Питър Дейвид
Проход между световете (12)

Глава дванадесета

Монтгомъри Скот крачеше из машинната зала като крал, който обикаля своето кралство. Като минаваше покрай младите си инженери, хвърляше нервно поглед към мониторите. Сред инженерния персонал се носеше слух, че мистър Скот вижда всичко, абсолютно всичко, което става.

Това беше самата истина, но тази му способност не се отнасяше само до машините. Когато Скот минаваше покрай монитора на индукторния двигател, внезапно спря. Младши лейтенант Хикс беше дежурен, но изглеждаше разсеян. Погледът му беше премрежен. Изглеждаше разконцентриран. Дори когато се опитваше да се концентрира поради присъствието на мистър Скот, това не му се удаваше.

— Мистър Хикс — каза Скоти строго, — обърнете се!

Хикс се обърна и се изпъна:

— Да, сър.

Скоти го изгледа внимателно, после се наведе, като почти опря носа си о носа на Хикс. Младши лейтенантът леко трепереше, сякаш беше храст, подухван от нежен бриз. Изведнъж Скоти си спомни, че Хикс беше най-добрият приятел на Флехърти, който се женеше за младши лейтенант Макгий, а миналата нощ беше ергенското парти.

— Дъхнете ми, мистър Хикс! — заповяда Скоти.

Хикс премига и заекна:

— Ух… ух… мистър Скот, не виждам сми…

— Дъхнете! Това е заповед, синко! — каза Скот непреклонно.

Хикс направи гримаса, но отвори устата си и дъхна срещу Скот.

Не беше пил. В никакъв случай. Нито преди, нито сега. Но острото обоняние на Монтгомъри Скот можеше да долови дъх на алкохол дори ако напитката е била консумирана преди седмица или повече. Всъщност той така казваше.

Но това не се отнасяше само до алкохола. О, не. Обонянието на Скоти беше още по-чувствително.

— Отново! — каза той. Хикс с нежелание се подчини. Скоти го погледна кръвнишки: — И така, мистър Чеков е бил на партито.

Хикс се ококори в пълен шок. Като забрави протокола, заекна:

— Как… как поз…

— Е, синко, мога да доловя дъх на водка от двадесет крачки, дори ако вятърът не е насрещен. Мистър Чеков беше поканен, така ли?

Хикс тръсна глава. Знаеше какво щеше да последва: „А аз не бях!“

— Мистър… мистър Чеков е прекият заместник на Флехърти — отговори Хикс.

— А аз какъв съм ти на теб? — попита Скот. — Печено шкембе ли?

— Хм, аз…

— Мисля, че не обръщате достатъчно внимание на задълженията си — каза Скоти. — Мислите ли, че едно допълнително дежурство ще е достатъчно, за да повишите работоспособността си до максимум, мистър Хикс?

Младежът преглътна:

— Да, сър.

— Е, това е, момче.

Скоти се обърна и за своя най-голяма изненада видя комодор Тайлър да стои зад него.

— А, комодор. Инспектирате отново ли? Не можете да разберете къде точно се върши основната работа на кораба?

Хикс, доволен от прекъсването, се върна към задълженията си; а Скоти и Тайлър започнаха разговор:

— Много по-впечатляващо, отколкото по ваше време, нали? — каза гордо Скоти. — Най-очарователното нещо са двигателите. Нуждаем се от повече място, за да ги накараме да работят ефективно. Просто са пораснали моите рожби.

— Забележително сложна апаратура.

— Сложна, да, но и чудесна. Оборудването ни има изобилие от контролиращи системи и програми. Един слепец може да бъде главен инженер и да се справя добре.

— Мисля, че се подценявате, мистър Скот. Според капитана вие така се грижите за двигателите, че само дето не ги завивате през нощта.

— Е… знае се, че им чета приказки от време на време, ако се държат добре и са си изяли всичките зеленчуци преди това, разбира се.

Но Тайлър го гледаше замислено и изведнъж каза:

— Знаете ли… сторихте ми се познат на заседанието вчера, а сега… спомням си.

— Помните ме, сър? — учуди се Скоти.

— Всъщност не сме се срещали често — каза Тайлър. — Бях в командната зала, а вие, долу, в инженерния сектор. Но вие… оох, да. Как можах да забравя! Лейтенант Дж. Г. Монтгомъри Скот. Отново на „Ентърпрайс“. Боже мой! Напускали ли сте някога машинната зала?

— Не и по мое желание, сър — каза усмихнато Скот.

Тайлър кимна към младежа:

— Да разбирам ли, че този член от екипажа е на пост пиян?

— Не, сър — каза Скоти уверено. — Момчетата ми са добри. Той е малко… не се чувства добре от храната. Поскарах му се малко. Това няма да се повтори.

— О, разбира се, че не трябва — съгласи се Тайлър. — Всъщност, ако в действителност е това, което казвате, то тогава се отнасяте към него много строго.

— Няма прекалено строга дисциплина, когато става дума за машинната зала, сър.

— Каква беше причината за… неразположението? Някакъв повод?

— Ергенско парти, сър.

— Вие присъствахте ли, когато младежът е погълнал храната?

— Не, сър — каза Скоти с едва забележима въздишка.

— Ние вече сме стари коне, комодор. Не мога да разбера… кога се превърнахме в такива.

— Наистина ли мислите така, мистър Скот?

— Да. Ние сме врагът, другите хора, по-старото поколение, опозицията. Кога станахме такива? Знаех, че все някога ще се случи, но ми се стори, че стана изведнъж. Чудя се кога пресякох невидимата граница.

— Кога? — Тайлър се усмихна. — Искате да знаете точна дата?

— Не съм сигурен кога точно е станало — продължи Скоти замислено. — Не мислех, че ще стане по този начин. Но все пак е станало. Бях „един от нас“, а сега съм „един от тях“. Разбирате ли, сър?

— Да, доста добре — отвърна Тайлър. — Всички искаме да задържим малко от миналото си, мистър Скот. За някои от нас е по-просто да се мисли като за „един от момчетата“. За други е… по-сложно.

— Сложността е моето поле за изследване — каза Скот.

— О, спомням си го много добре.

— Сър? — инженерът не разбра думите на комодора.

— Мислите, че съм забравил, така ли?

Скоти присви очи.

— Да забравите какво, комодор?

— За ракията, която бяхте сварили точно тук, в машинната зала…

— Сър! — каза Скоти възмутено. — Но това би било напълно в противоречие с инструкциите на „Старфлийт“. Никога не бих предприел такова…

— „Ентърпрайс“?

Скоти примигна:

— Да, сър.

— Може би не си спомням точно — каза комодорът. — Когато поостарее човек, паметта може да му изневери.

— И аз мисля така, сър — каза Скоти. — Може би е резултат от пиенето на такава нелегално направена ракия, когато сте били млад. Това е разрушило част от умствените ви клетки.

— Не. Алкохолът е разрушил вашите умствени клетки. Сбирката, която си спомням, просто ги е помела. Въпреки всичко ви ценя като специалист, в това отношение, мистър Скот.

Комуникационният апарат на стената иззвъня. Скоти пристъпи напред и натисна един бутон.

— Машинната зала. Скот слуша.

— Тук е капитанът — долетя гласът на Кърк. — Комодор Тайлър при вас ли е?

— Да, капитане — отговори Тайлър.

— Комодор, след десет минути ще засечем прохода.

— Веднага се качвам. Тайлър изключва.

След това комодорът се обърна към Скоти и му подаде ръка. Скоти я пое и я стисна здраво.

— За мен беше удоволствие да си спомня за миналите времена, мистър Скот.

— За мен също, комодор.

Тайлър се обърна и напусна машинната зала. Мистър Скот възобнови обиколката си. След минути се върна при работното място на мистър Хикс.

— Мистър Хикс — каза Скоти с цялата строгост на гласа си.

Хикс беше с гръб към него, но Скоти усещаше, че е притеснен. Младежът се обърна бавно и каза:

— Да, сър.

Скоти леко наклони глава и каза:

— Върви да спиш.

— Сър?

— Имаш страхотно главоболие, нали, синко?

— Не е толкова голямо, сър — призна Хикс.

— Добре. Сега върви да спиш! Това е заповед, синко.

Хикс не можеше да повярва на внезапния обрат, но кимна и бързо излезе, преди командирът да е променил решението си. Скоти го изгледа, докато излизаше, и тайничко се усмихна. След това се обърна към друг член от екипажа:

— Какво зяпате? Да не би да приличам на екран, който показва изменението на дилитиума?

 

 

— Забележителна гледка! — промълви Кърк.

Беше проучил файла със записа при първата среща на „Ентърпрайс“ с това необикновено явление, което неофициално се наричаше „Проход на Пайк“, название, което Крис Пайк не харесваше и не одобряваше използването му. Затова много хора, които се занимаваха с цепнатината, я наричаха с нейните координати: аномалия Т-128. И все пак изследването на записите не можеше да се сравни с това да стоиш в командната зала на кораба и да наблюдаваш екрана.

Космическата материя пред това странно явление се въртеше и вреше, сякаш представляваше набъбваща миазма, приличаща може би на Космоса в зародиш. Кърк усети, че се е вторачил в една малка част от космическото минало.

— Пукнатините сякаш започват да се появяват — промълви капитанът.

Маккой, който стоеше отляво, каза:

— Струва ми се, че Вселената ще се разпадне на парчета.

Кърк го погледна.

— Възрастта си казва думата, докторе. Може би Вселената има нужда да изреже мазнините си и да се подмлади.

— Това със сигурност ще е моята рецепта — потвърди Маккой.

— Стоим неподвижно на пет хилядния километър — каза Чеков.

— Какво става с прохода?

— Нищо, сър — отвърна Сулу, като погледна апаратурата си. — В момента, изглежда, се отваря… — след това спря и отново погледна: — Прилив на енергия, сър.

— Потвърдено — каза Спок от научната станция. — Проходът се отваря. Цикълът започва.

Вратата на турболифта се отвори със свистене и в командната зала влезе Тайлър. Този път стъпките му бяха уверени, но в очите му се четеше вълнение.

Кърк погледна към него, а после отново към екрана.

— Комодор — промълви той, — мислех, че ще останете долу заедно с останалите представители.

— Бях — отвърна Тайлър, — но сега, изглежда, вече не съм. Странно как работи Вселената, нали, капитане? — пристъпи една крачка напред и застана отляво на Маккой. — Не бих пропуснал тази гледка за нищо на света.

Проходът прие формата на спирала и бавно, бавно започна да се разделя. Екипажът наблюдаваше с възхищение, граничещо с удивление. Със спокоен монотонен глас Спок съобщаваше данни, когато проходът започна да се очертава. След няколко минути стана достатъчно широк, за да може да премине първо совалка, после звезден кораб, а след това и няколко кораба.

Всяка частица информация, която биваше улавяна от сензорите на „Ентърпрайс“, веднага биваше подавана към компютрите, които я обработваха със светкавична бързина и я изпращаха към базата данни на Федерацията, а оттам я получаваха всички раси, които участваха в това голямо и вълнуващо събитие.

И все пак, при цялата бързина и прецизност на уредите, човешкото око успя да забележи нещо в момента, в който уредите също го уловиха.

— Капитане — започна Спок, — сензорите показват…

— Виждам — отвърна Кърк. Близо до него Тайлър сочеше нещо и говореше.

— Ето. На четири часа.

Сулу го погледна и кратко каза:

— Две-двадесет, позиция осемнадесет.

Тайлър се усмихна.

— Същото нещо.

— Увеличете два пъти, мистър Сулу — каза Кърк.

Веднага фокусът беше преместен върху това, което привлече вниманието им, и беше увеличено два пъти.

От прохода излизаше малък космически кораб. Имаше размери на совалка, но дизайнът беше доста опростен — имаше формата на цилиндър. Движеше се с невероятна скорост.

— Сензорите показват, че совалката е преминала през прохода със скорост четири светлинни — каза Спок, — но тя е редуцирана до половин импулс в момента, в който излиза.

— По-бърза е от нашата совалка — отбеляза Кърк. — Комодор, при първия контакт не ви ли бяха споменали, че не разполагат с космически кораби?

— Точно така — отговори Тайлър. — От друга страна, калигарианците ни демонстрираха, че са способни да се справят успешно с всички проблеми: произведоха компютърни компоненти със завидна бързина. Така че това не ме учудва.

Совалката се приближи и спря. Сякаш висеше в космическото пространство и се взираше в „Ентърпрайс“.

— Напълно спря, капитане — каза Сулу. — В нашия транспортен обхват е.

— Мисля, че не е просто случайност — отвърна Кърк. После погледна към Тайлър, който едва кимна в потвърждение. — Данните?

— Сензорите улавят един жив индивид — каза Спок. — Като се сравнява с оригиналните транспортни данни, когато за първи път такива индивиди са се транспортирали на „Ентърпрайс“, това е калигарианец.

— Запазили сте информацията за индивидите отпреди четири десетилетия? — учуди се Тайлър.

— Не знаехте ли? — попита Кърк. — Отворете канал на търсеща честота, Ухура!

— В ефир сте, капитане.

— Тук е капитан Джеймз Кърк от космическия кораб „Ентърпрайс“ — започна той. — Ако вие сте представителят на Калигар, тогава добре дошли от името на Федерацията на обединените планети. Моля, представете се!

От совалката нямаше отговор. Тя просто си стоеше неподвижно.

Изведнъж на мониторите на компютрите започнаха да проблясват светлини. Кърк се огледа, а Спок каза:

— Капитане, сканират ни.

— Аха — промълви Тайлър. — Този път е по-различно — а когато Кърк го погледна въпросително, той продължи:

— Капитан Пайк даде да се разбере, че не е доволен от сканирането на компютрите ни без наше знание. Те възприеха забележката му и обещаха да вършат това по-открито.

— Трябва ли да предпазя компютрите ни? — попита Спок.

— Не — отвърна Кърк. Наведе се напред и се подпря на лакът. — Няма какво да крием. Позволете им да сканират колкото им душа иска.

Мониторите продължиха да проблясват още известно време, а след това спряха. Тогава Кърк каза:

— Ухура, включете ме! — когато тя кимна в потвърждение, той каза: — Совалка от Калигар… ние направихме нашия ход. Сега е ваш ред.

Но отново не се забеляза никакво движение. След по-малко от тридесет секунди внезапно долетя глас от транспортната зала:

— Капитане! — беше учуденият глас на Туч. — Транспортните лъчи се активираха!

— От кого? — попита Кърк.

— Не от мен, сър. Да се опитам ли да ги изключа?

— Не. Слизаме веднага. Командната зала до охраната — продължи той. — Охраната към транспортната зала — бързо се изправи и каза: — Комодор Тайлър, мистър Спок, доктор Маккой, ще дойдете ли с мен, моля? Ухура, извикайте останалите от контактната група в транспортната зала. Мистър Сулу, поемете управлението.

— Да, сър — отвърна Сулу, като се настаняваше в креслото на капитана.

Никой не проговори в турболифта на път за транспортната зала, но Кърк чувстваше вълнението на комодор Тайлър. Кърк съзнаваше, че това пътуване за Тайлър е носталгично. Комодорът се завръщаше към едно голямо приключение от младостта си, а за Кърк то беше просто един нов контакт с чужда раса.

„Просто нов контакт. Боже мой — осъзна се капитанът, — наистина ли мисля така сега?“ Когато беше дете, мечтите му за среща с чужди, непознати светове и раси изпълваха дните и нощите му. Сега толкова ли много се е променил, че фактът за срещата му с нова раса — нова за него — се свежда до „просто още един контакт“?

Той разбираше, че трябва да прави всичко възможно, за да запази мечтите от детството си непокътнати и да поддържа младежкия си ентусиазъм. Срещите с непознати раси бяха станали част от работата му, негово ежедневие, затова вече не можеха да го вълнуват, но нещо много важно от същността на Джеймз Т. Кърк беше изчезнало и той осъзна, че звездите, които обичаше толкова много, няма вече да му принадлежат.

Турболифтът ги спря на по-малко от двеста крачки от главната транспортна зала. Кърк дочу суматоха и гласове точно пред залата. Изглежда, имаше някакъв спор. Но защо дори и това не го учудваше?

Не се учуди, когато откри, че източникът на безредието е посланик Фокс.

Фокс беше блокирал входа към транспортната зала, като беше уведомил двамата от охраната, Мейер и Бояджиян, да не пристъпват и крачка напред. Мейер беше доста раздразнен и се канеше да сграбчи посланик Фокс и да го запрати в тръбата на Джефри, но все още се въздържаше. Пристигането на Кърк беше посрещнато с въздишка на облекчение от охраната:

— Капитане, посланик Фокс пречи на охранителните мерки.

Фокс се обърна към Кърк:

— Капитане — започна той спокойно, — мисля, че ще бъде доста лошо представителят на Калигар още при първото си посещение да види член от екипажа, който е насочил ръчния си фазер към него. Това не е в синхрон с имиджа ни, с който искаме да се представим.

— Това, с което искам да се представя, посланик — отвърна Кърк, — е кораб, който е максимално осигурен. В процес сме на незаявено транспортиране и макар да мисля, че то е безопасно, все пак има определени процедури, които трябва да бъдат спазвани — той погледна към двамата мъже от охраната, които наистина бяха извадили оръжието си, и им заповяда: — Приберете го! Но бъдете готови да го извадите всеки момент, ако потрябва — когато Мейер и Бояджиян прибраха оръжието си, капитанът продължи: — Искам да помните, посланик, че всеки, който пречи на охраната, която действа по заповед на капитана, трябва да бъде наказан по определен начин. До каква степен искате да се придържам към правилата, посланик?

Фокс изръмжа, но отстъпи настрани. Кърк знаеше, че който и да е бил телепортиран, то той вече се намира и залата с младши лейтенант Туч. Ако имаше някаква опасност, Туч вече беше попаднала в нея, докато Кърк се занимаваше отвън с някакъв си бюрократ.

Так и Дейстрьом бяха наблюдавали сцената, без да вземат участие, а Доркин си мърмореше нещо с глас, който наподобяваше стържене на пясък върху метал.

Кърк се отвърна от Фокс, сякаш посланикът беше една незначителна фигура за него, което в действителност беше така, и влезе в транспортната зала.

Там за първи път в живота си видя калигарианец на живо.

Тя беше с гръб към вратата и сякаш беше погълната от разговора си с Туч. Явно транспортният офицер не се намираше в опасност. Дори като че ли се смееше на нещо, което калигарианката току-що беше казала. Но при отварянето на вратата представителят на Калигар се обърна с лице към влизащите.

Точно зад Кърк се чу въздишка и капитанът хвърли поглед назад. Беше комодор Тайлър. Очите му се бяха разширили — от какво? От удивление? От радост? От шок? Устните му сякаш се колебаеха да се разтегнат в усмивка.

— Боже господи! — прошепна Тайлър. — Изобщо не се е променила.

Калигарианката се усмихна с любезна усмивка.

— Здравейте! Удоволствие е да се срещна с вас. Идвам тук от името на Калигар, който отново протяга ръка за поздрав. Аз съм Екма, Майстор-строител.

— Джеймз Кърк — капитан на „Ентърпрайс“.

Докато й представяше останалите един по един, забеляза, че Тайлър отстъпва назад. Дали наистина искаше присъствието му да бъде изненада за нея или внезапно се беше осъзнал — Кърк не беше сигурен. Но накрая каза:

— А това е…

— Мисля, че мога сам да се представя, капитане — каза Тайлър. Пристъпи напред, спря се пред Екма и се усмихна широко. После пое дълбоко дъх и каза: — Здравей, Екма!

— Здравей! — тя се обърна с усмивка и той усети собственото си сърце, което тупкаше силно. — А вие сте…

Първоначално той не успя да схване думите:

— Ъ… комодор Тайлър — отвърна сконфузено. — Хосе Тайлър.

— Здравейте, комодор!

Тя пое ръката му и леко я стисна.

Всички видяха, че Тайлър беше шокиран. А Екма се взря в него за по-дълго и каза:

— Има ли нещо нередно, комодор?

— Нередно? Екма… не ме ли помниш?

Тя се вторачи отново в лицето му малко объркана — жената от неговото минало, жената, която беше пряката връзка с младостта му. Жената, за която той мислеше толкова често.

— Срещали ли сме се? — попита тя.