Барбара Делински
Семейно родословие (30)

Тридесета глава

Дейна не преставаше да мисли за Корин. Опита се да се свърже с нея във вторник, но тя не отговори, а когато повтори опита си в петък, чу записано съобщение, че телефонът е закрит. Би отишла с колата до Грийндейл, ако вярваше, че Корин е там. Но предполагаше, че вече е заминала. След като истината за живота й бе излязла наяве, унижението й щеше да е огромно. Вероятно щеше да потърси място, където не я познават. Дейна се съмняваше, че някога ще я срещне отново.

Ако всичко се случваше с определена причина, както казваше Ели Джо, то Корин определено бе изиграла своята роля в живота на Дейна. Сега тя по-добре съзнаваше цената на измамата.

Това я караше да проявява още по-голямо разбиране към Ели Джо, която скоро след завръщането си у дома в неделя сутринта попита за документите на тавана.

— Пак са скрити — отвърна й Дейна търпеливо.

— Онази изрезка от вестника и писмото на Ема — би ли ги изгорила вместо мен?

— Да ги изгоря? Сигурна ли си?

— Напълно. Знаеш какво пише там. И аз знам. Сега е време да ги изгорим.

Дейна го направи върху скарата в задния двор и с това затвори една врата към миналото.

Скоро се отвори нова. Тъкмо преобличаше Лизи, след като се бе върнала у дома, когато чу входния звънец. Хю отвори вратата и макар да се ослушваше, тя не можа да чуе нищо повече от приглушен глас. После чу стъпките на двама души по стълбите. Позна походката на Хю, но нямаше представа кого й води на гости. Довърши тоалета на Лизи и се обърна към вратата, след което остана шокирана.

Въпреки малката разлика в годините, жената на прага би могла да е близначката й. Имаше същата руса коса и чип нос, същата крехка фигура и лунички. И на лицето й бе изписано същото удивление, както това върху лицето на Дейна.

Известно време никоя от двете не можеше да продума. После непознатата каза:

— Аз съм Дженифър Кетайл. Баща ми не бе сигурен, че ще се зарадваш на посещението ми, но в понеделник започва есенният семестър, затова просто се качих на самолета и рискувах.

— Той ми каза, че си в Сан Франциско.

— Утре ще бъда — тя се усмихна широко. — Днес съм тук — усмивката й стана още по-топла. — Това ли е бебето ти? Толкова е красива.

Не, само преди няколко дни Дейна нямаше да се зарадва на посещението. Толкова щеше да е гневна заради пропуснатото в детството си, че би изпуснала още много неща в настоящето. Сега пред нея стоеше нейната полусестра, дъщерята на мъжа, чиято самоличност майка й бе скрила, и Дейна искрено се зарадва на появата й.

Всичко се случваше с определена причина. Дейна имаше толкова много, за което да бъде благодарна.

Но въпреки това искаше повече.

 

 

Планирано бе Дороти и Итън да отлетят за Ню Йорк в късния следобед в понеделник, за да вечерят с издателя. Итън щеше да се появи в едно от сутрешните телевизионни предавания рано във вторник. Щяха да се върнат със самолет обратно за премиерата на книгата във вторник вечерта в клуба и след това започваше турнето.

Дороти опакова куфара си, после помогна на Итън за неговия. Независимостта бе хубаво нещо, но тя бе омъжена повече от четирийсет години за този човек и продължаваше да се грижи за него. Той винаги бе много напрегнат в навечерието на излизане на негова книга, но този път имаше и друга причина. Тя се опита да поговори с него за това, но той отказа.

Вече бяха в самолета и чакаха да излетят, когато най-сетне той взе ръката й и сплете пръсти с нейните.

— Как би се почувствала — попита той с тих глас, докато самолетът рулираше по пистата, — ако продължа нататък, без да споделя нищо от онова, което научих?

Да не каже нищо? Не това бе очаквала Дороти.

— Трябва да постъпиш както смяташ за редно.

— Но как би се почувствала ти?

Върху това трябваше да помисли — о, не за отговора си, а за това дали е разумно да му го каже. Ако Итън вече бе взел решение, истинският й отговор можеше и да е без значение. Но пък ако това бе някакъв тест и той искрено се интересуваше от мнението й…

— Бих се почувствала разочарована. Това е голяма възможност.

— Възможност?

— Да превърнеш едно изненадващо разкритие в нещо положително.

— Това „изненадващо разкритие“ може да дискредитира всяка книга, която съм написал.

— Защото не си знаел истината ли? О, стига глупости, Итън — смъмри го тя, но нежно. — Просто застани пред всички и кажи какво си научил.

— По националната телевизия?

— Защо не? Хората те уважават. Можеш да послужиш за пример на други.

Самолетът започна да ускорява по пистата.

— Освен това може завинаги да загубя втория ни син, да не говорим за брат ми, семействата им, както и куп хора, които сме наричали свои приятели през всичките тези години.

— Възможно е — съгласи се Дороти.

— Това няма ли да те притесни?

— Само по отношение на Робърт. Той ми е син. Много се надявам, че ще се осъзнае.

Самолетът бе готов да излети.

— Може би се нуждае от още време — каза Итън. — Сигурно трябва да му го дам.

Но Дороти не бе съвсем сигурна. Робърт прекалено отдавна бе под влиянието на чичо си. Нямаше да му навреди да отвори очи и да види истинския свят.

— Може да му е нужен ритник отзад — каза тя сурово и повтори: — Това е голяма възможност, Итън.

Той я изгледа с любов, но тя забеляза и нещо друго зад личното удоволствие. Искаше да вярва, че е уважение.

Итън се усмихна, целуна ръката й и я допря до сърцето си тъкмо когато самолетът вдигна носа си и се откъсна от земята.

 

 

Понеделник бе чудесен ден за магазина. След един хладен уикенд плетачките, които дотогава бяха поизоставили плетенето, поприспани от топлото слънце на късното лято, внезапно се пробудиха и осъзнаха, че настъпва есента. Влизаха една след друга и търсеха прежда за шалове, пуловери и наметки. В целия този хаос Ели Джо настоя да я пренесат от къщата в магазина, за да обяви пред всички новото положение на Дейна като собственик.

По обяд, докато кърмеше Лизи, Дейна вече си мислеше, че ще има нужда от помощ, и тогава се появи Сондра с внучката си. Мило на вид момиче, Тони Белайл бе дъщеря на друг от синовете на Томас. Тя бе решила да пропусне един семестър в колежа, докато спечели малко пари, за да прекара една година в чужбина. Много обичаше децата и се справяше с Лизи също толкова добре, колкото и Сондра, или почти. Дейна я нае за детегледачка още преди да изтече следобедът.

След като имаше кой да наглежда Лизи, Дейна бе по-спокойна. А и бебето бе спало цели шест часа без прекъсване в неделя през нощта, така че майка му бе събрала нови сили.

Докато се прибираше с колата към дома си, Дейна си мислеше колко е хубав животът й. Знаеше, че Хю я обича истински. Макар да бе допуснал грешка, не можеше да му се сърди до края на живота си. Имаше много повече от три добри неща, които знаеше за него, ако трябваше да се ръководи от съвета на отец Джак.

Може би част от предишното вълнение липсваше във връзката им, но нима всички родители с новородено дете не губеха частица от него в безкрайните задължения по грижите за детето?

Хю се бе върнал рано. Тя паркира зад неговата кола и тъкмо бе отворила задната врата, за да вземе Лизи, когато го видя да излиза от къщата и да тича бос към колата. Беше с джинси и старата си тъмносиня тениска. Не я бе виждала от сутринта, когато се бе родила Лизи.

— Вече си мислех, че никога няма да се прибереш — възбудено възкликна той.

— Да не би да си приготвил вечерята? — попита тя. Това винаги бе специален случай. Хю бе човек на точните рецепти и обичаше да използва различни продукти, стига да му кажат точно колко от всеки да добави и кога.

Той разкопча колана на детското столче.

— Да, но това не е всичко — обърна се към Лизи. — Здравей, миличка. Как мина твоят ден? — дръпна малкото бебешко пуловерче — произведение на Тара — приглади го по телцето й и я вдигна.

— Денят й беше чудесен — отвърна Дейна и го последва, понесла торбата с бебешките принадлежности. — Баба обяви на всички, че аз поемам магазина, намерих детегледачка за Лизи, накарах Тара да подпише договор на пълен работен ден и поръчах страхотен мохер от една нова фабрика — гласът й омекна. — И се обадих на отец Джак, за да му кажа, че Дженифър е била при мен.

Хю хвана Лизи с една ръка, а с другата отвори вратата, за да влезе Дейна. В момента, в който прекрачи прага, тя остана без дъх. Фоайето бе пълно с балони — безкраен букет от жълти, розови, зелени, сини, бели, прасковени и лилави цветове. Някои бяха закрепени за пода, други — по перилата на стълбището, а трети се поклащаха високо горе под тавана.

Дейна бе запленена.

— Как ги докара толкова много? — листенцата от лалета бяха нещо различно — лесно се транспортираха и разпиляваха по пода. Балоните бяха съвсем друга история.

Хю изглеждаше много горд.

— Отвън имаше три камиона за доставки и доста се измъчихме, докато вкараме някои от по-големите през вратата, но изглеждат много добре, нали?

— Определено — отсече Дейна. — Какъв е поводът?

— Започваме отначало. Все едно Лизи е родена току-що. Но ето и най-хубавата част.

Прегърна я и я поведе през лабиринта от балони към стълбището. На второто стъпало имаше кутия. Около двайсет и пет сантиметра дълга, широка двайсет и висока около петнайсет, тя бе опакована в цикламено фолио и украсена с бяла сатенена панделка.

Дейна се усмихна широко.

— Какво е това?

— Отвори я.

Тя вдигна кутията. Едно дръпване и панделката се развърза. Махна единствената лепенка на опаковката и я разгърна. Позна кутията и го погледна любопитно:

— Хартия за писма?

— Отвори я.

Тя повдигна капака. Вътре, в две спретнати купчинки, бяха подредени елегантни бели поздравителни картички за раждане на бебе. На всяка имаше снимка, а отдолу с плътен релефен шрифт пишеше:

„Хю и Дейна Кларк с гордост съобщават за раждането на своята дъщеря Елизабет Еймис Кларк.“

Най-отдолу бе рождената дата на Лизи.

— Какво мислиш? — попита Хю.

Отначало тя не можа да отговори. Гърлото й бе пресъхнало. Снимката, на която бяха и тримата, бе прекрасна във всяко отношение — всеотдайният поглед на родителите, красивите черти на бебето. Розовият гащеризон на Лизи дори бе в тон с розовото мастило на надписа.

— Кой ни е снимал? — прошепна тя.

— Джулиан. Какво мислиш?

В очите й имаше сълзи, когато ги вдигна към него.

— Направо съм смаяна.

— По-хубаво ли е от балоните?

— О, Господи.

— Беше малко набързо. Наложи се да платя двойно, но си струваше и последният цент. Има още една кутия като тази, още сто картички. Смяташ ли, че ще можем да ги използваме?

— О, Господи.

— Това „да“ ли означава, или „не“?

Сърцето на Дейна преливаше и направо щеше да се пръсне от щастие.

— Дейна?

— Да.

Това бе искала — някакъв знак, един жест, дума. Обви ръце около врата на Хю и го притисна силно, не го пусна, дори когато бебето се възпротиви на прегръдката. Чу тънкото й гласче, заслуша се в пулса на Хю, долови и плясъка на вълните по брега край къщата. Той е толкова горд, че иска да каже на целия свят, сякаш чуваше думите на майка си.

Но, разбира се, мисълта бе изцяло нейна.