Питър Дейвид
Проход между световете (15)

Глава петнадесета

— Коментарът е излишен!

Насъбралите се в залата за заседания не бяха много — Кърк, Маккой, Фокс — в инвалидна количка, Екма, Тайлър и Ухура, която записваше дискусията. Всъщност записът й беше излишен, защото компютърът автоматично записваше всичко, което се говореше. Но ситуация като тази изискваше определен протокол.

Фокс беше изрекъл думите преди малко и сега силно клатеше глава.

— Всякакъв коментар е излишен!

— Посланик — каза Кърк тихо, — това не зависи от вас.

— Капитане — обърна се Фокс на стола си, за да погледне Кърк право в лицето, — страхувам се, че зависи.

За момент се възцари неловка тишина, а след това заговори Тайлър:

— Мога лично да ви уверя, капитане, че ще имате пълната поддръжка на „Старфлийт“ по този въпрос.

— Не бих бил толкова убеден, комодор — прекъсна го Фокс. — При цялото ми уважение към вас е очевидно, че мисълта ви е неправилна. Мнението ви по въпроса е повлияно от вашата лична заинтересуваност — и посочи към Екма. — И от един индивид, който очевидно упражнява прекалено голямо влияние върху вас. В момента не мога достатъчно да предположа и да си представя…

Тайлър се понадигна. Никога не можеше да реагира спокойно на нещата.

— Вие сте бюрократичен кучи си…

— Комодор! — извика остро Кърк. Тонът му по би подхождал към подчинен. Тайлър обаче не каза нищо, а просто отново седна в креслото.

Маккой, от своя страна, внимателно наблюдаваше Екма. Имаше нещо, нещо в поведението й, което не беше наред. Беше се тренирал години наред да може само с един поглед да определи дали някой се чувства добре или не и шестото му чувство сега го предупреждаваше.

— Майстор-строител — каза меко той, — добре ли сте?

Тя го погледна и се усмихна закачливо:

— Добре съм, докторе. Само малко… напрегната от последните събития.

— Не се учудвам — отвърна загрижено Маккой.

— Е, учуден съм — каза Фокс, — учуден съм, Майстор-строител, че застрашавате полагането на добри връзки с вашия народ с внезапното си решение, че не искате да се завърнете при тях.

— Тя има причини за това — каза Тайлър — и повтарям, че „Старфлийт“ ще я подкрепи.

— А „Старфлийт“ е отговорен пред Федерацията на обединените планети — засече го Фокс — и аз съм официален представител на тази авторитетна организация. Капитане — обърна се към Кърк, — имате ли представа за деликатността на положението?

— Мисля, че да, посланик — отвърна тихо Кърк. — Вие смятате, че калигарианците ще бъдат засегнати от отстъпничеството на техния Майстор-строител, без да споменаваме, че напускането й на техните граници вероятно ще е в противоречие с философията им на изолация. Прав ли съм?

Въпросът беше адресиран към Екма и тя бавно кимна.

— Вашата UFP^[1] е неразбираема за моя народ — каза тя. — Дискусията по този въпрос е невъзможна без участието и влиянието на баща ми.

Ухура вдигна поглед от компютърните записи.

— Извинете… мисля, че казахте, че баща ви е умрял.

— Да, наистина — потвърди Кърк. — Малко съм объркан.

Екма тихо се изкашля и каза:

— Споменът за баща ми и философията му са живи сред народа ми, така както философите и мъдреците дълго се помнят и повлияват на вашата философия. Затова говоря за него, сякаш е още жив.

— Разбирам — каза Тайлър.

Кърк не беше уверен, че е разбрал, но продължи:

— Нека обсъдим по-подробно въпроса.

— Същината на въпроса е в това, как да убедим Майстор-строителя, че действието, което възнамерява да предприеме, може да бъде убийствено за по-нататъшните ни връзки с народа й — каза Фокс. — Каквито и причини да има, за да направи това, не мисля, че тя би искала да застраши работата, която баща й е започнал и която ние се осмеляваме да продължим.

Кърк се обърна и го фиксира с поглед:

— Посланик — каза той, като само с тона на гласа си успя да понижи температурата в стаята с няколко градуса, — разбирам чувствата ви, но ако ме прекъснете още веднъж, ще ви върна в лазарета и ще можете да участвате в този разговор чрез видеомонитора. Ясен ли съм?

Фокс примигна, но не каза нищо.

Кърк отново погледна към Екма:

— Е, Майстор-строител…

— Екма, моля — каза тя.

— Екма… казали сте на комодора, а и пред мен, че желаете да останете във Федерацията. Приемам, че сте посочили пред комодора някаква причина за вашето желание — с крайчеца на очите си забеляза, че Тайлър кимва. — Но не сте споделили тази причина с мен. Моля, направете го сега!

— Лична е, капитане — намеси се Тайлър, преди Екма да проговори.

— Страхувам се, че това не е достатъчно, комодор.

— Страхувам се, че трябва да бъде, капитане.

— Не, сър — отвърна Кърк. — Може би посланик Фокс има предвид нещо, когато говори по въпросите на дипломацията, и сигурно е прав. Вие сигурно в качеството си на представител на „Старфлийт“ от най-висш ранг също може да изложите вашите аргументи. Но, джентълмени — Кърк се усмихна кисело, — основната ми мисъл е, че това е моят кораб. Моят екипаж. Когато им кажа да скачат, те питат колко високо, а ако заповядам на охраната да ви прати по дяволите, ще го направи, без да се колебае. Ясна ли е мисълта ми?

— Заплашвате ли ни? — попита Фокс.

— Точно така. Още в миналото съм известен със заплахите си, за да постигна целта си. Един пример — Еминар VII. Прекалено съм стар, за да се променя и да стана внимателен, посланик, и ако това не ви харесва, най-сърдечно ви моля да се оттеглите. И с цялото си уважение към вас, комодор, вие може да се присъедините към него — Кърк се изправи и започна да се разхожда из залата с ръце отзад. — Комодор, молите ме да сложа главата си на дръвника в момента, когато посланик Фокс ще бъде много радостен да замахне с брадвата. Но аз желая да запазя целостта на врата си. Само господ знае, че съм го правил често и преди. Бих искал да узная на какъв риск сме изложени. Не искам да работя на тъмно — вторачи се в Екма. — От вас зависи, ма’ам. Кажете ми защо искате да напуснете Калигар? Заради комодор Тайлър ли? Или заради нещо друго?

Екма мълчеше. Сякаш беше от камък. Единственият знак, че е чула думите на Кърк и че съзнанието й се занимава с тях, беше, че си хапеше долната устна.

— Тя иска да остане с мен — каза Тайлър.

— Причината не е тази — отвърна Екма. Изглеждаше така, сякаш мислите й бяха някъде далеч. Маккой забеляза, че дишането й е неравномерно. — О, разбира се, че съм доста привързана към теб, Джо, дори мисля, че те обичам, но това не е единствената причина.

Тайлър беше объркан, но се съвзе:

— Добре тогава — каза той. — Трябва да кажеш на капитана за твоя брат.

— И той не е причината — отвърна тя.

— Брат й? — попита Кърк.

Екма се усмихна кисело. Маккой, който беше взел трикордера си, за да следи състоянието на Фокс, сега тайно го прекалибрира, за да прегледа Екма.

— Джо Тайлър е морално оскърбен от интимните ми връзки с брат ми Макро.

— Връзки, от които се появява син — каза Тайлър мрачно.

Кърк примигна от изненада, а Ухура едва прикри реакцията си. Маккой беше прекалено зает с проследяването на сигналите, които получаваше. Пулсът на Екма се ускоряваше, същото ставаше и със сърцебиенето й.

— Това не е най-щастливата ми връзка — продължи тя, — но както вече казах на Джо, това е нещо обичайно сред моя народ, не е табу, както е във вашето общество. Ние имаме собствен… — изкашля се. Изглеждаше изтощена, но отново продължи. — Имаме собствени табута. Така че трудно е да се повярва, че обичам сина си. Но аз обичам много повече живота и аз…

— Капитане — намеси се Маккой, — мисля, че трябва да…

Но Кърк не го беше чул.

— Обичате живота? Някой заплашва ли вашия живот?

Дишането й беше неравномерно и Маккой скочи на крака, без да се смущава, че някой ще забележи трикордера.

— Не искам да бъда отслабена — пое си въздух тя. — Аз… аз… не…

— Отслабена? Какво, по дяволите, означава отслабена? — попита Кърк. — Комодор…

— Не знам — отвърна сконфузено Тайлър. — За първи път…

— Капитане, жената е ексцентричка! — намеси се Фокс.

— Джим! — извика Маккой. — Сърцето й има аритмия, дишането й спира.

— Не е вярно! Не ми е дошло още времето! — тя скочи на крака, тялото й се олюля и започна да се накланя. Тайлър скочи и я подкрепи. Постави я да седне на стола, а Маккой веднага се разпореди по комуникатора да се подготви екип в лазарета.

Тя изпищя:

— Не искам да умра!

— Смърт? — каза Фокс. — Какво, по дяволите, иска да…

— Престани! — извика Тайлър. — Просто си затвори устата!

Екма започна да пада от стола, но Тайлър я вдигна на ръце. Държеше я с видима лекота, сякаш тя изобщо не тежеше.

— Направете нещо за нея! — извика Тайлър към Маккой. — Това е заповед!

— Не знам пълния й биологичен строеж — отвърна Маккой. — Лекарствата, които на нас ни помагат, може да са убийствени за нея. Трябва да я занесем в лазарета.

Медицинското легло се затъркаля на колелцата си по коридора и Тайлър тръгна след него, но Маккой го погледна със смразяващ поглед.

— Нямам нужда от проклетото ви надзираване — каза остро той. Обърна се, погледна през рамо и добави, — сър.

Известно време в залата за заседания беше тихо, след като Екма беше изнесена по спешност. Но после посланик Фокс наруши тишината:

— Капитане… не говорехте сериозно, нали?

Кърк сякаш му отговори от далечно разстояние.

— Сериозно?

— За това, че няма да я върнем обратно. Преговорите ни с калигарианците са много деликатни. Нещо такова, като една от техните най-важни особи…

— Посланик — започна Кърк бавно.

— Изслушайте ме сега! — заповяда Фокс. — Боже мой, Кърк, аз не съм нечовечен. Видях колко е потисната — жената очевидно е ужасена от нещо. Нито пък съм толкова глупав или нечувствителен, за да пренебрегна явния факт, че комодор Тайлър е влюбен в нея.

— Какво, по дяволите, разбираш ти от това, Фокс? — каза Тайлър с явно раздразнение.

Фокс поклати глава:

— Разбирам по погледа, с който я гледате, комодор, и по начина, с който тя ви гледа. Има някаква връзка между вас двамата. Такава връзка е непредсказуема и никога в тази огромна Галактика не се знае кога и къде ще я откриете. Но вие двамата сте открили тази връзка и при обикновени обстоятелства бих бил щастлив да ви поздравя. Сега обаче обстоятелствата са далеч от обикновените. Връзките ни с калигарианците са най-малко експериментални. Нямаме ни най-малка представа как ще реагират, когато разберат за това, но се надявам, че ние няма да ги подведем. Ще позволите ли това да стане заради желанията на една персона?

— Две персони — промълви Тайлър.

— Не е честно — продължи Фокс, като се направи, че не е чул Тайлър — да застрашавате с провал добрата работа, която е свършена досега. Ваше задължение, капитане, е да изпълните мисията си. А тази мисия е: затвърждаване на връзките ни с Калигар. Не да рискувате да ги направите антагонистични.

— Ще ви бъда благодарен, посланик, ако не ми напомняте за собствената ми мисия — Кърк направи пауза.

— Признавам обаче, че наистина има приоритети и просто трябва да ги подредим. Всъщност в това отношение вие имате право.

Тайлър погледна Кърк с болка.

— Капитане, не мога да повярвам…

Кърк вдигна ръка, за да покаже, че още не е свършил.

— Сега всъщност все още не знаем със сигурност как ще реагират калигарианците на този факт, когато им кажем. Така че, мисля, по-добре е да им кажем и да видим какво ще се случи.

— Основната линия, Кърк — намеси се Фокс. — Не го забравяйте. Знам, че това е вашият кораб. Знам и всичко останало. Но и така трябва да бъде при моя ранг и положение. Ако Калигар иска техният Майстор-строител обратно, то ние ще им го върнем.

— Давам ви думата си — каза Кърк твърдо. — Няма да позволя да върнем обратно някого, който казва, че животът му е застрашен там. Просто няма да позволя.

— Дори ако това означава, че ще загубим контактите си с чужда раса, която може да помогне много за процъфтяване на Федерацията в бъдеще?

Кърк се изправи и се наведе над неподвижния Фокс.

— Какво добро бъдеще ни очаква, посланик, ако загърбим морала и чувствителността си към човешките нужди?

— Много високопарно, капитане — отговори Фокс. — Само един малък проблем: Екма не е човешко същество. Калигарианците не са човешки същества. Вие прехвърляте човешките взаимоотношения върху други разумни същества и се опитвате да прескочите пропастта между хората и останалите в Галактиката, като изплитате нова мрежа от морал, преплитана с философията на Теран. Учудвам се, капитане. Така не може. Вие го знаете и аз го знам. Нещо повече, включено е и във Върховната директива.

— Това не е въпрос от Върховната директива.

— По дяволите! Точно така е! Не трябва да допускаме вмешателство в тяхното общество. Не трябва да правим нищо…

— Подобно на рода компютри, в които са вкарани файлове, съдържащи директиви за продължаващи с векове войни? — попита спокойно Кърк.

Лицето на Фокс стана сериозно.

— Ще спрете ли да ми натяквате за това?

— По известни причини — отговори Кърк с фалшиво съчувствие, — то все още се върти из главата ми.

— Действията, които предприехте тогава, бяха изцяло лишени от чувство за самозащита.

— И затова всичко мина добре — каза Кърк уверено.

— И това ги осмисли донякъде.

— И това, което ги осмисли, беше, че действахме в наша и ваша защита. Така че сега разберете: действаме в защита на Екма. Нейният живот заслужава да бъде защитен, както и животът на всеки друг.

— Повече от живота на някои други, за които си мисля в момента — изръмжа Тайлър.

— И така — продължи Кърк, — основната линия, към която толкова се придържате, е, че имаме ситуация, с която трябва да се справим. Да тръшнем вратата зад гърба й не е решение на въпроса. Това, разбира се, изисква умения на посланик. Така че вие трябва да… — направи пауза, като се опитваше да намери точната дума, но не можа — да посланичите — и повдигна рамене.

— Ако добре съм разбрал — каза Фокс, — Тайлър иска тя да остане, защото я обича. Вие възнамерявате да го подкрепите заради някакъв странен, не знам точно какъв, комплекс на Ланселот, който имате. А очаквате от мен да се опитам да разреша всичко това гладко и то да има добър край.

— Точно така!

— Защо?

— Защото в това се състои вашата проклета работа — отвърна Кърк. — Защото аз ви нареждам. И защото, посланик, дали ви харесва или не, вие ми дължите това.

Фокс се намръщи, поклати глава и се завъртя със стола. Когато излизаше от залата, си мърмореше нещо неразбираемо.

Тайлър се обърна към Кърк и каза:

— Благодаря, капитане. Ако нямате нищо против, ще отида в лазарета, за да видя какво става.

— Ако доктор Маккой ви разреши, моля.

Когато Тайлър излезе, Кърк се обърна към Ухура с питащ поглед:

— Е? Нищо ли няма да кажете по въпроса?

Ухура повдигна рамене.

— Само това, че ако аз бях в беда, не знам кой би ми помогнал.

Командирът се усмихна уморено.

— Благодаря.

— А също и че сте в беда.

— Добре, че ми казахте.