Питър Дейвид
Проход между световете (18)

Глава осемнадесета

Целият багаж от совалката беше събран в една голяма обща стая, която беше определена за контактната група. От общата зала се влизаше направо в спалните на Спок, Скот, Дейстрьом, Так и Доркин. Само няколко минути бяха необходими на членовете на групата да открият, че интериорът на стаите е доста комфортен и за първи път, откакто бяха поели да изпълнят тази мисия, Шондар Доркин нямаше абсолютно никакви оплаквания.

Това, което разваляше чара на обстановката, беше съобщението на мистър Спок, че нещата със завръщането им на „Ентърпрайс“ не се нареждат добре. Най-бурно, според очакванията, реагира Доркин.

— Този идиот, вашият капитан, ще ни остави на тия мародери тук! — развика се той.

— Уверен съм — каза Спок, — че той няма да направи това.

— Да. Ако има начин да се излезе от затрудненото положение, то точно капитан Кърк е човекът, който ще го намери — потвърди Скоти. После се усмихна на Спок, който изненадващо не отвърна на усмивката.

— Е, това са безпристрастни коментари от хора, които служат на Кърк много отдавна — вметна саркастично Доркин. — Вие сте готови да заложите личната си свобода заради неговия авторитет.

— Капитан Кърк е много способен — намеси се Дейстрьом. — Пълен е с идеи. Ако някой може да ни измъкне оттук, това е точно той.

— Е, радвам се за вас. Ако имате намерение да седите тук и да чакате Кърк да ви спаси — много добре. Това си е ваша работа — каза Доркин. — Но що се отнася до мен, предпочитам сам да управлявам съдбата си, благодаря — изправи се и тръгна към вратата.

За никой друг, освен за Шондар, не беше изненада, че вратата не се отвори.

— Хей! — изрева теларитът и отново блъсна по вратата. Но тъй като тя отново не се отвори, той пак изрева и пак удари по нея. Късметът му изневери и Шондар изръмжа: — Ние сме затворници.

— Каква логика! — чу се отговорът на Спок.

— Това ме вбесява! — крещеше Доркин. — Не трябва да търпим повече. Няма да ни държат тук до края на живота ни. Когато някой от тях се покаже, ще атакуваме. Вулканите са страхотни бойци, андорианците — също, въпреки че нито един от тях не е толкова добър, разбира се, като мен — теларита.

— Защо, в името на Чу, трябва да приличаме на вас? — попита Так, като явно се забавляваше.

— Няма да спечелим нищо с физическа сила — каза Спок. — Тя няма да ни научи как да се измъкнем. Раняването или убиването на калигарианци само може да усложни ситуацията. И дори и да се доберем до совалката, няма да можем да излезем извън купола, докато те не го отворят. Няма нужда от демонстрации на сила. Трябва ни информация.

— Така че какво да правим? — попита Так.

— Да чакаме — отвърна Спок.

 

 

В лазарета на „Ентърпрайс“ Кърк и Тайлър отново се бяха надвесили над неподвижната Екма. Кърк с мек, но настоятелен глас повтаряше:

— Екма. Говорете! Трябва да говорим с вас, Екма.

Тя не отговаряше. Нещо повече, дишането й като че ли ставаше още по-затруднено. Маккой погледна уморено към данните на компютъра, като се надяваше те да му помогнат да спре проклетата музика от арфата на Вулкан, която му се струваше, че продължава вече цяла вечност. Ако Спок беше на кораба, Маккой със сигурност щеше да се закълне, че това е един майсторски скроен план от Вулкан, за да го подлуди.

— Възстановяването започва да става все по-осезателно — каза той накрая.

— Възстановяване от какво? — попита разстроено Кърк. — Каква е същността на нещата?

— Не съм сигурен — отвърна Маккой. — Ако бях уверен, щях да започна с някакъв заместител. Музиката, изглежда, определено помогна, но…

И изведнъж кривите, характеризиращи жизнеността, скочиха надолу. Скенерът започна по-бързо да премигва и алармената уредба се включи.

— По дяволите! — извика Маккой, като сграбчи инструментите си. — Лекари!

Те като че ли се материализираха от въздуха. Появиха се двама лекари със стабилизатори в ръце. Маккой бързо се справи с калибрацията им.

Тялото на Екма се покри с пот, но видимо се тресеше. Тя леко стенеше, а от устата й излизаха тихи подсвирквания, като че ли имаше рана в гръдния кош.

— Направете нещо! — извика Тайлър.

— Млъкнете! — Маккой трескаво приготвяше хипосулфат.

— Пулсът и дишането се забавят, докторе — каза един от асистентите. — Почти спират.

— Губим я — потвърди другият. — Жизнените криви са зле.

— Мозъчната дейност е разстроена.

Всичко стана така внезапно. Тайлър крещеше на Екма:

— Хайде! Хайде! Каквото и да става с теб, накарай го да спре. Накарай го да спре! Ти можеш да го победиш! Спри го!

— Дръжте я здраво — каза Маккой. Насочи спринцовката към ръката й. — Ще й ударя пет кубически сантиметра кордразин.

— Пет? — шокира се Кърк, понеже си спомни на какво е способно това лекарство дори в малки дози.

— Изследванията ми показаха, че тялото й ще понесе дозата — каза Маккой и с по-мек тон добави: — Надявам се.

Той инжектира стимуланта и резултатът беше, както винаги, моментален.

Очите на Екма изведнъж се отвориха, устата й също се разтвори и зае перфектната форма „О“. От гърлото й излезе вик. Ръцете й се вдигнаха с такава сила, че скъсаха коланите, които ги пристягаха, и с удар повалиха двамата медици. Но медицинският сензор, който стоеше точно над нея, беше много по-стабилен. Тя се опита да седне, но той я задържа в легнало положение. Ако се опиташе да се изплъзне под него, щеше да успее, но в момента в съзнанието й цареше пълен хаос, за да роди такъв добър план. Всичко, което се опитваше да направи, беше да седне, но сензорът не й позволяваше да го направи.

Кърк и Тайлър имаха достатъчно време да застанат от двете й страни, да я хванат здраво за раменете и да я задържат легнала. Кърк хвърли поглед към монитора и видя кривите, които сега се бяха устремили към върха на скалата. Въпреки че Маккой я беше върнал към живот, проблемът сега беше дали тя ще се задържи така и дали няма да се върне отново в предишното състояние, дори можеше да стане и по-зле.

— Екма! — викаше Тайлър. Наведе се над нея, сграбчи лицето й с двете си ръце и я накара да гледа право в него. Погледът й обаче не беше фокусиран върху него, не беше фокусиран върху нищо. — Екма! Слушай ме! Спомняш ли си: „Само мен и моята сяаааанка…“

С превъзхождаща сила ръката й се вдигна и тя силно го блъсна настрани. Той се препъна и се удари в една медицинска количка.

В същото време Екма се опитваше да се освободи и от Кърк, но той успя да приклещи неподвижно лявата й ръка. Дясната й ръка обаче го блъскаше с всичка сила.

— Екма! Спри! Каквото и да става с теб, всичко е само в съзнанието ти. Съзнанието ти се опитва да умори твоето тяло поради причини, които са ни неизвестни. Само ти можеш да спреш това. Ти можеш. От биологична гледна точка тялото ти е в отлична форма. Трябва да имаш волята да се пребориш със съзнанието си. Ние не можем да ти помогнем. Никой от нас не може. Това е твоята битка. Твоята. Хайде, бори се! Хайде! Опитай се да победиш! Това е твоята битка!

 

 

Изминаха няколко часа, откакто Спок, Скоти и останалите бяха затворени, и при тях дойде Алт, за да попита за здравето им.

Загрижеността му предизвика бурен саркастичен смях у Доркин.

— Защо ви е грижа? Вие сте тези, които ни превърнахте в затворници.

— Ние всички по някакъв начин сме затворници — каза Алт. — Затворници на обстоятелствата — след това седна в стол, който беше от същия вид, както и останалите в стаята, но приемаше седем различни форми за седемте различни индивида в залата. — Не желаем да ви държим тук до следващото отваряне на прохода. Много от вас няма да издържат дотогава.

— Аз обаче най-вероятно ще доживея следващия цикъл — каза Спок. — Вулканите са известни с продължителността на живота си.

— Това е, защото никога не си затварят устата за по-продължително време — каза кисело Доркин.

— Това е вашата теория — отвърна Спок, след това съвсем неочаквано се обърна към Скоти и каза: — Мистър Скот, може би сега е времето да… мисля, че точната фраза е „да отворим“… провизиите, които сте взели със себе си.

Скот го погледна в недоумение:

— Провизии, мистър Спок?

— Да — той посочи багажа на Скоти, който беше разтоварен от совалката. — Най-вече бутилката.

Долната устна на главния инженер увисна.

— Как… вие… по…

— Мистър Скот — каза Спок с такъв приятелски глас, с който никога не беше говорил досега, — познавам ви от много време и знам вашата дефиниция за провизии.

Скоти се съвзе и тръсна глава. Дейстрьом, Так и Доркин се спогледаха с недоумение.

— Някой ще благоволи ли да ми каже за какво, по дяволите, говорите? — пожела Доркин.

Вместо отговор Скоти извади една бутилка скоч и я задържа така, че всички да я видят.

— Да ви вземат дяволите, мистър Спок. След всичките тези години мисля, че нищо не може да остане скрито от вас.

— Това е цената, която всички трябва да платим, мистър Скот — и след това Спок се обърна към Алт и за най-голямо учудване на Скоти каза: — Ще благоволите ли да опитате от провизиите на мистър Скот, Майстор на социалното положение?

Алт повдигна вежди.

— Ако това е желанието на мистър Скот — да, но не бих искал да се налагам.

— Вие дори не си и помисляте да ни се налагате — отбеляза Так с лек сарказъм. — Държите ни тук против нашата воля без никакви угризения.

— Вече казах, че това не е по наше желание — отвърна Алт, като пое бутилката от Спок. — Това е следствие на създалата се ситуация и на нещастно стеклите се обстоятелства. Екма е много ценен индивид.

— А ако тя е по-малко ценна? — попита Спок.

— Няма никакво значение. Ние вярваме в затвореното общество.

— За народ, който има претенциите да е напредничава раса — намеси се Доркин, — вие, изглежда, нямате желание да дадете свобода на членовете на собственото си общество. Какви други подобни върхови постижения имате?

Алт преглътна една голяма глътка от скоча, а Скоти хвърли поглед към Спок. Спок едва забележимо кимна и лека усмивка озари лицето му.

Алт остави бутилката, като обърса устните си с ръкав.

— Не можем да позволим — продължи той — безразборно преместване на членове от нашата раса тук и там. Вярваме, че това е в противоречие с интересите на галактическото общество като цяло. Трябва да има контрол. Не можете ли да разберете това? Нашето общество, нашата среда, нашите мисли трябва да са — преплете пръсти — като това. Опитайте се да ги разделите. Не можете. Но ако един пръст се премахне, тогава става по-лесно. Нашето общество има нужда от всеки един индивид, за да остане непокътнато и силно. Всеки знае своето положение и място в това общество, както и отговорностите си. Ако не изпълнявате отговорностите си, е равносилно на разрушаване на обществото.

— Приятелю — започна бавно Скоти, — знаете ли, че вие говорите и говорите, но от това няма много смисъл.

Алт се изкикоти.

Скоти погледна към Спок.

— Това е — каза той — обещаващо.

 

 

Нещата се развиваха неприятно, дори отвратително, от момента, когато Екма попадна в лазарета на „Ентърпрайс“. Кърк и Маккой бяха сменили униформите си с чисти и сега отново бяха при изтерзания беглец от Калигар.

— Сърцебиенето и дишането са нормални… е, нормални за нея все пак.

Маккой разглеждаше жизнените криви на монитора. Беше застанал близо до леглото на Екма и клатеше бавно глава.

— Добре, признавам… дори съм впечатлен — продължи той. После се обърна към Кърк, който беше застанал наблизо: — Трябва да призная, че имате заложби, капитане, въпреки че повечето пациенти не постигат тези резултати.

— Благодаря, докторе — Кърк се наведе над Екма, чиито очи все още бяха затворени. Дишането й беше слабо, но нормално. — Не мисля, че имам заслуги за това. Изцяло възнамерявам да ви оставя да се справяте с всички медицински проблеми на този кораб.

— Какво облекчение. Бях започнал да се тревожа — отвърна Маккой.

— Е… е, какво става сега? — попита Тайлър.

— Сега чакаме — отвърна Маккой. — В момента преминава това, което обикновено се нарича „студена пуйка“. Това е следствие от въздействието на лекарството. В случая нямаме лекарство, но вместо това има нещо в нейното съзнание. За нея това има същия ефект. Вярвам, че тя е преминала през най-лошото, но не мога да бъда сигурен, докато не седне, не ме погледне и не попита какво съм й приготвил за закуска.

— И докато не настъпи този момент, не можем да направим нищо, за да променим ситуацията — каза Кърк тъжно. — Междувременно губим ценно време.

— Командната зала до капитана — чу се гласът на Ухура по комуникатора.

— Колко тъпо, а? — попита Тайлър. Кърк дори не се опита да му отговори, а натисна бутона на комуникатора.

— Тук е Кърк.

— Капитане, уловихме индивидуални предавания във вътрешността на кораба.

— Какво? Локализирайте ги.

— Вече го направихме. Те са от стаите на теларитите и андорианците.

Кърк и Маккой се спогледаха.

— Алармирали са правителствата си.

— Алармирали са ги, че техните изтъкнати пратеници са задържани от другата страна на прохода, защото сме дали убежище на Екма. Но как са могли да разберат това?

И този път Кърк и Тайлър едновременно произнесоха една-единствена дума:

— Фокс.

— Ще го убия! — закани се Кърк.

Тайлър кимна:

— Аз ще помогна.