Питър Дейвид
Проход между световете (25)

Глава двадесет и пета

Кърк виждаше нищото. Изобилие от нищо.

И после всичко започна да се троши и стоварва върху него.

Отвсякъде и навсякъде чуваше звуци и виждаше образи, милиони бита информация. Това не беше някаква атака. Това беше жестока атака. Не знаеше накъде първо да погледне, за какво първо да помисли.

Логика. Трябваше да подреди всичко. Трябваше да подреди информацията, да я сортира, да извлече това, от което се нуждаеше, и да отстрани останалото. Но не можеше да го направи. Информацията беше прекалено много. Изглеждаше му така, сякаш се опитваше да улови определена снежинка по време на снежна буря.

Всичко около него се въртеше. Той беше философ, лечител, изследовател, архитект, скулптор, певец, писател, учен. Претърпяваше успехи и неуспехи. Всичко, всичко и нищо. И, о, боже! О, боже! О, боже! Спри го! Спри го! Спригоспригосприго…

По лицето му се стичаха сълзи, но всъщност той нямаше лице, чувстваше, че то се разтопява и изчезва. Левият му крак сякаш също отлиташе надалеч. Чувстваше, че се разпада. Ето я дясната му ръка. Тя му махаше за сбогом…

И полетата му махаха. Вкъщи, вкъщи, вкъщи в Йова…

Вкъщи. Трябваше да се върне вкъщи, след като се беше крил на Вулкан с месеци. Там го чакаше Керъл Маркус. Тя сега идваше към него. Крещеше, но никога в действителност не го беше правила.

— Остави го да умре, остави го да умре, а си спасил толкова много, спасил си Спок и Маккой, и всички много, много пъти, а остави своя син да умре, остави го, остави го, ти, кучи сине, ти, копеле, ти си жив, ти не заслужаваш да живееш, ти не заслужаваш, не, не, не, не…

Чуваше виковете на Керъл и на всички, които умряха под неговото командване, на всички от охраната, на всички от екипажа, които му вярваха. Гледаше към купчина от тела в командната зала на „Ентърпрайс“, тела, нахвърляни като дърва за горене, обгорени от фазери или изпържени, или изсъхнали, оплескани със собствената си кръв или червените им кръвни клетки, които… Всички бяха умрели по толкова различни начини, а всички бяха така еднакво мъртви. Сега горяха. Това беше огънят на ада. Да, това беше адът. После видя ръката на Дейвид да се подава от купчината мъртви тела, видя лицето му, което се взираше с мъртвешки очи в него. Но той успя да види в тях болката. Затича се към Дейвид. Извика без глас. Хвърли се към ръката на Дейвид, но ръката изчезна. Това сякаш подразни купчината мъртви тела и тя се метна към Кърк, към Кърк, като го затрупа, погреба го. Той усети смъртта, усети смъртта навсякъде. Смъртта беше върху него, върху него, както винаги е било, както винаги е било и винаги ще бъде. И тя още не си е свършила работата. Не е ли постигнал вече всичко? Какво целеше? Каква беше проклетата цел? Всичко беше просто едно приключение. А сега това беше смъртта, просто смъртта и тя беше навсякъде — в очите му, в ноздрите му — можеше да усети мириса й в устата си, можеше да я вкуси. Смъртта беше сладка, по-сладка, отколкото си беше мислил. Двигателите на звездния кораб ревяха все по-силно и по-силно, захранвани от смъртта — неговата любовница, ненаситната му любовница, която е убила толкова много — екипажа му, сина му, него самия, но тя се връщаше отново за някого, а също и той. Те си приличаха. Боже мой, моля те, спри го. Господи, моля те! Краят щеше да бъде много хубав. Една лопата задълба по-надълбоко и повдигна Кърк и труповете нагоре, нагоре над двигателите, над пламъците, които се опитваха да ги близнат. Сега той е част от кораба с тялото си, както беше част от кораба с разума си и…

И една ръка докосна неговата. Ръката го освободи и сякаш всичко свърши…

Изведнъж беше заобиколен от звезди.

Ръцете и краката му се бяха върнали към тялото. Също и лицето му. Беше цял-целеничък. Обърна се и видя Дейстрьом, Ричард Дейстрьом, който го гледаше загрижено.

— Почти ви изгубих — измърмори Дейстрьом.

Кърк още беше потиснат от всичко, което го заобикаляше, но сега вече можеше да го контролира. Погледна учудено към Дейстрьом.

— Какво… — опита се да попита.

— Намираме се във вътрешността на Световния Разум — каза Дейстрьом. — В неговата база данни. Това е цялата информация, съхранена в него. Милиони бита информация. И ако не сте в състояние да подредите данните, опасявам се, че, както го наричаме, не сте „приятелски настроен потребител“.

— Как… успявате? — Кърк сложи ръка на главата си, като се опитваше да намали жестокото главоболие.

— Това е компютър — отговори Дейстрьом. — Аз съм при моите елементи. Видял съм… различни неща… но нищо не беше по-ужасно от моята нервна атака.

— Аз бях… аз бях почти демобилизиран — каза Кърк. — Аз…

— Колкото повече се стараете да погребете нещастието си, толкова повече ви боли — каза Дейстрьом. — Сега аз… моето нещастие се намира върху ръкава ми. Това не ме смущава.

— Аргумент за умствен баланс, за който чувам за първи път.

— Нещо повече — каза Дейстрьом. — Ако просто се концентрираме, можем да извлечем сила един от друг. Когато си сам, е по-трудно, но като знаеш, че другият е тук, можем да издигнем собствени защитни полета.

Кърк се огледа, като се бореше да задържи рационалността си.

— Преди да се защитаваме от каквото и да било, трябва да намерим Спок.

Стояха върху нищото и изведнъж Спок се показа отдясно или може би това беше тяхното ляво. Трудно бе да се определи.

Един ужасен нож беше забит в гърба му. Той напразно се опитваше да го махне.

Кърк извика:

— Спок!

После се затича към него. Отне му тридесет секунди, за да осъзнае, че нямаше значение колко бързо тича, въобще не се приближаваше към приятеля си. Дейстрьом тичаше зад него и когато осъзнаха този факт, спряха и се опитаха да размислят.

— Като всяка друга база данни е — каза Дейстрьом. — Просто трябва да я обработите. И всичко зависи от това, което ви заобикаля, и от това, което е вътре във вас. Отговаря на мислите ви.

После отвсякъде се чу тих смях. Ставаше все по-силен и по-силен. Изпълваше главата на Кърк. Той запуши ушите си с ръце, за да се опита да го спре. Но беше невъзможно, защото явно шумът влизаше чрез съзнанието му.

— Викам Световния Разум! — извика Кърк. — Тук съм, за да защитя Екма! Тук съм и заради Спок. Ако вие сте така щедър, защо правите това? Защо искате да ни разрушите? Защо се опитвате да разрушите собствените си хора?

Смехът стана по-силен и изведнъж се появи калигарианец на няколко крачки от Кърк.

— Световният Разум е щедър — извика високо той. — Всъщност, за останалите калигарианци нищо не се е променило. Просто се е появил един малък джоб. Калигарианците не знаят. Световният Разум също не знае. Аз съм скрил съществуването на тази малка субсистема много добре. И вие се намирате в нея. И аз се намирам в нея. И вие няма да напуснете това място. Сами сте си виновни.

— Кой сте вие?

— Аз съм Регер, идиот от Федерацията! — изръмжа Регер. Погледът му беше яростен. — Аз съм синът на Екма! Аз съм следващият Майстор-строител. А вие ускорихте нещата и всичко е толкова забавно. Бях планирал това от много време, а вие, със своето вмешателство, щяхте да разрушите всичко. Ще ви кажа само, че никога не съм мислил, че ще оцелеете до този миг. Но тук е краят. Не може да продължите по-нататък.

— Какво направихте със Спок?

— Той не очакваше атака — отвърна Регер. — Очакваше разговор на интелектуална основа. Така беше предразположен, когато пристигна. Но не можах да му позволя да проникне прекалено дълбоко в същността на заповедта за отслабването на майка ми.

— Разбира се! — каза Кърк. — Не сте искали, защото заповедта не е била законна. Часът й още не е настъпил. Но вие сте се докопали до Световния Разум и сте издали заповедта.

— Отне ми години, за да го постигна — каза гордо Регер. — Прокарвах свои вътрешни пътища, криех напредването си, бит след бит.

— Отлично — призна Кърк. — Организирате издаването на заповедта за отслабването на майка си точно когато й предстои среща с нас. Тя чувства, че моментът още не е настъпил, но уважава много Световния Разум и въобще не мисли, че това може да е причинено от външно вмешателство. Никога не се е съмнявала в това. Знаели сте, че едно от двете неща ще се случат. Или тя ще се опита да избяга от съдбата си и ще поиска убежище и вие ще станете Майстор-строител, или ще се примири с нареждането и ще посрещне смъртта и пак ще станете Майстор-строител.

— Дадох й шанс да бъде щастлива — каза Регер. — Колко по-честен от това може да бъде един син? — и изведнъж в ръката му се появи фазер. — Познавате ли това? То е от вашето съзнание. Ще умрете тук и никой няма дори да заподозре какво се е случило. Вие бяхте искрен, капитане. Моите уважения за това. Но не може всеки път да бъдете герой.

Повдигна фазера, прицели се и стреля.

Кърк по навик светкавично помисли:

— Вдигнете щитовете!

И щитът се вдигна.

Беше кръгъл и голям и имаше шип в средата. По периметъра му имаше нещо, написано на латински, а в средата беше изобразен голям орел. Щитът беше в ръката на Кърк и изстрелът от фазерния лъч се отрази от него.

Капитанът учудено погледна към Дейстрьом.

— Всичко това е субективно — каза Дейстрьом. — Всичко. Това не е борба на телата. Това е борба на разума. Разум срещу разум. С вас съм, капитане. Дръжте се!

Кърк въобще не се замисли върху думите на доктора. Изведнъж усети, че е яхнал бял кон. Очите на коня бяха огненочервени, беше се изправил на задните си крака и силно цвилеше. Гърдите му бяха покрити с предпазен щит, който покриваше и главата, а също и гривата. Една метална планка беше прикрепена към щита и на нея бяха гравирани, както можеше да се очаква, букви и цифри: NCC-1701A. После Кърк осъзна, че той също е въоръжен.

— Яхааа! — извика той и конят се втурна напред.

Стрелнаха се през нищото в Световния Разум, а Регер стреля отново с фазера си. Кърк наклони щита си и той отново отрази лъча. После със силен рев Регер се промени.

Ставаше все по-голям и по-голям, търбухът му ставаше огромен като Космоса, очите му — горещи като Слънцето. Загуби всякаква прилика с хуманоидите.

Конят отново се изправи на задните си крака и изцвили от страх. Кърк се опитваше да го успокои. Чудовището направи крачка напред. Нищото потрепера от стъпката му. Последва друга крачка. И Кърк изведнъж се съвзе, защото, по дяволите, той беше командир. Не трябваше да губи контрол. Той щеше да спаси деня, щеше да спаси всичко и всички. После се сети за киселия коментар на Маккой, че е рицар. Докторът беше изрекъл всичко с пренебрежение, но то беше истина. Да, истина.

Устреми се напред с развятото знаме на UFP^[1], което беше прикрепено към копието му. Чудовището посегна към него с ужасните си лапи, а Кърк се гмурна отдолу, като рискува да загуби главата си, и пришпори коня напред, но успя да забие копието в гърдите на чудовището.

То изрева, олюля се и задраска с нокти гърдите си. Кърк обърна коня, извади меча си и го хвърли към чудовището. Не уцели главата му, тъй като чудовището се наведе и отново се хвърли към коня. Животното изцвили и падна. Беше изкормено. Вътрешностите му се разляха. Кърк падна и се търкулна към меча си. Не искаше да последва участта, сполетяла коня му.

Претърколи се достатъчно далеч и после скочи на крака. Видя Дейвид Маркус, който го приближаваше. Кърк замръзна на място, когато Дейвид извика:

— Татко, нека ти помогна!

— Ти не си истински! — извика Кърк. Мечът беше на две крачки отдясно. Ако се протегнеше, щеше да го вземе.

— Не, татко. Аз съм. Не виждаш ли? Бях извикан от съзнанието ти. От твоето подсъзнание. Искам да ти помогна. Искам да ти простя. Позволи ми. Моля те! Не ме отпращай. Не ме карай отново да умирам. Моля те! Толкова много искам да ти помогна.

Всичко в него изглеждаше толкова истинско и за момент Кърк се поколеба. Дейвид го приближи, протегна се…

Кърк бързо се наведе, сграбчи меча и с бързо движение го стовари върху Дейвид в момента, в който той щеше да го хване. Мечът разсече Дейвид на две до кръста.

Чу се силен и продължителен рев, лицето му бавно се превърна в лицето на Регер.

(И някъде, в дома на Регер, в много потайния комуникационен център, който той беше конструирал само за свой достъп до Световния Разум, Регер падна, а разумът му излетя, преди главата му да е ударила о пода.)

И после всичко започна да се топи и да изчезва. Несъществуващата земя под краката на Кърк — също. Той чу вика на Дейстрьом и после започна да пада, да пада, като протягаше ръце и се опитваше да се захване в нещо, но нямаше нищо, нищо…

Нищо. И той падаше и падаше и падаше и… спря.

Седна. Намираше се в стаята си. Дейстрьом също беше там. Спок — също. И двамата бяха много объркани.

Кърк погледна нагоре. Таванът на стаята му беше изчезнал. Виждаше се бляскавото синьо небе и земното слънце.

Преди Кърк да проговори, вратите си плъзнаха със свистене и влезе майка му, за да им предложи шоколадови сладки с орехи. Кърк учтиво отказа, тя се усмихна, каза, че приятелите му, изглежда, са много добри и че трябва винаги да бъдат заедно, и после излезе.

Спок я изгледа, докато излизаше, после се обърна към Кърк и каза:

— Майка ви е доста приятна, капитане.

— Харесахте я, нали? — отвърна Кърк все още объркан.

— Съгласен съм. Капитане… това е Зио. Той взе решението да започнат контактите между Федерацията и Калигар, които…

— Бяха причина за всички неприятности — продължи усмихнато Зио. — Аз съм и баща на Екма. Приятно ми е да се срещна с вас. Усилията ви да я защитите заслужават поздравления.

Той протегна ръка и Кърк я пое.

— Знаете ли какво се случи току-що? — попита капитанът.

— О, да — потвърди Зио. — Намирам го за отвратително и в същото време малко се възхищавам на внука си. Представете си промяна в основните ни схващания, без дори да го осъзнаваме. Той заслужаваше да бъде следващият Майстор-строител. Наистина заслужаваше. Интелектът му беше забележителен. Жалко, че разрушихте разума му, капитане.

— Искате да кажете, че той… той е мъртъв?

— О, да. Мъртъв е. И най-лошото е, че нищо не е останало от неговия разум. Забранено му е завинаги да се присъедини към нас.

— Привилегия, която той се опита да даде на Екма.

— Щеше да е хубаво, ако можех да я видя — каза Зио.

— Но сега разбирам, че това е малко егоистично от моя страна. Все някога обаче часът й ще настъпи.

— Какво искате да кажете с това? — попита Дейстрьом. — След всичко, което се случи, все още искате тя да се върне?

— Да, разбира се — каза Зио, който беше учуден от въпроса. — Тя все още е една от нас. Тя все още е калигарианка. Не може да й се позволи да напусне.

— Не сте искрен. Защо не може да ви напусне?

— Защото никога няма да бъде част от Честта, от Красотата, от Хармонията на Световния Разум — каза Зио. — Не разбирате ли? Честно ли е да бъде лишена от всичко това? Ако тя заживее нормален живот и просто умре, това ще бъде краят й. Завинаги ще бъде забравена. Ще живее самотно и ще умре в самота. Не можем да позволим да се случи това на който и да е от нас. Ние се обичаме прекалено много, за да го позволим.

— Ако наистина я обичате — каза Кърк тихо, — тогава ще й позволите да ви напусне.

Зио се усмихна.

— Това е стара човешка истина. Типично за хората — да позволят една връзка да се разпадне, вместо да се борят да я запазят.

— Има време за битки — каза Кърк — и време за отдих. Време за осъзнаване на разликата между истинската любов и егоистичната любов. Това, че сте вярвали в нещо векове наред, не означава, че то е правилно.

— Или просто защото хората вярват, че другото е неправилно.

— Вярно — отвърна Кърк. — Но Екма не заслужава ли да бъде оставена сама да реши?

— Но тя не е способна на това — отвърна Зио. — Ако й позволим да си отиде и тя наистина го направи… повече никога няма да се върне при нас. Когато проходът се отвори отново, тя вероятно ще е умряла.

— Възможно е — каза Кърк. — Но решението е нейно.

— Имаме планове за нея.

— Но тя има други планове.

Зио се поколеба.

— Трябва да кажа, че не съм напълно убеден. Нашият път е…

— Той няма бъдеще.

— Ние имаме достъп до всяка форма на живот — протестира Зио.

— До всяка форма, с изключение на една — каза Кърк: — шанса да продължиш да живееш. Да опиташ нещо ново. Вече сте забравили какво е да си жив. Да дишаш въздух, да почувстваш женските устни до своите. Да държиш новородено в ръцете си или дори… дори — боже, помогни ни — да погребеш дете, което е умряло. Да стоиш в командната зала на звезден кораб и да се чудиш какво има в далечното пространство, какво те очаква? Какво ще намериш? Цената на това никога няма да падне и блясъкът на приключението не може, никога няма да бъде забравен. Да се чувстваш щастлив и нещастен, весел и тъжен и да имаш правото да чувстваш тези неща. Това е, което иска тя. Това е, което трябва да й дадете.

Зио мълчеше и сега заговори Спок:

— Вие започнахте това, Зио. Но всичко се обърка, а вие не сте го очаквали. Но сега трябва да позволите на събитията да се случат. Вашите идеи са добри. А сега позволете на други да заемат своето място.

— Разрешете й да ви напусне — каза Кърк. — Моля ви.

Зио погледна Кърк.

— Трябва да се консултирам с останалата част от Световния Разум. Това ще бъде една много дълга и изтощителна дискусия. Сигурен съм. Моля, почакайте тук — и той изчезна.

— Почакайте! — каза Кърк. — Нямаме време за дълги и изтощителни…

Зио се появи отново. Въздъхна дълбоко.

— Бях прав. Това е изтощително.

Кърк погледна към Спок и Дейстрьом и после отново към Зио.

— Свършихте ли?

— Да.

— Казахте, че ще ви отнеме много време.

— Капитане — каза Зио, като се усмихваше, — когато вие сте част от разум, който е способен да взема решения за периоди от време, толкова кратки, че дори няма мерни единици за тях, дискусия, продължила малко повече от секунда, се счита за цяла вечност.

— И решението?

Той се усмихна, но в усмивката му като че ли имаше и болка.

— Вземете я, капитане. Кажете на комодор Тайлър да бъде добър с нея. А на нея предайте, че баща й я обича.

— Няма да съжалявате за това, сър — каза Спок.

Зио го погледна тъжно.

— Аз вече съжалявам. Когато напуснете, моля, кажете на Алт, че веднага трябва да влезе в контакт, така че ще мога да му предам решението на Световния Разум.

— Добре — каза Кърк. — Може ли да попитам как да си тръгнем?

И изведнъж почувства твърдия под под краката си.

Светлината изчезна.

Изведнъж дишането му се затрудни, но почти веднага разбра защо. Спок и Дейстрьом лежаха върху него.

— Няма ли кой да ми помогне? — извика той.

Веднага беше изправен на крака и се намери лице срещу лице с Монтогомъри Скот. Инженерът го отупваше, докато той попита:

— Колко време бяхме в комуникация?

— Около четиридесет и пет секунди, сър.

— Изглеждаше цяла вечност — после се огледа и видя Дейстрьом и Спок също изправени на крака. Спок се протягаше, сякаш искаше да излекува болка в гръбнака си, а Дейстрьом леко размахваше крака и ръце.

После чу гласа на Алт.

— Е, капитане?

— Световният Разум би желал да говори с вас — и след това допълни: — Зио ви поздравява.

Очите на Алт се разшириха от учудване, после той кимна и отстъпи назад. Светлината веднага го обгърна. Лицето на Алт замръзна.

— Сега предават нареждания на Алт. Свободни сме да си тръгнем.

— Има два проблема, сър.

— Какво?

— Току-що бяхме уведомени от калигарианците, че кораб на теларитите идва през прохода и атакува. Проходът ще се затвори по-рано. Ако до един час не напуснем, ще станем постоянни гости.