Питър Дейвид
Проход между световете (13)

Глава тринадесета

После се приближи и го целуна.

Вкусът и дъхът й бяха същите, които той помнеше от години. И когато тя му се усмихна дяволито както… но в погледа й се долавяше нещо друго. Годините. Това беше. Годините, опитът и тъгата.

— О, мой скъпи лейтенанте — каза тя с нисък гърлен глас, — как можахте да си помислите, че съм ви забравила? А? Дори за момент — усмихна се. — Да забравя съмненията ви и липсата на доверие…

— Липса на доверие? — учуди се Тайлър, като изръмжа силно. — Глупости! Нито за миг, нито дори за един миг не съм си и помислял, че е възможно да ме забравиш.

След това като че ли осъзна, че не са сами (дори някои от присъстващите се усмихваха като глупаци), обърна се и каза, като че ли държи предизборна реч:

— Майстор-строителят и аз се… срещнахме.

— Очевидно е — каза посланик Фокс.

— Джентълмени — проговори Кърк, като се обърна към всички, — тъй като не разполагаме с неограничено време, предлагам да слезете в совалката.

— Капитане — каза Тайлър, — бихте ли се съгласили с предложението ми да си разменим местата с посланик Фокс?

Теларитът погледна към Так смутено:

— Каква е причината за тази смяна?

— Очевадна! — отвърна Так.

— О! — Доркин се намръщи. Всъщност той постоянно беше намръщен, но в този момент това доста се забелязваше. — Защо тогава аз не бях поканен да остана тук?

Кърк мъдро игнорира въпроса и премести погледа си от Тайлър на Фокс. Фокс повдигна рамене:

— Нямам нищо против, капитане. Трябва да призная, че когато се съгласих със задължението си, без да се оплаквам, бях малко разочарован, че ще пропусна възможността да посетя Калигар. А освен това става ясно, че комодор Тайлър има определен… интерес да остане на борда.

— На мен не ми става ясно — каза Доркин.

Так кратко отбеляза:

— Всъщност никой не ви и пита.

При тези думи Шондар Доркин изръмжа:

— Много добре, комодор. Щом като желаете да придружавате официално Екма по време на престоя й с нас, аз нямам нищо против.

Кърк се опита да скрие идиотската си усмивка, но вътрешно намираше станалото за прекрасно.

— Моля всички да се заемат със задълженията си! Изстрелване на совалката след пет минути, мистър Скот.

— Да, сър — отвърна с готовност инженерът и вдигна ръце: — Не съм пилотирал совалка от доста време, но мисля, че ще се справя.

— Имам ви доверие, мистър Скот — каза Кърк. — Майстор-строител Екма, сигурен съм, че комодорът няма да има нищо против да ви отведе до стаите, предназначени за вас по време на престоя ви… и след това, ако нямате нищо против, останалите членове от моя екипаж биха оценили възможността да поговорят с вас.

— Тук съм, за да съм ви от полза, капитане — отвърна Екма с лек поклон.

Всички излязоха от транспортната зала, а Фокс поизостана, за да говори с Кърк.

— Не може ли да отлетим след десет минути, капитане? — попита той. — Трябва да взема някои неща със себе си. Материалът, по който исках да дискутирам с този, който дойде на кораба, и бих…

— Десет минути, посланик, но не повече — каза Кърк строго. — По-добре побързайте!

— Ще се постарая, капитане.

Фокс бързо се отправи по коридора и почти се затича. Кърк кимна одобрително след него:

— Хубаво е да видиш мъж на такава възраст да се вълнува толкова много от нещо.

— Той много по-стар ли е от вас, капитане? — попита Екма.

Кърк се замисли за момент.

— Знаете ли… когато бях по-млад, той изглеждаше много по-стар от мен. Сега някак си изглежда по-малко стар. Разбирате ли ме?

— Толкова добре, колкото всичко останало, което е свързано с човешките същества — отвърна Екма. Тя се усмихна на Тайлър, който добродушно се засмя. — Щяхте да ми покажете моите стаи, лейтенант?

— Всъщност, комодор — отвърна той. — Но можете да ме наричате Хосе или Джо.

— Добре, Джо — отвърна тя. Той й подаде ръка и тя я пое. Така заедно под ръка се запътиха по коридора. Кърк и Маккой се загледаха след тях.

— Чудесна двойка са, не мислите ли, капитане? — попита Маккой.

— Да, наистина, докторе.

— За хора в „напреднала възраст“, разбира се — допълни докторът.

При тези думи Кърк се засмя.

— Никога не сте прекалено стар, за да бъдете млад, докторе.

 

 

Когато Хикс се събуди, не можа да разбере къде се намира.

Като се подчини на заповедта на главния инженер, се беше прибрал в стаята си, за да се наспи. Но не след дълго… точно когато се канеше да заспи… нещо го стресна. Случаен, далечен шум от машини или може би неочаквано силен смях, когато някой минаваше покрай стаята му. Каквото и да бе, то го събуди и той седна в леглото си в тъмнината, объркан и все още страдащ от главоболието заради партито миналата нощ.

Погледна хронометъра си и възкликна:

— О, боже! Трябва да съм на дежурство.

Все още като зашеметен, той се изправи и бързо излезе от стаята си. Докато тичаше по коридора, си спомни, че беше в стаята си да почива по заповед на мистър Скот. Това го поуспокои. При обикновени обстоятелства това щеше да е нарушение.

Твърде късно Хикс забеляза посланик Фокс, който бързаше срещу него.

Резултатът от срещата им бе сблъсък. Хикс не се нарани ни най-малко, но при сблъсъка се чу нещо като пукане на кости. Фокс падна тежко на дясната си страна и още веднъж се чу същият звук.

Хикс се залюля и се подпря на стената, като триеше гърдите си. Но Фокс лежеше на пода, стенеше и се мръщеше от болка.

— Оох, господи! — възкликна Хикс.

 

 

— Счупена бедрена кост — каза Маккой. — Две пукнати ребра; едното е близо до белия дроб.

Намираха се в лазарета — Маккой, Кърк и разстроеният Хикс. Последният правеше безсмислени движения с ръцете си.

— Беше нещастен случай. Аз едва го блъснах. Всичко това се случи, защото аз го повалих. Не исках…

— Знаем, че не сте искали, младши лейтенант — каза Кърк. Опитваше се да сдържа гнева си, но не можеше да прикрие раздразнението. — Въпреки това фактът, че не сте гледали къде вървите, не ви извинява.

— Знам, сър — отвърна Хикс, гледайки покрусено. — Наистина съжалявам. Аз просто го блъснах…

— Старите кости са много чупливи — каза Кърк.

Хикс погледна към Маккой виновно и докторът каза раздразнено:

— Не аз. Костите в тялото.

— О — отвърна Хикс.

От болничното легло Фокс извика:

— Чувствам се добре. Наистина. Помогнете ми да се изпра вя…

Маккой се обърна и каза остро:

— Стойте там, където сте, или ще ви счупя и другата бедрена кост.

Дали тази заплаха наистина подейства, но Фокс отново положи главата си на възглавницата, а изражението му беше нещастно. Маккой погледна отново към Кърк и посочи Фокс.

— Следващия път, когато искаш да изкачиш друга проклета планина, помисли за деликатната страна на нещата.

Кърк искаше да му отговори, но комуникаторът на стената иззвъня. Командирът се приближи и натисна бутона:

— Тук е Кърк.

— Капитане, тук е Спок, в залата със совалката — чу се гласът на Вулкан. — Разбрах, че е станала злополука с посланика.

— Сблъскал се е силно с младши лейтенант Хикс — отвърна Кърк и погледна към леглото, където лежеше Фокс. Близо до него стоеше Хикс и се извиняваше. — За посланик Фокс последствията са сериозни.

— Да задържа ли совалката заради него?

Кърк погледна към Маккой. Докторът кимна решително с глава:

— Той ще остане тук известно време, мистър Спок — отговори капитанът. — По-добре е да вървите.

— Да, сър.

— Помнете: връзка на всеки кръгъл час. Късмет!

— Ще ви потрябва — измърмори Маккой.

— Благодаря, капитане. И моля ви, благодарете на доктора за чувствата му.

Кърк хвърли закачлив поглед към Маккой, който почти се намръщи:

— Погрижете се за изражението на лицето си, докторе. Започвате да приличате на теларит.

 

 

— Защо този пилотира совалката? — мърмореше Шондар Доркин.

Скоти се извърна и прониза с погледа си теларита:

— Защото съм в състояние да я пръсна на парчета и след това с голи ръце да я събера отново, ако е необходимо. Заради това.

След тези думи инженерът се обърна напред, за да извърши последните проверки преди старта, и си помисли, че няма да има нищо против да отстрани някого от совалката…

Спок влезе в совалката и изгледа Так, Дейстрьом и мърморещия Шондар.

— Изглежда, че посланик Фокс няма да ни придружи. Случила се е злополука и той е в лазарета.

— Ха! — извика Доркин. — Знаех си, че е прекалено слаб за суровостта на едно космическо пътуване. Срамота е, че не всички са здрави и издръжливи като теларитите. Знаете ли какви щяхте да бъдете тогава?

— Самоубийци? — попита Так.

— По-силни.

— О, драги. Тогава ще е по-трудно да умрем, нали?

Доркин се прицели с поглед в Так:

— Теларитите са една от най-устойчивите раси в Галактиката. Знаете ли какво е нужно, за да бъдем изтребени?

— Един продължителен, суров поглед в огледалото?

— Не. Необходимо е — каза Доркин предупредително — повече, отколкото на вас.

— Не се безпокойте — отвърна Так. — Аз мога да издържа повече.

Сега Дейстрьом, който седеше точно пред тях, бавно се обърна с величествен маниер:

— Съзнавате ли — започна бавно той, като наблягаше на всяка отделна дума, — че енергията, която и двамата изразходвате в този безсмислен спор, е достатъчна за захранването на космически кораб, за да преполови пътя до Римбор?

Доркин се вторачи в него:

— Да го преполови, казвате?

Дейстрьом погледна към Так:

— Сарказмът сякаш го вдъхновява, нали?

— Да, като че ли — съгласи се Так.

Същевременно Спок зае мястото си до Скоти.

Скоти се усмихна и извика:

— Дръжте се, момчета! Сега ще видим какво може това бебе.

— Какво? — изръмжа Доркин. — Има бебе на борда? Защо моето правителство не е уведомено за това?

Последните протестни думи на Доркин бяха заглушени от двигателите на совалката и малкият космически кораб скочи в открития Космос и се насочи към обширното пространство на реалността.

Проходът ставаше все по-голям с приближаването на совалката, задвижвана с импулсна мощност. Спок държеше под око данните, които се подаваха от апаратурата, за да се увери, че проходът е стабилен. При първия знак на нестабилност той щеше да се откаже веднага от полета, тъй като последното нещо, което щеше да направи, бе да застраши живота на членовете от контактната група. Хвърли поглед към Скоти и сякаш по някаква телепатия той също го погледна. След толкова години, прекарани заедно, има някои неща, които се разбират без приказки.

Едно от тях е погледът, който Скоти отправи към точно определена част от апаратурата, а това означаваше, че натискането на бутона ще включи допълнителните двигатели.

Не се осмеляваха да влязат в прохода само с импулсните двигатели. Ако направеха това, нямаше да оцелеят повече от пет минути… Така че при достигане гребена на прохода трябваше да се действа. И те трябваше да се ръководят от мисълта, че проходът няма да ги приеме с отворени обятия, напротив, може да ги пръсне на парчета.

— Наближаваме определената позиция — каза Скот безизразно. Ако в този момент си мислеше за живота и смъртта, то това не беше забелязано: — петнадесет… четиринадесет… тринадесет… дванадесет…

Придвижваха се все по-близо и по-близо до прохода. Изглеждаше, сякаш целият е изпълнен с много цветове, които танцуваха смешно из тъмнината.

— Единадесет… десет…

— Какво, по дяволите, чака? — попита Шондар Доркин.

— Точния момент, когато ще натисне бутона и ще ви катапултира в открития Космос — осведоми го Так.

Спок веднага почувства подозрителния поглед на Доркин по гърба си. Може би имаше и по-наивна раса от теларитите, помисли си той, но в момента нито една не му идваше наум.

— Шест… пет… четири… — броеше Скот. Ако се съдеше по гласа му, можеше да се помисли, че отброява началото на спортно състезание — три…

Проходът ги викаше.

И като хвърли последен поглед към апаратурата, Спок каза:

— Активирайте допълнителните двигатели.

В първия миг им се стори, че совалката се втурва напред към прохода, а задната й част изостава.

От командната зала Кърк видя как малкото космическо транспортно средство изчезва в тъмнината. Седна в креслото си, лицето му беше безизразно, беше се отдал на размисъл.

 

 

Екма застана в центъра на стаята, като се оглеждаше. Тайлър, който стоеше близо до вратата, я наблюдаваше с интерес, но беше и малко объркан. Сякаш нещо в нея внезапно се промени. В транспортната зала, дори по пътя до стаята й, тя се държеше приятно, беше учтива, дори флиртуваше — такава, каквато беше преди много години. Но като че ли беше помъдряла.

Сега обаче от нея се излъчваше напрегнатост и опасение. Той не можеше да не забележи разликата, но не каза нищо. Вместо това попита, като се опитваше гласът му да звучи спокойно:

— Харесва ли ти стаята?

Тя не отговори, а го погледна право в очите и каза:

— Мислиш ли, че мога да поговоря с капитан Кърк? Той ръководи кораба, нали?

Гласът й звучеше официално.

— Със сигурност — отвърна той спокойно, доближи се до стената и натисна бутона на комуникатора. — Тайлър до командната зала. Капитане?

— Тук е Кърк.

— Ще слезете ли до стаята на Екма за момент?

— Нещо не е наред ли?

— Не мисля. Тя просто иска да говори с вас. Разбира се, може да почакате да бъде изстреляна совалката…

— Тя току-що влезе в прохода, комодор, така че сега не можем да правим нищо, а просто трябва да чакаме. Ще бъда долу след няколко секунди.

— Благодаря!

Обърна се към Екма и леко разпери ръце:

— Е, всичко е о’кей?

— Благодаря.

Тя седна внимателно в края на леглото, като сложи ръце върху коленете си. Той я погледна с нескрито любопитство:

— Екма — започна Тайлър, — баща ти…

— Зио отиде при предците си — каза тя тихо.

— О, съжалявам. Той умееше да мисли напредничаво. Жалко.

— Нямаше друг избор.

Комодорът повдигна рамене и бавно закрачи из стаята.

— Мисля, че никой от нас няма друг избор.

Тя не отвърна, а продължи да се взира в една точка. Тайлър не се стърпя и зададе следващия си въпрос: този, който го беше занимавал с години. Въпросът за това последно, ужасно лице, което беше видял точно преди да бъде телепортиран обратно на „Ентърпрайс“.

— А Макро? — попита той. — Брат ти?

Отговорът беше кратък:

— Да. Той е добре.

— Екма — опита се с всички сили да скрие чувствата си Тайлър, — когато ме телепортираха преди години, последното нещо, което видях, беше той… и ръката му върху…

Тя бавно вдигна глава и го погледна. Очите й бяха сякаш от стъкло.

— Каквото си видял… е нещо обичайно сред нас.

Той се вторачи в нея.

— Какво?

— Вашите табута не са и наши — отвърна тя. — Ревността, която брат ми изпитваше заради теб, опитите му да те нарани, бяха не просто братски.

Той се обърка.

— Искаш да кажеш, че ти и той… ти…

Тя въздъхна, ръцете й едва забележимо трепнаха.

— Аз не съм такава, каквато бях, когато се срещнахме за първи път, Джо. Тогава бях много… свободна. Бях се упоила от свободата си. Радвах се на живота, сякаш той ще продължи вечно. И това ми помогна да забравя тези страни от живота, за които аз бих по-добре… бях забравила — погледна към него и следващите й думи го удариха като чук. — Имам син.

Тайлър почувства кръвта да нахлува в главата му.

— Си… син — прошепна той. — Неговият син?

Тя кимна.

— Трябва да разбереш, че нашият генетичен строеж не е като вашия. Не трябва да се тревожим, че някои гени може да доминират и да се получи израждане. Сред нас съюзите брат-сестра са едни от най-добрите и най-резултатните.

— Ами, не вярвам, че е здравословно — каза Тайлър. — Мисля, че е грешно, аз… — посочи с пръст към нея. — Станало е, след като баща ти е умрял, нали?

— Да, точно така. А новият Майстор-строител съм аз…

— Не ме интересува какво е станало — каза Тайлър решително и сам се учуди на гласа си. Хвана я за ръцете и ги стисна така силно, че една земна жителка би извикала от болка. — Грешно е и ако баща ти беше жив, щеше да каже същото.

Тя се усмихна тъжно.

— Откъде мислиш, че е произлязъл баща ми, Джо? Такъв прогресивен човек — сам го каза. Кои мислиш са били неговите родители?

Той тръсна глава.

— Не вярвам.

Тя се опита да докосне лицето му, но той я отблъсна. Тогава Екма тъжно каза:

— Колко жалко. Мислиш се за гражданин на Галактиката, Джо, а разсъждаваш като провинциалист. С такава неохота възприемаш гледните точки, които са различни от тези, с които си израснал.

Той мълчеше. На вратата се позвъни.

— Влезте! — извика Екма.

Вратата се плъзна и в стаята влезе Кърк. Той веднага долови безпокойството у Екма, но се усмихна и каза:

— Пожелали сте да ме видите?

— Да, капитане. Благодаря, че ми отделяте време. Той направи жест, с който искаше да каже: „Няма нищо!“

— Винаги имам време за своите гости, особено за такъв важен гост, какъвто сте вие. И така… с какво мога да бъда полезен на Майстор-строителя на Калигар?

— С нищо.

Простият и кратък отговор го смути за момент. Той погледна към Тайлър, но комодорът не можеше да му помогне. Командирът се усмихна и каза:

— Е, ако смея да попитам… след като не мога да направя нищо за вас, тогава защо…

— Не можете да направите нищо за Майстор-строителя на Калигар — прекъсна го тя, — защото аз се отказвам от тази титла.

— Отказвате се? — думата се отрони от устата и на двамата едновременно и Кърк продължи: — Не разбирам.

— Тогава ще ви обясня. Нито един в нашата история не се е отказвал от титлата. Не е позволено. Немислимо е. Но аз точно това правя. Аз официално търся убежище на борда на „Ентърпрайс“. Не искам да се върна обратно на Калигар — погледна Кърк предизвикателно — и нищо в тази Галактика не е в състояние да ме спре.