Питър Дейвид
Проход между световете (23)

Глава двадесет и трета

Кърк влезе в залата на Съвета. Тайлър вървеше плътно зад него. Капитанът се почувства така, сякаш всяко негово движение се следи от всички индивиди на тази планета. Въпреки че вътре имаше само няколко дузини калигарианци, които седяха на столовете с високи облегалки, наредени плътно до стената по целия периметър на залата, и го гледаха, Кърк усети, че всъщност присъстваха много повече от това, което се виждаше, и разбра, че беше поел много по-голям риск, отколкото си мислеше.

В единия от ъглите забеляза Спок, Скот, Дейстрьом и Так. Так беше много разстроен. Спок беше уведомил Кърк за смъртта на Шондар Доркин и, изглежда, че тази смърт беше потресла най-много андорианеца. Член на раса, ръководеща се от чувството за дълг, Так очевидно се чувстваше ужасно, като знаеше, че е задължен на някого, който му е спасил живота, и че никога няма да може да му се отблагодари.

В залата бяха също Алт и Макро. Останалите калигарианци бяха непознати, но те не бяха важни, тези двамата им стигаха.

— Вие ли сте командирът? — попита Алт. — Лидерът?

— Да — отвърна Кърк и пристъпи напред. — И аз съм тук, за да…

— Той не е лидерът — изръмжа Макро.

Кърк го фиксира с поглед и бавно каза:

— Не мога да кажа, че ми харесва да ме прекъсват.

Но Макро не му обърна внимание. Приближаваше се към комодор Хосе Тайлър, който стоеше на около тридесет крачки. Когато го наближи, калигарианецът каза:

— Измина много време, Тайлър.

Комодорът погледна към Кърк, тъй като се бяха разбрали говорителят да бъде капитанът. Кърк леко кимна и Тайлър повдигна рамене:

— Да, така е — отговорът му беше учтив, но нищо повече.

— Всичко стана заради вас — каза Макро. — Екма ме напусна заради вас.

— Заради мен? — учуди се Тайлър. — Аз не съм привърженик на философията за отслабването.

При тези думи голяма част от калигарианците примижаха от учудване, а Макро каза сърдито:

— Неприлично е тази дума да се произнася от друг, освен от калигарианец.

— Това е чудесно — прекъсна го Так. В гласа му се долавяше нотка на пренебрежение. — Ние пък го считаме за неприлично да се произнася от когото и да е.

— Майстор-строителят е ужасена от съдбата, която я очаква — каза Кърк. — Ако вие сте цивилизована раса, ще…

— Не ни оценявайте с вашите критерии дали сме цивилизовани или не — прекъсна го Макро. — Много типично за вас е това, че се опитвате да ни съдите. А вие — обърна се към Тайлър, — вие сте този, който повлия на Екма да се страхува от честта да бъде отслабена.

— Чест?

— Последната и най-голяма награда, към която един калигарианец може да се стреми — проговори Алт.

— Аз нямам нищо общо с това — каза Тайлър. — Това е самостоятелно решение на Екма.

— Лъжеш! — изрева злобно Макро. — Направили сте нещо с нея. Какво ли не бих дал да запуша гърлото ви с тези лъжливи слова…

Кърк усети опасността и предупреди навреме Тайлър:

— Комодор, внимателно!

Но Тайлър не се страхуваше.

— Искате мен, нали, Макро? Защото преди години ви победих. Мислили сте за реванш, мечтали сте си — зае отбранителна поза, балансирайки на пръсти, сви юмруци, готов за удар. — Мечтали сте си да ме пипнете и да разрешим спора помежду си. Е, какво ще правим сега? Вие и аз, точно сега. Ще разрешим ли спора и по какъв начин? Какво ще кажете?

— Макро — предупреди Алт. — Можете да…

Но Макро не чуваше. Натрупалите се с годините ревност, злоба и ярост сега се отприщваха.

— Само ние двамата! — извика Макро. — Докрай!

Нахвърли се към Тайлър със свити ръце, сякаш искаше да разкъса тялото му на парчета.

Хосе Тайлър спокойно извади ръчния си фазер и стреля. Не беше никакъв проблем да улучи Макро, защото той се намираше само на около двадесет крачки.

Силният устрем на калигарианеца му помогна да се доближи на още няколко крачки, но после той се свлече в краката на комодора. Тайлър се наведе над него и се усмихна.

— Много надеждно нещо — каза той, като потупа фазера си. След това погледна към Алт и попита: — Е, можем ли да тръгваме вече?

Алт отвърна:

— Бях започнал, но Макро ме прекъсна и сега бих искал да продължа: Макро, не можете да говорите от името на всички по този въпрос. Решението за отслабването се взема от Световния Разум. То не подлежи на преразглеждане. Ако Екма се върне, трябва да се подчини. Ако тя не се върне, няма да позволим на вашите хора да си тръгнат.

— Това не се приема — отвърна Кърк.

— Но, капитане. Надяваме се, че няма да изоставите вашите приятели и колеги заради една жена. Такова разрешение на ситуацията няма да бъде справедливо. Надяваме се на здравия ви разум.

Кърк бавно се обърна и огледа присъстващите.

— Затова ли са се насъбрали гордите калигарианци? — попита капитанът. — Да направят бартер с чужденци заради живота и свободата на една млада жена? Заради това ли?

— Не, капитане — отвърна тихо Алт. — Този начин на поведение е исторически обоснован. Изглежда, че все пак сте ни повлияли в отрицателен аспект. Трябваше да се принизим до вашето ниво, за да се справим с вас.

— Да се справите? — учуди се Кърк. — Защо? Защото не споделяме възгледите ви за отслабването? Защото намираме отношенията ви за… злонамерени? Приличате ми на кавалер, който не зачита собствения си живот.

— Кавалер? Ние сме милостива раса, капитане. Ние споделяме болката на другите.

— Как? — попита Кърк. — Кой с нормален разум би заявил, че иска да умре, защото е достигнал върха на своите способности?

— Аз.

За най-голяма изненада на Кърк, думите не бяха произнесени от калигарианец.

Произнесе ги доктор Ричард Дейстрьом.

Докторът пристъпи напред. Изглеждаше състарен.

— Те са прави, капитане. Наистина.

— Докторе…

Но Дейстрьом продължи да говори, като че ли не съзнаваше, че стои пред Кърк. Сякаш говореше сам на себе си:

— Сякаш тази мисъл внезапно ме осени. След двадесет и петата ми година като че ли някой дойде при мен и ми каза: „Виж. Погледни безсмислието на останалата част от живота си. Виж опитите си и провалите, разочарованията. Те са твои, твоите собствени, не нечии други. Никой друг не е виновен за тях. Никой не го е грижа за теб. Живот от слаби усилия за постигане на славата.“

Без да бъде груб, съзнавайки личната му болка, и без да споменава за умствената му криза, Кърк каза:

— Моля ви, доктор Дейстрьом… така не помагате.

Дейстрьом го погледна и изведнъж осъзна, че не е сам. Въздъхна и с треперещ глас каза:

— Извинете ме, капитане!

— Няма за какво да се извинява — каза кротко Алт, като се обърна към Кърк. — Той е достатъчно възвишен и разбира това, което калигарианците отдавна са превърнали в действителност. Защо трябва да се изразходват ресурсите на обществото за живот, който е достигнал своята кулминация?

— Защото — започна решително Кърк — рискувате да пропуснете неочакваните сътресения до края на второто действие — прекрачи неподвижното тяло на Макро и повиши малко гласа си, като се обърна към всички. — С цялото си уважение към всички вас, но се въртим в кръг. Вече стигнахме до задънена улица и виждам само един начин все пак да излезем от нея.

— И какъв е той?…

— Бих желал директна връзка със Световния Разум.

Ако просто беше пръснал черепите на калигарианците, вместо да иска да разговаря с тях, никога нямаше да види това изражение върху лицата им. Молбата на Кърк беше последвана от бързи тревожни шушукания и после Алт каза високо:

— Не е… разумно.

— Може би — отвърна Кърк. — Но вие казахте, че Световният Разум е взел решението. Следователно по всичко изглежда, че само той може да разреши спора ни. Екма чувства, че все още може да бъде полезна, че животът й още не е стигнал кулминационната си точка. Иска още време, за да покаже и приложи способностите си. Тя има това право. А ако Световният Разум е съществото, което иска да я лиши от нейното право, тогава към кого друг бих могъл да се обърна?

— Капитане, вие не разбирате. Вие нямате дори умствената дисциплина, която притежават децата ни.

— А децата на Калигар нямат дългогодишния ми опит — отвърна Кърк.

— Не можем да го позволим, капитане. Нямате представа какво искате. Това е равносилно на самоубийство.

— Разбирам — отвърна язвително Кърк. — Вие сте загрижен повече за живота на един пришълец, отколкото за живота на сънародниците си.

Сега пък Спок пристъпи напред.

— Майстор на социалното положение — започна той, — сигурно съм прав, като си мисля, че като Вулкан притежавам необходимата умствена дисциплина, за да понеса комуникацията със Световния Разум.

Алт го погледна одобрително.

— Имахме достатъчно време, за да научим много за вулканите след първия ни контакт с вас, мистър Спок. Вярвам, че вие сте способен да се справите. Но това е…

— Тогава, с разрешението на капитана, бих желал да защитавам Екма.

Кърк бързо прекоси залата, приближи Вулкан и заговори с нисък тембър:

— Спок, през по-голямата част от времето бяхте тук. Познавате Екма много слабо.

Спок леко повдигна вежди:

— Същността на въпроса не е в познаването на индивида, сър. Важна е концепцията — стойността на свободната воля срещу предопределеното. Пропаст в идеологическите спорове, която е разделяла философите векове наред. Ако щете, наречете го цепнатина във философията, такава, каквато ни позволи да стигнем дотук. Не мислите ли, че това е една ирония, капитане?

При тези думи Кърк се засмя.

— Не. Но въпреки това — добре измислено.

— Какво е нужно? — продължи Спок. — Едно упражнение по логика и дебатиране. При цялото ми уважение към вас, капитане, смятам, че щом като се изискват такива неща, да се изпраща човек, за да върши работата на Вулкан, е просто…

— Нелогично — каза Кърк.

— Абсолютно — съгласи се Спок.

— Предполагам, че сте достатъчно пораснали и съзнавате какво вършите.

— Напълно. Всъщност аз съм достатъчно възрастен, за да знам много неща, но все пак искам да го направя. Ще бъде… страхотно.

 

 

Маккой влезе в лазарета и приближи леглото на Екма. За негова изненада очите й бяха отворени и тя го гледаше малко конфузно. Той бързо погледна мониторите и със задоволство установи, че жизнените й процеси са стабилни. Отново погледна към нея и каза:

— Добре дошли отново!

Тя облиза пресъхналите си устни:

— Защо имам такъв отвратителен вкус в устата си?

— Причината е… хм… стомахът ви беше принудително освободен преди няколко часа — отвърна Маккой.

— О, боже! — възкликна тя. — Кога? Къде?

— Точно след като капитанът ви викаше да се борите. Бяхме само аз и той.

— Аз… аз съжалявам.

— Не се тревожете — отвърна развеселен Маккой. — В моя случай това ми е работата. А капитанът, изглежда… това го удовлетвори.

— Сигурно го мразите — каза Екма. — Него и мистър Спок. Винаги ги оскърбявате.

Маккой погледна надясно, после наляво и като се увери, че никой не ги чува, тихо каза:

— Разбира се, че не. Хората, които мразя, просто пренебрегвам. Кърк и Спок аз… — устата му застина отворена за момент — търпя им глупостите. В края на краищата, ако не се грижех за тях, отдавна щяха да бъдат мъртви.

— Разбирам — каза Екма. — За устата ми… може ли да…

— О! Разбира се. Боже, къде са ми обноските! — отиде до машината за храна, набра бързо един код и след няколко секунди се появи чаша с прозрачна течност. — Заповядайте — каза, като й я подаде. — Направих компютърен анализ на типичната калигарианска храна. Като извлякох от нея основните хранителни съставки, си позволих волността да ги запрограмирам в нашата хранителна система. Можете да ядете храната ни, но тя ще има вкус на това, към което сте привикнали.

Тя пое чашата с благодарност и я изпи на един дъх. Като отри устните си, повдигна я и се примоли:

— Още?

Маккой се усмихна.

— Не мога и да мечтая за по-добро състояние на пациента си — запъти се към машината и се върна с две чаши. Екма изпи втората и част от съдържанието на третата. — Как се чувствате?

Погледът й сякаш се зарея някъде.

— Празна — отвърна объркано. — Чувствам се… много празна. Това… това ме плаши малко.

— Не се учудвам — каза Маккой. — Бяхте така здраво свързана с народа си, с философията му, с обществото. Това отдръпване ви причини физическа и психическа болка. Но сега вярвам, че ще се оправите бързо.

— Чувствам се така… така самотна — леко потрепера. — Как… вие как превъзмогвате това?

Той внимателно я прегърна и каза:

— Ние търсим някой приятел и се опитваме да вървим заедно. Това е всичко, което можем да направим.

— Джо. Къде е Джо? А капитан Кърк? — Маккой се поколеба. Не беше сигурен дали трябва да й казва веднага, но тя усети, че той крие нещо, леко стисна ръката му и настоя: — Кажете ми!

— Минаха през прохода — каза Маккой. — Опитват се да убедят калигарианците да ви позволят да ги напуснете.

— Те никога няма да се съгласят — каза Екма. — Никога.

— Да, но калигарианците заявиха, че няма да пуснат Спок, Скоти и останалите, докато не ви върнем.

Очите й се разшириха:

— Не може да го направят!

— Очевидно могат.

— Аз… — гласът й трепереше — аз никога не съм мислила, че… никога не съм допускала, че може да направят това.

— Имаше такива изгледи, но не мисля, че капитанът предположи изцяло тяхната реакция отначало, когато се съгласи да ви приеме. Но как не са се сетили, че ще искате да им избягате?

— Ние не четем мислите един на друг — отвърна тя, — освен когато директно общуваме със Световния Разум — спря учудена, че спомена за това съвсем спокойно, и продължи шепнешком: — Аз… аз наистина съм отделена от тях — след това се облегна и каза: — Когато има промяна в мисленето ни, това са нашите лични и неприкосневени мисли. Но когато взех решение да напусна Калигар, то беше толкова дълбоко и значимо, че веднага бе забелязано от Световния Разум и то ми причини…

— Болка — довърши Маккой. — Разбирам.

— Не мога да повярвам, че те ще отстъпят — каза Екма.

— Но какво, мислите, ще направят? — попита Маккой.

— Не знам. Аз дори не бях твърдо решила да избягам. Това е безпрецедентен случай, докторе. Не знам дали разбирате. Подтикна ме отчасти отчаянието, а останалото беше просто чисто стечение на обстоятелствата.

Маккой тежко въздъхна.

— Е, каквото и да сте преживели, можете да бъдете спокойна. Капитанът ви даде дума и няма да наруши обещанието си. Той е на Калигар, за да се бори за вас, яхнал коня си.

— Коня си?

— Няма значение.

— Но… но какво може да направи? Как може да ги убеди в нещо, в което никога не може да бъдат убедени.

Маккой се замисли за момент.

— Този Световен Разум ли взема решение кога да умрете?

— Да — отвърна тя тихо. — Предвидена съм за отслабване след два дена.

— Добре. Като познавам Джим, сигурен съм, че той ще иска да говори директно с вашия Световен Разум.

— Не! — извика ужасена Екма. — Не, не може да го направи. Това е прекалено много. Хората ви са задържани като затворници, капитанът рискува себе си. Това не може да продължава. Трябва да се върна.

Тя се опита да седне, но Маккой я сграбчи за раменете.

— Не можете. Нямаме други совалки, които да издържат на цепнатината.

— Моят кораб може. Този, с който дойдох.

Маккой примигна.

— Да ме вземат дяволите. Бях забравил за него.

— Къде е той?

— Предполагам, че там, където сте го оставили. Близо до „Ентърпрайс“.

— Съобщете им, че се връщам.

— Не — каза Маккой. И преди тя да отвърне на думите му с протест, той продължи: — Не зависи от мен. Трябва да говорим за това с мистър Сулу. Никой не може да влезе или да напусне кораба без разрешението на командващия офицер. Ако искате да се върнете, никой няма право да ви задържа насила, но трябва да бъде съобщено. Изчакайте ме за малко. Ще донеса дрехите ви и след това — всичко по реда си.

Той се запъти към килера, където се намираха дрехите на Екма, но се спря до комуникатора и го включи.

— Лазаретът до командната зала.

— Командната зала слуша — чу се гласът на Сулу.

— Командващ — каза Маккой. В гласа му се долавяше умора. — Имам интересни новини. След всичко, което стана досега, това ще ви хареса.

 

 

Голямата сграда приличаше на пещера. Така я беше запомнил Дейстрьом. Погледна останалите и видя, че те също са впечатлени. При слабата светлина таванът на комуникационния център изглеждаше доста високо, сякаш в небитието. Дейстрьом си помисли за лъчите, които осветяваха всеки индивид по време на комуникацията, като за лъчи, директно от очите на Господ.

За разлика отпреди, сега никой не стоеше под комичен лъч. Всъщност нямаше никакви светлинни конуси, освен един-единствен, самотен лъч. Всички останали калигарианци явно бяха предупредени да напуснат.

— Калигарианецът — обясни Алт — е в състояние да предаде мислите на другите. Може би на вас ви липсва тази способност и сме го оставили, за да опростим нещата. Иначе може би забелязвате, че всички останали са напуснали. Ще бъдете само вие и Световният Разум, мистър Спок.

— Благодаря за привилегията — отвърна грациозно Спок.

— Мога до известна степен да допусна това, което ще ви отговори Световният Разум — каза Алт. — Научен съм да приемам и да вярвам в определени неща. Само най-ограничени индивиди ще откажат дори да размишляват върху това, какво може да се случи, ако в тях се намеси друга философия. Това ще е… интересно.

— Ще бъда предизвикателен — отговори Спок.

После приближи светлинния лъч и Кърк го последва, а Алт го предупреди:

— Капитане, бъдете внимателен. В момента, в който индивидът попадне под светлинния лъч, той е в общуване със Световния Разум. По-добре стойте на разстояние.

Кърк погледна към Алт и останалите калигарианци. После отново погледна Спок.

— Ние представляваме интересен експеримент за тях, нали, Спок?

— Така се оказва — отвърна Спок. — Но всеки експеримент може да даде неочакван резултат.

Кърк сложи ръка върху рамото му.

— Бъди внимателен.

— Естествено.

Спок се обърна с лице към бялата светлина и почувства, че сякаш се намира в пустиня при изгрев-слънце. Не усещаше топлина от светлината. Почувства само чистота и истина, които представляваха мостът между реалния свят и света на разума.

Без да каже нищо повече, той застана под светлината.

Беше обърнат с гръб към Кърк и останалите, а капитанът чакаше… Какво? Не знаеше. Някакъв знак. Някаква дума от Спок. Нещо.

Точно зад себе си усети Дейстрьом. Много тихо, сякаш се намираха в църква, Дейстрьом прошепна:

— Капитане, искам да ви се извиня за преди малко.

— Не е необходимо, докторе — отвърна Кърк, а погледът му не се откъсваше от неговия пръв офицер и приятел.

— Разбрах, че отслабих аргументите ви пред калигарианците с моето избухване. Ако може по някакъв начин да се реванширам…

— Казах, че всичко е наред, докторе. А сега, бихте ли…

Спок изведнъж настръхна, сякаш беше прободен. Краката му се разтрепераха, пръстите му се свиха в юмруци.

Последва объркано шушукане от страна на калигарианците и Кърк извика:

— Какво става?

— Не знам — каза Алт. — Има проблеми. Може би защото не е калигарианец.

Спок внезапно се олюля, главата му се завъртя наляво-надясно и за ужас на Кърк от устата му шурна зелена кръв. Изглежда, беше прехапал долната си устна.

— Спок! — извика Кърк и се хвърли към Вулкан.

Дейстрьом се хвърли след капитана, за да се опита да го спре. Сега вече всички се развикаха.

Кръвта се стичаше по лицето на Спок към униформената му риза. Очите му бяха широко отворени и изглеждаше, сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат.

— Пуснете ме! — извика Кърк и отблъсна Дейстрьом от себе си. Докторът се опита да го сграбчи отново, като се хвърли с цялото си тяло върху Кърк. Но и двамата попаднаха под лъча.

Телата им веднага замръзнаха неподвижно, лицата им изразяваха учудване. Разумът напусна телата им и отлетя надалеч.