Барбара Делински
Семейно родословие (20)

Двадесета глава

В петък сутринта Хю пристигна в кантората си половин час преди да се появи Даниъл Дръмонд. Докато пиеше кафето си, той прегледа най-новите доказателства, които Лейки бе събрал. Когато Дръмонд се появи, неговият работен ден вече бе започнал на пълни обороти.

Колегата му обаче изглеждаше така, сякаш току-що се е измъкнал от леглото.

— Кафе? — любезно му предложи Хю.

Дръмонд му отговори с ръмжене.

— Само ако е силно. Със сметана и три захарчета.

Хю му сипа кафето в голяма чаша с логото на кантората. Покани с жест госта си да седне на дивана. Вместо това Дръмонд се разположи на единичното кресло, което обикновено заемаше Хю.

При друг случай Хю би предпочел да се държи по-непринудено, но ако Дръмонд бе решил да си придава важност, тогава и той щеше да му отвърне по същия начин. Взе папката с делото и седна на кожения стол зад бюрото си.

— Благодаря ти, че дойде, Дан. Случаят е спешен.

— Все това ми повтаряш, но за кого? За моя или за твоя клиент?

— Като се има предвид, че на твоя му предстоят избори след два месеца — и за двамата.

— Сенаторът няма сериозна опозиция.

— Това би могло да се промени, ако определена информация излезе наяве.

— Значи говорим за изнудване, така ли? Сега сме в началото на септември. Едно безотговорно обвинение ще предизвика публичен дебат, който може да не бъде разрешен чак до след изборите.

Хю се приведе леко напред.

— Всичко е свързано с инцидент, който се е случил преди две седмици. Детето е на четири години. Играело си на двора пред дома си, когато една кола се качила на тротоара и го блъснала. Шофирал е възрастен човек, който получил удар. На място се установило, че е починал. И двете засегнати страни са били без застраховка. Ако имаше избор, моята клиентка никога не би се обърнала към твоя клиент. Не иска да го вижда, както и той нея. Но нараняванията на детето съвсем не са леки.

Дръмонд се прозя.

— Какви са?

— Има счупване на гръбнака между таза и гръдния кош. Фрактурата се простира и до дисковете на растежа от дясната страна, което означава, че детето ще порасне асиметрично развито, ако не му бъдат направени допълнителни операции. Тази област е много специализирана.

Дръмонд отпи от кафето си. Заговори с абсолютно безизразен глас.

— Никоя болница не би отказала такава операция на едно дете.

— Вярно е, но майката ще затъне в дългове до края на живота си. Работи като сервитьорка и попада в онази средна категория, в която хората печелят прекалено много, за да бъдат осигурявани от социалните служби, но не и достатъчно, за да си плащат сами сметките. Вече са започнали да я притискат за плащане. Момчето скоро ще бъде изписано, което означава, че тя трябва да отсъства от работа, за да се грижи за него, което пък означава, че ще изкарва още по-малко. Прибави към това и факта, че най-добрият хирург в тази област се намира в Сейнт Луис, което означава, че ще се наложи да напусне работата си.

— Живеем в Бостън. Тук имаме най-добрите лекари в страната.

— Не и за случай като този. Проверих. Най-добрата клиника за такива проблеми е в Университетската болница на Вашингтон.

Дръмонд се намръщи.

— Защо пък трябва непременно да е най-добрият? Няма ли да свърши работа и вторият след него?

Хю се усмихна.

— За много хора вероятно да. За момче, чийто баща е твоят клиент, категорично не. Синът на Хътчинсън заслужава единствено най-доброто. Сигурен съм, че и Хъч ще се съгласи с мен.

— О, би се съгласил, ако това дете е негов син. Бих се обзаложил, че не е.

— И ще загубиш. Доказателствата са много изчерпателни.

— Какви доказателства?

— Имам шестима очевидци, които са готови да свидетелстват, че твоят човек е бил в заведението във въпросната вечер и че е бил обслужван от моята клиентка. Имам други двама свидетели, единият от които с докторска степен, които са готови да потвърдят, че кола, която съответства на описанието на колата на твоя клиент, е била паркирана по-късно пред въпросния мотел. Имам квитанциите от службата за коли под наем, както и от мотела.

— Значи е имала връзка с шофьора.

Хю поклати глава.

— Има и касета от охранителна видеокамера — Лейки бе свършил отлично работата си. — Преди пет години видеоохраната не беше чак толкова разпространена, както е сега, но точно в този мотел много клиенти били пострадали от кражби и затова инсталирали камерите. Картината е малко некачествена, но няма как да не разпознаеш сенатора.

— Знаеш ли колко е лесно да бъдат подправени видеокасетите?

— А знаеш ли колко е лесно да се докаже, че не е била подправяна?

Дръмонд замълча за няколко секунди.

— Това ли е всичко?

Хю поклати глава. Бе запазил най-хубавото за накрая.

— Явно в мига на оргазма сенаторът извиква едно име. Имам две жени, плюс моята клиентка, които ще го потвърдят под клетва. И трите жени цитират едно и също име.

— Какви жени?

— Никол Анастейша и Вероника Дънкан — Никол бе актрисата, която Лейки бе открил най-напред, и макар че снимките им заедно не бяха публикувани, в жълтите вестници продължаваха да се появяват слухове за връзката им. Вероника защитаваше интересите на големите фармацевтични компании, от години работеше много отблизо със сенатора.

Разбрал какви са последствията, Дръмонд смени посоката.

— Какво име твърдят, че произнася? — вече бе напълно разсънен.

— Далия — Хю изчака той да го запомни. — Не е името на съпругата на сенатора, нали? Нито пък на майка му.

— Далия? А не „дали, а“? Или „да-а ли“?

— Далия. От толкова възможни имена няма как три различни жени да са съчинили едно и също. Коя мислиш, е Далия? Първата му любовница? Или дългогодишна интимна приятелка?

— Мисля, че името е без значение. Имаш ли преки доказателства, че твоята клиентка — как се казваше, Кристъл Костас? — е била в мотелската стая с моя клиент?

— Нямам снимка на двамата в леглото.

— А докато влизат или излизат от стаята?

— Не.

— Тогава, приятелю, разполагаш единствено с косвени доказателства.

— Но с унищожителна сила, ако влязат в съда — отвърна Хю, без капка колебание, защото непрекъснато боравеше с косвени доказателства. Някои бяха съмнителни, други, както в този случай — не.

— Каза, че не искаш дело — обади се Дръмонд.

— Не искам. Но ако Хътчинсън иска, аз съм готов — обърна един лист в папката и извади оттам малка снимка, която остави в другия край на бюрото. — Ето, това е момчето.

Дръмонд погледна снимката. Не можа напълно да прикрие мигновената си изненада, преди да я побутне обратно към Хю.

— Обзалагам се, че бих могъл да вляза, в което и да е училище в страната и да открия момче, което прилича на сенатора.

— Може и така да е — съгласи се Хю, — но дали някое от тях ще е родено точно девет месеца след вечерта, когато сенаторът е бил забелязан да вечеря в заведение, където го е обслужила майката — жена, която може да докаже, че е прекарала два часа в мотел с него?

— Да докаже ли? Сам каза, че няма снимки, на които двамата да са в мотела заедно. Кой може да оспори, че двамата не са били в същия мотел с други хора?

— И това е възможно — потвърди Хю и хвърли поглед към снимката, която лежеше по средата между двама им. Знаеше, че това е най-силният му коз. — Той е много сладко хлапе, Дан. Майка му казва, че е ритал топка доста добре. Канела се напролет да го запише в детската школа по футбол. Но сега може да се окаже, че никога повече няма да рита топка. Цялото му бъдеще е в опасност. Като се имат предвид множеството косвени доказателства, с които разполагам, един съдия много би се замислил, преди да отхвърли случая.

Дръмонд въздъхна.

— Колко иска тя?

— Тя не иска — поправи го Хю. — Нуждае се. И бихме искали парите да бъдат в попечителски фонд. Не търси нищо от Хътчинсън, освен онова, което е нужно, за да може синът й отново да ходи. Не цели лично облагодетелстване.

— И това я прави благородна дама? Все пак е спала с женен мъж.

— И жененият мъж е спал с нея. Знаела е, че е сенатор, защото хората около него са го наричали така, но дали е знаела, че е женен? Съмнявам се. Не е от хората, които живо се интересуват от политика.

— Колко точно иска? — отново попита Дръмонд.

— Нуждае се — отново го поправи Хю. — Един милион.

Дръмонд направо зяпна.

— В попечителски фонд — добави Хю. — С възможността средствата да бъдат увеличени, ако медицинските изследвания го изискват.

— Или ще разгласи всичко? Това е изнудване.

— Не, просто медицинска реалност.

Адвокатът пресуши чашата си с кафе.

— Един милион долара.

— Има ги. Има стотици милиони.

— И това го прави лесна мишена, нали? Един милион долара само защото тя твърди нещо?

— Ако не вярва на думите й, един ДНК тест ще бъде достатъчен.

Дръмонд се засмя невярващо.

— Сериозно ли мислиш, че клиентът ми ще се съгласи да се подложи на тест?

Хю сви рамене.

— Имаме солидни доказателства, които ще запълнят поне няколко дни в даване на свидетелски показания пред съда. Едно признание или ДНК тест ще спестят на всички замесени страни време, усилия и унижението, което е свързано с изслушването в съдебна зала. Тестът е много бърз. Твоят клиент често е в Бостън — Хю усещаше, че сега топката е у него. Можеше да си позволи да се държи любезно. — Знам, че не можеш да се обвържеш с някакво решение, преди да поговориш със сенатора. Вземи тази папка. В нея са изложени доказателствата. На този етап просто искаме едно писмено заявление, че той поема отговорността си, и да бъде учреден временен попечителски фонд, така че да можем да започнем да планираме бъдещото лечение на момчето. Аз лично предпочитам да уредим въпроса цивилизовано и без много шум, както съм сигурен, че ще предпочете и сенаторът — отново побутна снимката на момчето към колегата си. — Вземи и това. Може да е от полза.

Дръмонд се загледа в снимката.

— Харесвам баща ти, Хю. Харесвам и чичо ти. Затова просто искам да се уверя, че разбираш колко много ненавижда сенаторът подобни обвинения — той вдигна ръка. — Не те заплашвам, само искам да знаеш, че ако застанеш зад това обвинение и то не се докаже, ще има сериозни последици.

Хю бе имал случаи в кариерата си, когато бе усещал, че клиентът го лъже. С Кристъл не беше така. А и бе виждал момчето.

— Рискът си струва — каза той. Стана, закачи отново снимката на медицинското досие на момчето, затвори папката и я подаде на колегата си. — Благодаря, че дойде, Дан. Ще чуя ли отговор от теб в началото на следващата седмица?

Дръмонд взе папката.

— Не ме притискай.

— Сенаторът ще бъде в Бостън следващия петък по повод вечеря за събиране на средства за предизборната му кампания.

— Не го знаех.

— Тогава не си включен в списъка му с богати дарители. Мога да уредя теста за час, удобен за него.

— А ако реши да се бори с обвиненията?

— Иска ли да види големи заглавия в пресата?

— Ами твоята клиентка? — той се засмя затворнически. — Хей, една жена, която си тръгва от смяната в заведението, за да се позабавлява набързо в близкия мотел, съвсем не е мило и невинно създание.

— Тя е точно такава. Добра майка е и добър човек, а точно сега е в онази болнична стая, изтощена от работа до късно през нощта, и се мъчи да облече сина си върху гипса, като не спира да си задава въпроса — с какво е заслужило всичко това едно четиригодишно хлапе? По-късно днес ще го изпишат, а тя не може да си позволи детегледачка, която да се справя с гипсираното му тяло, така че ще трябва да зареже работата си. Това означава, че няма да получи никакви пари. Следващият петък изобщо не е прекалено рано.

— Следващият петък може и да не е удобен ден.

— Трябва да бъде, Дан. Не можем да чакаме. Спести ми труда да подам иск в съда, тъй като се срещна днес с мен, но колкото повече време минава, толкова по-спешен става случаят. Ако не получа отговор от теб до сряда, ще се обадя на секретаря на Харкинс да ми определи изслушване за петък.

— Харкинс? — не беше точно въпрос, а по-скоро израз на смайване.

— Той е добър съдия. Едно такова дело е напълно в компетенциите му.

— Да, защото самият той има дете с недъг.

Хю кимна.

— Така е.

Последва дълго мълчание, а после Дръмонд се засмя кратко.

— Много си хитър.

— Помисли си за това — каза само Хю и изпрати Дръмонд до вратата.

Докато се връщаше обратно в кабинета си, се почувства по-добре. Беше полезен. Бе успял да заяви позицията си много категорично.

Реши да иде до болницата и да сподели новините с Кристъл, затова слезе с асансьора до подземния паркинг на сградата и се качи в колата си. Но щом излезе на улицата, погледна часовника си, промени решението си и пое извън града.

 

 

Настанена удобно в бебешко столче на пода в кухнята, Лизи бе сита и доволна. Изглеждаше толкова заинтригувана от играта на слънчевите лъчи върху ръчичките си, че Дейна реши да изчака с къпането. Заинтригуваното бебе беше щастливо, а и посещението им при педиатъра бе чак в девет часа. Сега бе едва седем и половина.

Докато гледаше часовника, Дейна си спомни, че именно по това време имаше навик да се обажда Ема Янг — братовчедка на Ели Джо — някога, когато още бяха близки. Ема живееше в северната част на щата Мейн и дълги години бе прекарала във ферма, така че дори и след като продаде фермата и се премести в града, продължаваше да се буди в ранни зори. Сега сигурно щеше да си е вкъщи.

Дейна набра номера, който предния ден си бе записала от оръфаното тефтерче с телефонни номера на баба си. Тогава се бе почувствала гузна, но нямаше друг начин. Не знаеше към кого другиго да се обърне. В отчаян опит да научи нещо за произхода си, тя бе обиколила квартала под претекст да покаже Лизи на познатите си, и навсякъде бе повдигала темата за семейството на Ели Джо, но без никаква полза. Никой не я познаваше от времето, преди да се премести в града, което станало скоро след като се запознала с Ърл. Ема бе единствената, която познаваше Ели Джо от годините й в Мейн.

— Ало? — долетя от другата страна дрезгав глас. Дейна предполагаше, че жената е поне на осемдесет години.

— Ема? Обажда се Дейна Джоузеф.

— Кой?

Дейна заговори по-високо.

— Дейна Джоузеф.

Последва пауза, а после жената предпазливо попита:

— За братовчедка ми Елинор ли се обаждаш?

— И да, и не.

— Мъртва ли е?

— Господи, не — възкликна Дейна. — Това ли си помисли?

— Какво?

Дейна викна по-силно:

— Баба ми е добре — нямаше нужда да се впуска в подробности.

— Когато някой се обажда, след като дълго време не те е търсил, новините обикновено не са добри — каза Ема със силния си акцент на отколешен жител на Мейн.

— Този път са добри. Имам бебе.

Последва нова пауза, а после отново дрезгавият глас:

— Кога се роди?

— Вече е на две седмици и половина.

Жената от другата страна повиши тон.

— И защо не ми се обадихте, когато се е родило?

Дейна се засрами.

— Съжалявам. Бях много заета. Не сме изпращали поздравителни картички за раждането — Ема със сигурност бе включена в списъка с получателите. Но пък Ели Джо можеше да й се обади.

— Бях на сватбата ти — продължи Ема. — Тогава на баба ти й трябваха живи роднини и аз бях представител на семейство Джоузеф. Във всяко друго отношение тя ме изолира от живота си. И знаеш ли защо?

Дейна изчака. Тъй като старицата не продължи, тя сподели:

— Всъщност не знам.

Ели Джо просто й бе казала, че Ема е една злобна старица, която само иска да нарани хората, на които завижда.

— Защото се осмелих да кажа нещо за нейния Ърл, което не й хареса — продължи Ема. — Мъжът й не беше такъв, за какъвто го смятаха хората. Тя не искаше никой да разбере.

Дейна затаи дъх, после попита:

— В какъв смисъл не е бил този, за когото са го смятали?

— Беше двуженец.

— Какво!

— Двуженец! О, не биваше да ти казвам. Ели Джо заяви, че просто й завиждам, защото си е намерила добър съпруг, а аз така и не се омъжих. Нарече ме лош човек — точно така ми каза, че съм лош човек — и ми затръшна телефона.

— Двуженец — повтори Дейна. Това звучеше направо нелепо, доколкото тя си спомняше дядо си. Той беше всеотдаен съпруг, баща и дядо, безкрайно грижовен, дори и когато работата му го караше да отсъства от града.

От другия край на линията долетя тъжно изхлипване.

— Не биваше да ти казвам. Сега тя още повече ще ме намрази.

Дейна разбра, че жената ще прекъсне връзката. Побърза да попита:

— Ърл имаше ли афроамериканско потекло?

— Какво да е имал?

— Дали е имал афроамериканци в рода си?

Отсреща последва мълчание.

— Казах, че беше двуженец.

— Ами твоят баща? Или чичо ти? — чичото беше баща на Ели Джо. — Те имаха ли африканска кръв?

— Къде да са имали кръв? — викна възрастната жена. — За какво изобщо говориш, Дейна? — после заговори извън слушалката. Ехо, тук съм, вътре. И отново се върна към Дейна. — Дойдоха да ме вземат. Отивам да пия чай с приятели. Ще кажеш ли на Ели Джо, че я обичам, че съжалявам, ако съм я ядосала и че само тя ми е останала от семейството?

— Непременно — отвърна Дейна, но се съмняваше, че жената е чула нещо, преди да затвори.

Остана замислена за известно време, като знаеше, че ще има по-добри шансове, ако се види лично с Ема, но пък бе сигурна, че Ели Джо ще получи удар, ако разбере за това. Освен това, тя бе виждала снимки на родителите на баба си. Определено бяха от бялата раса. Ако някой поне малко бе приличал на афроамериканец, то Ема Янг щеше да разбере за какво пита Дейна.

Не, според нея източникът на външния вид на Лизи не бе от рода на баба Ели. С Ърл положението бе по-различно, но пък двуженец?

Тогава забеляза колко е часът. Вдигна Лизи от столчето, гушна я до гърдите си и я занесе до широко отворените големи прозорци, за да се порадват на слънцето.

— О, мамо — прошепна тя, — не е ли това най-красивото момиченце, което си виждала някога? Така ли си се чувствала, когато си родила мен? Или в Лизи има нещо специално?

Беше се замислила колко много специални неща има в Лизи, които я правят безценна и единствена, когато звънна телефонът. Върна се до дивана, взе безжичната слушалка и замръзна. Позна кода на региона: 518. Всъщност разпозна целия номер. Обаждаше се отец Джак.

Много внимателно дръпна пръста си от бутона за приемане на разговора и с разтуптяно сърце изчака звъненето да престане. Той не остави съобщение.

Страхливец, каза си мислено тя.

Метна слушалката настрани и се качи с бебето на горния етаж. Само след минутки беше съблякла детето и го бе сложила в мивката в банята, която, след като бе застлана с мека кърпа за лице, й беше много по-удобна отколкото онова чудо на модерното време, което бяха купили за къпане.

Дейна поля внимателно малко вода върху малкото телце.

— Ооо — гальовно припяваше тя, — не е ли прекрасно?

Лизи не изглеждаше съвсем убедена. Тялото й беше сковано, а тъмните й очи — тревожни. Затова Дейна продължи да й говори, докато я къпеше, и вероятно затова не чу колата. Когато Хю изведнъж се появи на вратата на банята, тя се стресна.

— Изплаши ме. Не те очаквах у дома. Нямаше ли някаква среща?

— Имах — с доволно изражение на лицето той се приближи до мивката и загледа как тя слага шампоан на косата на бебето. Лизи набърчи личице. — Какво има? — попита той.

— Мисля, че не й харесва да е гола — отвърна Дейна.

— Чудесно. Мислиш ли, че ще е така и през тийнейджърските си години?

— Едва ли — но доброто му настроение я зарадва. — Как мина?

— Казах каквото имах да казвам.

— Имаше ли полза?

— Определено. Дадох му срок до понеделник, за да ми върне отговор. Имаш час при лекаря в девет, нали? — след като Дейна кимна, той попита: — Имаш ли нещо против да дойда и аз?

— Разбира се, че не — всяка проява на ангажираност от негова страна свидетелстваше за чувствата му към Лизи. — Ти още не си се срещал с доктор Уудс.

Хю бе проучил всички педиатри в околността, бе се поинтересувал от практиката им, какви препоръки имат, както и от начина им на работа, но в деня, когато Дейна се бе срещнала с Лора Уудс, неотложен ангажимент го бе задържал в кантората, а когато тя бе дошла на посещение в болницата, той не беше там.

Дейна използва чаша, за да изплакне косата на Лизи. Бебето се разплака.

— Шшш, тихо, миличка, шшт, почти свършихме — тя приключи, колкото може по-бързо. Хю държеше разгърната хавлия и уви Лизи в нея, като й говореше тихичко, докато я носеше към детската стая.

В този миг Дейна се чувстваше напълно щастлива. Докато почисти банята и отиде при тях, Хю беше облякъл Лизи. Тоалетът, също подарък, беше малка рокличка с плисета в долната част и същите шорти. Цялата беше в бяло с малки пастелни цветчета.

— Тя е… толкова… красива — въздъхна Дейна.

Не само тя бе на това мнение. Щом пристигнаха в медицинския център, всички отбелязаха красотата на Лизи. Една сестра ги заведе в кабинета, където претегли бебето и измери ръста му, преди да се появи Лора, която го прегледа с много внимателни движения, като непрекъснато задаваше въпроси. След като приключи, тя се обърна към Дейна и Хю.

— Има ли много въпроси за цвета на кожата й?

— Има — отговори Хю. — Предложиха ни най-различни обяснения.

— Сигурно — каза Лора. — Засега Лизи няма понятие от цветове, но няма да е винаги така. В един момент навярно ще се наложи да поприказвате с други родители на деца със смесен расов произход.

— В съседната къща живее такъв родител. Той много ни помага.

Лекарката взе медицинския картон на Лизи и отгърна страниците.

— Това са изследванията, които са направени в родилното отделение още при раждането й. Всички резултати са нормални. Дъщеря ви няма наследствени заболявания, хипотиреоидизъм, метаболитни изменения — тя вдигна очи и се обърна към Дейна, после и към Хю. — Но има положителен резултат като носител на сърповидноклетъчния синдром.

Дейна усети как сърцето й спира за миг.

— Какво означава това?

— Сърповидноклетъчната болест е увреждане на червените кръвни клетки, които вместо нормалната кръгла форма имат форма на полумесец. Заради това може да бъде възпрепятстван кръвният поток в малките кръвоносни съдове. Това влошава кръвната картина и води до редица проблеми.

— Сърповидноклетъчна анемия — каза Хю с натежал глас.

— Да, повечето засегнати са от африканско потекло.

— Лизи не може да е болна — обади се Дейна. — Тя изглежда толкова… толкова здрава.

— О, тя не е болна — увери я лекарката. — Това, че е носител, съвсем не означава, че е болна. Просто трябва да знае, че е носител на болестта, когато дойде време да има собствени деца. Ако бащата на детето й също е носител, тяхното бебе може да развие болестта.

— Как е станало това? — попита Дейна.

— Предава се по наследство. Един от всеки дванадесет афроамериканци е носител.

— Това изобщо не ме кара да се чувствам по-спокоен — отбеляза Хю. — Може ли тя да се разболее?

— Не, но когато бебетата се диагностицират рано и се лекуват с антибиотици, състоянието им се подобрява. Затова правим теста при новородените.

Дейна се успокои само донякъде.

— Значи е наследила и това заедно с тъмната си кожа?

— Така изглежда. Един от вас също носи тази наследствена черта.

Дейна преглътна с мъка.

— Без да знае?

Лекарката се усмихна.

— Това се опитвам да ви обясня. Да си носител на гена на сърповидноклетъчната анемия няма абсолютно никакъв ефект върху здравето на носителя. Просто е риск за следващото поколение.

— Значи, ако приемем, че аз съм носител — продължи Дейна, — и ако Хю беше от африканско потекло, тогава Лизи можеше да развие болестта.

— Само ако и Хю е носител.

— Могат ли белите хора да бъдат носители?

— Много рядко. Когато открием носител сред бялата раса, обикновено по-внимателно проучване на родословието разкрива африкански корени в миналото.

— Ние сме от англосаксонско потекло — отбеляза Хю.

— А от другата страна сме от северноевропейски произход далеч назад.

Лора погледна Дейна.

— Ти ми каза, че вероятно чертите на Лизи са били наследени от твоя страна. Това върви с външния вид.

— Значи и аз го нося.

— Да.

— Няма шанс да е било прескочено едно поколение?

— Не, щом дъщеря ти го носи.

— Значи един от родителите ми също го е имал.

— Да.

Дейна се обърна за миг към Хю.

— Мислиш ли, че баща ми ще се подложи на теста?

— Ако наистина иска да поддържате връзка в бъдеще — отвърна той. После попита лекарката: — Какво представлява тестът?

— Съвсем обикновен кръвен тест. Може да бъде направен във всяка лаборатория. И тук имаме такава. Анализът на пробата отнема няколко минути.

— Мога ли да го направя веднага? — попита Дейна и погледна мъжа си. — Как бих могла да моля баща си да се подложи на теста, ако първо сама не го направя?

После се обърна към лекарката.

— Бих искала да го направя, ако е възможно — искаше да знае. Това щеше да е първото конкретно доказателство — първата категорична следа в търсенето на корените й. — Хю може да остане тук с бебето.

Лекарката написа направлението и Дейна слезе до хематологичната лаборатория. Веднага щом подаде листа и записаха номера на медицинската й застраховка, я повикаха в лабораторията.

Лаборантът взе кръв от вената на свивката на лакътя й много бързо и напълно безболезнено. Проблемът дойде, когато той каза:

— Ще изпратим резултатите на вашия лекар след няколко дни.

— О, не — побърза да обясни Дейна, — трябват ми веднага.

Резултатите нямаше да й подскажат кой от предците й е предал гена, но след като се бе люшкала между безброй догадки през последните две седмици, искаше да научи поне този сигурен факт.

— Доктор Уудс каза, че анализът няма да отнеме много време — в гласа й се прокрадна умолителна нотка: — Няма ли начин…

Лаборантът се намръщи.

— Изобщо не им харесва, когато ги помоля да побързат.

— Доктор Уудс каза, че ще отнеме само минутка — е, не беше точно така, но почти. — Тя чака резултатите. Мога да остана, докато станат готови и сама да ги кача горе.

Мъжът явно се предаде. С епруветка в ръка каза:

— Качете се горе. Ще ви се обадят веднага щом свършат.

Доволна от постигнатото, Дейна се качи в асансьора и се върна в кабинета на педиатъра, където завари лекарката с Хю и Лизи. Говореха за генетика. Дейна се наведе към главичката на бебето, затвори очи и си позволи да се порадва на сладкия аромат на детето си.

Когато телефонът звънна, тя стреснато отвори очи. Лора вдигна слушалката, изслуша какво й казаха и се намръщи. Когато затвори, изглеждаше озадачена.

— Тестът е бил отрицателен.

— Отрицателен?

— Явно носителят не си ти — смисълът на казаното от нея сякаш изпълни тишината.

Дейна наруши мълчанието.

— Трябва да са объркали. Не биваше да ги пришпорвам.

— Не си пришпорила никого. Само попълването на документите бави процедурата, а не самото изследване.

— Значи разчитането е сгрешено — пробва Дейна. — Може би трябва пак да го направя.

— Имам по-добра идея — каза лекарката и посочи Хю.

Дейна зяпна.

— Но това е нелепо.

Хю се обади:

— Не е. Нека поне изключим тази вероятност — обърна се към Лора. — Сигурна ли си, че един от нас трябва да е носител?

— Сигурна съм — заяви тя, докато пишеше направлението.

Той излезе и през следващите десет минути, докато Лора прегледа друг пациент, Дейна остана сама. Зае се да накърми бебето, по-скоро за да отвлече мислите си, отколкото, защото Лизи бе гладна. Беше я вдигнала да се оригне, когато Хю се върна.

Дейна повдигна вежди.

— Ще се обадят — каза той.

— Докато сме тук ли?

— Да. Човекът си спомни за теб.

Тя потупваше Лизи по гръбчето.

— Сърповидноклетъчна анемия.

— Не е болна — каза Хю, облегна се на масата за прегледи и кръстоса крака. — Само е носител на гена.

— Не мога да си представя, че съм го носила тридесет и четири години, без изобщо да знам.

Вратата се отвори и влезе Лора. Гледаше към Хю.

— Положителен.

Дейна мигновено се вторачи в него. Той се усмихваше невярващо.

— Не е възможно. Всеки един член на семейството ми е известен от… от поколения наред.

— Мога само да ти кажа какво показва тестът — заяви Лора. — На Дейна е отрицателен, твоят е положителен.

— Сигурно са ги объркали — обади се Дейна, понеже беше съгласна с Хю. — Или са ги разчели погрешно.

Но Лора поклати глава.

— Помолих шефа на лабораторията да ги провери отново. Тестът на Хю определено е положителен.