Питър Дейвид
Проход между световете (1)

Глава първа

Много са хората на света, но някои сякаш не живеят в него: не изпитват съчувствие към никого, не се обвързват с нищо — уединени, чужди един на друг и ужасно самотни. Като зрънцата на полиран мрамор — допиращи се, но вечно разделени.

Джон Мур

Капитанът на „Ентърпрайс“ се вторачи в екрана и каза замислено:

— Какво е мнението ви, Първи?

След кратък размисъл първият офицер отвърна:

— Не съм напълно сигурна, капитане. Мистър Спок… вие какво мислите?

Спок дори не вдигна глава.

— Трудно е да дам прецизен отговор без завършени компютърни анализи, лейтенант, но… почакайте малко! Те тъкмо се разпечатват — плавно и безшумно тънкият лист хартия се плъзна от принтера и Спок го пое. Задържа го за момент, за да разгледа данните, намръщи се, но се овладя, преди другите да забележат. Упрекна се — напоследък вътрешната му самодисциплина беше изключително разпусната и трябваше да й обръща много повече внимание, за да има все пак някаква надежда, че ще достигне самоконтрола, който е присъщ на Вулкан… най-вече на Вулкан, който заема най-висок пост в командата „Старфлийт“ — пост, какъвто никой на тази планета не е достигал. — Компютърният анализ дава разнообразие от показания. Те са сбор от няколко различни енергийни източника, които вече са ни известни — каза той.

Първи го погледна с тъмните си очи.

— Поясни!

— Прилича на пространствен безпорядък като при дупка на червей — отвърна Спок, докато изучаваше разпечатката. — В същото време създава такова непостоянство на космическата материя, което учудващо наподобява това, което се получава от собствените ни хипердвигатели.

— Разкъсване на пространството? — повтори капитанът.

Първи се облегна на конзолата за управление, като изучаваше картината на екрана.

— Очарователно!

— Най-подходящото определение — не се сдържа да не отбележи Спок. — Това действително е очарователно — смотолеви той. Една обикновена, но същевременно елегантна дума, която описва привлекателността на всяка загадка за човека, без да преминава границата на емоционалността. Очарователно! Трябва да запомни добре тази дума.

Звездният кораб се носеше в Космоса на няколко хиляди километра от пленителния обект на тяхното внимание.

Екипажът на „Ентърпрайс“ неведнъж се беше срещал с много и различни космически явления — от кваркове до квазари, от черни дупки до дупки, наподобяващи тези на червеите. Но това тук беше нещо… ново, уникално.

Спрямо кораба тази дупка имаше вертикална ос. Изглежда, не наподобяваше нищо така точно, както голяма цепнатина. Разликата се състоеше в това, че нещото беше подвижно. Дължината му се менеше от две до пет мили, но независимо от колебанията винаги превишаваше широчината. Центърът беше тесен и тъмен — толкова тъмен, сякаш никаква светлина никога не проникваше там. Краищата бяха тънки и светлината от звездите проблясваше през тях. Дали това беше изкуствено творение, или се беше появило в резултат на някаква физична аномалия — никой от наблюдаващите не знаеше.

— Цепнатина — каза Спок след кратък размисъл. — Разцепване на материята в пространството. Начинът, по който реалността се изкривява около нея, прави невъзможно проникването на нашите сензори. Цепнатина или…

— Или какво? — попита капитанът остро, което издаваше нетърпението му.

„За човек изследовател — помисли си Спок — капитанът е доста раздразнителен, ако не получи отговор на всички въпроси моментално.“

— Врата — довърши Спок.

При тази дума в командната зала се възцари тишина, която трая доста време. Едва тогава екипажът чу постоянния, дори дразнещ сигнал на червената тревога, който продължаваше от няколко минути, още откакто „Ентърпрайс“ се срещна с това… това… каквото и да бе то.

Естествено, този звук беше опънал нервите на капитана, защото той остро извика:

— Навигатор, спрете този проклет шум!

Хосе Тайлър се пресегна, без да продума, и изключи системата. Червеният триъгълник на сигнализацията пред него изчезна на момента и в командната зала настъпи блажена тишина.

Капитанът се отпусна в креслото си, като гледаше замислено пред себе си:

— Врата? — каза бавно той. — Но закъде? — и обърна пронизващия поглед на сините си очи към Спок. — Е, учен?

— Не се знае засега — отвърна Спок.

— Направете предположение! — от друг капитан това би прозвучало като духовита шега, но от капитана на „Ентърпрайс“ тези думи бяха изречени ясно като заповед.

Спок устоя на обикновената човешка реакция да свие рамене и просто каза:

— Тя води към другата страна.

Капитанът въздъхна и се обърна към първия офицер по начин, който на Спок се стори доста пренебрежителен, сякаш Вулкан беше извършил нещо лошо, ако изобщо беше способен на това.

— Първи, вие сте най-опитният офицер тук. Какво предполагате?

Първият офицер хвърли поглед към Спок, избарабани с пръсти, чиито нокти бяха лакирани в зелено, и каза:

— Мистър Спок е прав. Вратата води към другата страна. По-нататъшните предположения са безсмислени.

— Докато не преминем през нея — отвърна капитанът.

— Да, сър.

— Възможно ли е това?

Като проучи разпечатката от компютъра, Спок каза:

— Възможно е, сър, но е крайно рисковано. Размерите на тази космическа цепнатина са непостоянни. Те варират от две мили по широчина до пет метра. Може да бъдем срязани на две, докато минаваме през нея, ако точно тогава се затвори.

Капитанът стана от креслото си и го заобиколи замислено:

— Отворете канал на търсеща честота!

— Каналът е отворен — отвърна комуникационният офицер Винсънт.

Капитанът изпъна рамене назад повече от обикновено и заговори с леко повишен глас. Спок се замисли върху тази странна черта. Защо, говорейки по-високо в ефир, човек смята, че ще бъде чут по-лесно.

— Тук е капитан Кристофър Пайк от многонационалния космически кораб „Ентърпрайс“ — каза той. — Ако има някой, който приема това съобщение, искам да го уведомя, че ние се намираме точно пред нещо, което наподобява междупространствен проход. Непостоянството на размерите му прави невъзможно нашето придвижване през него. Бихме искали да знаем дали има някакъв разумен живот от другата му страна. Ако ни чувате, моля, отговорете! — спря за момент и след това добави: — Излъчете съобщението по всички честоти, лейтенант!

— Да, сър — отговори Винсънт.

Капитанът седна отново в командното кресло и потърка брадичката си замислено:

— В това пространство и преди са минавали звездни кораби, нали?

Спок започна да преглежда файловете в компютъра, но първият офицер заговори, преди той да получи нужната информация:

— Два научноизследователски кораба и „Потьомкин“ са минали през този сектор за последните три години. Но в докладите им не се споменава за подобни пространствени цепнатини — отвърна тя.

Пайк я погледна с едва забележимо учудване, което си позволяваше много рядко.

— Вие помните рапортите на всички кораби от последните три години!?

— Не, сър — отвърна лейтенантът студено, — от последните пет.

— Разбирам — каза Пайк. Въпреки че това още повече го учуди, той не се издаде, а просто попита: — Значи това не е било тук преди?

— Може би не — каза Спок — или е съществувало, но малко извън времевия синхрон с нашата Вселена.

— Как? — попита Пайк.

— Вероятно е съществувало няколко секунди преди или след естествения ход на времето на нашата Вселена. В резултат на това, нормалната апаратура никога не би могла да го засече. Но някаква причина, естествена или друга, го е забавила или ускорила и поради това сега ние го засичаме.

Те чакаха дълго време, но не получиха никакъв отговор. Пайк бавно поклати глава и каза:

— Добре. Нека обобщим: имаме пред себе си времеви проход, който може би е бил или не е бил тук преди. Може би има някой или няма никой от другата страна. Ние може да оцелеем или да не оцелеем, ако се опитаме да преминем през него. Това достатъчно точно ли е?

Спок и първият офицер кимнаха в мълчаливо съгласие.

Пайк потри носа си с пръсти, вдигна поглед и въздъхна:

— Въпреки че всичко това е доста интригуващо — каза той, — ние сме на път за Вега IX, за да се погрижим за нашите ранени. Вече достатъчно се забавихме и въпреки многото „може би“ и „може би не“, няма никакъв начин, по дяволите, който може да ме накара да отлагам тази мисия повече. Щурман, възобновете курс към Вега IX. Включете хипердвигателите, курс пет.

— Курсът е зададен на компютъра, сър — отвърна Първи.

Капитанът кимна и подаде команда:

— Включете!

„Ентърпрайс“ направи завой и се отдалечи от космическата загадка, отправяйки се към Вега IX.

Пайк наблюдаваше отдалечаващия се проход, докато чакаше пред вратата на турболифта. Тъкмо когато се канеше да влезе, доброволката Колт се изпречи пред него, явно погълната от собствените си мисли, и Пайк едва не се блъсна в нея.

— Доброволец — каза той възмутено, — колко пъти…

— Рапортът за разхода на гориво, сър — отвърна бързо тя, като държеше листите пред себе си, сякаш бяха щит. — Казахте, че искате…

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо той и бегло я погледна, докато прелистваше доклада. Отбеляза мислено, че трябва да говори с инженера за скоростта, с която изчерпват дилитиума — енергийната крива беше станала по-стръмна. Вероятно някъде имаше запушен заглушител. Ако това беше така, ремонтът щеше да е доста опасен. Веднъж Пайк беше видял член от екипажа, облъчен от делта лъчи при извършване на такъв ремонт, и нямаше намерение подобна съдба да сполети който и да е от неговия екипаж.

Подписа рапорта и като сложи кръстче на мястото „Консултация с капитана“, го върна на Колт. Тя му се усмихна и сведе смутено поглед. Пайк каза с въздишка:

— Силна жена управлява кораба — фразата отекна в главата му, а доброволката отстъпи, за да може капитанът да влезе в турболифта. Направи съзнателно усилие да не гледа след нея, докато вратата се затваряше със свистене.

„Ентърпрайс“ се стрелна в космическото пространство, а цепнатината сякаш започна да пулсира по-равномерно…