Барбара Делински
Семейно родословие (9)

Девета глава

Майката от градината се казваше Кристъл Костас, макар че Хю научи фамилията й едва когато се срещна лично с нея. Когато се бе обадила в кантората му късно следобед в четвъртък, тя се бе представила само като Кристъл и бе отказала да остави телефонния си номер. За щастие секретарката му Шийла бе усетила притеснението на жената и начаса бе уговорила среща за петък сутринта.

Кристъл се появи в кантората с дълга пола и обичайната си тениска. Кестенявата й коса бе прибрана ниско на тила с красива шнола, така че ръждивите й кичури не се набиваха на очи. Но сандалите й бяха износени, а лицето й бе още по-измъчено, отколкото в деня, когато я бе видял за първи път.

Той я посрещна на рецепцията и я поведе по коридора към кабинета си, а щом влязоха, затвори вратата. Покани я да седне на един от кожените фотьойли, а после, понеже тя изглеждаше ужасно нервна, я попита:

— Бихте ли предпочели да присъства и някой от сътрудниците ми?

Тя поклати глава и се озърна наоколо, като най-напред огледа дипломите по стените, после снимката на Дейна на библиотеката, а след това и бронзовите поставки за книги, които бяха изработени от един художник от Мартас Винярд. Родителите му все още притежаваха къщата в Менемша, но двамата с Дейна бяха успели да идат там само веднъж това лято.

— Чаша кафе? — предложи той.

Тя поклати глава.

Той постави пепелник на малката масичка, която бе съвсем близо до нея, и се настани насреща й.

Сега тя гледаше снимките по стените. Поставени в дървени рамки, това бяха стандартни снимки от благотворителни събития, на които Хю стоеше редом до различни знаменитости. Тя щеше да остане впечатлена. Повечето клиенти се впечатляваха. Нали това беше целта? Той се приведе леко и облегна лакти на коленете си.

— Днес приличам ли на адвокат?

Беше с бежови всекидневни панталони, риза с отворена яка и тъмносиньо спортно сако. Тя го погледна за миг.

— Да.

— Как е синът ви? — попита той.

— Не е добре.

— Състоянието му стабилно ли е?

Тя кимна.

— Разкажете ми повече, Кристъл.

Тя задъвка ъгълчето на устната си. Накрая явно се предаде и отговори:

— Възстановява се добре след операцията. Цялото му тяло е в гипсово корито, има гипс и на счупения си крак. Но поне болката и вкочанеността отминаха. И парализата.

— Парализа ли?

— Ох, ами — тя махна неуверено с ръка, — ами, наричат я някаква обремененост. От анестезията — вдигна поглед, а лявото й око все така странеше наляво. — Обремененост от анестезията. Не можеше да контролира пикочния си мехур. Операцията оправи това.

— Кога може да се прибере у дома?

— Скоро — изражението й му подсказа, че това не е нещо хубаво. — Не знам как ще го качвам по стълбите и как ще слизаме с целия този гипс. И ще трябва да мине известно време, преди да разберем нещо за дисковете на растежа.

— Колко време?

— Може би след шест седмици, когато се върнем за по-малкия гипс. Или може да минат и две години. Не искат Джей да порасне с изкривявания. Допълнителните операции ще се погрижат за този проблем — тя се развълнува. — Все говорят за някакъв лекар в университета на Вашингтон като за човек, на когото лично биха се доверили да извърши операцията, ако Джей беше тяхно дете, но това е чак в Сейнт Луис, а аз нямам никакви пари за пътуване. А докато седях там и помагах на Джей да се храни, дойде някаква жена от болницата да поговорим за финансовата страна и ми обясни, че в болницата били склонни да направят операцията, когато си мислели, че нямам никакви средства, но сега, като прегледали документите, се установило, че печеля прекалено много. Изкарвам едва двадесет и осем хиляди годишно. Знаете ли колко малко е това, когато се опитваш да отглеждаш дете?

Хю вече бе правил тази сметка с други клиенти.

— Все още ли искате да продължите?

— Не мога да ви платя — изтъкна тя.

— Казах ви, че няма да получа хонорар, и обещах да подпишем споразумение за това. Дайте ми пълното си име и ще започнем именно с това — той взе лист и химикал от бюрото. — Значи Кристъл, нали?

— Аз ви проверих — каза тя. — Никой не ви съди.

— Не.

— И печелите много дела.

— Старая се.

— И жена ви наистина току-що е родила.

— Как проверихте това? — с леко подозрение попита той. — Болничните данни са поверителни.

Тя вирна брадичка с известна гордост.

— След като разговаряхме, отидох до регистрацията и казах, че съм дошла да посетя семейство Кларк. Казаха ми номера на стаята. Само исках да съм сигурна, че не лъжете.

— Не лъжа — потвърди Хю и зачака. Тя знаеше какво е нужно, ако иска да продължат. — Да започнем с името. Три имена всъщност — вашето, неговото и на момчето.

Тя започна със своето.

— Костас — продиктува му го буква по буква, докато той записваше внимателно. — А синът ми е Джей Лиъм Костас.

— А бащата?

— Джей Стантън… — тя се поколеба.

Джей Стантън. Имаше само един такъв в Конгреса.

— Да не би да имате предвид Хътчинсън?

Тя стисна устни.

— Стан Хътчинсън ли е баща на детето ви? — смаяно попита той.

— Не ми вярвате — отбеляза тя и взе чантата си. — Не биваше да идвам.

Той улови китката й.

— Вярвам ви. Знам репутацията му — пусна ръката й. — Моля ви, седнете.

Тя преглътна, седна и продължи сковано:

— Репутация? Ако го слушате как говори по телевизията, никога не бихте предположили, че има нещо нередно.

— Разбира се. Проповядва висок морал, както и всички останали, но колкото и да не ми се иска да ви го казвам…

Тук спря. Много жени вярваха, че само те могат да накарат един мъж да остави жена си. Запита се дали и Кристъл Костас е таила такива надежди.

Но тя му отговори с напълно спокоен тон:

— Щяхте да ми кажете, че не съм първата, но неговият човек вече ми го каза, когато се обадих. Засмя се с онзи ужасен смях и каза, че жените непрекъснато се опитват да лепнат нещо на сенатора и че ще трябва да се наредя на опашка. Добави, че само ще си изгубя времето, тъй като всички знаят, че сенаторът е женен и е против изневерите. Е, аз не искам сенатора — с отвращение изрече тя. — Искам само най-добрата медицинска грижа за моя син, за неговия син.

— Хътчинсън. Делото ще е сериозно.

— Мога ли да спечеля?

— Ако приемем, че можем да намерим доказателства, които да потвърдят, че сте били с него, когато е било заченато момчето. Вече ви го казах и в болницата във вторник — Хътчинсън няма да иска това да се разгласява. Два от основните му приоритети са семейните ценности и медицинските грижи за онези, които нямат осигуровки. Вашият син изобличава думите му и по двата въпроса.

— Но всички останали жени… знаете ли колко евтина се почувствах?

Хю би могъл да изтъкне, че е спала с женен мъж. Но работата му не беше да съди хората, а само да защитава правата на клиента си.

— Иронията в случая — каза той — е, че сенаторът е бил с толкова много жени, че шефът на кабинета му може да накара всяка една да се почувства като лека жена — Хю се облегна назад и се усмихна. — Явно никоя от другите жени не е имала средства да му се опълчи. Аз мога да го направя — той взе бележника си. — На колко сте години?

— Двадесет и девет.

— А момчето е на четири, нали така?

— Да.

— Къде живеете?

След като записа адреса й, той скъса листа и повика по телефона Мелиса Дъбин. Някой сътрудник от мъжки пол вероятно щеше да има повече тежест пред човека на Хътчинсън, но Мелиса щеше да се разбере по-добре с Кристъл, а на този етап най-важна бе Кристъл. Без подкрепящи доказателства нямаше да има с какво да притисне Хътчинсън да се подложи на ДНК тест. А само генетичният тест можеше да докаже без всякакво съмнение бащинството над едно дете.

Хю се сети за Дейна и се почувства неловко. Тя наистина бе ядосана. Не искаше да си мисли, че е спала с Дейвид, но пък колко добре познаваше Дейвид? И доколко познаваше Дейна?

— Разкажете ми повече за себе си — подкани той Кристъл.

Тя порови в чантата си и извади цигара, но не понечи да я запали.

— Питайте.

— В Пеперъл ли сте израсли?

— Да.

— А родителите ви?

— Баща ми почина, когато бях на десет. Рак на белите дробове.

Хю едва се сдържа да не погледне към цигарата в ръката й. Но не беше нито лекар, нито пък съдия.

— Имате ли братя или сестри?

— Имам брат във военновъздушните сили. Рядко го виждаме.

— Значи живеете сама?

— С Джей.

— Излизате ли на срещи с мъже?

— По-рано го правех — тя се намръщи. — Не и след като се роди Джей, но какво значение има това?

Хю остави химикала си.

— Ако заявите в съда, че Стан Хътчинсън е баща на детето ви, първото, което ще направят неговите адвокати, е да се опитат да докажат склонност към безразборни връзки от ваша страна. Един ДНК тест ще докаже бащинството на Джей, но те няма да искат да се направи такъв. Ако имате минало с безразборни връзки или сте имали проблеми, които да са отразени в писмен вид някъде, трябва да го знам. Има ли изобщо нещо, свързано с вас и мъжете, което да трябва да знам?

— Не.

На вратата се почука леко и Мелиса влезе при тях. Хю я представи на Кристъл, даде й листа, който бе откъснал от бележника си, и я помоли да състави споразумението.

След като тя излезе, отново се обърна към Кристъл.

— Ще трябва да поговоря с лекарите на сина ви. Имате ли нещо против?

— Моята дума не е ли достатъчна? — попита тя.

— За мен, да. Но няма да е достатъчна за Хътчинсън или за съдията. Колкото повече хора свидетелстват за вас и за положението ви, толкова по-добре. Джей е настанен в добра болница. Думата на лекуващия му лекар ще е решителна за установяване на сериозността на състоянието му. Освен всичко друго, ще трябва да знаем колко пари ще са ви нужни през следващите няколко години.

Кристъл постави цигарата между устните си и порови в чантата си за запалка.

Хю я остави да си помисли. От всичко, което бе видял и научил за нея досега, знаеше, че тя ще вземе правилното решение.

— Добре — каза тя накрая. — Лекарят му се казва Хауи Стивън, мисля.

Хю беше чувал за него. Стивън Хауи беше отличен специалист. Това щеше да е от полза. Записа си името му в бележника и отгърна нова страница.

— Разкажете ми за работата си.

— Сервитьорка съм.

— Винаги ли сте работила като такава?

— Да. Когато бях на шестнайсет, започнах да работя през уикендите. Ако очаквате сега да ви кажа, че съм искала да ида в колеж, спестете си го. Не бях добра в гимназията. Мразя ученето.

— Тогава ми разкажете за работата си. Къде работите?

Тя дръпна от цигарата си. Издуха дима и отвърна:

— В заведение от типа бар и грил. Сервира се много телешко и пилешко. Има доста редовни клиенти, които оставят добър бакшиш. И алкохол. Много. Алкохолът носи най-голяма печалба за шефа ми и за мен.

— Кой е шефът?

Тя сведе поглед към дланите си, завъртя цигарата, отново си дръпна от нея.

— Трябва да знам — внимателно обясни Хю. — Той е човекът, който трябва да потвърди, че Хътчинсън е бил в заведението му в същата вечер, когато сте работили там.

— Тод Макензи — измърмори тя. — „Макс Бар енд Грил“. Той е собственикът.

Хю си записа.

— От колко време работите там?

— От осем години, с изключение на двата месеца веднага след като се роди Джей.

— Работили сте до самото раждане? — изненада се Хю.

— Не качих много. Освен това — с лека усмивка добави тя — редовните клиенти ме харесваха. Отнасяха се малко покровителствено с мен, нали разбирате?

Хю подозираше, че мнозина са били възбудени от гледката. Вече бе забелязал, че Кристъл е много привлекателна.

— Тод знае ли кой е бащата на детето ви?

— Досети се. Не съм му казвала, че е сбъркал.

— Видя ли ви да си тръгвате с Хътчинсън?

— Не съм си тръгнала с него. Той беше отвън в колата, когато приключих работа.

— Сам ли беше?

— Да.

— Кола под наем ли беше?

— Не знам.

— Цвят? Марка?

— Не мога да си спомня.

— Кой при кого отиде?

— Аз отидох при колата. Той просто чакаше и нямаше никой друг. Попита ме дали има къде да отидем. Казах му да ме последва.

— Защо?

— Не знаеше пътя.

— Имам предвид, защо сте искали да бъдете с него? Казахте, че не сте по случайните връзки за една нощ.

Тя опря цигарата до устните си и вдиша дълбоко.

— Чувствах се самотна. Той беше насреща и беше толкова хубав.

— Знаехте ли, че е женен.

— Тогава не.

— Добре. Значи отидохте в мотела. Как се казва?

— „Егзит Ин“. Доста закътано място.

Хю си записа името.

— Вие ли наехте стаята?

— Да. Той ми даде пари.

— Знаете ли името на човека от рецепцията?

— Не.

— Да се върнем малко назад. Хътчинсън с костюм ли беше?

— Не. С карирана риза и с панталони.

— Бархетна риза ли? Като за лов?

— Да.

— Какъв цвят?

— Не помня.

— Флиртувахте ли с него в бара?

— Не с думи. Имаше нещо… по-особено, когато ме погледнеше.

Нямаше нужда Хю да пита какво е било това „нещо“. Хътчинсън беше любимец на жените. Можеше да говори пред зала, пълна с хора, но когато погледът му се спреше върху някоя жена, успяваше да я накара да се почувства като единствена там.

— Някой друг забеляза ли го? Шефът ви например?

— Не знам.

— Хътчинсън разговаря ли с някой от другите редовни посетители?

— Не помня.

— С кредитна карта ли плати сметката си? — попита Хю. Една фактура би била доказателство, че е бил там.

— Не плати той, а човекът с него.

— Помните ли датата?

— Седемнайсети октомври.

— Изобщо не се замислихте — отбеляза Хю.

— Беше рожденият ми ден — обясни тя. — Никой друг не помнеше рождения ми ден, не че той го знаеше, разбира се. Но за мен онази вечер бе по-специална — угаси цигарата. — Джей е най-хубавият подарък за рожден ден, който съм получавала. Искам да знаете, че никога не съм съжалявала, че го родих. Той е най-хубавото нещо в живота ми. Баща му беше само… — горната й устна се изви иронично — само средство да се сдобия с Джей. Ако не беше катастрофата, изобщо не бих се доближила до него.

Колкото и Хю да беше доволен от увереността й, все пак това повдигаше друг въпрос.

— Планирахте ли го? — попита той. — Искахте ли да забременеете?

Това доста щеше да усложни положението.

— Не — абсолютно категорично заяви тя. — Накарах го да използва презерватив. Не се получи.

— Щом не сте искали да имате нищо общо с него след това — подхвана Хю, като се опитваше да я хване в капан, както щеше да стори и адвокатът на Хътчинсън, докато взема показанията й, — защо сте му се обадили, когато Джей се е родил?

— Само за да му кажа, че има син.

Хю тъкмо си мислеше, че Стан Хътчинсън има двама други сина и три дъщери, както и няколко внука, когато Кристъл се обади:

— Мислех си, че може да иска да опознае сина си. Каква глупачка съм била. Е, научих си урока. Повече не се обадих. И сега не бих търсила пари от него, ако Джей не беше зле. Казвате, че той няма да иска това да се разчуе заради репутацията му. Ами аз? Да не мислите, че ми е много приятно да преследвам мъж, който ме смята за измет?

— Не, не бих си помислил подобно нещо.

— Не ми е — натъртено повтори тя. — Не искам да имам нищо общо с богаташите. Мисля, че са повърхностни, груби и алчни. Използват хората и ги захвърлят, когато приключат с тях.

— И аз съм богат — каза Хю. Повърхностен и груб? Не. Неговият ДНК тест беше просто реакция на въпросите на родителите му и на шегите на приятелите му.

Мелиса Дъбин се върна със споразумението между адвокат и клиент. Хю го прегледа набързо и го подаде на Кристъл.

Тя го прочете веднъж, после отново.

— Каква е уловката?

— Уловката е, че щом веднъж го подпишете, трябва да изпълните своята част. Трябва да поровите в паметта си, имам предвид основно да поровите, и да измъкнете оттам всяка подробност от времето, прекарано с Хътчинсън. Всичко, което си спомните за него, може да помогне, независимо дали е носил часовник, или е имало нещо особено в държанието му, в дрехите му, по тялото му. Ще разговаряме с лекарите и с шефа ви, но вие сте тази, която е била с него в онази нощ. Кажете ми, че има бенка на задната част на бедрото си, и ако жълтата преса вече не е публикувала такава снимка с него, ще сме го хванали в компрометираща ситуация.

Тя изглеждаше отвратена.

— Не мога да го направя без вас — предупреди Хю. — Предлагам ви услугите си безплатно, но не искам да загубя делото, което със сигурност ще се случи, ако нямам пълното ви съдействие. С мен ли сте?

Тя се поколеба за малко, но после подписа. Хю сложи подписа си след нея, сгъна едното копие, сложи го в плик и й го подаде.

— Ще се поровите ли в спомените си?

— Сега ли? — плахо попита тя.

Той отиде до библиотечката, извади малък бележник, добави към него химикал и й подаде и двете.

— Възможно най-скоро. Започнете, като си отбелязвате различни неща. Опитайте се да се върнете към онази нощ. Искам да знам с какво сте били облечена, кога сте си тръгнали от работа, кога сте стигнали до мотела, кога сте излезли оттам. Опитайте се да си спомните нещо за човека на рецепцията, къде сте паркирали, дали Хъч е паркирал до вас? Когато си е тръгнал, казал ли ви е къде отива? Ако знаете нещо от графика му, което не е било публично достояние, това ще докаже, че сте били заедно.

Тя се мръщеше, загледана в бележника. Когато вдигна очи, му се стори, че долавя някакво подозрение.

— Хъч? Това някакъв прякор ли е?

— Ами да.

— Никога не съм го чувала по телевизията.

— Всъщност аз го познавам — призна Хю. — Има лятна вила недалеч от нашата къща.

— Щом е ваш съсед — смаяно извика Кристъл, — защо, за Бога, бихте застанали срещу него?

Хю можеше да изтъкне показната праведност на този човек или склонността му към подмолни действия. Можеше да й каже, че Хъч обичаше да държи речи на всякакви благотворителни вечери, но никога не разтваряше портфейла си, както и че бе засегнал баща му с отказа си да бъде интервюиран във връзка с последната книга на Итън. Би могъл да добави, че винаги настоява той лично да стои до барбекюто, но винаги препича пържолите, прегаря наденичките и пече царевицата, докато сладките зърна станат твърди, но всичко това нямаше никакво значение.

— Защото — кратко отвърна Хю — той не постъпва правилно.