Питър Дейвид
Проход между световете (19)

Глава деветнадесета

Макро стоеше на брега и гледаше към студената вода на езерото.

— Тук започна всичко — промълви бавно той, като му беше невъзможно, а и нямаше нужда да крие нотката негодувание в гласа си.

— Какво започна, татко?

Макро не си направи труда да се обърне, за да погледне сина си.

— Трябва ли да ме следиш навсякъде? — изръмжа той.

— Какво мога да направя, когато искам да съм близо до теб? В края на краищата, ти си моят баща — замълча за момент. — Какво ще стане с мама?

— Не знам, а и не ме е грижа.

— Ще се опитат ли да я придумат да се върне?

Макро се обърна.

— О, ще си доволен, ако не го направят, нали?

Регер го погледна учудено.

— Защо говориш така, татко?

— Защото знаеш, че е вярно. Защото ти харесва да станеш Майстор-строител — пристъпи към сина си, като размахваше пръст срещу него: — Ти си виновен за това. Това е твой план, твой заговор. Държиш се като приятен и мислещ индивид, но не те е грижа за напредъка ни. О, но аз те познавам добре, Регер. Наистина те познавам. Знам какво те кара да правиш това. Знам колко ще си щастлив, ако родната ти майка си замине. Не мисли, че не знам. Твоите заговори, твоите планове…

Регер вдигна глава, в погледа му се четеше болка, но и предизвикателство.

— Кого описваш, татко? Мен? Или себе си?

Макро изстреля един бърз десен удар и улучи Регер точно под брадичката. Той падна на земята, като разтриваше нараненото място, а Макро застана над него, като трепереше от възмущение.

— Ти — изрева той срещу сина си — ми действаш на нервите!

— Аз — озъби му се Регер, — аз, поне в момента, съм Майстор-строител. Аз те превъзхождам по ранг, татко, и точно това те нервира, нали? Че някой е над теб. Но ти просто нямаш таланта или волята. Не можеш да възприемеш, че нещата не се нареждат така, както ти искаш. Точно затова си фантазираш за планове и заговори. Мислиш, че цялата ни световна мрежа е против теб, бедничкият Макро. Никой не заговорничи срещу теб, татко, или пък срещу мама. Истината е, че най-големият враг, когото имаш на този свят, си самият ти.

Устните на Макро се движеха наляво-надясно, а мускулите му се бяха опънали.

— Рано или късно — каза той — това ще излезе наяве. Ще се разбере кой е прав и кой крив, кой е достоен… и кой не.

— Да, татко — отвърна Регер. — Не се и съмнявам, че ще стане точно така.

 

 

Алт вече не седеше на стола, а просто се беше изтегнал на него. Бутилката все още беше в ръката му и Скоти я издърпа от силните му пръсти.

— Той изпи само — погледна преценяващо останалото съдържание с вещо око — около половината. Май не може да държи много на алкохол.

— Да, съгласен съм с това, мистър Скот — каза Спок. — При първата ни среща с тях се държа по същия начин. Помислих си, че изминалите години няма да са го променили много.

— Е, сега какво, велики стратего? — попита Доркин.

— Сега — каза Спок, като се наведе над Алт, — ще получим информацията, която е необходима на нас, а най-вече на капитана. Трябва да разберем същността на отказа на Екма да се върне при своя народ.

— Но защо казвате, че на капитана също му е нужно да знае? — попита Скот. — Той каза, че вече е наясно.

— Това беше блъф.

— Как разбрахте?

Спок погледна към Скоти.

— Капитанът не е познат със своята сдържаност. Ако беше напълно осведомен какво тревожи Майстор-строителя, той несъмнено щеше да изложи аргументите надълго и нашироко в нейна полза, като се основава на това, което я засяга. Фактът, че не го направи, може да бъде интерпретиран само като липса на информация от негова страна.

— И какво възнамерявате да правите? — попита Так.

Отговорът дойде от Дейстрьом.

— Разглеждане на съзнанието. Нали така?

— Да, сър — отговори Спок. Той протегна ръка и пръстите му докоснаха лицето на Алт.

— Защо просто не го вързахте и не направихте това още щом влезе? — попита Доркин. — Щяхме да спестим доста време.

— Силата не е отговор на всичко — отговори Спок. — В този случай с нея не може да бъде постигнато нищо. Усещам, че калигарианците имат много силен разум — да се проникне в него под въздействие на силата, когато те не желаят, ще е много трудно, дори невъзможно. Този начин обаче може би ще има успех. Сега може ли да ви помоля за тишина? Сигурно на някои ще им бъде доста трудно.

— Това за мен ли се отнася? — попита Доркин. — Какво искате да кажете, че не знам как да пазя тишина? Мога да мълча. Мога да си държа устата затворена. Мога да се контролирам толкова, колкото и всеки от вас. И негодувам срещу въвличането в…

Так го приближи така бързо, че Доркин не успя дори да го види. Като се има предвид уважението, което андорианците изпитват към всеки, действията на Так бяха напълно неочаквани. Но пък, от друга страна, показаха изцяло крайната им ожесточеност, която изпитват, когато са провокирани.

Всичко, което си спомняше Доркин, беше внезапния удар върху главата си и… звездите експлодираха в главата му. Падна по лице върху пода и не беше много уверен каква е била причината. Това беше последното нещо, за което си мислеше, преди да изпадне в безсъзнание.

Никой не се помръдна от мястото си. Скоти пръв проговори:

— Това беше малко драстично… но все пак го оценявам.

Спок като че ли дори не забеляза станалото. Пръстите му шареха по лицето на Алт, като опипваха горната част от главата, като че ли се опитваше да начертае с пръсти това, което искаше да узнае. Лицето му беше безизразно, той дори не мигаше. Съзнанието му пробиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието на Алт.

И след малко въздъхна, главата му се килна на една страна, после на друга. Въздъхна така, сякаш е изкачил доста голямо възвишение, и Скоти пристъпи една крачка към него, като не беше уверен какво да направи. Не искаше да прекъсне контакта. Не беше сигурен какво ще стане със Спок, ако го направи.

— Световна мрежа — прошепна Спок. — Световно съзнание. Отслабване. Умиране. Толкова много хора. Толкова много съзнания. Мъртви и живи. Тук и там. Отслабване. Подбор. Отделяне на най-добрите. Най-добрите и най-смелите. Вземете ги. Спасете ги. Предпазвайте ги. Мъртви и живи. Тук и там.

Всяка дума беше произнасяна много по-трудно от предходната. Усилията, с които изричаше думите, изглежда, ставаха все по-големи и по-големи.

— Мъртви и живи — каза Спок. — Мъртви и живи, тук и там, отслабване, отслабване — гласът му ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая изведнъж започна да крещи: — Спрете го! Той ме завладява! Спрете го!

— Спок! — извика Скоти, тъй като гласът, който излизаше от устата на Вулкан, не беше вече неговият. Не можеше да продължава повече така, сграбчи Спок под мишци и го издърпа настрани от Алт. Калигарианецът се облегна назад, очите му се отвориха, но сякаш не гледаха, устата му се движеше, но думи не излизаха.

Спок беше като зашеметен. Напълно се беше отпуснал върху инженера и Дейстрьом се притече на помощ.

— Спок! — повтори Скоти. — Какво стана? Какво те на…

Изведнъж трима калигарианци се появиха в стаята. В ръцете си държаха малки дискове, не по-големи от дланите им.

Скоти се обърна и запита:

— Какво става тук? Какво правите в…

Калигарианецът, който беше най-близо до Скоти, постави сякаш небрежно диска си върху рамото му и за най-голямо учудване на инженера това го накара да се свлече на пода като някаква марионетка, на която са отпуснали конците. Падна тежко, като удари главата си, и съзнанието му се замъгли. Дейстрьом също се свлече до него. Скоти се опита да махне диска от рамото си, но ръката му не помръдваше. Нямаше никакъв контрол върху крайниците си — сякаш бяха отрязани и прикрепени към тялото на някой друг.

Калигарианците се обърнаха към Так с готови дискове в ръце:

— Не мърдай!

— Дори и не възнамерявам — отговори спокойно Так. В краката му лежеше неподвижно теларитът.

Алт беше започнал да се изправя на крака, като правеше усилие да се пребори с въздействието на алкохола. Видя Спок да лежи на пода. Вулкан се опитваше да се изправи, но не успяваше.

В този момент Макро се втурна вътре, огледа конфузно стаята и преди напълно да разбере какво е станало, се обърна към Алт:

— Изглеждате по-добре — каза той, като видя цвета на лицето му, който имаше зеленикав оттенък.

Алт, от своя страна, се беше вторачил в Спок.

— Аз мислех, че ни разбирате по-добре — каза той с плътен глас. — Опитахме се да общуваме с вас и с вашите. Наистина се опитахме.

Макро го прекъсна, като каза пренебрежително:

— Зио имаше прозрение и този прозорлив индивид можеше да изложи цялата ни раса на опасност. Но очевидно това прозрение е неправилно. Трябва да направим нещо по този въпрос… но първо трябва да направим нещо за вас.

— Махнете се от него! — каза Скоти.

Алт зяпна.

— Морален гняв, а се опитахте да проникнете в съзнанието на друг индивид. Нещо, което е важно за нас, жизнено, свято, просто… изскочи от мен към него чрез тази проклета техника на Вулкан. Е, той няма да има възможност да издаде информацията, която е получил. Мога да ви уверя в това. Дръжте го — обърна се към двамата калигарианци, които стояха наблизо.

Те се наведоха и изправиха Спок, като сложиха ръцете му върху раменете си, за да могат да го отвлекат където трябва.

Алт погледна към останалите тъжно.

— Имахме най-добри намерения към вас. Вие сами си докарахте неприятностите.

В този момент Спок обхвана с ръце главите на двамата калигарианци, които го държаха, и ги блъсна една о друга.

От удара и двамата моментално се свлякоха на пода. Спок, който стоеше вече уверено на краката си, се насочи към третия калигарианец.

Алт отстъпи назад и извика:

— Спрете го! Спрете го!

Третият калигарианец се стрелна като светкавица и хвана ръцете на Спок, преди те да достигнат раменете му. Но при това движение той изпусна оръжието си — диска, който действаше на нервната система. Сборичкаха се, Макро се опита да приближи, а Алт викаше от ужас.

В този миг Так отново се стрелна със скоростта на светлината, разчиствайки с един замах пространството между себе си и останалите. Наведе се и блъсна с рамо Макро в гърдите. Големият калигарианец изръмжа, но Так се изправи и го вдигна на рамото си. След това с бързо завъртане на измамно крехкото си тяло го подхвърли през стаята и Макро се стовари върху пода в най-отдалечения ъгъл.

Калигарианецът изрева и скочи на крака, но Так отново се обърна към него. За нещастие обърна гръб на Алт, който сграбчи диска, изпуснат от калигарианеца, който се спречка със Спок, и го хвърли.

Не се прицели добре, но резултатът беше повече от задоволителен. Дискът падна върху антената на андорианеца.

Так изпищя, нервнопарализиращата сила от диска премина през тялото му следствие на контакта с чувствителната му антена. Сякаш съзнанието му експлодира и той се свлече на пода по лице. Крайниците му бяха като ненужни. Тялото му трепереше на пода като на епилептик.

Макро го видя, усмихна се, прекрачи неподвижния теларит, за да приближи Так.

Но Шондар Доркин избра точно този момент, за да дойде на себе си, и не го направи в добро настроение.

Доркин изстреля злобен юмручен удар право в чатала на Макро. Калигарианецът изохка, но теларитът се претърколи и удари в сгъвката десния крак на Макро. Звукът, който се чу, не го задоволи, но Макро падна.

За нещастие падна точно върху Доркин, но теларитът се справи и с това. Успя да се измъкне, сграбчи виещия се от болка Макро и го захвърли обратно през стаята. Макро се стовари точно върху Алт и двамата паднаха на пода. Нито един от тях не се опитваше да стане.

Спок използва момента, за да освободи внезапно ръката си, и кръстоса ръцете на противника си зад гърба му.

После бързо взе дисковете от ръцете на другите двама, които лежаха неподвижно. Това стана точно навреме. После Скоти започна да разтрива мускулите си, Дейстрьом размърда пръстите на ръцете си и ги гледаше така, сякаш ги виждаше за първи път. Дори Так, който най-много пострада, се възстанови бързо.

Шондар Доркин все още сумтеше, завладян от жестокостта на битката, по средата на която беше дошъл на себе си.

— Кой ме удари? — поиска да узнае той. — Кой ме удари? Кой посмя да…

Так посочи един от калигарианците, които лежаха неподвижно.

— Той го направи.

— Хайде, джентълмени — каза Спок и тръгна към вратата. Останалите го последваха, а теларитът спря за момент до калигарианеца, посочен от Так, за да му изпрати един силен ритник.

Бързо излязоха през вратата, напуснаха сградата и се насочиха към полето, където ги очакваше совалката. Но в този момент чуха рев зад себе си и дори не трябваше да се обръщат, за да разберат, че са преследвани от няколко калигарианци. Спок веднага позна един от гласовете — Макро.

Ускориха крачка, докато прекосяваха полето. Совалката се виждаше. Приближаваха я. Дейстрьом се препъна и почти спря. Не му достигаше въздух. Спок го хвана и му помогна да стигне до совалката.

Вратата се отвори и те влязоха. Скот се обърна към Спок:

— Мисля, че казахте, че не можем да отлетим за никъде. Че сме в капан.

— Точно така — отвърна Спок. — Но няма причина да кръжим над повърхността. Ще изпратим съобщение на капитана, с което ще го уведомим какво сме открили. „Ентърпрайс“ е извън обхвата на нашите ръчни комуникатори, но не и субкосмическото радио на совалката.

— Вие знаете какво става?

Когато вратата на совалката се затвори зад тях, Спок погледна към Скот с учудване.

— Разбира се, мистър Скот. Това беше целта на проникването в чуждото съзнание.

— Но вие не казахте…

— Защо да потвърждавам нещо, което е очевидно? — попита той, като седна пред пулта за управление.

Скот въздъхна.

— Прав сте, мистър Спок — той седна в пилотското кресло близо до Спок и бързо запали двигателите. После погледна през предния люк.

Видя няколко дузини калигарианци. Предвождаше ги Макро — разгневен, стиснал здраво в юмруци нещо от рода на инструмент, който приличаше на дълга стоманена пръчка.

Спок спокойно изгледа калигарианците и каза:

— Вдигнете ни, мистър Скот.

Совалката се издигна във въздуха точно в момента, когато калигарианците пристигнаха на мястото, където беше кацнала. Но разгневената тълпа остана долу.

— Внимателно, мистър Скот — каза Спок, докато настройваше субкосмическото радио. — Голямата скорост не е за препоръчване…

— Тъй като няма къде да отидем.

— Точно така — и се обърна по радиоканала: — Спок до „Ентърпрайс“. Хайде, „Ентърпрайс“!