какво искате да кажете?

— Иска да каже — намеси се Макро, — че ще задържим контактната ви група, докато ни върнете Екма.

— Не можете да го направите! — извика Тайлър.

Посланик Фокс се колебаеше.

— Аз също бих искал — каза той — калигарианците да се държат по-безпристрастно, вместо да ни изнудват.

— Ако това е добре за вас, то това е добре и за нас — отвърна Макро.

Регер гледаше конфузно.

— Татко, това… това не е правилно…

— Млъкни! Ако това е добре за тях, то е добре и за нас.

— Сър — каза Спок спокойно, — двете неща не са еквивалентни. В единия случай Екма моли да остане във Федерацията. В нашия случай вие ни задържате против волята ни.

— Семантика — отвърна Макро.

— Не, сър. Факти.

— Това всъщност сега няма никакво значение, нали? Това е реалността. Ние не сме варвари, капитане, нито похитители. Но знаем какво искаме и знаем какво трябва да правим. Върнете ни Майстор-строителя. Докато направите това, контингентът на Федерацията ще остане тук, с нас. И помнете, капитане, че проходът ще се затвори точно след шестдесет часа. Не разполагате с много време. Предлагам ви да го използвате разумно.

След тези думи трансмисията от Калигар прекъсна.

Кърк се облегна назад в креслото си и замислено потърка чело.

— Отлично — каза той. — Просто отлично.