Питър Дейвид
Проход между световете (22)

Глава двадесет и втора

Атмосферата в залата за съвещания на „Ентърпрайс“ беше крайно напрегната.

— Джим, не говорите сериозно — каза Маккой. — Това е лудост. Това е самоубийство.

— Ако всеки път, когато според вас съм предприемал явно самоубийство, докторе, то досега значи съм умирал стотици пъти — отвърна Кърк спокойно.

— Докторът е прав, сър — каза Сулу. — Прекалено голям риск поемате. Ако някой трябва да отиде, то това трябва да съм аз.

— В качеството си на какъв? — попита Кърк. — Като един от най-добрите ми младши офицери?

— Младши офицери! — изхърка Маккой. — За бога, Джим, виж реалността! Младши? Сулу скоро ще може сам да командва кораб, ти още не го осъзнаваш. Същото се отнася и до Ухура. След няколко години и Чеков ще е готов. Ние не сме вече деца, Джим. Нито един от нас. А ти отиваш на явно самоубийство като някакъв лунатик.

— Самоубийство. Лунатик — Кърк леко се усмихна. — Защо просто не обявите, че не съм годен вече за командир, докторе?

— А какво ще кажете, ако обявя, че не сте годен повече за нормален разговор?

— Капитане, може ли да поговорим като приятели? — попита Сулу. И когато Кърк леко кимна, той продължи: — Помолихте ни да кажем мненията си. Нашите мнения по този въпрос са единодушни. И все пак чувствам, че вие сте склонен на всяка цена да направите това, което сте решили. Може ли да ви попитам, сър, защо организирахте това събиране, след като предварително сте решили да пренебрегнете нашите съвети?

Кърк присви очи.

— Изглежда, че докторът е прав. Преди години, мистър Сулу, вие не бихте разговаряли с мен по този начин.

— То е само защото не искам да настъпят нови времена — отговори Сулу. — Капитане, наставленията на „Старфлийт“ гласят, че командирът на кораба не трябва да се излага на опасност, ако това не е крайно необходимо.

— А от мен зависи да реша кое е необходимо, мистър Сулу — отвърна Кърк, като бавно обходи залата с поглед. — Контактната група, в която са включени двама от нашия екипаж, е задържана от другата страна на прохода. Губим ценно време. Проходът ще се затвори след около осемнадесет часа, и то само ако нищо непредвидено не наруши спокойствието на времевите вълни. Знаем също, че калигарианците много уважават авторитета на лидерите. На командващите офицери. Опитваме се да възобновим връзката с Калигар от… — погледна въпросително към Ухура.

— От един час, сър — каза тя.

— От един час. След отговора им: „Няма да разговаряме, докато не ни върнете Майстор-строителя“, не сме чули нищо повече. Това не е много обещаващо. Въпреки това аз вярвам, че единственият начин да освободя членовете на нашата контактна група, е да отида лично.

— Не — противопостави се Маккой. — Мислите се за рицар, който пришпорва белия си кон, за да спаси деня. Една девойка е в беда в лазарета. Няколко приятели рицари са попаднали в клопката на зъл магьосник. И вие възнамерявате да яхнете гордия си бял кон и да препуснете в галоп с насочена пика напред, готов да накажете всеки, който се изпречи на пътя ви, за да се опита да ви спре да изпълните своята велика и благородна мисия. Кой го е грижа за опасностите? Сър Галахад, с мантията на справедливостта и триумфа!

Кърк се вторачи в Маккой и след това бавно кимна.

— Изглежда правдоподобно — каза той. След това се пресегна и натисна бутона на комуникатора. — Залата със совалките, подгответе совалката със свръхбързата шейничка.

— Ще бъде готова след десет минути, капитане — долетя отговорът.

— Добре — Кърк понечи да стане.

Размахал ръце, Маккой се развика:

— Не чухте ли нищо от това, което току-що казах?

— Чух всичко, докторе — отговори Кърк. — И не мога да отрека нито една ваша дума. Не мога да се отрека и от хората си. Не мога да бъда различен от това, което действително съм… такова разделяне в капитан Кърк никога няма да има.

Маккой само изръмжа недоволно, а Чеков проговори:

— Капитане… не желаете ли някой да ви асистира при пилотирането на совалката…

— Искате да кажете — помощник — чу се глас от вратата.

Обърнаха се и видяха Хосе Тайлър, който стоеше там и се усмихваше широко. Разглеждаше ръцете си.

— Навигатор Хосе Тайлър рапортува, че е готов да поеме дежурството, сър.

— Комодор… — започна Кърк.

— Считайте го за заповед, капитане — прекъсна го сериозният Тайлър. — Никога не съм се възползвал от ранга си. Но този път не ви оставям право на избор. Идвам с вас. Иначе ще ви разжалвам, ще ви затворя и три дни няма да виждате дневна светлина. Ясен ли съм, капитане?

— Да, сър — отвърна Кърк, забравил дори да премигва. Отиде до Тайлър, обърна се и каза: — Мистър Сулу, поемете управлението на кораба. В случай, че се решите да подражавате на вашия умопобъркан капитан и на неговия луд помощник герой, ви заповядвам: каквото и да се случи, не трябва да тръгвате след мен. Не искам да излагам вас и кораба на опасност.

— Обещавам, сър.

Кърк кимна и после добави:

— Е, хайде да се заемем със задачите си.

Никой не се усмихна.

 

 

Докато се настаняваха в креслата пред пулта за управление, Кърк и Тайлър бързо и точно направиха последните проверки. Тайлър си подсвиркваше 1812 увертюра тихичко, после спря, но продължи да прави проверката и каза:

— Изглежда, че екипажът ви цени много и ви обича.

— Защо го казвате? — попита Кърк.

— Защото само един екипаж, който изпитва такива чувства към командира си, може да го прати да върви по дяволите.

Кърк кимна в съгласие:

— Аз понякога съм много досаден. Чудя се, че са издържали толкова време с мен.

— Та са ви верни. Щастливец.

— Но полудяват, когато си навия, че трябва да отида да спася някого от тях.

— Може би точно заради това са ви верни. Защото знаят, че вие ще рискувате всичко, за да ги спасите. Вие сте всеотдаен, а заради собствените ви идеали никога не бихте променили курса. Както го правите постоянно.

— Аз съм един каубой — каза Кърк.

— Не, вие сте рицар.

Кърк кимна и съобщи, че са готови за отлитане. Совалката бавно се издигна над пода в хангара. Миг по-късно тя напускаше хангара и завиваше към прохода.

— Приближете ни — каза Кърк.

— Приближавам, цел сто и три, позиция две — отвърна Тайлър, като задаваше курса. Усмихна се. — Старите рефлекси. Всичко отново се връща.

Кърк погледна към ръцете на Тайлър, които шареха по пулта за управление, и кимна одобрително.

— Добре се справяте. Ще напреднете.

— Само до другата страна на прохода — каза Тайлър.

— Пригответе се за скорост няколко светлинни.

— Джо — каза Кърк след малко, — мислили ли сте за следното: първо, като се позова на добротата на техните сърца, да се опитам да убедя калигарианците да освободят контактната група и, второ, да говоря с тях да спрат отслабването на Екма, така че заплахата, която я кара да ги напусне, няма вече да съществува и тя ще избере да се върне при тях.

— Мислил съм, да — отвърна Тайлър.

— Това не ви ли засяга?

Тайлър го погледна спокойно.

— Измъкването на нашите хора, без да се компрометираме, е всичко, за което мисля. Останалото оставям на съдбата.

— Съдбата — повтори Кърк — може да бъде отвратителна. Животът много често е несправедлив.

— Разбира се. Прав сте — отвърна Тайлър. — В края на краищата, никой не живее вечно.

В командната зала на „Ентърпрайс“ Сулу наблюдаваше от командното кресло как совалката сякаш се поколеба, а след това, със скорост няколко светлинни, изчезна в прохода. По лицето му не можеше да се прочете какво изпитваше в момента.

Повече от всичко, независимо какви дисциплинарни последици щеше да има след това, Сулу беше готов да тръгне с „Ентърпрайс“ през прохода. В края на краищата, калигарианците може би щяха да променят тона си, когато видят величествения звезден кораб да се взира в тях.

Но знаеше, че това е просто много лоша идея. Стабилността на процепа беше доста крехка. Да се наруши времевия поток със силата от мощните двигатели на „Ентърпрайс“, беше равносилно на попадане на кораба и целия му екипаж в капан, който щеше да ги отдалечи на светлинни години от дома. Ако корабът изобщо се завърнеше на Земята, то никой от настоящия му екипаж нямаше да бъде между живите.

Не можеше да поеме такъв риск.

Но внезапно мислите му бяха прекъснати от Чеков:

— Командир Сулу, сензорите улавят космически съд, който навлиза в пространството — изчака компютърът да идентифицира формата на кораба. — Андориански кораб от клас D-3 — каза след малко.

— Свържете ме — каза бързо Сулу. — Трябва да говорим с тях на всяка цена. Андориански кораб, заповядайте. Тук е Сулу, командващ „Ентърпрайс“.

Корабът се приближи. Изглеждаше доста странен, дори имаше отвратителна дълга и изтънена форма. Миг по-късно андорианският командир се показа на екрана. Брадичката му беше малко по-квадратна от тази на Так, очите му — малко по-спокойни.

— Тук е Вандар, командващ „Стелт“. Бяхме вдигнати по тревога във връзка с нашия представител Так.

— Вярно е, че има трудност — каза Сулу. — Но сме изпратили група за преговори и се надяваме, че всичко ще се нареди както трябва.

Вандар, изглежда, размишляваше.

— Много добре, „Ентърпрайс“ — каза със своя мек съскащ глас. — Засега няма да предприемаме нищо. Но трябва да бъдем държани в течение на…

— Още един кораб, командир! Позиция…

Преди Чеков да успее да каже координатите на кораба, един плътен, груб и сърдит глас се вряза в радиоканала:

— Тук е Кунд от кораба на теларитите „Билиджърънт“^[1].

— Със сигурност вярват в истинността на рекламата — отбеляза сухо Ухура.

Екранът се раздели на две и на другата половина се показа лицето на сърдития теларит. На екипажа в командната зала стана ясно, че това е единственото изражение на всички теларити.

— Научихме — каза той — за непровокираното, гнусно посегателство срещу нашия представител. Искаме да знаем какви действия са предприети.

Като реши да се подсигури, Сулу повтори дума по дума това, което беше казал на Вандар.

Отговорът на Кунд можеше да се предположи.

— Някакви си представители на Федерацията, изпратени за мирни преговори за освобождаване на нашите представители? За какво се мислят тези калигарианци? С какво право предявяват претенции и задържат един от нашите като затворник? Възнамеряваме да отидем и да сложим край на всичко това.

— Не можем да позволим това — отвърна строго Сулу.

— Не можете да позволите! — изхърка Кунд. — Вие, хилав офицер на „Старфлийт“…

В този миг вратата на турболифта се отвори и откри посланик Фокс, обут в антигравитационни ботуши, който стигаха до средата на глезените му и разтоварваха краката му от налягането. Сулу, който бързо губеше търпение, каза:

— Посланик, сега не е време да…

Но Фокс се обърна към него и каза:

— Не, командващ, точно сега е времето. С ваше позволение — и преди Сулу да може да се противопостави, посланикът се обърна към екрана и каза: — Кунд и Вандар, това не са прищевки на капризен офицер от „Старфлийт“. „Ентърпрайс“ е единственият упълномощен кораб тук, изпратен не само от „Старфлийт“, но и от Федерацията. Ако не се съобразите с нарежданията на „Ентърпрайс“ или го провокирате по някакъв начин, или пък направите така, че да утежните още повече положението, ще отговаряте пред Съвета на Федерацията. Аз, като негов официален представител, мога да ви уверя в това. Ще си навлечете и гнева на вашите уважавани правителства и гнева на техните делегати, с които се срещнах точно преди седмица и с които имам отлични взаимоотношения. Ако по някакъв начин навлечете трудности на командващия Сулу, аз лично ще се срещна с тези уважавани делегати и ще се погрижа вашата следваща задача да бъде на литиевите станции на Делта Вега. Разбрахте ли ме?

Вандар, който знаеше, че забележките не са отправени точно към него, просто се усмихна и каза:

— Да.

Кунд, точно към когото бяха отправени думите, не го осъзнаваше и си помисли, че те са били изречени, за да уплашат страхливия андорианец. Така че и той отвърна:

— Да.

— „Ентърпрайс“ изключва — каза Сулу с благодарност към Фокс. След като връзката се прекъсна, той се обърна към посланика и каза: — Посланик, много съм ви благодарен. Още повече че вие сте този, който им съобщи и стана причина те да дойдат тук.

— Капитан Кърк ви каза това, нали? — каза Фокс. После повдигна рамене. — Просто си вършех работата, командващ. Както и сега. Това е простата истина, която вашият капитан очевидно трудно възприема. Може би ще му обясните това някога, ако приемем, че се върне жив и здрав.