Питър Дейвид
Проход между световете (10)

Глава десета

Ричард Дейстрьом седеше в стаята си и се взираше в екрана на компютъра. Внимателно натискаше бутоните на клавиатурата, както баща гали детето си.

— Компютър — каза меко той.

— Работи.

— Идентифицирай ме!

— Доктор Ричард Дейстрьом — отвърна компютърът — изобретател на дуотоничната система като основа на компютърните системи в „Сгарфлийт“. Награден с Нобелова награда и наградата Z-Магни.

Докторът кимна. Перфектно и кратко ID^[1].

— Какво съм направил напоследък? — попита той.

— Страдате от умствено изтощение.

Дейстрьом направи гримаса.

— А след това?

— Възстановявате се от умственото изтощение.

— След това?

— Уточнете се.

— Направил ли съм нещо… — търсеше точната дума. — Направил ли съм нещо забележително, което заслужава да бъде отбелязано?

Компютърът не се поколеба:

— Отрицателно.

Докторът наведе глава. Слепоочието му опираше в монитора. Усети, че вратата се отваря.

— Здравейте, докторе.

— Здравейте, докторе — отвърна Дейстрьом на поздрава на Маккой със стиснати устни. — Вече ме проверявате?

— Не ви проверявам — отвърна Маккой, като седна срещу нето.

Дейстрьом се завъртя на стола и го погледна:

— Вие не само ме проверявате — каза спокойно, — а се опитвате и да лъжете.

Вместо да отговори на тази забележка, Маккой видя, че компютърът е включен, и попита:

— Какво правите?

— Диагностицирам.

— Компютъра?

Той се усмихна и отвърна:

— Не, доктор Маккой. Себе си.

Маккой кимна:

— И каква е вашата диагностика?

— Не много успокоителна.

„Забавно“ — отбеляза наум Маккой. Доктор Дейстрьом имаше неприятния навик да не премигва дълго време, а гласът му беше нисък и монотонен. Това беше ужасно разконцентриращо.

— Докторе — каза Маккой спокойно, — ще говоря направо. Проучих медицинските данни за вас. Трябва да сте знаели, че ще го направя.

— Вие сте главният лекар — промърмори Дейстрьом. — Щях да съм шокиран, ако не сте го направили.

Дейстрьом въобще не приличаше на човек, който може да бъде шокиран в този момент. Всъщност приличаше на човек, който изобщо не може да бъде шокиран.

— Докто…

— Моля — каза Дейстрьом, като вдигна изнемощялата си ръка. — И двамата сме уважавани хора. Моля, наричайте ме Ричард. А аз ще ви наричам…

— Доктор Маккой.

Дейстрьом премигна невъзмутимо, а Маккой докосна ръката му.

— Беше просто шега — каза той. Но почувства напрежението под кожата на Дейстрьом. Мъжът приличаше на навита пружина. — Моля… наричайте ме Леонард. Или Боунс.

— Боунс^[2]?

Той повдигна рамене.

— Прякор, който получих отдавна. Зависи с кого разговаряте. Кратко от соубоунс^[3] или скин енд боунс^[4].

— Аз също имах прякор, когато бях млад — каза Дейстрьом. Говореше за младостта си, но гласът му отново беше монотонен.

— Наистина ли? Какъв беше той?

Дейстрьом го погледна с безизразни очи:

— Особняка.

— Разбирам — Маккой сведе поглед, а след това погледна Дейстрьом отново: — Ричард, какво, по дяволите, правиш тук?

— „Старфлийт“ се интересува от компютърната технология на Калигар, която засега е напълно непозната. При първия контакт между „Ентърпрайс“ и Калигар извънземните въобще не са пожелали да дискутират този въпрос. В определени среди се счита, че те ще променят отношението си след изминалите години. Аз все още съм експерт, въпреки широко дискутираните ми умствени затруднения. Знаете, че беше писано за това в едно много уважавано списание.

— Знам. Четох — каза Маккой.

Дейстрьом повдигна вежди:

— Какво си помислихте тогава?

— Помислих си, че авторът е по-заинтересуван да се покаже колко е умен, отколкото да изложи изследванията върху затрудненията, от които страдате.

— Аз съм гений — каза Дейстрьом. — Това не е самохвалство, а напълно достоверен факт. Концепцията е следната: един прогресивен учен трябва да е достатъчно напредничав, за да не се тревожи за такива дребни неща като умствена неустойчивост.

— От гледна точка на историята, тази концепция не е напълно вярна — каза Маккой.

— Прав си — каза Дейстрьом тъжно, — Леонард.

След това стана, прекоси стаята и отново се върна до креслото си. Облегна се на него. Кокалчетата на пръстите му изпъкваха под кожата. Погледът му, ако изобщо беше насочен към нещо, беше навътре, към самия себе си.

— Нямате ни най-малка представа — каза спокойно, — колко много хора се зарадваха на моето страдание. Когато сте гений, не се интересувате или дори не мислите за хората, които изпреварвате по пътя си към успеха. Виждате само препятствия по този път. Нищо повече от това. И винаги, когато един гений изпревари някой по-нисш, е горд заради божествената правота на своето дело. Силните оцеляват, като прегазват слабите. Разбирате това, нали, Леонард? Геният е един голям стомах, който смила проблясъците на човечеството, изхвърля мазнините, боклука, костите и задържа за себе си протеина. Качеството. Месото на човечеството.

— Ричард…

Дейстрьом погледна Маккой с немигащите си очи.

— Уверявам ви, Леонард, нищо ми няма. Аз съм просто един философ. Не представлявам заплаха за този кораб, за екипажа или за мисията. Интелектът ми е в ред… един щастлив факт, ако вземем предвид семейството ми, личната ми съдба и гордост — замисли се, а после продължи: — Леонард, тревожиш ли се за мен?

Маккой премисли отговора си и каза:

— Да, тревожа се. Но вярвам, че ще си способен да продължиш работата си. Вярата в самия себе си може би те е напуснала. Нещо подобно на това — да гледаш полупълна чаша, а да я преценяваш като полупразна. Но вярвам, че ще се справиш с всичко, което се изпречи на пътя ни.

— Приятно ми е да го чуя — каза Дейстрьом. — Добре е да знам това. Сега… ако нямаш нищо против, бих искал да остана сам за известно време.

— Добре — изправи се Маккой, — но искам да знаеш, че вратата ми винаги е отворена.

— Това звучи доста добре — каза Дейстрьом спокойно.

— Просто да знаеш — каза Маккой и излезе от стаята. Дейстрьом изчака, докато стъпките му заглъхнат.

Облегна се напред и каза:

— Компютър.

— Работи — отвърна компютърът.

Докторът сплете пръсти и каза:

— Идентифицирай ме!

— Доктор Ричард Дейстрьом — започна компютърът.

И Дейстрьом се заслуша, сплетените му пръсти се стягаха все повече и повече, докато си помисли, че кокалчетата му ще се счупят. Дишането му стана учестено…

 

 

— Ще се оправи — каза Маккой.

Кърк го погледна:

— Добре. Това е успокояващо. Последното нещо, което трябва да се случи през тази деликатна мисия, е да имаме проблеми с умственото състояние на един от нашите ключови хора. Бих желал да присъствате на съвещанието.

— Няма да го пропусна за нищо на света — отвърна Маккой.