Питър Дейвид
Проход между световете (2)

Глава втора

Юмруците на Пайк сипеха вихрушка от леви и десни крошета върху боксовата круша. При всеки удар леко изсумтяваше и си помисли за времето, когато можеше да поддържа такава юмручна градушка около половин час без прекъсване. А сега, само след около десет минути, усети, че въздухът не му достига.

В спортната зала имаше още няколко души, които се занимаваха с фехтовка, вдигане на тежести или други физически упражнения и тайно хвърляха към Пайк пълни с възхищение погледи.

В залата капитанът никога не говореше с когото и да било. Позволяваше си само от време на време да кимне за поздрав на този или онзи. Винаги изцяло се концентрираше върху това, което възнамерява да прави, и никога не повтаряше упражненията си. Фехтовка, плуване, бягане, самоотбрана — с каквото и да се захванеше, винаги влагаше толкова много енергия, колкото никой друг от екипажа.

Сега удряше по боксовата круша и непрекъснато увеличаваше темпото. Така беше погълнат от заниманието си, че всеки, който се осмелеше да застане между Пайк и неговата цел, със сигурност щеше да попадне под юмруците му.

След около още три минути боксиране отстъпи назад. Лицето му беше плувнало в пот, а тениската му беше мокра и залепнала на гърдите. Потупа боксовите ръкавици една о друга няколко пъти, разтърси ръце, за да отпусне мускулите си, но сърцето му продължаваше да бие ускорено.

Усети, че адреналинът му се покачва. Огледа се наоколо, но нямаше нито един с боксови ръкавици. Тъкмо когато се канеше да си върви, Хосе Тайлър влезе в залата с надянати ръкавици и се отправи към боксовата круша, но когато видя Пайк да стои до нея, се спря и неволно хвърли поглед назад, като очевидно се опитваше да разбере дали е останал незабелязан.

— Мистър Тайлър — каза Пайк, като му махна с ръка, — имам нужда от спаринг-партньор.

— О, ами, сър — каза Тайлър, като погледна напразно за помощ към останалите в залата. — Аз… хм… всъщност нямах намерение да боксирам…

Пайк леко кимна по посока на ръцете му.

— Защо са ви тогава ръкавици?

— Студено ми е на ръцете, сър.

— Хайде, Тайлър! — каза Пайк и посочи към тепиха. Нямаше специален боксов ринг, но това беше мястото, което се използваше за бокс и борба. — Ще бъде добра тренировка и за двама ни.

Тайлър въздъхна, като се опитваше да не обръща внимание на самодоволните усмивки на колегите си.

— Щом казвате, сър…

Двамата отидоха до тепиха и в този момент присъстващите в залата престанаха да се правят, че не обръщат внимание на това, което става около тях. Някой веднага донесе предпазители за зъбите, които бързо бяха напъхани в устата на Пайк и Тайлър. Миг по-късно на главите им бяха поставени и боксьорски каски.

Младият и гъвкав навигатор, латиноамериканец, усещаше преценяващия поглед на Пайк върху себе си. Сега капитанът гледаше на него не като на член от екипажа, а като на потенциален враг. Докато Тайлър леко подскачаше, Пайк забеляза тревогата в очите му.

— Всичко е наред, Тайлър — каза той, като се опитваше да произнася ясно думите въпреки предпазителя в устата си. — Просто се отпусни! Внимавай с краката! Мисли си, че сме само двамата в залата и просто тренираме, както правим това всеки ден. Не трябва да се тревожиш за нищо, но помни, че… аз съм твоят капитан.

Трудно бе да се каже дали Пайк се шегува, тъй като това се случваше доста рядко. Дори когато се шегуваше, лицето му оставаше сериозно. Тайлър въздъхна още веднъж и тръгна към Пайк, като леко отскачаше наляво и дясно и държеше гарда си вдигнат.

Тактическият компютър, в което се беше превърнало съзнанието на Пайк, бързо прехвърли информацията за Тайлър. Той беше по-подвижен и по-млад, но Пайк просто трябваше да заеме необходимата стойка и да започне да удря. Би могъл да го победи: беше по-опитен от противника си и имаше страхотен десен прав. Би могъл да го победи.

Капитанът вдигна гарда си, когато Тайлър внезапно го атакува, и едва удържа на серия от бързи десни, последвани от ляво кроше.

— Хайде, мистър Тайлър! — каза той раздразнено, като изпрати бърз ъперкът в брадичката му, от който противникът му едва не падна. — Можете и по-добре от това.

Тайлър отскочи назад, опитвайки се да поддържа дистанция, но внимателно наблюдаваше капитана. Не възстанови атаката си веднага, а подскачаше известно време наоколо. След около тридесет секунди Пайк започна да се ядосва. Пристъпи бързо напред и изпрати няколко силни удара в тялото на Тайлър, които отекнаха в залата с глух звук.

— Викайте силно, мистър Тайлър! Това е спаринг, а не нежен вал…

Пайк не успя да види удара, който улучи главата му. Дори не осъзна, че пада. Всичко, което помнеше, бе, че светът около него изведнъж се завъртя под ъгъл от четиридесет и пет градуса и после вече лежеше по гръб.

Тогава с изненада откри, че не харесва цвета на тавана. След това видя Хосе Тайлър, който се беше надвесил над него и го гледаше с ужас. „Победих!“ — сякаш казваше той и Пайк се зачуди кого беше победил.

После за момент всичко изчезна в някаква мъгла и когато отново се появи, видя доктор Фил Бойс да стои над него и да клати глава.

Докторът беше мъж на средна възраст, с къса руса коса. Изглежда, никак не му се нравеше, че Пайк движи устните си, но не издава никакъв звук. Тайлър, развълнуван, стоеше близо до него.

— Кажете ми още веднъж какво точно стана?

— Ляво късо кроше — отвърна Хосе. — Докторе… какво трябва да направя?

— Работете по дясното си кроше. Съмнявам се, че лявото ви има нужда от по-нататъшно усъвършенстване — отвърна Бойс и поклати глава. След това вдигна юмрук и разгъна три пръста — палец, показалец и среден. — Крис… колко пръста виждаш?

— Не съм сигурен — каза Пайк с хрипкав глас. — Палецът брои ли се за пръст?

— Ще се оправиш — каза Бойс. Хвана го под мишница и с помощта на Тайлър и още един мъж от екипажа го изправиха на крака. Пайк се изненада от силата, с която докторът го подкрепяше.

— Капитане, много съжалявам… — започна Тайлър. Пайк поклати глава, но веднага си обеща да не повтаря това движение, тъй като му се зави свят.

— Всичко е наред, мистър Тайлър. Утешително е да знам, че сте на наша страна — за момент задържа устата си отворена и раздвижи долната си челюст наляво-надясно. — Не бих искал да бъдете мой враг.

— Да, сър — каза Тайлър и въздъхна облекчено.

Като се облегна на Бойс повече, отколкото би си позволил друг път, Пайк се остави да му помогнат да се прибере в стаята си. Бойс беше достатъчно тактичен да не го пита за нищо, докато вратата зад тях не се затвори.

— Ще ми кажеш ли за какво беше всичко това?

Докато Пайк се разглеждаше в огледалото, забеляза появилата се вече синина на лицето му.

— Спаринг, докторе. Начин да поддържаш формата си.

Бойс кръстоса ръце пред гърди, погледна скептично и отбеляза:

— Повечето начини за поддържане на форма не включват загуба на съзнание.

— Той просто имаше късмет, че ме улучи.

— Той имал късмет, така ли?! Боже мой! — изсумтя докторът. — От това, което виждам, разбирам, че добре те е подредил. Късметлията си ти. Трябва да се радваш, че не ти е счупил челюстта.

— О — махна с ръка капитанът. — Тревожиш се прекалено много, Фил. Тайлър е с десет години по-млад от мен. Не би могъл да ме нарани сериозно.

— Ако разсъждаваш правилно, Крис — каза Бойс, като клатеше глава, — ще осъзнаеш, че при тази десетгодишна разлика си ужасен късметлия, дето не ти е отнесъл главата — после отвори чантата си и започна да вади разни неща.

Пайк се обърна и мярна с очи набързо приготвения минибар, но нищо не каза. Докторът дори не го погледна, а просто попита:

— Както обикновено ли?

— Някой ден — каза Пайк — ще извадиш хипосулфат и ще ми предизвикаш инфаркт.

— Благодари на господа, че ще има лекар до теб в този момент — и продължи да бърка мартини за Пайк. — Не ти отива, Крис. Спаринг с по-младши офицери. Бъркаш нещо. Винаги си бил…

— Сдържан — прекъсна го Пайк.

— Щях да кажа резервиран — отвърна Бойс и му подаде питието.

— Стаите се резервират — каза Пайк. — Книгите от библиотеката се резервират. Аз съм сдържан. Чужд съм за хората си, далеч съм от техните чувства. Чужд съм дори на самия себе си.

— Говориш глупости — каза Бойс. — Преди няколко дни ти седеше точно върху това легло и ми каза, че мислиш да се оттеглиш. Каза, че си уморен, изтощен, че ти е омръзнало да вземаш решения. А сега говориш, че си безчувствен, докато преди е било точно обратното. Загрижен си за взаимоотношенията си с екипажа, нали? Различните капитани имат различни подходи, Крис. Това, което те занимава, но занимава също и екипажа, е дали си формалист или сдържан, ако така искаш да го наричаш. Забелязал ли си, че в командната зала се обръщаш към членовете от екипажа много по-често с техните длъжности, отколкото по имена?

Пайк леко се намръщи.

— Не. Не съм забелязал.

— Към всеки един ти се обръщаш с „мистър“, следвано от фамилията, с изключение на моята скромна личност — продължи Бойс, като смирено сведе глава. — А някои хора не получават дори и това. Откакто Първи е твоят първи офицер, естествено към нея се обръщаш с „Първи“. И никога не я наричаш по друг начин. Защо?

— Не мога да произнасям името й.

— Какво? Защо, то е… — гласът на Бойс заглъхна и той се намръщи. Беше срещал името в доклади, но никога не се бе опитвал да го произнесе гласно. Опита се да го произнесе на срички: — Син на пуш-ка-та.

— Виждаш ли? Не всичко има такъв дълбок смисъл — каза Пайк. След това се загледа в ботушите си. — Искаш да знаеш как общувам с екипажа си, така ли?

— Да.

— Тъкмо приказвахме за Първи. Е, тя… — и той отпи от мартинито, сякаш искаше да добие сили преди някакво изпитание — тя има сексуални фантазии по отношение на мен.

Бойс зяпна от учудване. След миг усети, че мартинито се стича по брадичката му. Бързо го избърса и каза:

— Може ли да попитам… ъъ… как разбра?

— Талозианите ми казаха.

— Разбирам. И какъв беше твоят отговор?

— Към нея? Никакъв. По това време заплашвах талозианите.

— А след като се завърна, говори ли с нея?

Пайк облиза устните си.

— Не.

— Как… ъъ… а ти какво чувстваш? Имаш ли… хм… споделяш ли чувствата й?

— Не знам — призна Пайк. — Връщаме се към онова, което казах преди малко. Чувствам се чужд на екипажа и на самия себе си. Мислех за Първи като за студена, методична, дори напълно лишена от страст жена. Идеалната жена.

— Ха, така ли? — възкликна Бойс.

— Разбира се. Проблемът с повечето жени е, че те се оставят да ги води сърцето, а не разумът. Вземането на решения е интелектуален процес. Жените са…

— Лудост, безумие? — предположи Бойс.

Пайк отвърна радостно.

— Да! Точно така! Те подлудяват човек със своите емоционални изблици и…

— Начинът, по който изглеждат? Ароматът им?

— Точно така.

Бойс се облегна на стола. Гледаше замислено.

— Извивката на женския врат, ако са прибрани и повдигнати косите… Или пък ако са разпуснати — начинът, по който падат на вълни по раменете… — гласът му омекна и той се усмихна. — Сякаш въздухът в стаята се наелектризира, когато влезе някоя жена. Дори само като я чуеш да си поема въздух, и можеш да изгубиш самоконтрол. Не е ли така?

Пайк гледаше безцелно.

— Начинът, по който очите й блестят, когато ме гледа, а цялото й същество е изпълнено със страст и желание…

Съвзе се и забеляза, че Бойс го наблюдава съчувствено. Погледна към чашата си и се вторачи в маслината, която плуваше там.

— Вина беше страхотна жена, нали? — попита Бойс.

Пайк повдигна рамене.

— Чел си записките ми?

— Там всичко ли си записал? Всичко, което си преживял? Всичко, което си почувствал?

— Всичко, което с важно — каза Пайк твърдо.

— О, това е въпрос, по който може да се спори — отвърна Бойс. — Кое е наистина важно? Какво смяташ да правиш с Първи?

— Нищо. Ако тя искаше да знам за чувствата й към мен, щеше да ми каже. Талозианите нарушиха вътрешния й мир. Нямам намерение да се занимавам с това.

Внезапно се чу сигнал от комуникатора до малкия екран на бюрото на Пайк. Той стана, приближи се до екрана и натисна бутона за връзка. Появи се образът на първия офицер.

— Капитане, получаваме съобщение.

— От „Старфлийт“?

— Не, сър. От цепнатината.

Това изостри вниманието на Пайк докрай.

— От цепнатината?

— Да, сър. От временното разкъсване на материята в космическото пространство.

— Веднага се качвам.

Той бързо тръгна към вратата, а Бойс започна да прибира портативното си барче.

— Задължения, а?

— Много сериозни.

— Опитай да не се разсейваш прекалено от първия офицер.

— Ще опитам.

Капитанът се насочи към турболифта. Тъкмо влезе, но вратата още не беше се затворила, когато дочу нечий глас:

— Изчакайте, моля!

Пайк се обърна и видя Вулкан, ръководителя на научния сектор, който бързаше по коридора, вероятно също заради повикването на Първи. Кракът му още не се беше възстановил след сблъсъка им с враговете от Ригел. Господи! Щяха ли някога да стигнат до Вега IX, за да се погрижат за своите ранени?

— Командната зала — каза Пайк. След миг на размисъл се обърна към Спок и попита: — Кажете, нау… мистър Спок, струва ми се, че напоследък прекарвате твърде много време усамотен.

— Сър?!

— Не общувате с другите както преди.

Спок гледаше право към него, но като че ли не го забелязваше.

— Това не може да се регулира, сър.

— Не. Не, разбира се. Но като ваш командващ офицер, бих искал да съм в течение, ако имате някакви проблеми. Интересувам се от проблемите на всеки член от моя екипаж и бих желал да му помогна, ако наистина има нужда от помощ.

— Настина ли, сър?

— Да, разбира се — отвърна Пайк малко раздразнено. — Винаги съм се интересувал от това. Заинтересуваността е моето презиме.

— Но, сър, презимето ви е…

— Това е просто сравнение, мистър Спок. Аз бях само… любопитен. Това е всичко.

— Любопитство. О, да — каза Спок, сякаш току-що бе забелязал интересен образец в зоологическата градина.

— Обикновено човешко чувство, капитане. Аз просто съм малко… претоварен от емоции. Понякога въздухът прекалено натежава от тях.

В този момент турболифтът спря и вратата се отвори със свистене пред командната зала. Пайк веднага прекрати разговора — сега всичко беше само работа.

— Добре — каза той, като се приближи до командното кресло. — С какво разполагаме?

— Съобщение директно от цепнатината — каза първият офицер, като се извърна на стола и погледна капитана. В ръцете си държеше разпечатка на посланието. — То гласи: „Прозорец от седемдесет и два часа за контакт. Какво искате?“

— Това ли е?

Първи кимна.

Пайк се облегна на една от облегалките за ръце върху командното кресло.

— Има някой от другата страна.

— Така изглежда — съгласи се Спок.

— От другата страна на кое? Друга част на нашата Галактика? Изцяло нова Галактика? Може би дори друга Вселена?

— Няма да узнаем, ако не опитаме да открием — отбеляза първият офицер.

— А ако ние продължим към Вега IX, както първоначално смятахме, никога няма да имаме шанса, който ни предлагат тези седемдесет и два часа, както заявява някой от другата страна — замисли се Пайк за момент, но всъщност вече беше решил. — Включете вътрешната радиоуредба! — нареди той.

— Включена е, капитане — отвърна Първи.

— Говори капитанът — започна обръщението си Пайк. Хората из целия „Ентърпрайс“ спряха, за да изслушат съобщението. — Съжалявам, че ще трябва да удължим малко нашия престой в Космоса, без да действаме по предназначение, но пред нас неочаквано се отвори невероятен шанс. Предполагам, че ще можете да пренебрегнете личните си нужди за известно време — толкова, колкото е необходимо, за да приключим с изпълнението на най-последната ни задача. А тя е: опит за контакт с нов разумен биологичен вид, който ще се осъществи през неоткрит досега проход в космическото пространство. Ще ви уведомяваме непрекъснато за развитието на нещата. Край.

Обърна се към навигатора Тайлър, който вероятно си мислеше, че Пайк се справя много по-добре като капитан, отколкото като спаринг-партньор.

— Мистър Тайлър, курс обратно към цепнатината. Включете хипердвигателите. Седем светлинни скорости.

— Зададено, сър.

— Действайте!

Пайк се настани удобно в креслото и се загледа в косата на първия офицер, която падаше свободно по раменете й. С чувственост, която граничеше с телепатия, Първи се обърна и го погледна въпросително с блестящите си очи.

— Сър?

Той се намръщи и кимна с глава.

— Да, Първи?

Тя леко повдигна рамене:

— Нищо, сър — и отново се зае с работа.

Пайк усети голямата пропаст, която ги разделяше и която беше следствие от начина му на ръководене, но се отказа да се задълбочава върху тези мисли. Загледа се втренчено в екрана, но докато наблюдаваше космическото пространство, звездите, край които прелитаха, му заприличаха на женски сълзи.