Питър Дейвид
Проход между световете (20)

Глава двадесета

— Лазите ми по нервите — каза Кърк.

Беше се надвесил над Фокс, ръцете му се бяха свили в юмруци, но се опитваше да овладее гнева си. Тайлър стоеше наблизо и наблюдаваше Фокс така, сякаш беше готов да го принуди да изяде инвалидната количка, на която седеше.

Фокс, за разлика от тях, изглеждаше спокоен.

— Какъв е проблемът ви, капитане?

— Какъв е проблемът ми ли?! — тръсна глава Кърк, но точно в този момент му се искаше да раздруса друга една глава. — Съобщили сте на теларитите и андорианците, че техните представители са задържани.

— Но те наистина са задържани — отвърна Фокс.

— Но не е трябвало да им го съобщавате — каза Тайлър. — Това ще ни довлече неприятности.

— Казвате, че би трябвало да премълча това? Така ли? — Фокс направи пренебрежителна гримаса. — Какъв е проблемът, капитане? Направил ли съм нещо, от което да се срамувате?

— Разбира се, че не — отговори Кърк строго. — Но последното нещо, от което имам нужда сега, е други правителства да дишат във врата ми и да следят всяка моя стъпка.

— Това е цената, която плаща всеки лидер, капитане — каза Фокс кротко. — Да е подложен постоянно на щателна проверка.

Тайлър се наведе напред.

— Нека открием истинската причина, заради която сте го направили. Направили сте го, за да се опитате да нараните и да притесните капитан Кърк, защото искате да му върнете, загдето той ви застави да следвате неговата линия.

— Грешите — каза Фокс. — Направих го, защото така трябваше да се направи, защото беше правилно. Направих го, защото правителствата трябваше да знаят за опасността, в която се намират техните пратеници, така както и вие имате право да знаете какво става с вашите хора. Говорихте ми, капитане, за правилността на вашите действия. Точно в това е същността. Ако те наистина са правилни, няма да имате проблеми след публичното им разгласяване.

— За това си има определено време и място — отвърна Кърк спокойно. — Намираме се в много деликатно положение, а вие го правите още по-трудно.

Фокс изгледа Кърк продължително:

— Когато бях момче — каза той след известно време, — се интересувах много от бръмбари. Насекоми. И едно от нещата, които правех, е да отивам в градината на майка ми и да обръщам камъните, за да наблюдавам насекомите под тях. И това, което мислех за най-очарователно, е, че когато повдигнеш камъка, насекомите реагират под въздействието на чистата слънчева светлина. Те се опитват да излетят или изпълзят, или по някакъв друг начин да се скрият от тази светлина — направи пауза. — Схващате ли метафората, капитане?

— Да — отвърна Тайлър. — Казвате, че главата ви е пълна с камъни.

При тези думи Фокс се засмя:

— Много остроумно, комодор. А сега бихте ли ме извинили. Искам да се заема с проучване на информацията за Калигар. Може би ще мога да открия нещо, което ще ни е от полза — обърна се със стола и включи компютъра си.

Тайлър и Кърк се спогледаха. След това командирът поклати глава и тръгна към вратата. Тайлър го последва, но спря, за да каже на Фокс:

— Знаете ли, веднъж се нараних много лошо. Бях прикован към един такъв стол за две седмици. Чувствах се ужасно. Сякаш горях в ада.

Фокс се извърна, погледна го и процеди през зъби:

— Аз не горя в ада.

— Но ще горите — усмихна се Тайлър. И когато навигаторът излезе, Фокс неловко се размърда на стола.

Тайлър настигна Кърк по коридора и каза:

— Все едно че сте му казали да не мечтае за розови слончета. Сега няма да си избие от главата мисълта за тях.

— А това, което аз няма да мога да избия от моята — каза Кърк с болка, — е, че той може би има право. Трябва да съм достатъчно уверен в решенията си, за да мога да устоя на една щателна проверка — капитанът тръсна глава. — Мислите ли, че с възрастта идва и по-голямата увереност?

Тайлър повдигна рамене.

— Можете да погледнете назад към решенията, които сте вземали в миналото, и да видите всички плюсове и минуси. Когато сте млад, увереността ви в собствената ви непогрешимост и вярата в собствените ви сили ви помага в ситуации, които по-старите и мъдри мъже биха нарекли „лудост“. Като погледнете назад в годините, виждате ли „лудост“ в живота си, капитане?

Устните на Кърк трепнаха:

— Поглеждам назад в живота си, комодор, и виждам приют.

— На вас не би ви харесал приют, Джеймз. Там е прекалено спокойно за вас.

— Е, аз си мислех, че един приют е изпълнен с доста шумове.

— Само приютът на „Старфлийт“.

— О! Това обяснява много неща.

Спряха се пред лазарета, където Екма все още лежеше в безсъзнание. Положението й не се бе променило. Когато влязоха, Кърк се надвеси над нея и тъжно я погледна.

— По дяволите — каза тихо той. — Само ако можеше да дойде на себе си! Може да ни каже толкова много неща…

— Виж, Джим, в края на краищата, диаграмите, характеризиращи жизнеността й, са стабилни — отбеляза Маккой. — Това е крачка напред от положението, в което се намирахме вчера.

— Толкова отдавна ли е било? — въздъхна Кърк. Потри върха на носа си. — Не мисля, че съм спал, откакто се отвори проходът.

— Винаги усещам кога съм много уморен — каза Тайлър. — Струва ми се, че всичко наоколо е много шумно.

— Наистина ли? — попита Кърк.

— Да, и престани да крещиш.

Кърк отвори уста, за да каже, че въобще не крещи, но си спомни една шега и се усмихна.

— Не, всъщност по-добре е да поспя малко — каза Тайлър. — Вие също трябва да си починете. Изглеждате изтощен.

— Имам много работа. Част от хората ми са взети за заложници…

Маккой пристъпи напред и каза:

— И няма да им помогнете, ако сте уморен, защото няма да измислите нищо.

Кърк въздъхна.

— След като съм издържал четиридесет и осем часа без сън, ще издържа и седемдесет и два.

— Не, стар сте вече за това — каза нетактично Маккой.

— Доктор Маккой, изглежда, че ви доставя безкрайно удоволствие да ми напомняте това непрекъснато.

— Все някой трябва да го прави. Има една пропаст между младостта и старостта, която вие все още не сте забелязали. А сега вървете и си починете малко.

— Добре. Ще отида в стаята си за…

— Не — каза Маккой строго. — Познавам ви, Джим. Ще полежите там пет минути, след това ще отидете в командната зала, за да се опитате да измислите нов план за освобождаването на заложниците. Но ако не сте уверен в него сто процента, просто ще изложите и тях, и нас на опасност или още по-лошо. Дайте шанс на Спок от другата страна да измисли някоя от своите магии на Вулкан. Мразя да ви говоря така, но е факт, че той е по-опитен от вас. А също и Скоти. Двамата сякаш са работили заедно милион години. Нека видим на какво са способни. Обзалагам се, че ще имаме информация от тях следващите няколко часа. А дотогава — приближи едно от болничните легла и отгърна завивката му — можете да полежите тук, където ще сте под мое наблюдение.

Кърк погледна към Тайлър, който само повдигна рамене, а след това отново към Маккой.

— Какво ще си помислят за това членовете от екипажа, като видят командира си да хърка в лазарета?

— Няма да е по-зле, ако го направите в командното си кресло. Освен това какво ще стане, ако има повикване от командната зала, а вие сте дълбоко заспали в стаята си и по комуникатора вместо отговор се чува хъркането ви? Само си губим времето с празни приказки.

Кърк въздъхна и каза:

— Добре, ще притворя очи само за няколко минути.

Отпусна се на леглото и си спомни, че веднъж трябваше да полежи в него доста дълго — тогава всеки мускул го болеше.

— Имате ли нещо против, ако остана тук? — обърна се Тайлър към Маккой. — Само за малко. За да съм близо до Екма.

— Не — отвърна Маккой. — За нея това е без значение. Седнете ей там — посочи към един стол в ъгъла. — Но стойте настрани от мен и не ми пречете.

— Добре — съгласи се Тайлър, докато сядаше на стола.

Кърк затвори очи, разочарован от неиздръжливостта си. Спомни си как беше преди.

Не много отдавна се беше опитал да изкачи една планина. Беше му се сторило, че просто може да я прескочи.

Ами жените? Усмихна се вътрешно. Прекосявайки Галактиката, беше преживял толкова неща, за които други мъже само са си мечтали. Можеше да опита вкуса на женските устни, да почувства техния опияняващ аромат. Всяко име, всеки образ му напомняше за вълнуващи преживявания.

Видял е и е преживял толкова много. А сега всичко това му се струваше като сън. Или сякаш се е случило с друг мъж на име Джеймз Т. Кърк.

Какво го промени? Какво го накара да бяга от самия себе си?

Може би смъртта на собствения му син? Или всички трудни мигове, преживени на кораба, и загуби, които е понасял. Върна се години, години и години назад и си спомни с усмивка времето, когато го наричаха Номад^[1]. После как се подиграваше на Скоти. Какъв лекар е той! Как се гордееше със сина си — доктор Маркус.

Синът му. Доктор Маркус. Но той си беше отишъл. Почина.

Не беше правилно. Не беше честно. Бяха разделени толкова много време и точно когато изглеждаше, че раната от раздялата им беше почистена и заздравяваше, Дейвид отново беше откъснат от него. Синът му си беше отишъл завинаги.

А Керъл… Господи, реакцията й…

Опита се да прогони тези спомени и да намери покой в нещо друго. Намери го в съня.

Всичките му спомени го напуснаха само за няколко секунди. Всъщност той се предаде на съня още щом като главата му усети възглавничката.

А минута по-късно Маккой вече раздрусваше рамото му, като му шепнеше настоятелно:

— Джим!

Кърк веднага се изправи и седна в леглото:

— Какво?

— Повикване от командната зала. Спок.

Това беше всичко, от което се нуждаеше капитанът. Моментално стана от леглото. Докато прекосяваше стаята, видя Тайлър, който беше заспал на стола в ъгъла.

— Сигурно и двамата сме заспали преди малко? — попита Кърк, докато оправяше якето си.

— Спите от пет часа — отговори Маккой.

Кърк примигна от изненада, а на вратата спря и каза:

— Кажете им, че се качвам в командната зала.

— Казах им — отвърна Маккой и като пристъпи към капитана си, заяви: — Идвам с вас.

Излязоха в коридора, като оставиха спящия Тайлър и Екма на грижите на медицинския персонал. Кърк почти тичаше към турболифта, а Маккой, като се задъхваше, се опитваше да не изостава.

— Защо идвате с мен? — попита Кърк. — Тревожите се за Спок?

— Разбира се, че не — изръмжа Маккой. — Но ако не дойда, после вие няма да ми кажете какво става. Никога нищо не казвате.

— Винаги го правя, но вие бързо забравяте, тъй като бързо остарявате — отвърна Кърк.

— Вече сме квит — призна Маккой.

— Включвам, капитане — каза Ухура.

— Спок — извика Кърк, докато сядаше в креслото си. — Какво става?

На екрана се появи лицето на Спок, а зад него се виждаха и останалите от контактната група. За негова най-голяма изненада те се намираха в совалката.

— Разбрах проблема с Майстор-строителя — каза Спок. — Това се отнася до философията на Калигар за неекспанзионизма.

— Подробности — каза Кърк.

— Калигарианците вярват — започна педантично Спок, — че индивидът е член на обществото си, ако той допринася нещо за това общество. Когато той спре да допринася, или по-точно, достигне своя връх, на индивида се отнема правото да продължи да бъде част от обществото.

— С други думи, ако вие не сте част от разрешаването на проблема, то тогава сте част от самия проблем — конкретизира Маккой.

— Точно така, докторе. Обществото на Калигар е устроено по следния начин: всичките му членове са под постоянно наблюдение, а тяхната активност се оценява. Развитието на ума им, техните възприятия, амбиции и потенциал са постоянно подложени на оценка. И индивидуално за всеки се решава кога е достигнал върха в своето съществуване. Всяко продължаване след този връх се възприема като стагнация — физическа и интелектуална.

— За какво говорите, Спок? Че някой решава за всеки един калигарианец поотделно кога е направил достатъчно през своето съществуване и тогава животът му просто… просто спира? — каза Кърк.

— Да, сър. На него се гледа като на ненужно същество, което черпи живителна сила. В това има логика, след като философията им се базира на неекспанзията.

— Боже господи! — възкликна Маккой. — Това… това е нечовешко!

Спок го изгледа учудено.

— Те не са хора, докторе — отбеляза той.

— Ако наистина са така дяволски притискани от разрастването на населението, защо, по дяволите, не практикуват предпазване от раждането на нови индивиди? — попита Маккой. — Тога…

— Не сега, Боунс — прекъсна го Кърк. — Спок, това… „принудително оттегляне“, ако го наречем така… как става? И кой решава кой и кога да се оттегли? Самите калигарианци не се ли противопоставят на това? На Еминар имаше подобна ситуация. Случаят се повтаря и Фокс отново е с нас.

— Сега е доста различно, капитане — отвърна Спок. — Калигарианците са доста вдъхновени…

— Вдъхновени! — прекъсна го Маккой. — С маршова стъпка вървят към смъртта…

— Боунс, млъкнете! — раздразнено го прекъсна Кърк.

— Спок…

Спок, благодарение на продължителната си практика, изобщо не обръщаше внимание на Маккой.

— Те вярват, че продължават съществуването си в едно цяло с окръжаващата среда, след като телата им са мъртви, и са успели да превърнат тази вяра в практика. Калигарианците не умират в смисъла, който ние влагаме в тази дума. След като той или тя бъдат избрани за „отслабване“ — терминът, който означава, че някой е бил отстранен от общността на населението и е поставен в общността на съзнанието, — неговата или нейната духовна същност се отстранява и се поставя в обширна мрежа, която те наричат Световен Разум. Това е техният еквивалент на рай, само че, докато при нас теолозите спорят за природата на рая, то калигарианците са го постигнали. Всичко, което отслабените индивиди знаят, помнят и са преживели, става част от Световния Разум — голяма компютърна мрежа, чиято основа се намира в сателитния град на южния полюс на планетата. Живите имат достъп до Световния Разум по всяко време и по думите на доктор Дейстрьом те може да прекарат там много часове в комуникиране с разума и мислите на техните предци.

— Това е лудост! — възкликна Маккой.

Спок повдига вежди.

— Не, докторе. Това е връзка между живите и мъртвите. За калигарианеца животът е безкраен. Той просто продължава да служи на обществото по по-различен начин. Световният Разум е свързан по много аспекти със световната мрежа. На тази връзка се основава и философията им, че са част от едно цяло. Световният разум, като част от постоянната обединена комуникация, е този, който решава кой е достигнал своя връх и трябва да бъде отслабен.

— И Екма е определена за отслабване — каза Кърк.

— Явно, че е така — отвърна Спок. — И тя очевидно иска да осуети това.

— Не мога да я обвинявам — каза Маккой.

— Спок — каза Кърк, — искам да направите следното…

Изведнъж Скоти извика много тревожно, Спок се обърна и след това отново погледна към монитора.

— Капитане — каза както обикновено невъзмутимо, — мисля, че имаме проблем.

Чу се звук от някакъв удар и Кърк видя, че екипажът на совалката реагира на нещо.

После картината от совалката изчезна, като се замени от картината на прохода.